Зорница Златева е убедена, че красивите мъже са просто клопка за наивни и повърхностни момичета. Един пореден ден на детската площадка обаче сто години феминизъм отиват по дяволите. Умното не е новото секси. Секси е новото секси. Ето как започва и (не) свършва всичко.
„Имаш ли ако?“, викам през площадката аз.
"Нямам!", провиква се тригодишният ми син Тошко, подскачайки към пързалката.
Сядам на пейката и отпивам от кафето в картонена чашка, вече порядъчно изстинало откакто преди 20 минути го взех от вендинг машината отсреща. Хвърлям мързелив поглед към Тошко, който се спуска по пързалката по корем и с главата напред, докато една баба неодобрително цъка с език и се оглежда къде са родителите на това дете, което така и не се е научило на етикет за спускане по пързалка.
Разсеяно отпивам пак от кафето. Но следващите мигове ще останат завинаги в паметта ми. Придружени от ангелогласен хор и на забавен каданс.
С леко прискърцване шарената порта на площадката се отваря и... Той... влиза.
Погледът ми се плъзга от кецовете нагоре по добре очертаните прасци, през яките бедра, тесния таз и трапецовидния гръден кош. Широки, добре очертани рамене, които опъват тениската достатъчно, за да заявят недвусмислена атлетичност, но
не твърде, за да навяват асоциации с назобан фитнес батка.
Ръцете, които бутат триколката, са чифт яки, загорели мъжки ръце. Когато се навежда да вдигне момиченцето от триколката, бялата памучна тениска се опъва по гърба му, а по ръцете му изпъкват добре очертани вени.
Момиченцето му казва нещо и той кляка пред нея, облягайки лакът на коляно. Лицето му е като изскочило от корица на списание: съчетава момчешкия чар на Орлин Павлов, самоувереното превъзходство на Захари Бахаров и мускетарското благородство на Калин Врачански.
На площадката става необичайно тихо. Майките спират да си приказват за манджи и сополи, съседката от блока отсреща спира да си тупа килима на терасата, дори бабата от пързалката е спряла да цъка с език.
Оглеждам площадката. Оглеждам и Него. Две думи. Баси (прощавайте). Пича.
От ранна детска възраст в мен гореше духът на феминизма, който разпалваше бунта ми към дискриминацията. Деленето на хората на мъже и жени беше условност, неравнопоставеността между половете - предразсъдък. Борец за женски права и свободи, бях преизпълнена с убеденост, че красивите мъже са чисто и просто клопка за наивни и повърхностни момичета.
С годините тези мои тийнейджърски разбирания се трансформираха в концепцията за еманципирана жена. Имам сериозна професия, с която издържам себе си и сина си. Не обичам разговори за готварство и промоции в Lidl, да не говорим за “а памперса махнахте ли?”. Не, аз памперс не нося.
Избягвам групичките от bg-мами на площадките, както Валери Божинов бяга от сериозна футболна кариера. Особено са ми неприятни състрадателните им погледи, когато чуят за скорошния ми развод с “а татко му на Тоши-Боши къде е?”. Накратко, смятам се за независима майка-сноб и се гордея с това.
Откакто съм родител в мен се надига нова вълна възмущение от дискриминацията. От нас явно се очаква магически да се превърнем в безполови, роботизирани мами, които нямат нито собствени емоционални потребности, различни от тези на децата си, нито физиологични нужди, а от сутрин до вечер правят мусака, варят пюрета и учат децата си на гърне под звуците на „Деспасито“. Не, благодаря.
И така, нека се върнем на площадката, където Димитър Бербатов на татковците качва дъщеря си на люлка под съсредоточения взор на всички зрели жени наоколо. Доверявайки се на вътрешния си глас на еманципирана бунтарка, решавам да игнорирам този ходещ секс-бог и да не се занимавам с глупости. Отварям си телефона и започвам да прехвърлям служебната поща. Благодарение на пословичния си инат успявам да игнорирам секси-таткото, отговарям на няколко мейла и привиквам Тошко да тръгваме.
Две седмици по-късно всичко пред блока си върви както обикновено, а именно - Пичът си люлее детето, жените слюноотделят, аз съм пълнокръвна персонификация на майка-ръб.
При по-задълбочен анализ обаче, ситуацията на детската площадка се е променила до неузнаваемост. Ненадейно се появяват майки с червило, майки с малки черни рокли, майки с тънки високи токчета, които затъват в пясъчника, докато се опитват да разтърват сдърпалите се за една и съща лопатка деца. Майки с къдрици, майки с прясно боядисани коси, майки с внезапно липсващи венчални халки!
Бабата от горния етаж, дето все цъка с език, се появява с нова зъбна протеза. Библиотекарката с близнаците от отсрещния блок се появява с жартиери. Появяват се мои приятелки, с които не съм се чувала от месеци и които нямат собствени деца, но
внезапно проявяват небивал интерес към това как протича денят на сина ми.
Появяват се татковци, за чието съществуване до този момент само съм предполагала: идват да проверят защо изведнъж жена им е започнала отново да прави клекове и твърди, че дневният режим на детето трябва да включва посещение на детската площадка три пъти на ден.
Безцелното скролване по телефоните добива целенасоченост, достойна за детективски роман - за нула време вече са обнародвани трите имена на таткото, сервизната история на автомобила му и съдебното решение от скорошния му развод.
Няколко дни по-късно обстановката на площадката пред блока се нажежава още повече. Жени започват да не говорят на мъжете си. Жени започват да не говорят с другите жени на опашката за детска кухня. Дори местната гей двойка спира да ходи хваната за ръка.
Всичко това, разбира се, не ме засяга пряко. До този момент гореописаните събития съм наблюдавала с присъщата ехидност на страничен наблюдател. И тогава настъпва денят Х. Животът ми се преобръща, за да не бъде никога същият.
Тошко се заклещва, докато се катери по дървото на детската площадка. Секси таткото, който до този момент е пресъздавал миниатюра на Тадж Махал с дъщеря си на
пясъчника под дървото, се изправя. Метър и деветдесет погалена от слънцето мъжка плът се изпъват, Аполон се хваща за един клон и набира цялата си тежест нагоре, за да се изкачи до плачещия Тошко и да го свали цял и невредим от дървото.
Отправям едно смотолевено „благодаря“ и давам последно причастие на здравия си разум. Сто години феминизъм отиват по дяволите. Умното не е новото секси. Секси е новото секси. И се започва.
В главата ми нахлуват всевъзможни фантазии, коя от коя по-неприлични. Аз се прибирам от работа и вадя от хладилника едно Бакарди, но къде по дяволите е отварачката? Тогава изневиделица се появява Той, гол до кръста. Разкопчава токата на колана си и отваря бутилката с нея, подава ми студеното Бакарди и ме награбва в горещите си обятия.
Друг път, в среднощна доба се прибирам след дълъг работен ден и го заварвам на площадката да пристяга вечно проскърцващата люлка с големия си... гаечен ключ. Аз го изненадвам в гръб, той се обръща... и ме награбва в горещите си обятия.
Той, преследван от напористи майки, бяга на забавен каданс, аз предвидливо го придърпвам за добре опънатата му риза във входа на блока. Спасен и безкрайно благодарен, той с едно движение разкъсва карираната си риза, хвърля я на пода и ме просва върху нея.
Пореден ден на площадката. Птички пеят. Майки зяпат. Деца ядат пясък.
Шарената портa проскърцва, аз влизам, внимавайки да не разлея кафето си върху току-що закърпената си възголяма карирана риза…
