„Играта е работата на детето“ – Мария Монтесори.
Знаете ли, че много от хората, извършили тежки престъпления като възрастни, почти не са играли като деца?
С това прозрение започва историята на д-р Стюарт Браун като изследовател на играта. Още като студент той е изпратен да изследва извършител на масова престрелка, който убива 15 души със снайпер и оставя над 30 ранени. След обстоен анализ на неговото семейство и на начина му на живот, изследователите открояват факта, че той не е играл нормално в детството си. Окончателният им доклад посочва, че потискането и отсъствието на игра при този човек е довело до невъзможност да развие умения за регулиране на емоциите си.
Този случай подтиква д-р Браун да направи проучване сред затворници в Тексас, излежаващи присъда за убийство. И установява, че възможностите за игра в живота им са били крайно различни от тези на хора с подобен социален и културен профил.
Горната история научихме от Нели Керемидчиева, създателка на кинофестивала за документални филми за образование „Възможното образование“ – инициатива за популяризиране на човоколюбието в образованието чрез документални филми и презентации от чужбина и България.
Д-р Браун става основател на Националния институт за играта в САЩ, а през 2008 г. изнася TED лекция защо играта е повече от забавление, като обяснява, че тя има фундаментално значение за нашето оцеляване в дългосрочен план.
Хората в България не се различаваме от повечето страни и вероятно мнозина гледат на играта като на нещо несериозно и маловажно. Позволяваме я на децата, докато са малки, стига да не пречи на нашите планове, но я смятаме за безсмислена след определена възраст.
Дали обаче това отношение е основателно, или по-скоро се дължи на непознаване на ползите от играта? Затова в следващите редове Нели Керемидчиева ще ни сподели какво всъщност е играта.
Средство за конструиране на знание за света
Жан Пиаже е швейцарски психолог, който смята, че децата са активни изследователи, които си създават собствено разбиране за света, а играта е начинът, по който го правят. Чрез нея детето опитва, греши, коригира, тества предположенията си за света. Пиаже смята игровата активност за самостоятелна когнитивна работа. Детето играе, защото това е неговата „работа“ – да тества, повтаря, експериментира, при това със свое собствено темпо.
„Играта е адаптивна функция. Чрез нея детето се адаптира към реалността“. Жан Пиаже
Природно вграден механизъм за учене
Играта е вроденият ни от природата механизъм за учене. Играят и всички бозайници – в играта от една страна те учат умения, които ще са им необходими в живота като възрастни. От друга – усвояват и по-незабележими неща, като нагласи и отношение. Опити с плъхове показват, че индивидите, лишени от игра, нямат умения за интеракция с други индивиди и при непозната ситуация реагират неадекватно – с агресия или бягство (за този експеримент разказва Серджо Пелис, поведенчески невролог от университета в Летбридж, Канада, отново във филма „Силата на играта“).
За ролята на играта в ученето е показателно, че регулярно се провеждат събития, в които се обсъжда нейното място в образователния процес. Дори тази година беше проведено такова в България, за което можете да прочетете тук.
Развитие на фантазия и език
Играта изисква общуване и когато е с връстници, които също тепърва развиват речта си, те няма как да улеснят детето, като му подсказват думи или задават насочващи въпроси, за разлика от играта с възрастни. Детето се оказва принудено да търси начини за изразяване и правилните думи, чрез които да бъде разбрано, но не защото някой го изисква от него, а защото това удовлетворява негова лична нужда.
В играта с разказване на истории и разиграване на ситуации всичко е позволено – детето може да се качи на дресирана лисица и тя да го отведе в царството на шоколадите! Това е като бърза писта за разгръщане на въображението. Тук, разбира се, много помага и четенето на книжки, което за мен лично като родител си беше равнозначно на игра, защото винаги съм следвала желанието на детето ми.
Развитие на логика и социални умения
В конструктивната и регламентираната игра (игри с правила, пъзели, строителство) децата развиват умения за планиране, предвиждане на резултати, логическо мислене и решаване на проблеми.
Обзорно изследване на Diamond & Lee от 2011 г. показва че свободната игра, особено с правила и роли, подпомага развитието на т.нар. изпълнителски функции: контрол на вниманието, когнитивна гъвкавост и работна памет.
Едно от важните условия на играта е да имаш с кого да играеш – така детето неизбежно развива социалните си умения. Ако се държи грубо и егоистично, то ще остане бързо без компания за игра. Така неизбежно, без поучаване и обяснения, детето разбира, че има нужда да търси разбирателство и ситуации, в които и другите са доволни.
Преработване и регулиране на емоциите
Когато синът ми беше малък, забелязах, че много обича игри, в които аз заемам неговото място, а той – моето. Аз започвах например да имитирам неговото мрънкане, ако току-що сме минали през такъв момент: „Искам торта, искам торта, искам торта…“. Или пък можехме да си представим, че имаме торта. Аз се преструвам, че сипвам и му подавам чиния с торта, а после имитираме, че я ядем.
Преработването на емоциите чрез игра е добре изучено и се прилага в психомоториката. Тя е разпространен компонент в много детски градини в чужди страни, където този метод има по-голяма популярност. Засега в България психомоториката е достъпна предимно в специално създадени кабинети за игра. В същото време дори у нас вече има игрови терапевти – специалисти, които успяват да създават терапевтична връзка именно чрез игра. А преработването на емоциите е пътят и към тяхното регулиране – което ни връща към причината, поради която Стюарт Браун започва да изследва играта.
Психична стабилност, преработка на конфликти и страхове
Психичната стабилност е свързана с регулирането на емоциите, но и с възможността тялото също да изразходва натрупано напрежение. Питър Грей прави директна връзка между намаляването на времето за игра при американските деца, с увеличаването на тревожността и психичните разстройства сред деца и младежи.
Играта дава възможност за преработване на конфликти и страхове. Ана Фройд и други психоаналитици са сред първите, които обръщат внимание, че играта може да служи като терапевтичен инструмент. Вместо да изразят вербално страховете си, децата ги „изиграват“ в контролирана среда. Играта замества речта. Например дете, което наскоро е било в болница, често ще играе на „лекар“ и ще преглежда или слага инжекции на куклите и плюшените си играчки. Това му позволява да преобърне ролите и да си върне чувството за контрол над ситуация, в която се е чувствало безпомощно. След травматични събития като земетресение, пожар или развод, децата понякога изграждат „разрушени къщи“ или инсценират ситуации на спасение. Това е форма на символично овладяване на страха и несигурността. Много деца редовно играят с измислени чудовища или „лоши герои“. В тези игри те често побеждават злото или намират начини да се справят с него. Това е механизъм за преработка на вътрешни конфликти и тревоги.
В днешно време се търсят начини за изграждането на центрове за игра в бежански лагери и места на военни конфликти именно, за да се намалят дългосрочните отрицателни ефекти от травматичните условия на живот.
Инструмент за изграждане на връзка.
Играта е един от най-преките пътища за изграждане на връзка с едно дете. Разбира се, тя не трябва да е насилена или изкуствена за нито един от участниците. Ако на възрастния действително не му се играе, това ще се усети и ефект няма да има.
Тук трябва да обърнем внимание, че понякога има разлика между това, което възрастните смятаме за игра, и представата на децата. Британския педагог Грег Ботрил, автор на книгата Can I Go and Play Now?. След поредната подготвена от него игра за деца в предучилищна възраст, те се обърнали към него с думите „А сега вече може ли да си играем?“ Така че да, дори да сме изпълнени с най-добри намерения, трябва да сме нащрек дали и детето срещу нас е в състояние на игра. Можем да използваме за ориентир критериите, посочени от Питър Грей: дейността да е избрана от детето, не наложена; детето да може по всяко време да се откаже от играта; правилата да се създават от играещите; реалността да е гъвкава и да може да се променя според желанията на играещите (те могат да избират ролите си, независимо дали са възможни или не в реалния живот) и накрая да няма външен стимул, а да се играе просто заради удоволствието от играта.
Още не сме свършили, скрол надолу
Да ценим и уважаваме играта като дейност.
Нека избягваме изрази от типа „Хайде сега първо да учим, после да играем“, защото играта Е учене. На второ място е хубаво да създаваме време и условия за нея, не купища играчки или надуваеми замъци, а просто време от деня, което не е заето с други дейности. И пространство. И ни разказва, че когато със семейството си заменили апартамента в София с малка къща в съседно село, оставили достатъчно свободно място в основната стая. И започнах да забелязвам нещо, което не се случваше до този момент - почти винаги, когато имаме деца на гости, те започват да се гонят в тази стая. Отне ми време да осъзная, че те го правят просто, защото тук има място и то е свободно от мебели и други прегради. В апартамента нямаше.
Да окуражаваме играта и в детската градина или училище.
За финал Нели ни дава обобщение: да окуражаваме играта и в детската градина или училище. Както и да избираме места, където играта се цени, да споделяме тези свои възгледи, да хвалим учителите, които създават време и пространство за игра.
„Както казва любимият ми Учител Том: играта е чисто благо; тя е като любовта, като живота – няма нужда да я аргументираме“.
„Въпреки че според всички действащи наредби играта е основна форма на педагогическо взаимодействие – особено в ранна детска възраст – на практика тя често бива пренебрегвана, вместо да се предпочита като първичен и най-естествен начин за учене“, обяснява Пламена Николова, ръководител на направление „Ранно учене“ във фондация Rise България. А всъщност именно игровият подход е ефективен не само в детската градина, но и в началното училище, та дори и в работата с възрастни, където допринася за успешна групова динамика. Много често учителите казват: „Ние постоянно играем с децата“, или „Децата играят непрекъснато“. Но когато се вгледаме по-дълбоко в това какво всъщност се разбира под „учене чрез игра”, картината се променя.
В повечето случаи децата или са оставени на свободна, неструктурирана игра, или игровото взаимодействие е сведено до минимум – то се възприема като нещо странично, допълнително, паралелно на „истинското“ учене. Според Пламена Николова основният акцент обикновено пада върху академични форми на преподаване, упражнения в познавателни книжки и други абстрактни еднопосочни подходи, които пренебрегват най-важното – тялото и сетивата. А именно те са естествените канали за учене в първите години от живота, когато мозъкът се развива най-интензивно.
Често срещано и погрешно убеждение, породено най-вече от страха на родители и педагози от неуспех в началното училище и от ниска училищна готовност, е, че колкото по-рано децата започнат да се занимават с абстрактни образователни дейности като писане, четене, броене и разпознаване на числа, толкова по-добре ще се справят в училище, допълва Пламена.
