fbpx
от 13 до 18 години

Мамо, имаш сопол!

20 март 2023

Теодора Илиева вече ни разказа за любовния си живот в Tinder. Сега на дневен ред е разказ за дъщеря ѝ, минаваща през този толкова красив индивидуален апокалипсис – пубертета. Това са петте реплики, с които тя най-често показва чувствата си към своята майка.


Тя беше на 9, когато блокира достъпа до училището и ми спести всички досадни ритуали за първия учебен ден. От прокобата да бъдеш носна кърпа по неволя за просълзени баби на първокласници, през боя с карамфили в тълпата, до епичните речи за „светло бъдеще“ на директори и общинари, озвучени от кастриран транзистор. Минаваше стоически сама през целия парад на суетата и ми махаше като президентша – с вяла десница, сгъната под прав ъгъл. После ми звънкаше, за да дойда да помогна за учебниците и да се разплатя по всевъзможни направления.

Това беше началото на „голямото порастване“. Родителите никога не го усещаме първо визуално – под формата на първи сутиен или инструкция за ползване на самобръсначка. Връхлита ни емоционално, но като китайска капка, лежерно и напоително. Изразява се в дискретно отчуждаване, в което няма тряскане на врати и излишна драма. Само маркиране на лично пространство и технологично превъзходство с реплики като „Мушни ми превръзката под вратата“ или „С дистанционното си като бабичка, дай на мен“. 

Сега е на 13. Ако хвана ръката ѝ на публично място, ще ме погледне сякаш съм разложена медуза, която превзема нейния дюшек-еднорог. Търси ме предимно, когато има нужда от банкомат и обслужващ персонал ведно. И най-висшата демонстрация на любов е да ме накара да си забърша носа, преди да изляза за среща, за да не изглеждам тъпо и нехигиенично.

Приличаш на момче!

Изстреля това на ръба на скала над залива в Лозенец. Бях на две чаши розе, а тя – на три бънджи скока и крем във вафлена фунийка от стрелбище. Почивахме на караваната си вече десетина дни и всичко изброено дотук предполагаше, че в селфито ни майката би трябвало да изглежда като кино звезда. От онези, които живеят на режим от два бадема дневно, карат падълбординг до припадък, а през останалото време оставят млади жребчета да им носят шлейфа към близкото капанче за цаца. С шокиращата сензитивност и безпардонността на дете дъщеря ми беше изрекла неудобната за мен истина. В последните три години от връзката ми с баща ѝ двамата се бяхме превърнали в съквартиранти, които знаят с точно колко захар си пие чая другият, но не могат да намерят епицентъра си на щастие с географска карта и фенерче. 

Загледах се в снимката ни. Едно безгрижно дете и жена с развети коси, която не познавах. Думите на момичето ми бяха малкото камъче, което обърна каручката ми. Бях твърде млада, за да се чувствам толкова стара в любовта. Или да приличам на момче вместо на мацка. Това беше последното ни лято като семейство с баща ѝ.

Виж какъв зет имаш – като елф!

Една от приятелките ѝ е записана в телефона ѝ като „Жена ми“. Знам това, защото ми го показа, не защото дебна какво се случва в личната ѝ комуникация. Обичам чувството ѝ за хумор, защото е наследено от мен. А аз съм човек, който живя пет години с двете си най-близки момичета по трасето Студентски град – Младост –Дървеница. И двете фигурираха в контактите ми с кодовото име „Свинята Ц“ (от центъра на родния ми град) и „Свинята Д“ (същото животно, само че от квартал „Дружба“). Моите „прасета“ звъняха с аналогов и турбо креативен рингтон – напоително блеене на овце с продължителност от около минута. Дъщеря ми е чувала как се обръщам към тях, като „прасето“ често се е използвало и като синоним на „жена ми“. 

Когато корейският поп завладя света ѝ, стаята ѝ заприлича на тираджийска кабина. Плакатите на Stray Kids блокираха дори входната ѝ врата. Албумът, за който обменяше с други фенове картички с членовете на групата, се превърна в новата ѝ социална мрежа. И докато в класа ѝ имаше деца с родители, които дамгосваха кей-попа като „гейска музика“ („Тоя се гримира повече от стриптийзьорка!“), аз ѝ се радвах. Като музикален журналист винаги бях нащрек за всичко интересно като бизнес тенденция. А дъщеря ми отвори нови хоризонти, в които бой бандите бяха с числеността на футболен отбор и носеха перли и брокат, вместо татуси.  

