Надежда Попова ни разхожда из любимия си Лондон така, както тя обича да го преживява. Ако и вие имате любим град (село, остров, анклав!) и искате да ни разкажете за него, можете да го направите на editorial@maikomila.bg.
„Лондон е прекрасен град за работа, но не и за живеене.“
„О, ти си от тези, които го харесват. Така и не свикнах със смрадта на метрото и ми е болно да гледам как съседското дете кара колело в двора, защото се страхува да излезе на улицата.“
„Наркоман“ съм на тема Уест Енд, но хващам самолета обратно към София още преди втория бис.“
Тези три становища обобщават най-често срещаните мнения за Лондон сред хората в обкръжението ми. Аз съм изключение. Имам чувство за принадлежност към този град от първия миг, в който кацнах на „Хийтроу“ по покана на FOX за репортажно отразяване на сериал със снимачна площадка в Уелс. Първото ми качване на самолет въобще. Първият ми изпуснат полет, в резултат на което се наложи да събирам кинти от баба, дядо и внуче за нов билет и акостирах с прекачване в Букурещ. Първото ми кацане не просто на летище, а на най-голямото възможно в Европа. Спомням си как след преживeните микроинфаркти на новобранеца, който още бърка понятия като „гейт“ и „чекин“ с игра на „Сезам, отвори се“, попаднах в експреса за Падингтън.
И тогава го усетих – самата звукова среда на езика ме успокояваше
Почувствах се сигурна и защитена на клетъчно ниво още преди да осъмна с куфар на гарата, на която мечето с портокаловото сладко от филма намери семейството си. Градът, в който таксиджиите се обръщаха към всички полове на борда с „Любов“. Всички цветове, акценти и вкусове, научени да живеят в относителен мир и толерантност към различията си. На една улица, в един клуб, в един екип, в една чиния. Бях си у дома. Оттогава минаха осем години. За мен пътуването до Лондон постепенно се облече с глагола „прибирам се“. Пропуснах само веднъж по време на пандемията, иначе летя поне два пъти годишно, за да дишам култура, свобода и контрасти.
Този мегаполис ме забавя и ми припомня, че нито един проблем не е по-голям от мен
След цялото лирично отклонение дотук сигурно си казвате: „Тая кукувица що не се е хванала досега да гледа старци и деца там, като толкова се кефи на град, в който слънце почти нЕма и паднат ли 2 см снЕг, всичко блокира?“. Ще ви отговоря. Изчаквам подходящия момент, за да работя това, което искам и мога най-добре – писането.
Процесът е свързан с учене и здрава работа. За да има смисъл да изнеса живота си там дори експериментално за шест месеца, трансферът трябва да е провокиран от интелектуален и добре платен кеф. А не от отчаяние и крайна нужда. Иначе опцията да сканираш билетчета в зоопарка, да миеш чинии в кръчма или да се тровиш във фабрика за пилета по 12 часа на ден за минимална надница е широко отворена за всеки българин. И там никой няма да те пита знаеш ли език, чете ли се „х“-то в името на Риана на латиница и можеш ли да изстрелваш совалки в космоса.
След Брекзит кризата на работна ръка в Англия е жестока. До такава степен, че в час пик през уикенда метрото в Лондон пропуска спирки, защото няма кой да ги обслужва. Поляци, румънци, чехи и българи. Това е контингентът, захранвал най-ниските звена на хранителната верига в туризма и логистиката.
Но въпреки че се „прибирам“ там толкова често, почти никога не ми остава време да обиколя всичко набелязано заради мащаба на разстоянията. Има няколко местенца обаче, които в зависимост от сезона никога не пропускам. Ето кои са те.
Postman’s Park
Открих този парк заради Closer („Отблизо“) – един от малкото филми, в които любовта е показана точно като кучката, която е. Безпардонна, помитаща, подчиняваща, чупеща те от зависимост. И всичко това напоено с непредвидим като инфаркт сценарий и жестоки диалози. Плюс Лондон като локация и играта на Натали Портман, Джъд Лоу, Клайв Оуен и Джулия Робъртс.
Postman’s Park се появява още в първите минути от запознанството на героите на Лоу и Портман. Тя току-що е излязла от болницата срещу парка с бинтован крак, а той не може да се отдели от нея, въпреки че я познава от 60 минути и вече са преживели заедно катастрофа. Разхождайки се в парка, спират пред Мемориала на геройската саможертва. В него са събрани плочи на цивилни, загубили живота си, спасявайки други. Шокиращото е, че повечето са на възраст между 13 и 20 години и смъртта им е свързана с удавяния или пожари.
Докато Лоу разказва как с баща му са дошли в този парк в деня, в който майка му е починала, Портман се спира пред една конкретна плоча. Питат я за пръв път как се казва, а отговорът е „Алис Еърс“. Героинята ѝ живее с това име до края на филма, когато става ясно, че по паспорт тя е Джейн. Алис е дъщеря на тухлар, спасила живота на три деца.
Postman’s park е супер тих и кокетен, намира се на 10 минути пеш от катедралата „Сейнт Пол“ и има малък храм в двора. Заключен е толкова уютно между църквата, офис и жилищна сграда, че ако мигнеш, можеш да го подминеш.
Създаден е върху гробищните паркове около две църкви, които впоследствие се местят. Получава името си от пощенските работници, чиято централа в края на 19 век е именно там, и които често обядват сред зеленината на парка.
Разходка край Тeмза
Сигурно ви звучи супер туристическо и донякъде е така, но има места в центъра на Лондон, които просто няма как да заобиколите. Просто защото са като черна дупка – поглъщат цял куп знакови локации в себе си. Почти винаги започвам разходката си там от любимия си мост – Millenium Bridge (и той, разбира се, е герой в редица филми – взривяват го в поредицата за Хари Потър, появява се за атмосфера във великия „Наистина любов“). Оттам, заредена с италианско еспресо от Nero до „Сейнт Пол“, прекарвам един час в Tate Modern. Ситуирана в сградата на бивша електроцентрала, галерията е прекрасна и е с безплатен достъп.
Ако не държите да се докоснете до първокласни арт инсталации, продължете смело пo Embankment. Това е мащабната зона с пешеходен маршрут успоредно на Темза, която може да ви отведе до най-високата сграда в Лондон – The Shard, и до Тower Bridge в едната посока, a в другата положението е „Последният да затвори вратата“. Минавате покрай Националния театър, Уестминстърското абатство, Парламента, London Eye и Аквариума. Бъкингамският дворец и сякаш излезлият от приказката за „Хензел и Гретел“ Saint James’s Park са на още 20 минути разстояние.
Temple Gardens са също опция да разтегнете бедро и глътка встрани от хаоса на многохилядния човекопоток. Според Шекспир там е започнала Войната на розите. Според мен там всеки добър пикник приключва с махмурлук.
Ако стигнете до Blackfriars Bridge, отбийте се до OXO Tower. Прилича на жилищна сграда и частично е, но на осмия, последен, етаж, има жестока галерия, ресторант и бар.
По пътя има десетки кафенета, магазини, фермерски пазар, галерии. Ако не сте ожадняли и сте добре облечени (препоръчвам ви го дори през юни, когато вятърът играе кан-кан с полите на жените и покосява вратовете и на най-големите смелчаци), винаги може да се огледате за пейка с изглед към водата. Да дишате и просто да бъдете благодарни за момента.
Green Park
И както се помотвате лежерно по Embankment, скокнете върху някой от круизите по Темза към Green Park. Пътешествието е около 20 минути, в които ще ви бъде разказана историята на всеки мост и на знаковите сгради по пътя. Като повечето моменти в английската история и тeзи не правят изключение и са напоени с кръв и случки с обесени или разстреляни търговци, писатели и друг тип бохема.
Green Park посреща от кея директно с кораба музей Cutty Sark. Следващата забележителност е Кралската обсерватория, построена от сър Кристофър Рен през 1675 г. Да, същият, който възстановява голяма част от църквите в Лондонското сити и издига най-голямата катедрала във Великобритания – „Сейнт Пол“. В къщата музей лежи цялата история на семействата на учените, обитавали я през годините. Оттам се мери не само часовото време. През 1848 г. там е създадена първата прогноза за времето във Великобритания. А в двора ѝ минава Нулевият меридиан, по който се определя географската дължина по целия свят. Ще се изненадате колко души чакат на опашка за снимка. Но искат единият им крак да е в източното, а другият – в западното полукълбо на земята.
За мен основният кеф в края на юни беше да снимам спиращата дъха гледка към Военноморския музей и централната част на Лондон, след което да се простра върху якето и дамската си чанта сред десетки „плажуващи“ на поляната в ниската част.
Скачай в Уест Енд без предпазен колан
Казано на чист български, ово е друг левъл на ентъртеймънта. 80% от продукциите граничат с космоса като актьорска игра, сценография и музикален пърформънс. Другите 20% са чист театър, който пак гъделичка сетивата, но ви кара повече да мислите, а не да преживявате всяка секунда от действието като в компютърна игра. „Мулен руж“ в Piccadily Theater – извънземно! Никога не съм била фен на филма на Баз Лурман с Никол Кидман и Юън Макгрегър и слава богу. Тук е запазена само сюжетната линия. Целият театър е преустроен като кабаре, от чиито ложи и клетки по ъглите танцьорите обживяват декора още преди началото. Бендът е под сцената. Свиренето на живо е сеизмично добро. Диалозите са компилация от световни хитове – свръхинтелигентен и забавен пъзел.
„Кабаре“ в Kit Kat Club те посреща със стикер за камерата на телефона. После минаваш през предверието на елегантно-развратен локал, докато си вземеш питие и заемеш мястото в театъра. Бендът е от двете страни на публиката, въртящата се сцена позволява десетки смени на декори, пеенето е смазващо, а в каста преобладават най-харизматичните травестити на света.
Миналият август успях да се отрежа с малко Блъди Мери на метри от българското Happy до Piccadilly Circus. Седнах за обяд, преди да гледам „Чайка“ по Чехов в Harold Pinter Theater. Рязко се разсъних от дрямката, когато Емилия Кларк от „Игра на тронове“ се качи на сцената на педя от мен. Боса, с конска опашка, подчертаваща хлапашкия ѝ чар, и сключени в молитва вежди-гъсеници. Заплаках от умиление. Mother of dragons е перфектна като Нина. Целият пърформанс се случи в талашитена кутия и с декор от няколко пластмасови стола. Осветлението влизаше като чук в главите на публиката, а историята изяде бая просеко и кутия носни кърпи.
Виж Кемдън, по заповед на Peaky Blinders
Уиски и водопад от банкноти започват да се леят в Peaky Blinders Immersive Experience още щом прекрачите прага на Camden Garrison в Лондон. Кемдън винаги е добра идея за разходка не само заради близостта си до Regents Park, но и заради търговската си улица и пазара, който с еклектиката си от вкусове, цветове и пънкарски имидж е като малък Шанхай. Този март акостирах в бившите конюшни за шоу по култовия сериал, което зрителят не консумира по класическия начин на стол и с питие под мищница. Immersive Experience означава директен скок в 1920 г. и светът на Peaky Blinders. А вие имате пълното право да се включвате в диалози, в стачки и в тостове.
Ако дамите имат късмет, дори могат да танцуват с Артър Шелби, кибритлията с душа на гангстер и дете. Ако господата са в настроение за подвизи, могат да застанат на страната на вездесъщия Кръстник на Бирмингам Томи Шелби в срещата му с италиански мафиот. Места за сядане няма.
Очакват ви близо два часа разходка в няколко действия, случващи се в различни части на декорираното като бар, салон на кръчма и индустриални офиси хале.
Това шоу е задължително за феновете на Peaky Blinders. Ако попаднете в Camden Garrison, ще се пристрастите и ще повторите, защото отворената система на игра ви гарантира, че второто ви преживяване ще бъде коренно различно от първото.
Всички снимки са на авторката и не могат да бъдат използвани без нейно разрешение.
