fbpx
И аз съм човек

Аз, „яловата егоистка“, или за жестокостта на майките

15 януари 2024
ръка върху счупено огледало

Днес при нас е Ния и нейният разтърсващ текст ще засегне важна тема – за дискриминиращото отношението на обществото към жените, които по една или друга причина нямат деца. Това е нейната лична история, която Ния не е искала да споделя, докато не ѝ идва да гуша от всички, обичащи да лепят етикети и да определят кой на какво има или няма право, само защото е бездетен. Ами ако е имал дете и го е загубил? Помислете за това следващия път...


След много дълъг размисъл и много сериозна вътрешна борба реших да ви изпратя този текст. Конкретната причина са два материала, които прочетох тук: „Не, не съм бременна и спрете да ме питате!“ и „Имаш ли дете? Имам – и то е на небето“. Беше трудно решение за мен, темата е болезнена. Ще разберете защо. Моята гледна точка и моята теза са доста... щекотливи. Хората не искат ненужни дебати. Но аз смятам, че някой трябва да каже поне малко от грозната истина за това какво е да НЕ си майка в България. Това, което вероятно и вие не знаете, е на какво сме подложени ние, „яловите“. А и не ви трябва да знаете, като се замисля.

И без това никой не чува жени като мен.

Грозно ли звучи? Несправедливо? Сигурна съм. За всички майчинството е нещо свято. Нещо чисто и недостижимо за калта на битието. Майката е култ, божество. И обратното. Тази, която не е майка, не е човек. Не просто не е човек всички до един се чувстват не просто длъжни, чувстват се в правото си да обиждат такава жена. Да я унижават и мачкат. По възможност често и публично. Това е така типично за България. Ние тук не обичаме много да се съобразяваме с лични неща, лични въпроси, лично пространство. Чувала съм много хора да наричат това „западняшки тъпотии“. По тия географски ширини да пазиш личния си живот за себе си и да казваш „не“ пази Боже на „милите“ си роднини е престъпление. Углавно.

Някога, в друг живот, имах син. Загубих го

Аз съм на 49 години, омъжена, с няколко висши образования. Някога, в един друг живот, имах син. Загубих го. Случва се. Всеки ден. Всеки час. Някоя майка някъде преживява немислимото. Докато пиша тези редове, това става. Сега.

Първо си мислиш, че по-страшно от това да преживееш детето си няма. Обаче после разбираш, че има по-страшно. Уж „близките“ ти. Уж „семейството“ ти. Които изпадат в такъв ужас от мъката ти и от безсилието да направят нещо, че просто не правят нищо. Не питат „Как си? Трябва ли ти нещо?“. В началото мислиш, че това е нормално. Какво можеш да кажеш на майка, загубила детето си? Обаче ако имаш нещастието да си малко по-интелигентна, бързо разбираш, че това е обикновен егоизъм. Хората се плашат от чуждата болка. Страх ги е да не „прихване“ и тях. Затова не правят нищо. Освен да те оставят абсолютно сама. Без да се поинтересуват ти всъщност това ли искаш.

После идва денят, в който проумяваш, че трябва да отидеш на фризьор. Защото в главата приличаш на изгорял фритюрник. Заедно с филийките. И трябва да направиш нещо с тия нокти. Всичките са с различна дължина и с цвят на дефектни плочки за баня. Шивачка. Трябва ти шивачка. Защото ти трябва нов гардероб. Черен гардероб. Ризи. Панталони. Сака. Рокли. Просто влизаш обратно в рутината. Защото такъв е животът. И той не спира.

А после идва още от най-лошото

Решаваш, че това е най-лошото. Съпругът ти, който мълчи и не говори. С теб. Но говори с майка си, с приятелите си, с когото реши. За мъката и болката, която би следвало да споделите заедно. Минават сто години, докато проумееш, че той те „пази“. А всъщност го е страх да се изправи срещу теб и да изговори какво имате да си кажете. Страх го е от твоята мъка. Защото не знае какво да прави с нея. Ама не се сеща просто да те попита. Примерно. Нормално? Не, не е нормално. Да споделяш с половината свят това, което трябва да споделиш само на масата в дневната.

Мълчиш. Стискаш зъби. Смиряваш се. Ако това е неговият начин да оцелее. Да го боли по- поносимо. Добре. Така да е. Все така никой съпругът ти също не пита как си. Трябва ли ти нещо. Все така никой не се осмелява да те доближи. За по-сигурно. Ти вече не си Виолета, Тамара, Дора, Ана, Кристина, Таня. Ти си „горката женица“. Без име. И не жена. Женица. Замисляли ли сте се някога колко противна, унижаваща и омаловажаваща е тази дума? Женица...