Купувахме албумите им с фото букове под формата на комикс. Тя нямаше търпение да ми покаже всичко ново в колекцията ѝ. Така стигнахме до момента, в който стана ясно, че вече сме трима у дома. „Виж какъв зет си имаш – като елф!“, рече тя, сочейки към сладур с високи скули и доста по-добре поддържани вежди от моите. „Този е за мен, всички останали можеш да ги правиш каквото искаш, ако те кефят.“ Засмях се с глас. Присъствах на задочна среща със „зет си“. Освен това ме оторизираха да излизам без кастинг с другите 8 героя в Stray Kids. На 40 се оказах „яка“ като конкуренция в битката за тестостероновия пояс на 8 момчета с брутална коремна преса от Сеул. Какъв по-голям комплимент от това?  

Един стои надървен по цял ден на съседния чин...

Лежим си пред телевизора и хрупаме салата на фона на корейска драма, когато отдясно с бутонките ми влиза реалността на седмокласника от училище в квартал „Лозенец“. „Оня Краси, от съседния чин, седи надървен по цял ден. Отвратително е...“, изстреля дъщеря ми като „добър ден“. „Чудя се да го съжалявам ли, или да му се смея. Всеки ден е щръкнал. Без промяна“, възмутено констатира тя. Улових се, че казвам нещо доста вярно като житейска философия, но не особено възпитателно за разговор с 13-годишна: „Зарежи го. Не се впечатлявай. Ще е щръкнал цял живот, но на определена възраст ще спре да му личи толкова брутално. Сега е безпомощен, тялото му прави каквото си иска.“

„Значи жив да го ожалиш, щом ще гледа в тоя живот само да напълни гащите“, отсече дъщеря ми.

Познавам момчетата в класа ѝ от времената, в които бяха миньони със зле загащени ризки. Имам си фаворит и тя го знае. От общите им снимки виждам, че този младеж бързо ще еволюира в нещо, което майка му може да опази само с пушка. Освен това е умен и не се държи като примат с всички. „Знам, че ти харесва, но мен не ме кефи“, с лежерна мъдрост ме тушира дъщеря ми в разговори за потенциални гаджета. „Има още един свестен. Знаеш го. Но той си остана много нисък и ми е малко като сърничка. Кой излиза със сърнички, мамо? Трябва да е някое лъвче.“

Изпитаха ме. Имам 1 + 1

Никога не съм се карала за оценки. Аз съм от този тип хора, които знаят, че на интервю за работа с „Опълченците на Шипка“ няма да минеш. Казвам го като човек, който вече 15 години не си е прибрал дипломата за бакалавър. То няма и смисъл – досега нито един работодател не ми я е поискал. 

Когато дъщеря ми влезе във водовъртеж от класни и контролни, тя звъни. Оплита си кошницата предварително, търсейки одобрението ми. Валидира си неуспеха с моята толерантност. Докато не спра джобни и удоволствия от всякакво естество. И животът не стане само геометрична прогресия. 

Наскоро имаше изпит. Вместо да учи, вися цял следобед в TikTok. В деня на Страшния съд извади от ръкава сценария с болното гърло. Като видя, че номерът не минава, директно помоли да ѝ спестя „само днес“. „Мързеливци търпя, но не отглеждам страхливци. Ако бягаш от двойка, оттук нататък ще бягаш от всичко“, казах аз. Стоварих я пред училище и след час получих съобщение: „Изпитаха ме. Имам 1+1. Половината клас се чупи от страх. Само тези, които останахме, можем да си поправим двойката.“

Ти винаги получаваш работата

В личния живот – щастливо разделен родител, в професионалния – от турбуленция в турбуленция. Преди Covid да затвори света, работех успешно като фрийлансър. После приходите ми паднаха със 70% и спешно трябваше да сменя посоката, за да оцелеем. Получих изневиделица предложение за ивент мениджър в голяма корпорация. Не бях сигурна с какво се захващам, но знаех и че нямам какво да губя.

В деня на интервюто направих две немислими за мен неща през последните месеци. Сложих си сутиен и си боядисах косата. Влязох в луксозен кабинет с десетина души мениджмънт като на разходка в парка. Мина добре, почти като другарски разговор на чаша кафе в махалата. След няколко седмици отидох на второ интервю, в което потвърдиха условията ми. Звъннах на дъщеря ми от таксито, че ще празнуваме с пица и суфле. „Супер! Ти винаги получаваш работата!“, каза детето. И си поръча сладкиши, от които целият квартал може да хване диабет. 

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross