Карла Дилън опитала много начини да дисциплинира буйния си 13-годишен син, включително карайки го да напише едно и също извинително изречение сто пъти. Но когато той я напръскал с воден пистолет, след като тя изрично го помолила да не го прави, Карла видяла само един изход:
„Най-добрите уроци в живота са трудните“, казва тя в история за The Wall Street Journal.
В интернет подходът ѝ се нарича FAFO, съкратено от F*** Around and Find Out (бел.ред. нещо като „само посмей и ще видиш“). Това е стил на възпитание, който поставя на преден план последствията за разлика от „нежното родителство“, повлияло върху поколението Z.
FAFO (често се произнася „фаф-оу“) се основава на идеята, че родителите могат да предупреждават, но ако детето наруши правилата, мама и татко няма да го предпазят от последствията. Няма да си вземеш дъждобрана? Прибери се в пороя. Не ти се яде лазаня за вечеря? Ще седиш гладен до закуска. Пак ли не си прибра играчката? Ще я намериш в коша за боклук. Точно под лазанята, която не изяде.
Но този подход е критикуван за някои от проблемите на поколението Z в зряла възраст. Цитират се проучвания, според които младите хора се затрудняват в работните отношения (дали защото родителите им никога не са им казвали „не“) и страдат от депресия и тревожност (дали защото родителите им са се намесвали във всички техни проблеми).
За родители, които с години са се старали да задоволяват емоционалните нужди на децата си, без да ги разглезват прекалено, FAFO звучи като суперлесно решение.
Обратно към Карла Дилън (35 г.), която е майка на две деца. Тя знае, че нейният подход не е за всеки. „Може би на вашите деца няма да им хареса, но без да бъда груба, моето дете е по-кораво от тях“, казва тя.
Синът ѝ, който е свикнал с водата, решил, че случката е изключително забавна, но въпреки това си взел поука. Карла иска да научи децата си да бъдат отговорни, да устояват на трудности и да се отнасят с уважение към другите. В същото време знае, че някои деца имат различни нужди и може да им е необходим по-нежен подход. „Моите деца ще ми се качат на главата, ако действам по-леко“, казва тя. „Пробвала съм.“
„Строга любов“, авторитетно възпитание или, както го формулира и Дилън, метод „да надхитриш дивото в децата, като си по-див от тях“.
Но FAFO се използва и в друг контекст. По време на дипломатически спор с Колумбия президентът Тръмп публикува в Truth Social обработено изображение на себе си с шапка пред жълта табела с надпис FAFO.
За някои дебатът около родителството отразява разделението в САЩ. Парадигмата на „нежните родители“ срещу „FAFO родителите“ не е съвсем като „Снежинки срещу MAGA деца“ (бел. ред. MAGA от Make America Great Again – „Да направим Америка велика отново“), но леко намеква за това. Не е толкова политика, колкото стил.
Твърдата дисциплина е необходима за оцеляването на едно дете в суровия свят, смята Джон Уелингтън, баща на пет деца и привърженик на FAFO подхода. „Епохата на наградите за участие свърши“, казва той. „Тя ни направи мекушави.“
Джон (46 г.) е стендъп комик от Самървил, Южна Каролина. Той си спомня, че когато с брат му са се държали зле, родителите им ги карали да се гледат в очите, докато ги пошляпват едновременно. И не му се вижда прекалено, че е накарал дъщеря си да продължи да посещава тренировки, на които вече не искала да ходи.
„В реалния свят, когато се обвържеш с кредит, с вноска за кола, с ипотека или дори с брак, трябва да го довършиш докрай“, казва Уелингтън, който платил таксата за участие на дъщеря си по нейно настояване.
Андреа Мата, клиничен детски психолог, която води уебинар със заглавие „Нежното родителство не работи“, прилага своя собствена версия на FAFO. Напоследък 8-годишният ѝ син започнал да допуска „инциденти“, което според Мата било умишлено игнориране на нуждата да отиде до тоалетната по време на забавни занимания. След няколко опита да го коригира, тя му казала да си вземе от джобните и сам да си купи нови гащи.
По-късно открила, че проблемът на детето е здравословен, затова му се извинила. Но не му върнала парите, тъй като той пък я излъгал и се опитал да прикрие случилото се. А тя продължава да отстоява позицията си за последствия, когато децата съзнателно не отговарят на очакваното поведение.
„Фините нюанси на техниките за нежното родителство са толкова трудни, че ви трябва докторска степен по детско развитие, за да ги усвоите“, казва 41-годишната Мата.
Психоложката Беки Кенеди, известна като д-р Беки, която не определя методите си като „нежно родителство“, но често е асоциирана с този етикет, признава за работещи елементи във FAFO. Цялото това „съзнателно възпитаване“ е отнело свободата на родителите и ги е оставило да стъпват на пръсти около чувствата на децата си. Тя твърди, че по-нежният подход не защитава такива неща, но е бил изкривен в култура, която се храни с крайности.
Въпреки това авторката на книгата „Добри по душа“ се противопоставя на авторитетните методи на FAFO. „Съществува една много стара идея, че зачитането на чувствата означавак, че отглеждаш „снежинки“ – сякаш чувствата са слабост“, казва тя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Мадисън Барбоса (31 г., майка на две деца), която е от поколението на милениълите, признава, че има трудности с поставянето на граници. При нея „да угажда на хората“ се е превърнало в хронична болест заради възпитанието, което е получила. Затова вместо да плаши децата си, за да ги накара да я слушат, иска те да ѝ имат доверие.
„Ако някога попаднат в беда, не искам да си мислят „Мама ще ми е толкова ядосана“, казва тя. „Хората се притесняват, че създаваме поколение от „нежни“ деца, но дали това наистина е толкова лошо?“
Един път Мадисън публикувала снимка на ръката на едното си дете, на която личала следа от ухапване – двете ѝ деца се сбили и това бил резултатът. Майката нарича случилото се „моят провал в нежното родителство“, защото се развикала на по-малкото си дете. Приятелите ѝ я подкрепят. Но в коментарите е лесно да се разпознае FAFO родителят: „И аз ухапах моето дете“, пише един човек, „и то никога не го направи отново.“
Става ли по-лесно родителството с времето? Въпросът, зададен от потребител в Reddit, предизвика дискусия сред новите и сред вече опитните родители във форума. Авторът на публикацията споделя, че децата му са на 5 и 2 години и очаква трето. „Не мога да не се чувствам все едно живея в лудница“, казва той. „Идеята да отида някъде с децата и просто да се отпусна ми се струва невероятна.“ Децата изискват постоянно внимание, знаем, и това може да е доста стресиращо. „Обичам си децата, но ми се иска вече да се научат да ползват тоалетна или гърне, да се хранят, без да цапат толкова, и да не се опитват да се наранят веднага щом отклоня поглед от тях.“
След това авторът на публикацията допълва: „Родителите винаги казват колко им липсва възрастта, в която децата са малки и сладки. Разбирам го, и на мен са ми сладки. Но просто искам да отида на почивка с тях и тя да се усеща като такава и за нас с майка им. А не да сме на тяхната почивка, в която аз съм иконом.“
„Та всъщност, дали нещата става по-лесни след време, или съм „обречен да бъда техен иконом завинаги!?“, пита човекът накрая.
И коментарите не закъсняват: „Като родител на пет деца на възраст между 3 и 16 години, смятам, че притежавам достатъчно личен опит, за да се изкажа по темата с известна увереност. Ето моето мнение. И се извинявам предварително на онези родители, които ще разочаровам. Според мен родителството не става непременно по-лесно или по-„добро“. Просто предизвикателствата се променят. Вместо да си изцяло погълнат от всеки аспект на живота на детето и да откликваш непрестанно на всичките му нужди, с времето започваш да го насочваш през къде-къде по-сериозни предизвикателства – тормоз в училище, шофиране, кандидатстване в университет.
Често се замислям и за моите родители, които, макар и сега да живеят в дом без деца, разполагайки с повече свободно време, продължават да се тревожат не само за нас, техните вече пораснали деца, но и за внуците си. С други думи, ролята на родителя никога не приключва, тя просто се трансформира.
Коментарът продължава: „Хората ме питат постоянно: „Как се справяш с 3-годишно дете“. По-важният въпрос е как се справям с трима тийнейджъри. Когато детето ви се прибере у дома и каже, че не е имало партньор за проекта в училище, че някой му се е подиграл или че не се е класирало за отбора, мъката, която изпитвате, е много по-силна, отколкото когато търкате повръщано от одеялото му, защото не е успяло да стигне до тоалетната. Не че тази задача е разходка в парка... Всичко е трудно, нали? Отглеждането на малки деца изисква много повече физическа издръжливост, докато по-големите изискват умствена и емоционална, което те изтощава по съвсем различен начин.“
Друг потребител е на мнение, че: „Има и добро, и лошо във всяка възраст, но по-големите деца са физически по-лесни.“ Друг родител му отговаря: „Да, и тогава влизат в пубертета, а ти влизаш в нов вид ад.“ Друг участник в дискусията споделя: „С напредването на възрастта става по-трудно да им помагаме да решават проблемите си. Сега можете да решите почти всичките им проблеми.“
Ще гледаш как твоето (признавам удивително, способно и пълно с живот) 16-годишно дете потегля с колата, смеейки се с приятелите си, и ще усетиш прилив на гордост, че е стигнало дотук. Но всичко е като сблъсък с тухлена стена. Да осъзнаеш, че детето ти вече има свой собствен живот, без теб. А ти си тази, която му приготвяше всички закуски за училище и му четеше приказки за лека нощ. И от това да си необходима през цялото време се стига до „Мамо, недей да влизаш с мен в ресторанта.“
Повечето коментиращи уверяват автора на публикацията, че има светлина в края на тунела. „Мразех бебешката възраст и прохождащите деца. Не ми липсва този период“, казва един родител.
„Бебешките години са причината, поради която искам само едно дете. Преди често плачех заради отговорностите, които имах. Сега синът ми може сам да си обува обувките и чорапите, може сам да си избира дрехите и ми казва какво иска за обяд. Вече не е само плач, хленчене и писъци.“
„Имам 4-годишно и 6-годишно“, казва друг потребител. „Нека ви кажа, че е 1000 пъти по-добре от 5-месечно бебе и дете на 2 години и половина. Вече спя през повечето нощи. Когато най-голямото ми дете стане сутрин, може да остане само̀ за час, преди всички останали да се събудят. Без да трябва да сменям пелени. Вече са големи и могат да ми кажат от какво имат нужда или какво искат. Забавни са и е приятно да прекарваш време с тях. Много по-добре е.“
Някои потребители в Reddit защитават тезата, че има „златен период“ в родителството. И твърдят, че щом детето тръгне на училище, най-накрая можеш да си поемеш дъх.
Много хора посочват и други фактори, които правят родителството по-предизвикателно или по-поносимо в различни фази. „Трудността зависи ИЗЦЯЛО от възрастовата разлика между децата и колко са,“ отбелязва един от коментиращите. „Ако са с малка разлика, става в пъти по-тежко, защото трябва да правиш повече неща, кога са по-малки.“
Личността на самото дете също има огромно значение. „Всичко зависи от конкретното дете. Имало е случаи, в които, когато децата бяха малки, ме разплакваха всеки ден, и други моменти на по-късен етап, които се оказаха по-трудни. (Между другото, 4-годишните могат да са ужасни.)“
Още не сме свършили, скрол надолу
От значение и как всеки от нас в качеството си на родител реагира на случващото се и това определя кои периоди ще възприемаме като по-стресови или по-лежерни. Силата на подкрепящата среда (семейство, близки, прители) също играе ключова роля.
Може би този коментар най-точно отговаря на въпроса на автора на публикацията: „Всеки етап е труден, носи удовлетворение, а понякога и големи изненади.“
Източник: Parents
Колко пъти ви се е случвало да искате да сте перфектният родител – да можете да подкрепяте децата си, да им измисляте забавни игри, да им сготвите точно храната, която обичат, да ги заведете на най-интересното място.
Но реалността е друга. В това се убеждава Кристин Кариг, магистър по педагогика и основателка на училище „Кариг Монтесори“ в Уилямсбърг, Бруклин.
Злополучният си опит за драматичното разминаване между желание и възможности тя споделя в текст за Scary Mommy.
Преди да стана родител, хората ме възприемаха като своеобразен авторитет в областта на възпитанието. Преди да родя първото си дете, бях ръководила няколко години училище по Монтесори системата в Бруклин. Превръщането ми в родител показа, че нито едно обучение по ранно детско развитие не ме е подготвило за сложността на семейния живот. Но точно както подхождах към професията си, бях сигурна, че мога да запълня пропуските в знанията си чрез стриктно обучение.
Късно вечер с телефон, опрян на растящия ми корем, използвах информацията като своя пътеводна светлина, докато тялото ми ме тласкаше все по-навътре в неизследваната територия.
Отговорите на тези въпроси не бяха сложни. В крайна сметка те бяха от техническо естество. Отговорите им бяха под формата на число или редица от числа, на „да“ или „не“.
Нямаше сива зона. Тази увереност ме накара да повярвам, че самото родителство може да бъде просто, управляемо, предвидимо.
Когато дъщеря ми порасна и имахме още деца, като накрая стигнахме до четири, нещата започнаха да не са толкова ясни, да са безумно неуправляеми и предвидими само в своята непредсказуемост.
Едната ми дъщеря не спеше в рамките на общоприетия диапазон. Докато будуваше, беше това, което можете да откриете в Google като евфемистичното „бебе с големи нужди“. Доколкото разбрах, това е термин за вид бебе, което причинява на родителите такова изтощение, което сънят не може да възстанови.
Беше почти на три, когато се роди брат ѝ. На две седмици и половина той започна да плаче постоянно и не спря, докато не навърши девет месеца. Google ще ви каже, че коликите не продължават повече от шест месеца. Нашият опит ни доказа, силно и безмилостно, обратното.
Не се вписвах и аз. Уж съм експерт по ранно детско развитие, а се чувствам болезнено изправена пред невъзможността да се грижа за малкото си дете с големи нужди и за бебето с колики. Като същевременно се опитвам да запазя някакво подобие на родител, какъвто си мислех, че ще бъда.
Търсенето в Google вече ми показваше все по-широката пропаст между родителския живот в моята фантазия. Спокойствието, ресурсите, творчеството и приготвянето на леки закуски бяха изместени от родителския живот в моята реалност, в която се чувствах претоварена, с опънати нерви, мажеща крекери с фъстъчено масло.
А постоянното търсене на информация, която да облекчи тревогата ми, както правех в началото, само влошаваше нещата.
Един ден открих, че зъболекарите вече препоръчват бебетата да минат на първи преглед в рамките на шест месеца след появата на първото зъбче (с други думи, цели две години преди да заведа децата си).
Бях шокирана от статия, в която се посочваше, че да крещиш по децата е също толкова вредно, колкото и да ги удряш. Най-накрая оставих телефона, след като попаднах на Сократов диалог, в който подробно се описваше как да питате децата си за деня им в училище.
Не само това, но и от всички мои „проучвания“ разбрах, че трябва да бъда участничка в игрите, най-добра приятелка, готвачка, психоложка, шофьорка, разказвачка на истини... Да ги хваля, да нося неща за ядене, да съм модел за подражание, да определям границите, да координирам извънкласни дейности... Всичко това исках да бъда, но повечето дейности просто ми бяха непосилни.
Всъщност това не е един човек. Всички тези неустойчиви стандарти са просто амалгама от родителски идеали, които ни се подават чрез алгоритъм по време на онези късни, нощни, уязвими скролове на съдбата. Идеали за възпитание, които са изведени от вакуум, откъснати от контекста на реалността, в която се налага да възпитаваме.
Проблемът е, че контекстът има значение. Реалността на родителството включва балансиране на работата и другите отговорности с постоянно присъстващите, видими и невидими, изисквания за отглеждане на деца. В един дом с много деца тази реалност включва почти постоянните конфликти и съперничество помежду им.
Още не сме свършили, скрол надолу
За повечето родители този процес е подсилен от бурна гама емоции, ден след ден, минута след минута. Накратко, безплътните съвети на търсачката, неизбежно откъснати от особеностите на моите деца, моите възможности и моя постоянно променящ се праг на търпение, могат само да ме бутнат към ръба.
Сега като гледам назад, си давам сметка, че щеше да е по-добре да спра да търся в Google. Особено когато осъзнавам, че това повече ме кара да се тревожа и да се съмнявам, отколкото да се чувствам уверена и сигурна.
За щастие, се оказа, че зъбите на децата ми са добре и не изглеждат толкова увредени от моите случайни изблици на неудовлетвореност. И, както ще ви каже всеки опитен родител, ако искате детето ви да сподели всичките си съкровени мисли, не се нуждаете от Сократов диалог, а просто да проведете важен разговор, в който и то да участва.
Бежовото е на мода, но няма гаранция, че децата ще се съобразяват с неутралния минималистичен вкус на родителите си, когато пораснат, пише huffpost.com.
Ако през последните няколко години сте търсили подарък за бебешки празник, може би сте забелязали, че сред ританките, пердетата и дървени играчки преобладава определена цветова палитра.
Липсата на цвят, която е завладяла детската мода и дизайн, беше остроумно наречена „тъжно бежово“ от писателката Хейли Дерош. В акаунта си в TikTok – That Sad Beige Lady, тя описва предложенията на престижните детски магазини с мрачния глас на немския режисьор Вернер Херцог. Видеоклиповете си Дерош (която работи като библиотекарка) създава предимно в колата по време на обедната си почивка.
В един от постовете си Дерош/„Херцог“ трезво заявява: „Наричам случващото се „празен поглед към бездната, към която всички сме се запътили, независимо дали сме облечени в кашмир, или в последни бройки от разпродажба“. Видеото завършва, като разкрива, че „кашмиреното поло за бебета“, чийто модел е тъжно дете, се продава за 95 долара бройката от Banana Republic.
Дори хората, които не са запознати със сатирата на Дерош и с някои от компаниите, на които тя се подиграва, забелязват, че и известните личности са подвластни на тенденцията за по-малко цветове в декора на детските стаи. Сред примерите е стаята на сина на Кайли Дженър.
Във видеоклипа, който Дженър пусна преди време, изображенията на детската стая са толкова едноцветни, че първоначално може да се помисли, че са заснети в черно-бяло. По-голямата дъщеря на звездата – Сторми, облечена в бежова пижама без шарки, води зрителите на обиколка из „стаята на бебето“.
Виждаме я как тихо прехвърля оцветените в приглушено сиво, бежово и розово мъниста на играчка с формата на дъга, която споделя рафта с кафяви и бели плюшени животни и блокчета от естествено дърво. Стените, столът, килимът, нежната завивка на детското креватче също са издържани все в нюанси на бежово, сиво и почти бяло.
Детската стая на Дженър едновременно излъчва минималистично спокойствие, но и разкрива степен на богатство, немислима за повечето родители. Не е изненадващо, че аксесоарите, които се вписват най-добре в тази схема, са и едни от най-скъпите.
Няколко неща може би са предизвикали този пастелен обрат в детската мода. На първо място, в стремежа си да се освободят от ограниченията на пола, които налагат агресивно продаваните розово или синьо, някои хора са намерили път към бежовото като полово неутрален вариант. Оттенъците пясъчно, овесено и телесно не крещят, че са мъжки или женски. Всъщност те изобщо не крещят, а се сливат безшумно на фона на белия цвят, в който вече са боядисани стените.
Второ, няма нищо по-хубаво от това да се посрещне нов човек на бял свят, като се подсили съзнанието за екологично равновесие. Никой не иска да се трупат купища ярки пластмасови отпадъци, нито пък крещящо оцветени пластмасови играчки и аксесоари, които да нарушават спокойната атмосфера в детската стая.
И накрая, тази тенденция има връзка с естествените материали, които са безопасни и нетоксични за бебетата. Например небоядисаните дървени играчки и неизбеленият, небоядисан текстил са предимно в нюанси на бежовото, така че цветът се превръща в знак на простотата и здравословен начин на живот.
Когато тенденцията съответства на ангажимента на дадена компания за екологично, устойчиво, етично производство, тя изпълнява това мълчаливо обещание и потребителите могат да приемат, че по-високите цени на продуктите отразяват тези стандарти.
Но, както отбелязва Дерош, това, че даден продукт е в бежов цвят, не означава, че е произведен по етичен или устойчив начин. Родителите трябва да се осведомят малко по-добре, ако не искат да станат жертва на „зеленото“ като хвърляне на прах в очите.
Тъжната бежова естетика е придобила значения отвъд нежен и нетоксичен. Тя символизира още нещо: авторитета и господството на вкусовете на възрастните.
Тъжното бежово привлича родителите, особено бъдещите или младите, които се притесняват как новороденото ще наруши спокойната естетика на дома и на живота им.
Родителите, които се идентифицират с тъжната бежова тенденция, „не искат да правят компромис с естетиката. Те не желаят къщата им да бъде погълната от океани от пайети, неонова слуз или полиестерни бални рокли“, обяснява журналистката Марта Александър в интервю за BBC.
Освен че не ограничава стила им, една детска стая, издържана в неутрални цветове, е еквивалент на бяла стена. „Мисля, че понякога тази естетика е модерна, особено при инфлуенсърите, защото позволява на продуктите да изпъкнат“, предполага Дерош.
„Ако целият ви живот е вашата сцена, тогава домът ви трябва да бъде съобразен с този неутрален фон. Всъщност всичко е въпрос на маркетинг“, добавя тя.
Има смисъл и в това да облечете детето си в цвят, който ще подхожда на външния ви вид, когато прекарвате по-голямата част от деня с него.
„Децата ни, поне докато са още малки, за да се обличат по свой вкус, са отражение на собствения ни стил“, казва пред HuffPost Криста Боем, която управлява онлайн бутик за бебешки и детски дрехи.
„Бялото и бежовото са тенденция в модата за възрастни, така че, когато нося детето си, пристегнато на гърдите ми, се наслаждавам на визия, която работи в симбиоза, а детето е твърде мъничко, за да му пука“, допълва Боем.
На сайта на компанията се споменават „неутрални цветове“, което според Боем съответства на търсенето на клиентите. „Знаем, че много майки използват тези конкретни ключови думи в онлайн търсенията“, обяснява тя.
Родителите, които се идентифицират с тъжната бежова тенденция, „не искат да правят компромис с естетиката“. Облеклата „мама и аз“ са на мода, а жените са по-склонни да купуват артикули в тази цветова комбинация, за да ги носят самостоятелно.
Боем също смята, че още едно предимство на бежовото е, че то подхожда на почти всичко и може да бъде носено от деца от всякакъв пол.
Освен че са остроумни и умни, видеоклиповете на Дерош в TikTok уцелват и друг порив, който много родители споделят: злорадство за сметка на младите родители.
Всички тръгваме към родителството, като си поставяме високи цели: цветови гами, до които няма да прибегнем, хранителни подобрители, които децата никога няма да вкусят. След това се появява реалността и преди да се осъзнаем, сме затънали до колене в кутии бургери и искрящо розови балетни пачки.
„Когато бях бременна, си мислех, че ще живея в скандинавска утопия“, казва Марта Александър и признава, че „почти веднага“ се е провалила в осъществяването на тази идея. „Всичко тръгна наопаки“, казва тя.
Дерош, която е родител на 8-годишно и 5-годишно дете, описва родителската си палитра като „взривен цирк“, като добавя, че в нейния дом „нищо не е достойно за Instagram“.
„Мисля, че е много лесно да бъдеш минималист, когато имаш бебе“, добавя тя, „но става много по-трудно, когато децата станат пълноценни малки хора“.
Въпреки че Дерош признава, че има естетически предпочитания и дори ги е изразила чрез някои от произведенията на изкуството, които има в дома си, тя се е отказала от илюзията, че може да контролира средата си или нейните обитатели.
„Наличието на естетика, според мен, е доблестен опит да се запази илюзията за контрол“, казва Дерош. „Всички искаме да контролираме възпитанието през цялото време. Покрай дългия и труден опит, който имам, вече си казвам: „Еха, имам едва 10% контрол, а си мислех, че ще имам 100“ и това е много смиряващо за мен като човек.“
Въпреки че обича бежовото, Боем е наясно, че дните, в които то доминира в гардероба на детето ѝ, са преброени. „Съвсем скоро очаквам едногодишната ми дъщеря да диктува какво ще носи през деня и ще я насърчавам и подкрепям да развие свой собствен стил – не само в избора на цветове, но и във всичко останало.“
Скандинавските деца са сред природата всяка свободна минута – и са на първо място в класациите както по отношение на образованието, така и по отношение на щастието. Хелън Ръсел е написала книга по темата как се отглеждат малки викинги: How to Raise a Viking – The Secrets of Parenting the World’s Happiest Children („Как да отгледаш викинг – тайната да си родител на най-щастливите деца на света“). А това са седем съвета за родителството от нея.
Знаех, че съм в беда, когато един ден детето ми в предучилищна възраст се прибра вкъщи, миришещо на дим, и ми каза, че е упражнявало „умения с нож“. Когато близнаците поискаха трион за втория си рожден ден, разбрах, че съм преминала Рубикон: бях станала майка на викинги.
Не трябваше да е така. Преместих се от Лондон в Дания безгрижна и бездетна, но въпреки че планирах да остана само една година, десет години и три деца по-късно все още съм тук. Тоест, наясно съм какво да е отглеждаш викинг.
Северните деца правят нещата по различен начин. Те се хранят по различен начин, учат по различен начин, играят, обличат се, дори спят по различен начин – бебетата спят навън в количките си при минусови температури. Пеят, борят се, катерят се, падат и пак стават. Те са сред природата часове всеки ден – въпреки факта, че времето е ужасно (говорим за Мордор от октомври до март).
Северняците не са хора, които правят адски много спонтанни неща – предпочитат „забавление по график“. И все пак… скандинавските страни редовно оглавяват класациите на УНИЦЕФ по отношение на щастие, образование и равенство с най-високи нива на благосъстояние в световен мащаб. Някои аспекти на тяхното родителство могат да бъдат приложени където и да живеете, докато други могат да действат като вдъхновение. И така, ето няколко неща, които научих за отглеждането на викинг.
Играта е нещо толкова важно в скандинавските страни, че има две имена. Глаголните форми на „играя“ (play) на датски, финландски, шведски, исландски и норвежки се отнасят конкретно до приятни, неструктурирани и вътрешно мотивирани дейности. Но ако упражнявате спорт, играете настолна игра или свирите на музикален инструмент, използвате spille на датски и норвежки, spela на шведски, spila на исландски и pelata на фински (а не както е в английски с play за всичко). Професор Елън Беате Хансен Сандсетер от Университетския колеж „Кралица Мод“ в Норвегия казва: „Проучвания, проследяващи деца от раждането им, показват, че тези, които никога не са се катерили на дърво, имат страх от височини. А тези, които се катерят, падат и си чупят крак, нямат страх от високо.“
Играта е важна част от развитието на детето, защото учи на сътрудничество, увереност и подходяща преценка. „Понякога трябва да оставиш децата да се бият“, ми каза една датска майка. „Трябва да имат конфликт, за да видят дали могат да го разрешат и да преговарят за мир.“ Ужасяващо в краткосрочен план, полезно в дългосрочен (или поне така твърдят).
Викингите не започват училище преди 6 години (7 във Финландия). Те се улесняват с кратки уроци и са без оценки, тестове или домашни до около 11-годишна възраст. Сабила Ебу Алуани от педагогическия факултет на университета в Кеймбридж смята, че това е добра стратегия, тъй като: „ранното даване на много домашни отнема качествено време от гледна точка на развитието“. Датската система се основава на преподаване според интересите. А освен това „децата са научени да мислят, а не просто да държат изпити“, казва учителката Луис Лингорд.
Децата се учат и да отстояват себе си. Публичното говорене е част от училищната рутина от 6-годишна възраст, докато четенето идва по-късно – около 8. Урокът тук, независимо от различните училищни системи, е да позволите на детето да развива собствените си интереси и да чете със собствено темпо. Изследванията показват, че оказването на натиск върху децата да четат твърде рано причинява стрес. А и по-късните читатели лесно настигат и дори надминават ранните.
Северняците от всички националности имат вариации на тази мантра. И с право – проучванията показват, че прекарването на време на открито подобрява сътрудничеството, намалява стреса, помага с концентрацията и дори изравнява разликите между децата с по-ниски и по-високи постижения. А във Великобритания 75% от децата прекарват навън по-малко време от затворниците.
В Норвегия friluftsliv – или „животът на чист въздух“ – е религия. Много шведи пък посещават съботно „училище сред природата“. От детството скандинавците развиват това, което социалната психоложка от Станфордския университет Кари Лейбовиц нарича „положително зимно мислене“. Ключовото е да се научите да се обличате добре.
„В голяма част от света, когато е студено, хората продължават да носят нормални дрехи. И после, като излязат навън, им е студено или мокро“, казва Лейбовиц.
Децата ми притежават снежни костюми, дъждобрани, ветровки, балаклави, термо бельо, ръкавици, водоустойчиви ръкавици с един пръст, обувки за сняг и ботуши за дъжд. Развийте позитивно мислене, като носите по-подходящи за зимата дрехи. И помнете, че няма такова нещо като лошо време, а само лошо облекло.
Още не сме свършили, скрол надолу
Въпреки че много култури приемат идеята, че постоянните похвали подобряват развитието на самочувствието („Кой е моето УМНО МОМЧЕ! Това е НАЙ-ДОБРОТО ако в историята!“), датчаните не го правят. Те вярват, че прекалената похвала води до раздуто его и лошо самочувствие. И насажда идеята, че всеки е достоен, само защото съществува.
„Когато децата казват „Виж!“, това е техният начин да поискат нашето внимание“, казва датската семейна терапевтка Софи Мюнстер. „Те всъщност не искат похвала. Така че е по-добре да ги научим да оценяват нещата сами, в противен случай ще прекарат живота си в търсене на външно валидиране.“
Както казва един приятел: „Никога не знаех дали родителите ми смятат, че нещо, което съм направил, е добро. Но не беше и важно. Предполагах, че ме обичат. Беше прието за даденост, а не въз основа на постижения.“
Датчаните заменят похвалата с интерес и питат „Как го направи?“ или „Разкажи ми повече“. „Това показва на децата, че ни е грижа за тях, а не толкова за техните резултати“, казва Мюнстер.
Освен по-малко похвали, има тенденция да има и по-малко отрицателни оценки. Когато малките деца открият своята автономност, в англоговорящите страни биват категоризирани като „ужасните двегодишни“. Но на датски това е известно като „граничната възраст“, тъй като преместването на граници е нормално, а не „ужасно“.
Датчаните обичат да пеят и много училища все още имат групово пеене всяка сутрин. Това освобождава окситоцин, който пък намалява стреса. А пък синхронизирането на дишането създава усещане за свързаност. Изследователи от университета в Орхус установяват, че пеенето укрепва чувството за общност и социална сплотеност.
По време на пандемията датският хормайстор Филип Фейбер води всекидневно пеене по телевизията, за да повдигне морала. „Мнозина бъркат „групово пеене“ с „красиво звучащи хорове“. Но всъщност по-важно е да опиташ, а не какъв ще бъде резултатът. В свят, в който всичко е „аз, аз, аз“, пеенето заедно е като звездна нощ. Чувствате се малки и незначителни, но също така и че не сте сами и сякаш принадлежите към общност. Това е най-доброто чувство на света“, казва Фабер.
Изгубването на личността в групово пеене е идеалната обществена цел за нацията, дала ни закона на Янте. Правилата в него са 11 и са създадени от датско-норвежкия писател Аксел Сандемусе. Те са набор от нагласи, за които се твърди, че управляват живота в Дания, и според които всички са равни, а на парадирането се гледа с неодобрение. Не е нужно да звучи добре – просто трябва да носи добро усещане.
Идеята да седнете заедно и да се храните като семейство е високо ценена в скандинавското общество. Дори на един главен изпълнителен директор е позволено да каже по време на среща „Трябва да тръгвам, за да си взема децата.“ И след това да се приберат, за да вечерят заедно.
Животът в повечето датски домове се върти около трапезарната маса с изричната цел да се даде приоритет на семейното хранене. Където и да живеете, все още има реални ползи да се стремите към вечеря със семейството поне веднъж седмично. Ако можете сами да сготвите нещо, още по-добре. Но имайте предвид, че не е важно какво ядете за вечеря, а с кого ядете.
Дания има 37 различни типа семейни единици. В Швеция, Норвегия и Исландия има повече деца, родени в двойки без брак – 67% от исландските бебета се раждат така.
В САЩ и Великобритания различните семейни образувания се свързват с по-лошо положение и могат да доведат до стигма, но в северните страни те се приемат. Бившата финландска министър-председателка Сана Марин е отгледана от две жени. Министър-председателката на Дания Мете Фредериксен дойде на власт като самотна майка на две деца.
Без значение как се формира едно семейство, има широко приемане – и децата научават това от ранна възраст. Те знаят, че всяко семейство е различно, но всяко има своите силни страни и недостатъци… Точно като моето, вашето и всички останали.
Източник: The Guardian
Искахме да имаме шумни и весели деца, но просто нямахме желание, ако можем така да се изразим. Много хубаво го казва авторката на този текст: често родителството е две противоречащи си неща да са истина едновременно. Като това, че ни е много забавно, когато е пълно с деца и забавления, и в същото време ни е писнало от шума, бъркотията и цялостния хаос, който винаги властва наоколо. И това си е жестоко претоварване за всички сетива 24/7.
В края на деня имам нужда от почивка. Чувствам се изчерпана. Нуждая се от тишина и време да остана сама. Толкова силно, колкото гладуващ изпитва нужда за храна.
Осъзнах, че голяма роля в това да се чувствам така, има шумът. Звукът, който излиза от електрическите уреди, от ревящия телевизор, от писъците на високи честоти и повтарящите се звуци от детски играчки или песнички. Всичко това ме напряга и изнервя.
Имахме играчка Бъз Лайтиър, която се задействаше в произволни моменти. Месеци наред ме влудяваше. Един ден не издържах. Няма да навлизам в подробности за ужасите, които споменатата играчка може би е претърпяла, но е достатъчно да кажа, че вече не е сред нас.
Когато съм прекалено изнервена, съм склонна да крещя и да губя търпение към децата си. В тези моменти знам, че не съм в най-добрата си форма и винаги след това съжалявам за стореното.
Обикновено усещането за напрежение се натрупва, така че разпознаването на ранните предупредителни знаци и знанието какво предизвикват тези чувства на сензорна претовареност, са ключови за мен.
Още не сме свършили, скрол надолу
Аз съм единствено дете и не съм свикнала с караници между братя и сестри, така че това за мен е бойно кръщене. Децата не осъзнават какви късметлии са, че изобщо имат брат или сестра, и вместо да оценят, че разполагат със сигурен приятел за игра, те се карат за всичко.
Кавгите са шумни и продължителни и са за абсолютно нелепи глупости като например: „брат ми защо ме гледа така дълго“; „чий (въображаем) приятел е по-висок“; „чие е мястото на дивана“; „как ще наречем домашния си любимец костенурка (който нямаме и няма да имаме)“. Тези караници за мен са изключително дразнещи.
Често ми се е искало джипът ми да е оборудван с една от онези прегради за лично пространство, каквито имат лимузините.
Дори не съм стигнала до бъркотията. Гледката на разхвърляната ни къща буди тревога. Поглеждам и виждам купища разхвърляни играчки, мръсно пране и чаши – толкова много проклети чаши. Докато гледам този безпорядък се задушавам. Най-лошото са куршумите от Nerf. Винаги има стотици от тях, навсякъде, и изглежда, че се възпроизвеждат със застрашителна скорост.
Когато се чувствам на ръба на силите си и усещам, че наближава следващият срив, работя върху идеята да разпозная случващото се и да предприема действия, вместо да се опитвам да се справям със ситуацията. Започнах да казвам на децата:
„В момента мама се чувства претоварена. Наистина има нужда от малко време за себе си. Ще отида в другата стая за 15 минути, за да си почине мозъкът ми и да се успокои тялото ми.“
Това стратегическо презареждане невинаги работи и през половината от времето някой прекъсва уединението ми със спорове за дистанционното.
Съвсем скоро се оплаквах на приятелка колко е шумно вкъщи, но в следващото изречение се усетих, че описвам радостно оживлението у дома. Колко добре се чувствам в компанията на децата и техните приятели. И двете се разсмяхме, защото изглеждаше толкова очевидно, че това, което говоря, си противоречи.
Всъщност именно това е родителството – понякога две неща са истина едновременно. Наистина обичам да съм заобиколена от куп деца, но понякога ми идват в повече. Децата трябва да са си деца – с шума, с дразнещите звуци и с всичко останало.
Но и аз съм човек, който има своите нужди, и понякога те са свързани с това да не чувам толкова силни и досадни звуци. И също така да си отдъхна за малко от децата и безкрайните им искания за ядене на боклуци.
Никога няма да успея напълно да се справя с дразнителите, заливащи ме отвсякъде. Това си е част от всекидневието с три деца, но бавно осъзнавам как да смекча последиците, за да опазя и малкото ми останал разсъдък. И като всичко останало в родителството – и това е в процес на развитие. Бавно се научавам, че е съвсем нормално да се отделя от ситуации, които усещам, че ме претоварват.
Също така слушалките за подтискане на шума са спасение.
Източник: Scary Mommy
Автор: Кристина Крауфърд
Магдалена Соколова-Чолакова има удоволствието (и неблагоразумието) да има много на брой малки деца вкъщи. Близнаци на година и десет месеца в комплект с почти тримесечно бебе. Готова е да раздава мъдри съвети на другите по стар български обичай. А ние сме готови да ги чуем, защото всекидневието с децата съвсем не е лесно, но пък със съпруга ѝ подхождат с чувство за хумор. Вероятно, за да не полудеят.
Моля, не се обиждайте и не се чувствайте длъжни да давате съвети. Нито едно дете не е било лишено от здравословна супа, разходка или време с родителите си, докато са провеждани полевите тестове, касаещи съветите по-долу.
Ако сте в очакване на дете, вероятно вече ви заливат с непоискани съвети, кой от кой по-безсмислени. Класическото „спи, когато бебето спи“ (предполагам продължението гласи: готви, когато бебето готви, пускай пералня, когато бебето пуска пералня и т.н.) е само началото. Кошмарните сценарии също ще завалят скоро.
Ако досега милостиво са ви били спестени тежки предсказания като „животът свършва“, „то сега изобщо няма да можете да спите и ядете“ и сродните прокобни фрази, очаквайте ги всеки момент от обкръжението ви, идвайки в повечето случаи от хора без деца.
Аз, надявам се, няма да ви отчайвам, но много искам да ви споделя за три изненадващи промени в живота след деца (особено ако като нас сте с три деца под две години по цял ден вкъщи) и да ви подготвя с подходящи за справянето с тях стратегии.
За вас става дума, не за децата. В един момент отрочето прохожда, започва да яде кюфтета и да ви следва неотлъчно по петите. В този сладък период вие си поставяте високи цели – да се храним всички заедно с био броколи и нетлъсто органик месо на вечеря и да градим добра култура на хранене, давайки пример.
Освен това обаче цял ден сте викали до изнемога по едни малки диваци, които категорично отказват ученията на цивилизацията и висят от полилея, докато варите киноа за вечеря.
Може да сте някакви железни хора, но може и да сте като мен. От време на време ви се приисква да хапнете нещо малко като цял шоколад или двоен бургер с картофки, които поради вече споменатите високи цели не искате да споделите с децата. Тогава е време да се намеси особен вид контрабанда.
Големи джобове
Винаги е удобно да скриете вътре шоколадови бонбони или друго успокоително по избор, за да има с какво да туширате нервите. Препоръчвам в списъка „Полезни неща за джобове“ да добавите тапи за уши. Предупреждавам, че дамските анцузи не разполагат с джобове, затова преглътнете достойноството и си купете като мен БАНАНКА за кръста, да си носите вътре бонбоните, валидола и тапите за уши.
Разделяй и владей
Който не е разсейвал малки деца, докато партньорът му тайно внася кутии китайско в съседната стая, които да изяде под ключ, той не е живял, дет се вика. Етикетът повелява, като ще се отдавате на грях и ще ядете тайно от децата и един по един, да не забравяте да излезете от въпросната заключена стая в някакъв момент, за да се смените все пак.
Тайни кашета
Не, не говоря за шкафа в кухнята, дето всички са наясно, че крие солетите и сладкото. Това е често срещана аматьорска грешка – да отворите шкафа, където са гореспоменатите изкушения, за да си вземете нещо малко. Дребните хуни в дома ви прекрасно знаят какво се крие там и ако ви видят да го отваряте, без да ги почерпите, ще ви трябват тапите, валидола и бонбоните от по-горе. Затова препоръчвам добре скрити запаси, за предпочитане нависоко, пръснати из цялата къща. В кутии на настолни игри, над книгите и в сватбените чаши са само част от подходящите места.
Да, правилно прочетохте. Не можете вече да се плъзнете с валцова стъпка в хола и да си вземете блузата от дивана. Не и ако почти-две-годишните ви близнаци са там с баба си и временно са забравилии за клетите си родители. То е ясно, че си обичате малките човечета, но идва момент, в който трябва да подредите документите, да поработите, да нахраните бебето или просто да се наспите, и някой е дошъл да ви помогне.
Децата (поне нашите) имат склонността да са абсолютно прекрасни с баби, дядовци и детегледачка и щом някой от родителите се появи, да ги обземат някакви демони и, както мирно редят пъзел и ломотят на сладък бебешки, изведнъж започват да се хвърлят театрално по пода, да ритат с крака и да надават адски писъци. Моят съвет – избягвайте да причинявате тия сцени и подхождайте разумно и добре подготвени.
Подсигурете основни провизии
За да не влизам непрекъснато при децата в хола с кухненския бокс, докато са с някой друг, се снабдих с огромна бутилка със сламка за два литра вода, която съпругът ми умилително нарича „бидона“. Добавете към това и тайните кашета храна из къщата и мога да изкарам цял ден на скрити запаси.
Информацията е сила
Може да ви е смешно да дебнете на вратата кога децата ще се преместят от хола в детската, но не и ако се опитвате да работите и наистина нямате време за истерии и за чувството, че сте лош родител, защото децата са с баба си в момента. Ослушайте се внимателно откъде долитат обичайните викове и шум и начертайте маршрута си за оптимално заобикаляне.
Възползвайте се от технологиите
Едно съобщение в месинджър „Мамо, моля те, изкарай ги от хола, че трябва да изнеса боклука“ може да спести много драма преди излизането ви до магазина.
Живеем до голям столичен парк. Преди децата времето за излизане от момента на решението за разходка до прекрачването на прага беше около 6 минути. Да метнем едни външни дрехи, да грабнем ключове и слънчеви очила и, увлечени в лежерен разговор за компютърни игри, да тръгнем към асаньсора.
Още не сме свършили, скрол надолу
Сега прилича повече на планиране на военна офанзива на няколко фронта, първия половин час от която е психическата подготовка. Особено зимата, когaто се налага навличане на термобельо и гащеризон. Няма да описвам цялата батална сцена, но ще кажа, че има доста викане, гонене на полуоблечени деца из къщата, връщане три пъти за вода, солети, мокри кърпи и резервни дрехи, както и провеждане на пехливанска борба, известна като закопчаване на деца в количка.
Ако имате деца, прекарвате време около деца, или носите отговорност за деца по какъвто и да е начин, знаете, че те могат да бъдат стресиращи от време на време - без значение колко са. Именно броят на децата обаче е най-подценяваният фактор на века, когато говорим за стрес, пише Джули Скаджел от ScaryMommy, цитирайки проучване, според което наличието на определен брой деца създава най-голям стрес за майките. И този магически брой е ТРИ.
Проучването, проведено от TODAY Parents през 2013 г.
сред 7,164 майки в САЩ, показва, че средно ниво на стрес на всички анкетирани майки е 8,5 по скала от 1 до 10, но установява, че майките на три деца са по-стресирани от майките на едно, две, четири или повече.
Психиатърът Джанет Тейлър обяснява това по следниия начин: след третото дете майките започват да се отпускат. Малко. "Просто няма достатъчно място в главите им за перфекционизъм, когато стигнат до четири или повече деца", твърди тя. „Колкото повече деца имате, толкова по-уверени сте в своите родителски способности. Трябва да се отпуснете… и тогава сте просто благодарни, когато всички отидат на училище навреме."
И така, какво друго натоварва и стресира майките? 60% от тях казват, че нямат достатъчно време през деня, за да свършат всичко. Почти половината (46%) посочват финансовите притеснения, натискът да бъдат перфектни, а също и партньорите си, които често са по-стресиращи от децата им...
Проучването установява също така, че 9 от 10 майки се стремят да останат слаби и атрактивни, а 72% са напрегнати от това, че по принцип са напрегнати, което прави родителството един голям, порочен кръг от стрес и тревожност. И да, майките на 3 изпитват това повече от всички други с какъвто и да е брой деца.
За наш късмет обаче, децата от време на време носят радост и смях, а и някой ден ще излязат от вкъщи, така че да прекараме остатъка от дните си зяпайки безцелно в стената, чудейки се какво точно се е случило току-що. Наздраве!
Още:
„Анти“-инстаграм портретът на една майка
Според хилядите фенове на "Майко мила!", разтапящата Малка лятна приказка за майки бе достойно за "Пулицър" четиво, както и за екранизация в стил култовия сериал (на HBO) "Аферата".
Мъжката част от феновете обаче има далеч по-рационален поглед върху любимата ни история за онзи мистичен 190-сантиметров татко, нахлул в центъра на детската площадка - всеобгрижващ детето си и поглъщащ погледите на майките, които внезапно се екипират в малки черни рокли.
Днес със своето философско есе ни гостува Венцислав Топузов, който задава няколко съвсем конкретни въпроса, свързани със социализацията между представители на различни семейства насред детската площадка!
*************
Преди десетина години, като млад чичо, ми беше забранено да извеждам племенника из квартала.
Причината, изтъкната от майка му: „Майките само дебнат да налазят някой младеж… Ще ми зарежеш детето и ще трябва да те убия“.
Оттогава мина доста време. Една сватба (моята). Качване на около 15 кг покрай бременността (Според Google e от солидарност с майката). Един наследник. Преместване в друг квартал. Много недоспиване и други съпътстващи родителството неща.
Всичко това водеше към деня, в който жена ми реши, че вече и двамата с наследника сме достатъчно отговорни, за да сме заедно на детската площадка.
Излизам аз, изключително горд от себе си, понеже съм егати якият баща, който си води детето на площадката и т.н.
Стигаме до площадката. Оглеждам се. Само майки.
В мислите ми нахлува онзи спомен за риска от тях и започвам веднагически самоанализ на това колко съм отговорен и какъв добър съпруг съм. И как навремето снахата само ме е плашела, тя всъщност нищо не разбира...
Леко поуспокоен, решавам все пак да се държа естествено – и започвам упорито да наблюдавам и да си играя с детето, отричайки съществуването на останалите хора.
След седмица-две обаче реших, че все пак има и по-естествено поведение. Може би е време да спра да бъда ултратемерут, за да мина към състояние умерен темерут.
Така изникнаха няколко сложни за решаване житейски въпроса:
- Как да се позиционира човек като „свестният татко от оня блок“ при
алтернативи от типа на „досадника, който бройка майки“? Сложна работа…
- Запознаваме ли се активно – обсъждаме ли подхода към отказване от памперс, минаване към гърне и тям подобни ключови теми?
- Да се интересуваме ли от имената на децата след четвъртото засичане?
Историята мълчи.
Следва казус номер две. Какво става с другите бащи?
- Да си говорим за смяна на памперси, захранване и кърмене? Странно.
- За футбол? Някакси не е на място.
- За жени (щото нали мъжете си говорят за спорт и жени)? Тотално не на място.
- За бизнес? Предвид обстановката, съвсем не се връзва.
Засега просто си кимаме разбиращо в повечето случаи и оставяме дамите да водят основните разговори. Май всички сме в периода „свикваме с обстановката и се чудим как точно да се държим“.
Та, Майки Мили, помагайте!!! Как да бъдем себе си на детската площадка? Особено ако „себе си“ е разкъсан между:
(1) мисли откъде да си вземе бира, да седне на припек и да гледа гордо наследника – все пак той на две и половина е голям и сам си се оправя;
(2) желание за някаква социализация, предвид колко далече е бирата…
Винаги ще помним Кърмене, amore mio - прекрасният текст на Полина Костова, в който тя сподели, че в продължение на една година не просто е сънувала, че пуши - сънувала е как една цигара я сваля в един бар. Разбира се, в редките моменти, в които е успявала да спи.
В откровението на Ваня Савкова Жива, полужива, разполовена, срязана – тази майка ще кърми! се разпознаха всички, които се борят за всякак капка кърма и страдат, когато не стига.
Акушерката Илона Нешкова сложи ред в емоциите с текста За жените, кърменето и правото на избор, напомняйки, че внимание и подкрепа заслужават както желаещите да кърмят, така и майките, които не са сигурни какво искат.
Всички сме съгласни, че кърмата е безценна грижа за бебето. Когато обаче започнем да искаме повече от това да бъдем 24-часови майки, имаме нужда от рационална подкрепа, а не от чувство за вина.
Днес публикуваме разказа на Ина Тонева с апела да се разбираме повече, когато усетим, че някоя от нас иска да спре 11-месечното кърмене, но е объркана от вътрешните си колебания, от страха да не прекъсне най-специалната връзка с бебето. Защото специалните моменти предстоят.
________________________________
Детската стая, лежа. Върху мен пълзи муха. „Дали пък не съм умряла?”, мисля си.
Май още мърдам, но енергията ми е обратно пропорционална на тази, с която около мен пълзи едно бебе. Моето.
Опитва се да бутне дъската за гладене (аз се опитвам да спечеля конкурса за супер майка, която глади веднъж седмично), или пък да падне. Пада.
Надигам се рязко. Вратът ми пулсира прекалено осезаемо за умряла... Явно няма да е днес. Бебето допълзява до мен и отново опитва да падне. Окончателно излизам от света на мъртвите.
Чувам глас, моят, но не съвсем: „Не!“ Бебето отново е на път да падне, опитва да
докопа забранените играчки на брат си. С ужас осъзнавам, че всичко тук е потенциално опасно: контакти, лего, магнитна дъска и буквите към нея, бухалка за бейзбол, парфюмчета на батко, четка за коса на батко (5-годишен, но със стил), безбройни преспапиета (не че пътуваме постоянно, но наваксваме с купуване на сувенири), чекмеджета (потенциални разбивачи на глава), играчки от шоколадови яйца, човечета на плеймобил, няма край…
Бебето намира току-що падналия от косата ми ластик, докато се опитвам да изтръгна
буквите от ръцете му. Разменяме ги за доза кърма.
Окситоцинираме се и се чудя: „Как да го откажа от кърмене?” Всички около мен ме гледат с недоверие относно разсъдъка ми при поредното кърмене. Аз гордо заявявам, че не съм психически нестабилна, а просто съм модерна майка на поискване.
Въпросът е „Докога?”. Достатъчно модерна ли съм да поддържам лактация до сватбата, или по-консервативна? Кога е най-безболезнено и за двама ни?
За мен определено вече е болезнено, но не физически, а от болката на съмнението… Не съм искала да бъда модерна, просто бяхме аз и той, той и аз. Сами, ден след ден, 11 месеца…
Поглеждаме се с бебето, обичаме се и си имаме тази специална връзка. Но трябва да я приключа. Не знам как, вероятно от раз, както с баткото, не знам и кога, но и мисълта, че, отлагайки, го правя зависим непрекъснато е в главата ми.
Или става дума за свобода… Но какво пък толкова ми тежи? Спи до мен, яде, когато иска нощем… Как обаче ще го успокоявам без кърмене? Нямам идея.
Все повече затвърждавам опита си с големия си син, че възпитанието е да направиш
една грешка, която да опиташ да поправиш с втора, което неминуемо се превръща в
кръговрата на грешките в природата. Който пък е в пряка връзка с кръговрата на
мъжките майки в природата.
Пак го поглеждам. Разбира се, че ще ме обича и без кърмене. Или?
Вадя поредната забранена вещ от устата на бебето, а то недоволно се отправя към
следващата. Окситоцинираме се.
Настъпва вечер, чакам другата половина родител. Надявам се на свежи сили,
посрещам оклюмани нерви. Но все пак утре е събота, почивка. Да бе… Планът за
забавление на 5-годишен и бебе е в ход.
Мислех, че с две деца е просто по две, а то било друга игра. Като да си състезател по баскетбол и да те пратят в отбора по шахмат по заместване.
