fbpx
Раждане

Кърмене, amore mio

2 юни 2016

Полина Костова е на гости на Майко Мила с разказ по една болезнена (буквално!) тема - кърменето! Поли е ветеран в тази област и с гордост споделя тежките си спомени за среднощно кърмене, мокри нощници, ужасяващи помпи и всякакви други методи за икнквизиция, осигуряващи така ценното мляко. Благодарим на Поли и искаме да ѝ кажем, че напълно я разбираме!

Докато бях бременна с първото си дете, знаех бегло за някакво действие, което се извършва чрез гърдите, но никога не съм се замисляла какво точно е и как се прави. Понеже реших да не чета никаква литература, тази тема остана встрани през цялата ми бременност и даже много дискретно се възмущавах от разни жени, които вадят цици наляво и надясно и подпират на тях бебета или - о, Боже!, двегодишни деца. Тайно мислех, че са хипари или някакви мега-био-вегани (нищо лично към веганите).Въобще, това нямаше да се случи на мен.

Представях си как раждам в хубава памучна нощница, в стая осветена от слънцето, мъжът ми ме държи за ръка, после отиваме у нас, където аз пуша цигара с чаша вино, а бебето пие мляко и спи. Раждането няма да го описвам, освен момента, в който отрязаха пъпната връв и сложиха бебето на корема ми. Тук започва моята мини хорър стори.

Тъкмо да гушна бебето с влюбени очи и се случи нещо, за което никой не ме беше предупредил. Бебето по някакъв начин изпълзя и лапна гърдата ми. И докато гледах изумена и се чудех сега какво се прави, и хоп -животът е странно нещо - винаги в такива моменти се намира някой, който снима. Преди да се усетя, акушерката направи осемнайсет снимки с телефона. Дано детето не ги види никога. На тях приличам на ударена с тъп предмет пациентка от 4-ти км, която все едно вижда не бебе, а Пениуайз клоуна на Стивън Кинг.

И така: аз съм в болницата с двайсетина жени, които чакат на опашка пред някаква помпа за кърма, закачена на стената и ако мислите, че главната тема на всяка са бебетата, то вие живеете, като мен, в евтин ситком.

Оттук-оттам се побутват, попипват, постискват и оголват гърди, показват се зърна и се обсъжда големината им. Жени с влажни кръгове по нощниците обикалят и помпат с малки помпички с поглед в нищото и акушерки подвикват "има още, давай".

Върхът на сладоледа е сценка в една от стаите, в която влязох за разнообразие, докато бях на разходка с моята помпа. Там едно голо до кръста момиче ревеше и стискаше гърдите си. Влезе акушерка, която попита: "Ти ли си тая с кърмата?". Това е адски тъп въпрос на фона всички нас, които се разхождахме в лактационен транс по коридора, но момичето се съгласи с кимване, че тя е тая с кърмата, и измънка нещо от сорта на "нямам нито капка, бебто само реве". И, о, Господи, акушерката запретна ръкав, стисна гърдата на момичето, при което опръска към осем помпащи зомбита в стаята. После доволно се врътна, на вратата каза вълшебно "имаш кърма, храни детето и не мрънкай" и се изгуби в света на акушерските среднощни сбирки ала "стари градски".

Мъжът ми вече беше наясно с програмата, с помпата и с цялата кърмаческа драма, все пак беше идвал да ми носи това-онова около трийсет и осем пъти за три дни. И въобще толкова бяхме изперкали, че вместо "Как е бебето?" дежурен въпрос беше "Как е кърмата", "Удобна ли е помпата?" и разни други такива. Когато се прибрахме, хвърлихме детето в кошарката, аз облякох заветната нощница и извадихме помпата да ѝ покажем новия ѝ дом.

Започна следващата фаза на кърмене, в която никой никога не спи, освен, разбира се, бебето.

Следващите три месеца не помня нищо, освен че ми се пуши. Толкова много, че мразя всички, които пушат. И това продължи една година. Една година, в която аз сънувам как пуша, как ми говори и най-тъпото- как ме сваля една цигара в бар. Стигнах дъното, когато седнах с количката на пейка в парка до един възрастен мъж, който пушеше. Седнах доста близо, за да усещам цигарата, той се притесни, изгледа ме като луда майка, която се натиска на мъже по пейки в парка, и с бърза крачка избяга.

Към петия месец се сбогувах с помпата и за кратко май даже и спях. Но после започна среднощното кърмене и будене на всеки час. Ставах, ревях, кърмех и пиех вода, защото така ми казваха. Лошото е, че от пиенето на толкова вода, в нощите, в които можех да се наспя и детето не се будеше, аз ставах да пикая. И така-кърмех, пиех вода, пикаех и животът си течеше.

А разходките навън? Тук тихичко си плача в шепа. Ако вие имате бебе, което може да се храни навсякъде, почерпете някого и заспивайте усмихнати, защото никога няма да разберете какво е да бягаш от Южния парк към булевард България с количка. Да бягаш, да ревеш, а торбите от Била да се късат от гумите на количката и да сипят наоколо банани и авокадо. Детето ми можеше да суче само и единствено вкъщи на пълна тишина или в най-лошия случай - в пробната на някой магазин, в който няма музика.

Ако сте виждали луда да бута бебешка количка с превишена скорост, да пее Зайченцето бяло като касета с набрана лента от едно време - била съм аз. И това на всеки три часа, понякога - два. Накрая спрях да ходя по паркове, градинки и всичко, което е на повече от 20 минути път с количка. Казвам с "с количка", защото "аз съм пеша" и "аз съм с количка" са две ситуации с ОГРОМНА разлика.

От свободните си години имам една много приятна снимка как пия джин с тоник от новата си обувка в Билкова, изглеждам добре за около четири сутринта и даже съм симпатична. По същото време няколко години по-късно виках истерично през прозореца на някакви хора, които се веселят, а те ме гледаха жално и даже леко със страх. Веднъж даже изкрещях "Оженете се и пукнете!!" на една двойка пияни младежи под прозореца. Пълна лудница.

Малко по малко кърменето се разреди, аз започнах да спя, наближаваше и моментът, в който ще мога да запаля така чаканата цигара (по-скоро двайсет една след друга).

Един ден махнах и последното нощно кърмене, слязох на двора в къщата на наште, изпуших трийсет цигари за половин час, стана ми лошо и разбрах, че пак съм бременна.

Прибрах цигарите, поплаках си и звъннах на мъжа ми да купи електрическа помпа.

(Въпреки всички трудности с кърменето, които преживях и преживявам още с номер две, пак бих посъветвала всяка майка да кърми детето си).

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross