Това е история, през която е минавала или минава (почти) всяка майка. Уж има подкрепата на партньора си, но всъщност тя е тази, която върши почти всичко, свързано с децата. А партньорът ѝ най-често просто присъства. И преди сме писали по темата, например в „Не искам да съм камила със семеен свръхбагаж“. Този текст не е вик за помощ, нито оплакване. Той е просто споделяне.
Здравейте, аз съм омъжена самотна майка. И всичко върви добре.
За да можем да започнем от солидна основа, нека веднага да изчистим нещата: изпитвам огромно възхищение, уважение и очарование от самотните майки и тяхната неизчерпаема способност и упоритост да балансират между всичко. Имам приятелки, които са самотни майки в най-истинското определение на думата, и по никакъв начин не се опитвам да минимизирам, подкопавам или компрометирам невероятните подвизи, които правят всеки ден. Всичко зависи от тях, през цялото време. Те са истински богини в съзнанието ми. И това е самата истина.
Другата истина?
Аз самата понякога се чувствам като такава. Добре, напоследък се чувствам като такава повече от само понякога. Чувствам се като самотна майка почти през цялото време (с две-три изключения).
Реалността ме удари миналата седмица.
Съпругът ми беше заминал на поредната си медицинска мисия (този път в Хаити), извършвайки сложни операции на деца, които иначе не биха имали достъп до вида лечение и грижи, които той може да предложи. (Възхищавам се на тези мисии, макар и леко да им се дразня, но това няма общо.) Преди да тръгне, се подготвих психически за една от онези седмици, в които ставаш супермайка. Но с напредването на въпросната седмица открих, че няма нужда да ставам супермайка... Всичко беше както обикновено, въпреки че него го нямаше.
Въпреки очакванията ми да имам повече работа моите отговорности и рутина останаха непроменени.
Всеки ден будех всички, правех закуски и приготвях храна за училище, водех всички по училища и уроци, организирах детегледачки, когато имах нужда от помощ заради служебни ангажименти, подписвах всички декларации и чекове, занимавах се с цялата училищна кореспонденция и всичко, свързано с извънкласните дейности на децата.
Хранех, къпех, четях приказки и слагах всички да си лягат, преди да почистя кухнята, да отворя мейла, да свърша някои допълнителни задачи и т.н. Също така няколко пъти ставах посред нощ, за да върна едно конкретно 4-годишно в леглото ѝ след многобройни опити да се промъкне в моето. В подобна история участват много от нас.
Освен че ми липсваше да виждам любимото лице на съпруга ми вкъщи и на вечеря, рутината ми с децата беше както обикновено.
Да не кажа, че всъщност беше и малко по-лесно, понеже не се налагаше да готвя „мъжки вечери“ и просто се придържах към пастата, плодовете и пилешките бутчета, тъй като бяхме само аз и момичетата. Но как може всичко да бъде същото, когато го няма?
Това е битът, в който живея целогодишно със или без присъствието на задгранични медицински мисии. Съпругът ми работи по собствен график и аз работя около него. Като съпруга и майка, а.к.а „родител по подразбиране“, съм начело всички домакински събития, свързани с децата, денонощно.
Това не е удар към съпруга ми, нито отчаян вик за помощ
Той носи по-голямата част от парите вкъщи, докато аз нося всичко останало, като междувременно хаквам собствените си професионални стремежи и крайни срокове. Той има една работа на пълен работен ден, аз имам две (понякога ги чувствам като три). Честно казано, съпругът ми има много ограничено разбиране какво се случва вкъщи всекидневно.
Познавам много жени точно като мен, познавам много жени, които не могат да разберат този сценарий за живота си и смятат, че съм напълно полудяла, че не съм по-взискателна, когато става въпрос за разделяне на отговорностите в домакинството (въпреки че напоследък станах малко по-гласовита). Понякога завиждам на подхода „разделяй и владей“ на другите двойки. А понякога дори не си правя труда да сравнявам и да търся контрасти.
Съпругът ми е най-скромният, мил и грижовен човек, когото познавам
И ако го познавахте, и вие щяхте да мислите така, сигурна съм. Но просто не е от типа, който чисти кухнята, зарежда чинии в миялната или пуска купчината пране в пералнята. Няма значение колко съм изтощена, той няма да пита „Как да помогна?“, освен ако не го подканя или не избухна по някакъв начин. На него се пада някое и друго къпане и миене на зъби на някое дете и това е. (За което съм благодарна, между другото. Човек трябва да се възползва от всичко, което може да получи.)
Кой е виновен за статута ми на „омъжена самотна майка“? Дали вкоренената ми неспособност да се отклоня от унаследените традиционни брачни очаквания? Или личната ми философия, че ми е по-лесно или да върша нещата сама, вместо да чакам някой да се включи доброволно (което рядко се случва), или да хвърлям големи пари, за да наемам допълнителна помощ (пари, които трябва да спестяваме за бъдещи разходи за колеж)?
Или това, че не искам да водя постоянни спорове относно редовното разделяне на задължения за живота на децата и след това да се налага да се справям с чувството си за вина „Защо трябва да води момичетата на училище (дори и да си е вкъщи сутрин) – той е мъжът.“
Знам, някои от вас искат да ме набият
Това е проблем. Да, аз съм много объркана модерна майка, работеща на пълен работен ден, но и гледаща децата вкъщи, не чак толкова традиционна традиционалистка. Ако чувате бръмчене, да знаете, че е от късото съединение в мозъка ми.
Повярвайте, въртя го постоянно в главата си. Цикълът протича по следния начин: приемам идеята, прегръщам я, вярвам в това как се получават нещата, разочаровам се и се оплаквам, превръщам се в гаднярка и след това се успокоявам и продължавам. Здравословно ли е? Вероятно не.
Но това, че вътрешно се етикетирам като омъжена самотна майка, понякога просто ме кара да се чувствам по-добре в онези моменти, когато съм на края на силите си. Защото самотните майки са богини – дори и да сме женени.