Не съм майка и съответно съм нечовек

Не, аз не съм „женица“. Аз съм психологът на един от най-успешните полицейски отряди в Европа. Вкарала съм на топло повече хора, отколкото вие виждате на концерт на Галена в някоя кръчма. Аз съм терапевтът, поправил десетки счупени съдби. Аз съм горда възпитаничка на Класическата. Сънувам на латински. Ако се потрудя, мога да ругая на санскрит и на старогръцки. Съвременните езици, с които си служа добре и свободно, няма да коментирам. И не на последно място, аз съм библиограф, който може да преведе и Овидий през океана от знание. Без да се удавим. Не. Не съм женица.

Но не съм майка. Защото съм изгубила детето си. И това рязко ме изхвърля от живота. Според обществото. Не, според българското общество. Това уточнение е задължително. Не съм майка. И този факт ме превръща в нечовек. Декласира ме. Сякаш само майчинството ме определя. В България да. В страната на селяшко-каскетния манталитет, в страната, където ЛИПСАТА на маниери и възпитание е повод за гордост, а неуважението към всичко лично е всекидневие, това да НЕ си майка те определя. Ти си осъдена. Без право на помилване и замяна.

Мълча. Стискам зъби. Нищо не казвам. Първо, защото вярвам в правилото „Не се извинявай, не се обяснявай!“. И второ, защото Елинор Рузвелт казва: „Никой не може да те накара да се почувстваш посредствен без твое съгласие“.

„Как си позволяваш да искаш отпуск за Великден, ние имаме деца!“

Решавам, че всичко най-лошо вече ми се е случило. Още не знам, че то предстои, когато се върна на работа. Уж ми съчувстват. Уж са загрижени. Уж. Докато дойде първият празник. Някакъв празник. Все едно какъв. Пази Боже, ако е Възкресение или Рождество.

Първите две години не ми направи впечатление, че работих и на двата. А после и на още пет– шест празника. На третата със съпруга ми имахме кръгла годишнина от венчавката. Пуснах си отпуск три месеца по-рано. След като изрично бях говорила с тогавашния си шеф по въпроса. Годишнината ни се оказа вторият ден на Възкресение Христово. И какво от това, ще кажете.

Ами това, че в рамките на около три дни ВСИЧКИ колеги във фирмата намериха начин лично да ми кажат: „Как си позволяваш да искаш отпуск за Великден, ние имаме деца!“. С този тон. С тези думи. Странно. Мислех, че отпускът го позволява Кодексът на труда. Объркала съм се явно. Пропуснах всичко покрай ушите си. Но заявих на шефа си, че ако трябва да напусна, за да не променя плановете си за годишнината ни, значи ще напусна. Той бързичко пресметна до какво ще доведе това. И реших, че въпросът е приключил. В моя полза.

Длъжна съм била да се съобразявам, защото нямам деца

Но през лятото всичко това се повтори отново. ДЛЪЖНА съм била да се съобразя кога на тях им е удобно да ходят на море, защото… познахте. Защото НЯМАМ деца. Да съм била „изчакала“ техните отпуски. „Все нещо“ щяло да „устройва“ и мен. Пак си замълчах.
Но когато всичко се повтори на Коледа и на моя въпрос защо все аз трябва да работя, чух отговора „Защото си ялова, затова. Никой не те чака вкъщи!“, ей тогава също нищо не казах. Напуснах.

Да, но целият този кошмар се повтори. И потрети. На още три работни места. И, не. Колегите ми не знаеха защо нямам деца. Как да ви кажа. Хората, които сме изгубили дете, някак си не умираме да говорим за това с кафето в обедната почивка. Каква изненада, нали.

Именно повтаряемостта на цялата лудост ме накара да споделя тези редове. В тази страна очевидно е напълно нормално жената без деца не просто да бъде обиждана и унижавана с всякакви прозвища и просташки етикети, но и всички смятат, че са напълно в правото си да се разпореждат с живота ѝ. Това не просто е невъзпитано и грубо. Това е чудовищно. И, да. Майките са жестоки и зли. Към тия от нас, които не „папкаме“ и не „спинкаме“.

Момичета, не знаете колко бързо може да се окажете в моя отбор

След като чух и изтърпях много нелепости и откровени обиди и мъчителни думи, имам да кажа следното на всички майки в България:

Момичета, бъдете благодарни за съдбата си. За шанса си. Не знаете колко лесно и бързо можете да се окажете в моя отбор.
Момичета, вие не сте Богородици. Не сте светици. Вие сте обикновени Лилии, Красимири, Наталии и Светлани.

Станали сте майки по волята на Божията милост и сляпата случайност на биологията. И по свой личен избор, разбира се. Не ви дължим нищо. Не сме ви длъжни. А това, което дължим за отглеждането на децата ви плащаме го с данъците си. Не ви дължим нищо друго. При никакви обстоятелства. Майчинството не ви прави нещо повече от останалите жени. А би трябвало. Би трябвало да сте по-добри и по-благородни. Но не сте. Вие сте зли, завистливи, жестоки, уморени домакини, които мразят някоя жена, просто защото е с добре измита коса. Пък вие нямате време „заради детето“.

Цялата ми бременност премина, докато пишех първата си дисертация. Защитих доктората си с дете на три месеца. Започнах втората дисертация, когато той беше на шест месеца. През цялото време работех. Помагаха ми съпругът ми, жената, която се грижеше за домакинството, и бавачката, която наемах, за да се наспя или да мога да пиша повече. Не, никой не ми е платил нито за бавачката, нито за домашната помощница. Със съпруга ми си изработихме парите за това. Ако вие сте неорганизирани или неспособни това е ваш проблем. А не на жените, които се справят по един или друг начин. 

Чуждият живот и чуждият избор не са ваша работа

Момичета, имам новина за вас. Тия, които нямаме деца и според вас сме „ялови егоистки“, в 99% от случаите нямаме деца по причини извън нашата воля. Но това НЕ е ваша работа. Разбирате ли? Чуждият живот и чуждият избор НЕ са ваша работа. Познавам жени, които обмислено и съзнателно са решили да нямат деца. Не разбирам този избор. Но го уважавам. Не го коментирам. Не обиждам. Не етикетирам. И вие недейте! Не знаете нищо за битките, които води човекът срещу вас. Затова си задръжте мнението. Особено непоисканото!

И за финал. Не. Мили мои „мами“, не. Твърдо и категорично. НЕ.
Не ви дължа мястото си в метрото. Защото имате дете.
Не ви дължа по-удобното място на паркинга. Защото имате дете.
Не ви дължа подходящото и избрано от мен и за мен време за отпуск, море, круиз. Защото имате дете.
Не ви дължа свободното си време на ВСИЧКИ празници. Защото имате дете. Аз може и да нямам. Това не значи, че нямам живот.
Не ви дължа разбиране и търпимост в ресторанта. Докато ненагледното ви детенце търчи като бесен индианец, крещи като маймуна и ми проваля вечерта. Защото е „дете, ма идиотко!“. Точен цитат от преди седмици. 98% от приятелите ми с деца под 10-годишна възраст не ги водят в ресторант. Защото отлично съзнават, че не са на достатъчно ниво на поведение за това. Ако си интелигентен родител, тези неща стават от само себе си.
Не ви дължа мълчание и търпение в самолета, докато детето ви крещи в ухото ми. Защото му е скучно. Или просто защото е невъзпитано.

Никой нищо не ви дължи, момичета.

Понеже сте майки. Това е вашият избор. Вашият живот. И следващият път, като решите да хейтите „колко добре изглежда тая дъртата и как едно дете не е родила!“, помислете пак. Помислете още веднъж. Току-виж се сетите навреме, че не е ваша работа кой, защо и дали има, или няма деца. В крайна сметка аз не съм казала на никоя от вас „Какво симпатично момиченце! Нищо, че е с Даун – почти не му личи“. Или пък: „ Какво дебело момченце! Сигурно много си хапва!“. Грубо е, нали. Грозно е, нали? Боли, нали?
Да. Боли. И е грозно и грубо.

На всички останали като мен. На всички други „ялови егоистки“ ще кажа само едно. Не се давайте на войнстващата посредственост и невъзпитание. Не се извинявайте. Не се обяснявайте. Каквато и да е причината да нямате деца това е вашата причина и тя е само ваша работа.

Имам. Син. В хубав парцел на Централни гробища.

А и винаги можете да направите като мен. Веднъж, само веднъж, изгубих контрол при поредното „ама защо да не работиш на Коледа, ти нямаш деца“. Усмихнах се мило. Широко. И казах спокойно и бавно: „Имам. Син. В хубав парцел на Централни гробища. Искам да го навестя на Коледа“. Не можете да си представите ефекта, който предизвика това обикновено изречение. Е, синът ми е кремиран, но все едно. Това не го прави по-малко мъртъв, уви.

Защо просто не отговарям на въпроса защо нямам деца ли? Ами защото е личен въпрос. Приличните, възпитани хора не задават лични въпроси дори на близките си. Не е работа на никого какво имам и какво нямам. Или защо. А и както вече отбелязах детето, което си изгубила, някак си не е любима тема за разговор.

В крайна сметка аз не питам съседката си по бюро защо е неомъжена на 42 и защо има три деца от трима мъже, нали така. Но ако още веднъж ме нарече „яловата егоистка“, може и да я попитам!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross