Обилната и продължителна менструация, както и силните болки по време на цикъл, са причини за нередовно присъствие в училище и по-слаби резултати на изпити, показва проучване в Англия. To установява, че повече от една трета от участвалите момичетата (36%) страдат от обилно или продължително кървене. Това се асоциира със средно 1,7 допълнителни дни отсъствие от училище годишно. Симптомите се свързват също с по-лошо представяне на изпитите за завършване на етапи в средно образование.
Повече от половината от участничките (56%) съобщават за силни менструални болки и спазми. Те се свързват с още 1-2 дни отсъствие от училище и средно с половин оценка по-нисък резултат на изпитите.
„Нашето изследване показва, че обилното или продължително кървене и менструалната болка са свързани с нередовно присъствие в училище и по-ниски образователни постижения“, констатират авторите. „Необходими са още проучвания, за да се разберат механизмите зад тези връзки и да се разработят стратегии за преодоляване на неравенствата.“
Авторите на проучването предполагат, че за тези затруднения може би допринасят менструалната тревожност, притесненията от изцапване, чувствата на срам и неудобство поради стигмата около менструацията, тормозът, трудностите при справяне със симптомите в училище и затрудненията с достъпа до тоалетни по време на часовете, както и преживяването на тежки симптоми.
Данните идват от анализ на 2700 момичета на възраст 13–16 години, държали изпита GCSE между 2006 и 2009 г.
„Трябва да внимаваме да не заклеймяваме жените като по-малко способни заради менструацията“, казва д-р Гема Шарп, доцент по епидемиология в Университета в Ексетър, ръководила изследването. „Не става дума за самите менструален цикъл, а за това, че обществото не е устроено така, че да подкрепя жените, когато са в менструация, особено ако имат обилно кървене или болка.“
Д-р Джейсан Чарлсфорд, преподавател по психология в Университета в Плимут, коментира: „Това е много важен поглед към случващото се в училищата и може да е индикатор за проблеми във веригата. Момичетата с тежки менструални преживявания в училищна възраст по-рядко постигат резултати, позволяващи достъп до висше образование.Тъй като това засяга непропорционално жените и момичетата, трябва да бъде разглеждано много сериозно като въпрос на приобщаване и равнопоставеност.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Отделен доклад за неравенствата, свързани с менструацията, публикуван наскоро, посочва, че училищните тоалетни често се държат заключени, а излизането от час до тоалетна е забранено, „което оставя някои ученички да прокървят през униформите си“.
Изследването, водено от PHS и Irise International, показва, че две от три ученички (65%) нямат свободен достъп до училищни тоалетни по всяко време. Почти една трета (29%) трябва да искат разрешение от учител, а 15% дори се нуждаят от специален пропуск.
Източник: The Guardian
Това може да звучи като кошмар за децата. Но за родителите, които се опитват да съчетаят грижата за тях с работа, по-кратката ваканция през лятото (за сметка на повече и по-дълги през учебната година) може да е истинско облекчение. Споделяме текст на BBC по темата, който се отнася за Англия, където лятната ваканция е доста по-кратка от страните в ЕС – едва 6 седмици. Дори в някои училища там вече се прилага модел с петседмична лятна ваканция и двуседмична есенна ваканция през октомври.
На фона на нашата почти десетседмична лятна ваканция ни се струва страшно да помислим за по-кратък вариант. Но би ли помогнала по-кратката лятна ваканция за по-добро усвояване на материала? Или учениците и учителите се нуждаят от повече време за почивка?
Няма как да не споменем какви идеи има и по нашите географски ширини. Председателката на социалната парламентарна комисия Деница Сачева смята да предложи законови промени, с които родителите на ученици от 8 до 12 години да имат право на гъвкаво работно време през лятната ваканция.
Според Брануен Джефрис, редактор „Образование“ в BBC, шест седмици са доста време далеч от учебния процес, особено за деца, чиито родители работят или не могат да си позволят скъпи екскурзии, занимания или дълга семейна ваканция. И макар всички деца през лятото забравят част от наученото, по-заможните семейства могат да обогатят знанията им чрез пътувания и други преживявания. Това задълбочава разликата в образователните възможности.
Храната също е сред най-големите разходи за много семейства във Великобритания. По време на учебната година над една четвърт от децата в Англия получават безплатен училищен обяд, а в някои училища този процент достига почти 50. С нарастването на цените на храните се обръща все по-голямо внимание на т.нар. „ваканционен глад“ – затруднението на някои семейства да осигурят достатъчно храна без училищната подкрепа.
Има и други фактори.
Лятото носи възможности за игра навън, футбол и време в парка, но удължените зимни ваканции биха означавали и по-високи разходи за отопление през деня. В Англия, Уелс и Шотландия лятната ваканция е шест седмици, като в Шотландия тя започва по-рано и приключва в средата на август. В Северна Ирландия училищата са затворени през целия юли и август. Повечето училища в Англия вече могат сами да определят ваканциите. Някои са избрали модел за почивка с пет седмици през лятото и две седмици през октомври. В Съри местният съвет ще въведе тази схема за всички свои училища от есента на 2026 г.
В Уелс този модел беше предложен за обществено обсъждане и събра над 16 000 мнения от родители и учители. Резултатът е с малко мнозинство в подкрепа и през юни 2024 г. плановете бяха замразени.
Анкетата на Parentkind показва, че 53% от родителите подкрепят четириседмична лятна ваканция, като делът им нараства до 60% сред семействата с деца със специални образователни потребности.
Учителите обаче са много по-резервирани – едва 24% одобряват идеята. Това може да се окаже ключова пречка. През лятото учителите почиват и планират уроците си за новата учебна година, като през останалата част от времето нямат почти никаква гъвкавост в работния график.
Въпреки това началникът на инспекцията към Ofsted (образователна служба в Обединеното кралство) Мартин Оливър смята, че по-кратките ваканции могат да бъдат полезни. Според него след дългото лято някои деца се връщат „разконцентрирани“ и трудно се адаптират към училищния ритъм.
Фаареа Масуд, бизнес репортерка в BBC, е на мнение, че цените на почивките през шестседмичната лятна ваканция често са шокиращо високи. „Голямото търсене позволява на туристическите фирми да повишават цените и въпреки това да продават. Разпределянето на ваканциите през годината може да даде повече възможности за пътуване и да намали натиска в определени периоди, което да доведе до спад на цените.“
Но ако лятната ваканция бъде съкратена до четири седмици, ефектът може да е обратен – концентриране на търсенето в по-малък период и ново повишаване на цените, уточнява тя.
Решение би било различните региони да разпределят летните ваканции по различно време, предлага Рори Боланд, редактор на Which? Travel. Но според него спад в цените ще има „само ако туристическите агенции се въздържат от сериозно увеличение. Това би могло да повлияе и на хората, които обикновено избягват пътуванията през летните ваканции, тъй като изгодните оферти може да намалеят.
Съкращаването на ваканцията през лятото може да увеличи и трафика, опашките по летищата и претоварването на влаковете, ако хората тръгнат по едно и също време. Работодателите също биха се сблъскали с по-сложно планиране на отпуските. Трима служители, желаещи по две седмици в рамките шестседмичен период, могат да бъдат разпределени. Но при четири седмици това е по-трудно.
Експертът по човешки ресурси Дейвид Д'Суза от CIPD съветва работодателите в такива случаи да обмислят внимателно гъвкави форми на работа, за да балансират натоварването с нуждите от грижа за децата.
Различните държави имат различни графици за ваканции, често свързани с климата. В горещи страни като Индия лятната ваканция е около два месеца, докато в други с по-умерен климат е по-кратка. В Южна Корея зимната ваканция е по-дълга от лятната, а в Германия 16-те провинции се редуват, за да се избегне претоварване. Според Метеорологичната служба на Обединеното кралство екстремното време е „новото нормално“. Климатичните промени носят по-топли и по-влажни зими и по-горещи и по-сухи лета – тенденция, която ще продължи. Очаква се горещите вълни да зачестят, като най-горещото време обикновено е през юли и август.
Метеорологът Дарън Бет отбелязва, че и поленовите сезони се изместват – с по-ранно начало и по-силно въздействие. Той смята, че летните ваканции трябва да са по-дълги и изпитите да се провеждат през есента, макар и това да поражда логистични въпроси.
Още не сме свършили, скрол надолу
Учениците от едно начално училище в Манчестър имат смесени мнения по темата.
Сам, шести клас, смята, че ваканциите трябва да са по-дълги: „В страни като Ирландия и Испания имат 9 до 11 седмици. Ако имахме повече време, щяхме да играем повече навън и да планираме различни неща през ваканцията.“ Бетси, също шести клас, е притеснена, че това ще навреди на ученето: „След 12 седмици почивка ще ми трябва време да се върна в учебен ритъм и да си припомня материала.“
Грейс, която е пети клас, смята, че по-дългата ваканция ще доведе до скука и по-малко време с приятели: „Ще виждаш много роднини, но приятелите – не толкова.“
Източник: BBC
„Ние“ скоро тръгваМЕ на училище!“ Множественото число в граматически и чисто човешки план никак не е правилно, но, от друга страна, стартът на началното образование за детето си е връщане в първи клас за цялото семейство. Въпреки че е естествено продължение на детската градина, първокласникът си е… първокласник. Редом с вълненията е добре родителите да са информирани къде изпращат децата си и какво да очакват от учителите. Как ученикът да се чувства подкрепен, има ли начин да съдействаме за мотивацията, докъде може да се намесваме ние и кои са малките грешки, които е желателно да допускаме да се случват – за всичко това си говорим с нашите приятели от Асоциация Родители.
Защо обикновено сме по-концентрирани в адаптацията в детската градина/яслата, отколкото в първи клас? Преминаването в училище по-малко важно ли е?
Началното образование не трябва да се подценява, защото то е основата на къщата, която строим, за да видим пораснал, уверен и усмихнат млад човек. Но това не означава, че по време на първите четири години в училище детето трябва да учи, без да вдигне глава. В този период то е напълно готово и любопитно да учи, да изследва, да бъде любопитно, да формира емоционални умения, да преживява разочарования с първите приятелства, но и да печели в отношенията си, да усеща удовлетвореност, че е научило нова буква, ново правило и къде се намира планина Рила, да се научи да учи и да мисли критично и творчески.
Тръгването на училище е много вълнуващ момент за децата, но е и много емоционален за родителите. Подготовката за първи клас започва много преди първия 15-и септември, защото в последните години ясно се наблюдава нуждата на родителите да изберат най-доброто място за своето пораснало дете. И какво по-нормално от това! Този избор и вълнение важат за всички родители от големия до малкия град, защото всеки осъзнава ключовата роля на средата, ценностите на училището, незаменимата роля на учителя, който ще формира ключовите знания и умения във всяко едно дете.
Много ценно и полезно е всяко семейство да отдели време преди началото на първи клас, за да си каже откровено какво иска за своето дете, какви са най-важните критерии, с които не може да направи компромис. Ето няколко примера:
- Училището едносменно ли е? Това наистина е ключово, макар и все още мечта за големите градове като София. Режимът в една смяна следва да дава възможност не само за по-късно започване на учебния час, но и за съвсем различен начин на структуриране на обучителния процес, за повече време за изграждане на социални и емоционални умения, за качествена почивка и време за хапване.
- В колко започва учебният ден не само в първи клас, но и в следващите години? Важно е да се получи в аванс информация за старта на учебния ден и за следващите години, защото има и възможност след първи клас детето да премине на две смени или да започва от 7:30 ч.
- Има ли занималня и най-важното – с колко деца в нея? Занималнята може да бъде полезна, но може да бъде и доста уморително място за детето. Важно е да се получи информация дали е занималня само за даден клас, или е сборна от повече от един клас, какъв брой деца ще са, имат ли пространство, различно от това да седят само и единствено на чиновете си, има ли спокойно време за обяд, има ли свободно време за игра?
- Има ли целодневно разпределено учене, което не е традиционното учене до обяд и след това занималня? Това е една истинска мечта, която започва да се сбъдва в някои училища из България. Защо е важно? Ако детето ще е цял ден на училище, то би било чудесно ученето му да е разпределено спокойно. Често учителите споделят, че едно по-спокойно учене и време за почивка дават много добри резултати за сметка на забързания ритъм да се приключи с усвояване на новите знания до обяд.
- Колко време играят свободно и навън? Това е изключително важно за тази възраст и е добре да бъде осигурено, защото понякога като възрастни решаваме, че щом детето започне първи клас, значи вече е време за сериозна работа и малко игра. Играта продължава да бъде и може да е основен инструмент за учене, за изграждане на отношения, за почивка.
- Къде се хранят и с какво? Важно е родителите да знаят какви са предложенията на училището за столово хранене, дали на територията на училището е осигурена и здравословна храна. Помислете има ли възможност децата да носят храна от вкъщи.
След като едно семейство има своите ясни критерии и представа за училищния живот на детето, е важно да потърси информация от бъдещото училище, спокойно и с доверие да изговори очакванията си, да получи информация и да вземе осъзнато решение. Разбира се, много важно е да сме готови да търсим баланс, защото няма как да намерим училището от нашите мечти.
Подготовката на детето за училище и осигуряването на плавна адаптация е по-успешна, когато самите родители са спокойни, използват думи, които карат детето да се чувства уверено и любопитно, че отива на ново и интересно място, където ще срещне приятели, предизвикателства, чрез които ще порасне.
Добре е чрез разказите на родителите да се изгради и ролята на учителя като партниращ и подкрепящ възрастен. Разбира се, полезно е и детето да види сградата на училището, да се разходи, ако е възможно, да чуете мнението му.
Какво се случва с детето, когато прекрачи прага на училището? Какви промени настъпват за него, за които обикновено родителят не си дава сметка?
Детето на 7 години е прекрасно! То е готово за учене, любопитно и търсещо. Всички сме виждали блясъка в очите на бъдещите първокласници. То вече не е малкото дете от детската градина, а иска и може да бъде все по-самостоятелно и това му носи увереност. Така че е добре като родители да насърчаваме децата си да правят малки стъпки в това да са самостоятелни – да ги научим да оправят раницата си (е, разбира се, трябва да проверим накрая с тях дали всичко е на мястото си), да си направят първия сандвич или салата, да изберат дрехите си (дори когато всичките ни модни и естетични часовници светят или навън не е никак за лятната рокля с гол гръб – нека говорим с тях и да им обясняваме, да търсим баланса, не просто да им казваме, че не може, защото малките допуснати грешки ги учат).
Детето на 7 години има нужда от баланс между учене, почивка и спорт, защото работата в училище си е много сериозна. Ръката се уморява от много писане и това не е глезотия, дългото стоене на едно място не е привично за тях, емоциите им са много по-балансирани, но едва сега започват да са все по-осъзнати какво да направят с някое чувство или какво е да се прояви грижа и емпатия към другите.
И много важно нещо за детето на 7 години е, че то обича и иска да учи, важно е да бъде подкрепено и мотивирано. Периодът до тийнейджърството е много ценен за трупане на знания и за формиране на умения за учене.
В тази възраст на детето родителите и учителите са ключово важни и то ги чува, иска да споделя, да говори, ако знае, че е разбрано, уважавано и чувано, защото бързо ще минат годините и на вратата ще почука тийнейджърството и тогава пак ще сме важни, но по друг начин.
Какви промени в поведението на детето, вследствие на новите обстоятелства в живота му, могат да бъдат приети за нормални и до каква степен? И кога трябва да обърнем по-сериозно внимание?
Всеки период от развитието на детето е много интересен, динамичен и си има своите предизвикателства. Винаги помага да се запознаем като родители с типичните задачи на развитие, за да сме спокойни какво следва и какво е нормално за дадения етап на развитие и най-вече да помислим как ние да се променим и свикнем с новостите. За съжаление, често възрастните се опитват да променят децата, а те често имат нужда от разбиране, насърчаване и спокоен съвет.
Както във всяка възраст, и тук е важно правилото, че ако нещо ни разтревожи и намираме детето си различно от обичайното, е добре да проследим с внимание и обич какво се случва.
Когато се тревожим за нещо, свързано с детето ни, не трябва да забравяме, че учителят може да е много ценен партньор в подкрепата и разрешаването на ситуацията, защото той познава детето и прекарва с него голяма част от деня. А и децата са различни вкъщи и в училище, сверяването на гледните точки е много полезно.
Още не сме свършили, скрол надолу
Какви „грешки“ сме склонни да допускаме като родители в първите адаптационни месеци на първи клас?
Всеки родител допуска различни грешки и е много важно е да не се обвиняваме за тях, както и да имаме среда от родители, които не биха ни обвинявали. Една от по-честите грешки е, ако родителят реши, че детето в първи клас е вече голямо и „нещата трябва да станат много сериозни“.
За повече информация, за да си отговорите на най-често задаваните въпроси, може да прочетете нашия наръчник „Добре дошли в първи клас, родители“.
Как да комуникираме с детето за деня му? Как да комуникираме с учителите? А с другите родители?
Банално, но факт – децата ни имат нужда да споделят с нас. Всяко дете споделя различно – някое излиза и ни залива с информация, друго е мълчаливо и може да разберем по поведението и настроението му, на трето му трябват няколко часа, преди да започне да споделя. Децата не помнят всичко, което им се е случило през деня, така че нямат нужда да са на разпит, но имат нужда да знаят, че сме до тях и ще ги изслушаме, че се вълнуваме какво е станало и то не само с ученето.
Винаги може да ги поканим да ни разкажат най-интересно научено нещо от деня, най-хубава игра, какво интересно са правили с децата. Може да разкажем за нашия ден.
Нека избягваме въпроси като „Изпитваха ли те?“, „Еди-кое си дете пак ли развали часа“ или „Пак ли се биеше?“. Разбира се, има и моменти, в които е необходимо да сме сериозни и ясно да покажем, че има граници, че има забранени теми и зони и детето трябва да знае и да се пази.
Любимата и ключова тема на Асоциация Родители: общуването между родители и учителите е възможно, нужно и ценно за детето! И най-вече е напълно възможно да се изгради общност. За съжаление, често това се пренебрегва, остава се на формалната страна или на неизговорени очаквания и притеснение.
За да има силна общност и уважение между родител и учител, то следва съвсем съзнателно да се правят стъпки за опознаване и доверие, изговаряне на правила, очаквания, нужди.
Едно важно правило, което често се нарушава, а то пречи на децата, е да не рушим авторитета на учителите или на родителите, или по-просто казано – никой да не говори зад гърба на другия, още по-малко в присъствието на детето, защото това го обърква и никак не му помага. Ако виждаме проблем, то той се разрешава между възрастните, говори се открито и навреме.
Кога да реагираме и да се намесим и кога да оставим децата да се оправят сами, за да не се превърнем в родители Сини каски, които искат да оправят всичко навсякъде наведнъж?
Когато детето дойде при нас и сподели, че има проблем, най-важното е да сме неговата основа и да го изслушаме, без да го прекъсваме и да го подлагаме на кръстосан разпит, да не му вменяваме вина.
Стъпки, които работят са – след като сме чули, че има проблем, да попитаме детето какво решение мисли, че може да помогне и ако заедно преценим, че е окей, да го подкрепим да го изпробва.
Разбира се, отново тук има и нужда да се обсъди с учителя. Учителите споделят, че искат да знаят навреме, а не след като нещата са изпуснати от контрол, така че потърсете тяхната подкрепа, гледна точка.
Нека бъдем около децата, докато се справят с даден проблем, важно е да сме на една крачка, но те да не усещат грубата ни намеса, защото ако успеят сами да се справят, това ще им донесе много сила.
Много зависи и за какъв проблем става дума, от какво естество е, колко спешно трябва да се реагира и дали е по силите на детето.
Е, готови ли сте? Спокое-е-ен… старт!
Текстът е създаден със съдействието на Асоциация Родители.
„Посредственият учител разказва. Добрият учител обяснява. Изключителният учител демонстрира. Великият учител вдъхновява.“ Думите се приписват на американския писател Уилям Артър Уорд. Но и без тях всички можем да се съгласим, че няма нищо по-хубаво от това все повече учители да приемат призванието да работят с деца и да вдъхновяват. Знаем, че тази задача не е лека.
Зададохме три въпроса на трима учители от три града, за да разберем как е в тяхната класна стая. Как изграждат доверие, как се справят с дисциплината, и как задържат вниманието и интереса на децата. Ето какво ни казаха Яница Господинова, учителка по английски в Стара Загора, Евгениий Лазаров, учител по география във вечерно училище в София, и Георги Стоев, учител по математика в Пловдив. И тримата са учители от програмата „Нов път в преподаването“ на „Заедно в час“.
Яница Господинова: Когато един ученик се разглежда като отделна вселена от емоции и чувства, тогава разбираме, че няма нужда от оценка за дисциплина. Ние сме хората, които трябва да изграждаме човешки взаимоотношения с тях, а ученето се превръща в естествено последствие. Също както и уважението. Всичко изисква просто човешко отношение и способност да се поставим на тяхно място. Аз преподавам на ученици от 8., 9. и 10. клас, а това е доста трудна възраст, в която е особено важно да бъдем до тях.
Евгений Лазаров: Не вярвам, че дисциплината идва от страх или оценки. Вярвам, че идва от доверие. Когато влизам в час, не търся първо тишина, а свързване. Питам учениците как са, споделям и аз. Говорим защо сме заедно, какво искаме да постигнем, кое ни пречи и кое ни помага. Да, понякога е шумно, понякога спорим, но точно там се ражда истинското учене. Именно в среда, където децата се чувстват приети, ценени и сигурни. Знам, че понякога се налага да повтарям едно и също по десет пъти, че има съпротива или непукизъм. Но под всичко това често стои страх или болка. И вярвам, че точно там доверието е най-нужно. Ако трябва да избирам между страх и доверие, винаги ще избера доверието. То не просто променя атмосферата, то променя хората.
Георги Стоев: Ключът тук е изграждането на класна стая, основаваща се на споделени ценности. За мен най-важната е взаимното уважение. Това означава учениците да бъдат овластени и да имат свобода, съпътствана от собствена отговорност. Когато учениците имат въпроси по организацията на класната стая или начина на работа в часа, не ме питат за разрешение за действие, което искат да предприемат, а директно изпълняват това действие, защото и предварителната им инструкция е такава.
Когато учениците не са съгласни с мое твърдение по задачата или отношение към тях, вдигайки ръка те директно посочват с какво не са съгласни, а не премълчават тази своя гледна точка. Комуникацията между учениците и учителя в класната стая не се води от размера на учителското его, а от проактивността на учениците, от свободата им да вземат решения за собственото учене и носенето на тяхна лична отговорност за резултатите от това учене. При устойчиво изградена култура на класната стая дисциплината е самослучващо се следствие или инструмент за постигане на по-високи цели. А не дисциплината да е самата цел, която учителят гони.
Дисциплината е свързана с послушание към имащите в момента авторитет и по-висок социален статус. А културата на класната стая изисква от учениците развиване на умения в близко бъдеще те да поставят тези авторитети под съмнение и да ги предизвикват в момент на несправедливост. Това е пряко свързано с изграждане на нагласи за активно гражданство.
Яница Господинова: По принцип телефоните са забранени в училище. Във всяка стая имаме кутия, в която всички ученици ги оставят в началото на часа. Разбира се, понякога има ученици, които не ги оставят, но тогава говорим с тях, правим забележки и действаме последователно. Освен това, често използваме телефоните и с образователна цел. Много често телефоните стават наши партньори в учебния процес и с тях правим интересни упражнения.
Евгений Лазаров: В началото си даваме ясни правила: телефоните стоят в чантите или настрани без звук. Ако се наложи да ги ползват – няма проблем, стига да е с уважение към другите. Не правя драми и не гоня никого. Много често включвам телефоните като помощен инструмент – за снимка на дъската, за работа през някоя платформа или търсене на информация. Ключът е учениците да разберат смисъла, а не просто да се боят от забрани.
Георги Стоев: Учениците предварително са информирани в кой учебен час телефоните ще бъдат използвани. В тези часове им е зададена ясна инструкция, която задължително включва изпращане на снимки на крайния резултат на ученика в края на часа на имейл на учител или качване на снимките в облачно пространство. По този начин поставям отговорността върху учениците и тези, които решат да се разсейват, не успяват да завършат задачата докрай, което носи със себе си последствия. В часовете по математика мобилните устройства използваме за търсене на информация, за пресмятания с калкулатор, за достъп до ресурси, вместо постоянно да ги разпечатваме, и т.н.
Яница Господинова: Често отделям време да говорим за живота, за това как и къде ще им трябва знанието, което получават, и защо е важно. Давам примери и истории от моя реален живот. Каня хора, достойни за подражание, в класната стая, които споделят с учениците защо е важно да се учи. Постоянно им напомням, че усилието и постоянството ще дадат резултат след време. Обяснявам защо съм строга и защо искам да учат. A то е защото ние, учителите, мислим най-доброто за тях и вярваме, че могат повече, отколкото те самите си представят. А това е много важно.
Ако ние не вярваме в тях, това се отразява на резултатите им. Това явление се нарича самосбъдващо се пророчество. Или колкото повече казваме на някого „Ти можеш! Ще се справиш!“, толкова повече започваме да виждаме реални резултати в работата му.
Това изисква търпение, постоянство и вяра, че усилията, които полагаме днес и утре, ще дадат резултат в бъдеще. В никакъв случай не трябва да очакваме мигновени резултати. Ако работим с любов, честност и осъзнатост с нашите ученици, успехите идват сами.
Още не сме свършили, скрол надолу
Евгений Лазаров: Привличам им интереса с интерес към тях. Питам ги какво слушат, какво гледат, кое ги вълнува или ядосва. Когато не знам нещо, им давам пространство да ми покажат. Опитвам се да свързвам уроците с техния свят, а не само с учебника. Най-важното е, че им показвам, че съм там заради тях, а не просто заради „работата“. Когато си автентичен и готов да се учиш и ти от тях, границата между поколенията почти изчезва. Лично за мен най-ценното е, че когато си дадем шанс да се видим и чуем истински, няма нужда от оценки или заплахи. Тогава класната стая става място за растеж, а не за оцеляване.
Георги Стоев: Това си е предизвикателство, особено в часовете по математика. Един от начините е работа в групи по житейски задачи. Например в раздел „Тригонометрия" учениците проектират навес за лятна кухня към селска къща. В материала за решаване на равнинни фигури учениците, отново в малък екип, проектират нова улична мрежа. В раздел „Метрични зависимости" чертаят и набелязват по сателитна карта територия, разрушена от военен конфликт, след което пресмятат как да възстановят тази площ. Друг страхотен пример от колега математик в училище е работата по задача, свързана с пътния знак за опасност от силен наклон на планински път, която задача поставя учениците (индивидуално) в ситуация изключително важна за тях, а тя е подготовката за шофьорски изпити.
Знаете за идеята на МОН да се въведе задължителен предмет „Религия и православие“ в училище. След ожесточен отпор на родителите от МОН преименуваха предмета на „Добродетели и религии“ и разясниха, че ще бъде с три направления по избор – православие, ислям или добродетели и етика. Но „общото сечение на трите програми от новия учебен предмет е едно – възпитанието на общочовешки ценности“, обобщи министърът на образованието Красимир Вълчев по време на брифинг, на който представи концепцията за новия час в училище. Все пак този предмет ще запълни ли липсите в образованието?
Всеки с профил в социалните мрежи е мернал нещо тези дни по дебата за задължителния предмет „Добродетели и религии“. Всъщност, Министерството на образованието не пита дали да има, решило е вече, че това е промяната, от която имат нужда учениците. А именно – да им преподават добродетели в клас. Според министъра Красимир Вълчев обучението би могло да влезе в сила още от учебната 2026/2027 г. след поправки в Закона за предучилищното и училищното образование.
И все пак от МОН направиха рязък завой от задължителното изучаване на религия до избор от три варианта: час по православие, по ислям или по добродетели и етика. Но какво означава това за децата? Кой ще преподава? Какво ще се преподава? За сметка на кой час? Ще има ли ефект? Въпроси, на които търсим отговорите.
„Много повече въпроси, отколкото отговори има в предложената концепция на МОН за въвеждането на предмета „Добродетели и религия“. Започна се дебат, в който нямаше никаква конкретика от страна на МОН. Концепцията не представя учебни цели, очаквани резултати от обучението, нито пък дефинира методи за проследяване на напредъка“, каза за Майко Мила Георги Богданов, изпълнителен директор на Националната мрежа за децата.
„Искаме ясно да опровергаем и да кажем: не, няма! Учебният предмет няма да се води от свещеници, а от учители с такава квалификация“, категоричен бе Красимир Вълчев.
Задължителният час нямало да натовари допълнително децата, защото щял да бъде включен в рамките на сегашния брой часове. За сметка на кой час обаче? Не става ясно.
По данни на МОН от 2018 г. има разработени три програми по религия в три направления: „Религия – Православие“, „Религия – Ислям“ и „Религия – Благонравие“. Предметът още е свободно избираем и го изучават около 12 хиляди ученици.
Прилагаме откъс от учебна програма за неконфесионално обучение по религия за 9-и клас, качена на сайта на МОН, която ни направи впечатление. В темата за Стария завет в подточка „полово разделение“ се посочва цитат 20:13 от Левит: „еднополовите сексуални отношения според Закона се наказват със смърт“.
За съжаление, има много въпроси без ясни отговори към момента. Каква ще бъде ролята на родителите в този процес? Също не става ясно. Според образователния психолог Марияна Георгиева интересно е кой и как ще пише учебниците, ще разработва учебната програма, ще дефинира добродетелите, които да се „преподават“.
„Съгласно какви философски системи, духовни учения, религиозни канони, обществени норми или други рамки и репери? Особено с оглед на заглавието на новия учебен предмет, включващо добродетели и религии. Ясно е, че съществуват много и различни такива рамки. Кой и по какви критерии ще определя коя или кои са подходящи за нашите деца? Как ще бъдат обяснявани противоречиви „добродетели“, ако се преподават различни религиозни или етични доктрини, например? А и претенцията, че ще „направим децата по-добри“ звучи най-малкото опасно. По-добри за кого – за тях самите, за нас като възрастни, за бъдещия им живот”?
Според МОН децата в първи клас ще се запознават с теми като морал, добро и зло, доверие и вяра, щедрост, важността на семейството и приятелството, учтивост, почит към родители и учители, грижа, личните емоции, чувства и желания, семейните, националните, религиозните празници. Но все пак програмите по православие и ислям ще стъпят върху сега съществуващите.
„Часът няма да бъде само час по нравствено и духовно развитие, той ще бъде и час по граждански компетентности, с елементи на гражданско образование, на история, надявам се да има и социално и емоционално учене в него”, обобщи Вълчев. По думите му може да се засягат теми като „преодоляване на агресията, борба със зависимостите и пороците”.
Според Георги Богданов трябва да си зададем въпроса как практически седемгодишно дете да учи за ислям или християнство. „В първи клас децата трябва да се учат да четат, да пишат, да общуват и да правят общи задачи като екип и клас. А не да се учат на молитви, религиозни догми и обичаи”, допълва Георги Богданов.
Според него предлаганите „добродетели“ в концепцията на МОН са изложени твърде абстрактно, без връзка със съвременната реалност, в която растат и се развиват децата. Няма ясна интеграция на социално-емоционално учене и планираният за въвеждане предмет не може да отговори на актуалните предизвикателства на децата, особено на тези в начален етап. В крайна сметка, училището е поле за сметка училището е поле за учене, дебат, насърчаване на критичното мислене, изграждане на умения за независимост и работа в екип. Това са темите, които липсват в българското образование, а религията отдавна я имаме като свободно избираем предмет”, каза още той.
Според Марияна Георгиева добродетелите се живеят, не се преподават. „Те са модели на поведение на герои, на близки хора, на родители, на връстници. Върху тези модели рефлектираме, опитваме се да ги разберем, приемаме ги или ги отхвърляме. Поведения, които се случват на площадката, в класната стая, във връстникова група, но най-вече, такива, в които всички сме участвали. Те не са външни послания, които някой кодира в ума на децата”.
„Нека не забравяме, че и досега учителите, особено началните и тези по литература, имат своята роля за възпитаването в добродетели. През приказките и литературните произведения те разглеждат темите за толерантността, съпричастността, милосърдието. Но ако в училище ти говорят за толерантност, прошка, милосърдие, а по телевизията, от колата или в средата, в която живееш, наблюдаваш точно противоположното, това как ще се отрази на психиката ти? Кое ще възприемеш като модел?”, допълва Марияна.
И ни напомня, че агресията има други предиктори. „Тя се повлиява от груповите норми и границите в семейството, училището, обществото. Вместо да положим усилия за възстановяването на границите, не за първи път прехвърляме проблема от болната на здравата глава. И то на детската глава. Да прехвърлим отговорността за агресията в обществото върху раменете на първокласниците не е нито отговорно, нито честно към децата, независимо как ще наречем предмета.“
Според Марияна в училище се предполага децата да усвояват и усъвършенстват и да учат знания и умения. А добродетелите, както и да се дефинират, са нещо различно. Те са свързани със светоглед, вътрешна настройка, поведение. Същото важи примерно за ценностите и вярванията. Такива морални и духовни категории са много по-дълбоки и фундаментални за човешката личност, допълва тя.
Но е категорична, че образователната система не може да учи на добродетели, ако учителят не ги практикува и показва във всекидневното си общуване в класната стая. „Личният пример е основен инструмент, особено когато става дума за морални и етични теми. Имаме ли основания да очакваме, че изведнъж ще се появят в масов мащаб, в училищата в цялата страна подобни достойни модели на поведение, които да водят подобен учебен предмет? И че те ще имат, и ще проявяват необходимата житейска мъдрост и зрялост, за да обясняват на децата разминаванията между добродетели и реалните поведения и драми, които се набиват от телевизора и социалните мрежи. А какво би се случило, ако добродетелите в учебника не са в унисон с личните ценности и разбирания на преподаващия?“
„Идеята, че едни учители ще минат през краткосрочни курсове и ще започнат да „преподават“ добродетели е дълбоко наивна. Краткосрочните курсове не променят нагласи, не задават нови ценности, не променят мироглед“, каза още тя.
Според Георги Богданов в училище трябва да има гражданско и здравно образование и социално-емоционално учене. „В момента у нас има деца с 50% функционална неграмотност, ранна бременност, раждания и аборти, употреба на цигари, алкохол и наркотици сред децата. За да се справим с тези феномени, трябва да стъпваме на научно доказани методи, а не да връщаме децата назад във времето“, категоричен е той.
Образователният психолог Марияна Георгиева не може да скрие изненадата си от тази проактивност на министъра. „На фона на задълбочаващите се проблеми с функционалната неграмотност, критичните резултати по PISA, огромната пропаст в образователните представяния на учениците по училища и области, буди недоумение защо ще се хвърлят ресурси и усилия за добавянето на силно полемизиран нов учебен предмет. Признавам, че ми се иска да видя същата силна енергия и лидерство от страна на министъра за качествено образование, което се основава на научни доказателства“.
Родителите също виждат редица други сериозни проблеми в образованието в училище, но липсата на религиозно образование определено не е един от тях. Като най-важна тема в анкета на „Асоциация Родители“ е посечена липсата на развитие на мисленето и уменията на децата (56%), което директно кореспондира именно с ниските резултати на PISA 2022, която замерва именно функционалната грамотност. На второ място, със сходни дялове (41-44%) се поставят претовареният учебен материал, лошото му поднасяне в учебниците и остарелият начин на преподаване в българското училище. Проблеми, за които често се говори много, като липсата на дисциплина и мотивация за учене у децата се посочват като важни от една трета от респондентите.
„Образованието има нужда от промяна и то сериозна, съвременна, демократична, овластяваща и най-вече поставила детето в центъра. За нещо подобно обаче трябва да се отдели време, за да се изгради визия, за се поставят целите. Образованието не е самоцел, то е ключово важно за една държава“, коментира пред Майко Мила Яна Алексиева, изпълнителен директор на „Асоциация Родители“.
Според нея в момента образованието до голяма степен не отговаря на нуждите, начина на учене и интересите на децата. „Това не е защото децата нямат умения и са различни, а защото системата не се променя, за разлика от тях. Виждаме чудесни примери, но те са все още единични и благодарение на конкретни учителите и директори“, допълни тя.
Според Алексиева с последните промени отново се създава усещането за бързане, много въпроси остават неотговорени и без анализ, както и да е ясно има ли ресурс, за да се обезпечи образованието с повече специалисти, подобрена материална база и възможности за иновация на учителите. Освен това в тези промени е ключово важно да се заложи и социално-емоционалното развитие на едно дете, както и системното включване на родителите.
Ясно се вижда, че има голяма нужда в промяната на учебните програми, учебната структура, философията на оценяването, категорична е тя. Необходимостта от богат избор на знания и умения е наложително. Когато се върви към промяна и въвеждане на нещо ново, е добре да има ясна цел, анализ и планиране как ще се осъществи по най-качествения начин.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Проблемите в образованието са много, но за да се решат, със сигурност е необходимо да има сериозна визия, мотивация и висок професионализъм за всяка една сфера. Оценката за дисциплина е сериозен знак, че възрастните сме безпомощни. Много ми се иска да не говорим за подобни теми, а да говорим как да мотивираме и подкрепим децата. И разбира се, не на последно място, преди да искаме каквито и да е санкции, следва да имаме работеща социална система, която има капацитет, за да подкрепя семействата, децата и учителите“, каза още Яна Алексиева.
„Страхувам се, че част от подкрепата за това предложение, идва от безсилието на възрастните да се справят с поведението на съвременните деца, но това няма да се реши с час по добродетели и религии. Училището не може да решава проблемите на възрастните, то съществува заради децата. В този казус стои един много по-голям въпрос и той е за автономността на училището и гласа на децата. Как училището чува децата? И как този глас намира място във взимането на решения за тях? Изобщо има ли пространство за разговор за промяна в българското училище, за да им е приятно на децата да бъдат там?“, допълва психологът Марияна Георгиева.
На нашия въпрос дали има доказателства, че обучението по религия и добродетели намалява агресията или насърчава емпатията сред децата по пример на други държави, Богданов отговори, че ние ще сме първенци по въвеждането на подобно нещо в училище. По думите му по време на така наречената обществена дискусия по темата бяха представени примери от други държави по доста едностранчив начин, в полза на задължителното религиозно образование. Но това съвсем не е така, навсякъде в Европа предметът се изучава като свободно избираем, както е при нас. Задължителна форма няма и никой не принуждава децата да избират едното или другото, както е в концепцията на МОН.
През 2024 г., благодарение на петиция на Ирина Манушева бяха увеличени от 3 на 15 отсъствията, които могат да се извиняват с бележка от родител. Същите тези, които сега искат да намалят, но без да е ясно защо. Ирина ни е гостувала и по повод преразглеждане на външните оценявания и кандидатстването с резултатите от тях. Днес тя е в Майко Мила, защото има идея какъв трябва да бъде по-важният разговор за образованието, до който така и не се достига.
Бързо беше задушена малката надежда, която припламна след първоначалните заявки на настоящия образователен министър за фундаментални промени, целящи да извадят българското образование от блатото, в което тъне от десетилетия, и където бавно, но сигурно завлича цялото общество. Разговорите за преосмисляне на целите на училищното образование, учебните програми, осъвременяването на подготовката на учителите и пр. – жизнено необходими промени – буквално заглъхнаха пред призивите за затягане на мерките, за оценки за дисциплина, санкции, забрани, контрол върху присъствията и всичко това, гарнирано със задължително религиозно обучение, което, кой знае защо, някои смятат, че ще сее добродетелност като с магическа пръчица.
Някак пак се оказа, че въпреки множеството анализи и становища на български и чуждестранни специалисти, единственото, което пречи на нашата инак чудесна система да постига отлични резултати на НВО, ДЗИ и PISA, е безотговорността на децата и, естествено, на техните родители.
Лайтмотивите за дисциплината и възпитанието, уважението, авторитета и отговорността от много години витаят във всички аспекти и модуси на разговора за образованието. Те безспорно са важен фактор и в ученето, и в човешките взаимоотношения изобщо.
Решенията безспорно са трудни – но в плаващите пясъци на толкова проблеми всеки недобре преценен опит за отскок може да доведе до още по-безнадеждно затъване. Естествено би било да се започне с анализиране и осмисляне на проблемите и приоритетите за тяхното решаване. Част от проблемите са фундаментални (смисъл и цели на съвременното образование и средства за постигането им), други са с приложен характер (подготовка на кадри, учебни програми), а трети са неизбежните текущи. И въпреки че е важно всеки проблем да бъде решен, няма как да не приемем, че основното внимание и усилия трябва да са насочени първо към фундаменталните.
За жалост, отново се хванахме за текущите, и то по крайно неконструктивен начин.
Все по-категорично се чуват старите гласове, които твърдят, че решението са по-строги наказания. Настояват за санкции, оценки за дисциплина, договори между училището и семейството, отпадане на правото на родителите да извиняват отсъствия до 15 дни годишно в случай на здравословни неразположения и важни семейни ангажименти.
Договорът е взаимно, доброволно споразумение между равнопоставени страни, а не благовиден начин за изтръгване на писмено съгласие от хора, които нямат никакъв избор. А родителите носят крайната отговорност за добруването на децата си и естествено, че могат сами да преценят кога последните не са в състояние да участват адекватно и ползотворно в учебния процес и без медицинска бележка, каквато, впрочем, е практиката във всички европейски страни без ограничение в общия брой дни годишно. Тук хиляди родители, учители и лекари едва се пребориха за една малка, но символична възможност миналата година.
Ала сега, въпреки че няма никакви данни да е използвана неразумно и безотговорно, се подхвърлят безпочвени обвинения и искане за отмяната или орязването ѝ.
Що се отнася до непрестанното искане за санкции, би трябвало отдавна да сме научили от психологията, педагогиката и личния си и обществен опит, че със забрани и наказания не постигаме нищо. Освен краткотрайно подчинение, мотивирано от страх. Както неведнъж съм казвала, най-простият пример е безотговорното шофиране.
Ние учим поколение след поколение да изпълняват правила, защото някой така казва и само докато този някой гледа, а не защото правилата са важни за всички ни.
Наказанието е израз на безсилието ни да овладеем ситуацията, на стремежа ни да подчиним човека насреща, вместо да го приобщим. То веднага го поставя в позиция да се отбранява, да се противопостави и/или да се почувства незначителен в тази ситуация, която не зависи от него.
Или както пише големият френски педагог Селестен Френе: „Наказанията винаги са грешка. Те са унизителни за всички и никога не постигат целта си.“
С тях буквално снемаме отговорността от себе и я прехвърляме върху детето, казвайки: „Не се справяш, виж там, направи нещо, за да се държиш по-добре“. Само че ако детето може, то ще се държи добре и това е психологически факт. Поведението е неговият начин да прошепне или да извика „Имам нужда от помощ“. Единственото, за което трябва да мислят всички възрастни край него, е подкрепа, не санкции.
В същото време има куп прекрасни примери за създаване на култура и отношения в класната стая и в цели училища. И в тази култура всеки ученик се чувства важен и значим участник. Не само в педагогическата литература, не само в чуждестранния опит, но тук, в България. Може би самите вие го правите. Може би го правят колеги във вашето училище или учителите на вашето дете.
Затова предлагам преди всичко да спрем да подменяме истинския разговор за образованието с всевъзможни не просто неефективни, а вредни, буквално човеконенавистни мерки, излъчващи едничкото послание, че децата пречат на системата.
Вместо поредните промени на парче, най-после да проведем сериозен професионален и обществен дебат, в който да определим върховните цели на образованието у нас. И на тях да подчиним всичко, което правим.
В решенията си да стъпваме на научни анализи и да проверяваме по надежден, своевременен начин целесъобразността и ефектите от тях.
Да се заемем да направим училището такова, че учениците да виждат смисъл в него.
Да приотизираме ученето пред оценяването.
Да разработим съвременни рамкови програми и система от модули, за да гарантираме, че всяко дете ще има възможност да развива интересите и заложбите си. А учителите ще могат да работят адекватно с конкретните ученици пред себе си, без да следват подробни задължителни програми, създадени от чиновниците за несъществуващи деца със „средни“ способности.
Да не забравяме нито за миг, че готвим децата си за бъдеще, което никой от нас не може да предвиди. Затова трябва им помагаме да развиват важни умения, които ще ги мотивират и ще им помагат да учат през целия си живот.
Да направим така, че децата наистина да имат думата и в решенията за образованието си, и в училищното ежедневие. Ние никога не питаме децата, или го правим проформа, а после се чудим защо не поемат отговорност. Просто е – никой не може да поема отговорност за чужди решения.
Да направим така, че децата наистина да имат думата, като създаваме училищна култура, в която всяко дете се чувства зачитано и ценено като личност. Добре е да осъзнаем, че единственият начин да възпитаваме уважение е като се отнасяме с уважение. Дори само това да успеем да направим, решаваме почти всички проблеми на отношенията в класната стая.
Да помним, че детето попива ценности и норми не толкова от думите, колкото от поведението на възрастните около себе си. Нека си даваме по-често сметка, че възпитаваме във всеки момент, с всяко гласно и негласно послание. Нека не забравяме, че всяко дете и подрастващ има нужда от здрава връзка със зрели възрастни до себе си. И когато прекарва огромна част от времето си в училище, няма как тази роля да не се пада и на учителите.
Нужно е да помагаме на децата всеки ден и всяка минута да разбират, че правилата са важни за благото на общността. В момента границата между важните правила и капризите на възрастните е напълно размита. Децата от малки свикват, че е важно да не те хванат и да не те накажат, а не да бъдеш едновременно отговорен и равноправен участник във всички проявления на обществения живот.
В това число свобода в работата, възможности за развитие и усъвършенстване, ефективно наставничество и подкрепа във всички аспекти.
Да обърнем изрично внимание на подготовката на учителите в университетите и на продължаващата им квалификация, за да отговарят на целите, които сме си поставили като общество.
Да приобщаваме родителите като реален и активен участник в образованието на децата. Каквито са и по закон. Да не им звъним само когато има проблем. Да не ги обвиняваме постоянно и за всичко, защото те са продукт на същата образователна система, която толкова десетилетия не успяваме да доближим нито до съвременен, нито до човешки облик. И да не забравяме, че родителите са специалисти в своята си област, а част от работата на учителя и директора като специалисти в образованието е да комуникират с родителите конструктивно в името на детето.
Още не сме свършили, скрол надолу
Да осигурим реална свобода на избор на децата и родителите им, които по силата на природата и закона носят отговорност за тях. Включително по отношение на формата и начина на обучение. Детето е носител на правото на образование, а държавата и всички ние – на задължението да му гарантираме качествени и достъпни възможности.
Изобщо, нека да си дадем сметка, че училището и образователната система съществуват, за да помагат на децата да се развиват като пълноценни личности. А не е обратното – не захранваме системата с деца, за да може тя да съществува.
Хората в Министерството на образованието и науката бих помолила да не забравят, че диалогът между всички страни е важен, но най-важните им партньори в начинанието, наречено ОБРАЗОВАНИЕ, не са политическите сили, църковните институции или синдикалните и работодателските организации в системата, а тези, на които тя би трябвало да служи – учениците.
Може би името ѝ ви е попадало покрай новини за „българката, преобразила едно шведско училище“. Действително работата ѝ като директор на проблемно училище в малко шведско градче е впечатляваща. Ние обаче се свързахме се с Кремена Сьодерстрьом, за да поговорим с за образованието в Швеция и да видим има ли какво да си вземем от него, че да не спасяваме поединично училища. А цялата ни система. Която напоследък уж се кани за скок напред, ама защо ли изглежда като кълбо назад. Швеция е страната, в която Кремена заживява още през 2002 г. А след години практика като учителка по английски и френски става директор на основно училище „Игелста“ в Сьодертеле – град с висок процент имигранти, недалеч от Стокхолм.
През 2020 г. Кремена Сьодерстрьом кандидатства за директор на „Игелста“. Училището било с доста лоша слава поради ниските резултати на децата, високия процент отсъствия и наличието на престъпност сред учениците. След като става директор, Кремена си дава сметка, че нито един кандидат преди нея (цели четирима!) не е успял да се справи със задачата да промени славата и успеха на училището.
След няколко години работа начело на училището тя вече може да заяви, че над 80% от учениците имат необходимия успех да кандидатстват в гимназия. Преди това 60% имали двойки, сега са само 18%. В момента децата в „Игелста“ имат най-нисък процент отсъствия в общината, а резултатите от всички анкети, провеждани сред ученици, родители и учители, са изключително положителни.
Някои oт oсновнитe принципи са:
Учениците са в центъра на образованието в Швеция. Знанието, способността всеки един ученик да може да мисли логически, да може да си създаде мнение на базата на факти, както и критичното мислене са много по-важни цели от оценките. Освен това образованието е организирано така, че дори и един ученик да не успее да завърши гимназия, то той има възможността да навакса предметите чрез безплатно училище за възрастни. Независимо на каква възраст е. Има хора, завършили гимназия на 30–40 години. Така че оценката няма голямо значение тук, защото държавата предлага поправителен и след гимназията.
Да. Но пък за сметка на това имат оценяване по всеки един предмет четири пъти в годината. То е под формата на подробни коментари, които дават информация на родителите и на самия ученик как се развиват знанията му по всеки предмет. И ако има липси, на какво трябва да наблегне. В случай че знанията му не са достатъчни, учителят трябва да напише по какъв начин училището ще подкрепи ученика.
В Швеция уменията и знанията са много по-важни, отколкото оценката. Ще дам пример. Училището започва през август и обикновено още в началото за всеки един клас има диагностични тестове, които да покажат на какво ниво са знанията на учениците по даден предмет. Това не се прави, за да може учителите да поставят оценки. А за да си определят добър план за преподаване през годината. Например, ако този диагностичен тест покаже, че на учениците им липсват доста знания по геометрия, то тогава учителят по математика трябва да започне от основите на геометрията и да надгражда след това през цялата година. Защото няма как да преподаваш на по-високо ниво, ако знанията в основата ги няма. И учителят няма право да поставя оценка на обикновено контролно или тест в началото или по време на срока. Оценки се поставят в края на срока, и то след шести клас.
Вместо оценки през учебната година учителите дават обратна връзка с точно и ясно обяснение и коментар какво ученикът да подобри в знанята си. И целта винаги е в края на срока или на учебната година ученикът да е натрупал знания по предмета. Така че оценката всъщност отразява процеса на обучение и как и дали детето се е справило с усвояването на знанията в края на годината, а не в началото.
В България все още оценката е водеща. И ако един ученик получи двойка в началото на годината, после тройка и шестица, се взима средноаритметичната оценка и се оформя в крайна. Това според мен е много неправилно.
В Швеция няма външни оценявания, нито при влизането в гимназии, нито при кандидатстването в университет. Взима се крайната оценка или балът на ученика, който се формира в края на годината на база финалното му знание по предмета, а не средната стойност от сумираните оценки през годината. Матурите тук са в трети, шести, девети клас и после два пъти в гимназията (първата и последната година). Устната част на матурата е през октомври, а писмената между март и май. Преценката на учителя какво знае ученикът по предмета е много по-важна от оценката на матурата. А ако двете се разминават прекалено много, то тогава директорът трябва да поработи с учителя, защото това е показател, че преподаването му трябва да се подобри.
Провеждаме разговор с учениците, които нарушават реда в класната стая, с родителите им, със социалните служби, с полицията, ако провинението е по-тежко. Но целта на всяко едно последствие е не просто наказание, а училището да успее да помогне на ученика да разбере, че поведението му е грешно и деструктивно, както за другите, така и за него самия. Затова заедно с последствия училището трябва да оказва и подкрепа на ученика. Сътрудничеството между училището и родителите е много важно, но в скандинавската образователна система отговорността винаги пада върху училището.
Това е доста обширна тема, свързана с много по-важни неща от самата оценка. Тук в Швеция нямаме оценка за дисциплина и не мисля, че трябва да има. Винаги има причина, поради която учениците реагират по начина, по който реагират. Ние трябва да разберем какво поражда поведението им и да се погрижим да го поправим в дългосрочен план. За да може този ученик, когато излезе от училище, от гимназията или от университета, да стане добър човек.
Да поставим оценка за поведение на едно 12–13-годишно дете, защото е казало нещо грубо или е проявило агресия, не води до абсолютно нищо добро.
Оценката няма да помогне на ученика да бъде по-добър. Не може просто да поставим една оценка и край. Ученикът на практика не е получил никаква подкрепа, за да може да разбере как да се поправи и да стане по-добър човек. Нужна е допълнителна работа.
Като директор, който е успял да преобрази едно от най-проблематичните училища тук, в което имаше огромни проблеми с дисциплината, смея да твърдя, че правилното ръководство е това, което дава най-добър резултат.
В Швеция учениците изучават религия от първи клас, който също е задължителен предмет от учебната програма. Но всъщност предметът не включва само религия. А има за цел учениците да развият знания за религията и мирогледа в шведското общество. Както и в различните части на света. Чрез обучението си трябва да получат разбиране как хората от различни религии и с различни традиции живеят и изразяват своята религия. Също така трябва да имат възможност да разсъждават върху значението на религията и мирогледа върху човешката идентичност. Тоест обучението по предмета трябва да е всестранно и да покаже ролята, която религията има в обществото.
Още в началните класове има предмет „Знания за дома“. Например в по-малките класове пекат сладки, учат ги на хигиена, здравословно хранене, физическа активност. А в по-горните класове преподават пране. Дори до такава степен, че учениците трябва да знаят всеки един знак на етикета какво означава. Както и защо е важно да се пере на определени градуси, като се поставя акцент върху грижата за околната среда. След това се учат да правят семеен бюджет.
Това е много важен и много обичан от учениците предмет, тъй като всички могат да приложат теорията в реалния живот.
Имаме и трудово, в което освен дървообработване, децата се учат да шият. И това също е много важна част от образованието тук. Но интересното е, че често им се дават задачи по два предмета в един общ проект. Например по математиката да направят изчисления за проект по трудово. Или ако се говори в час по история за Втората световна война, по английски език също се преподава тази част от историята. Имаме театрални постановки, часове по реторика, голяма библиотека.
Образованието тук е децентрализирано, което означава, че държавата и министерството на образованието делегират отговорността на общините. Те решават какъв бюджет да се разпредели на всички училища. И следят директорите на детски градини, основни, средни училища и гимназии да спазват закона. В Швеция има и инспекторат, който проверява дали директорите и общините спазват законите.
Контролът на качеството на образованието се извършва непрекъснато на ниво учител, директор, община, министерство на образованието и инспекторат. Националната система за контролиране и измерване има тази цел. Тя се състои от различни национални, общински и локални цели, индикатори и фактори за успех. В тази система се включват редовни анализи на всеки тип резултат – оценки, анкети от учениците, от учителите, от родителите, ръководството на директорите, правилното разпределение на ресурсите, организацията, факторите за успех на деца със специални нужди и т.н.
Да, времето, прекарано навън, е от голямо значение за шведите, затова и имаме много открити часове, провеждащи се в двора на училището. Освен това подготовката за живота е много важна. Давам си сметка, че го казвам за пореден път, но наистина характеризира шведското образование. И ако си учител по биология, излизаш навън в гората и показваш нагледно това, което преподаваш. Всъщност всичко, което учениците учат по предмета, трябва да могат и да го видят и сравнят, за да го разберат.
Още не сме свършили, скрол надолу
В детските градини в Швеция също залагат много на излизането навън. Дори има детски градини в парковете, които са изцяло навън, нищо че температурата е -10 градуса. Дъщеря ми беше в такава от 3-годишна възраст. Как се случва на практика това? Общината обособява пространства в парковете, където правят санитарни възли – мивки, тоалетни и места, където децата имат възможността да си стоплят храната, която носят със себе си. Ако температурата падне под -10 градуса, тогава могат да прекарат малко време вътре в обособени за целта места или навеси.
Но същинската цел е децата да са здрави, да издържат на времето в Швеция, което понякога е доста сурово, особено през зимата. Виждам голям позитив от това и моето дете успя да изгради имунитет благодарение на условията в градината.
Какви са предимствата и недостатъците на предучилищната група в училище и в детската градина? Има ли разлика в подготовката на децата? Имат ли реален избор родителите между двете институции, или изборът е предизвестен?
Ако решите да кандидатствате в предучилищна група в училище или в детска градина, то единствено трябва да се съобразите с Наредбата за прием на деца в общинските самостоятелни детски ясли, детски градини и в подготвителните групи в общинските училища на територията на вашата община. В София например се подава онлайн кандидатура чрез информационната система за прием в детските градини и подготвителните групи в училищата – https://kg.sofia.bg. Системата подрежда възможните варианти за подготвителни групи по тип, район, в училище или в детска градина, а в скоби е изписано каква е организацията – полудневна или целодневна.
Предучилищната подготовка е задължителна за децата, навършили 4-годишна възраст. А през учебната 2025/2026 местата в предучилищните групи в общинските училища в София са 1717.
На въпроси, зададени от Майко Мила, експерти от МОН отговарят, че „разлика между предучилищна група в детската градина и в училище няма, освен институцията, в която се намират“. Нормативните изисквания към организацията и съдържанието на предучилищното
образование са определени в Наредба № 5 от 2016 година за предучилищното образование и са еднакви към групите в детските градини и към тези в училище.
На практика обаче не е точно така.
Родители, които са записали децата си в предучилищна група в училище с полудневна организация, се принуждават да взимат децата си на обяд (най-често 11:30) поради липса на места и условия за следобеден сън или по други причини за липса на целодневна организация. От МОН коментират, че „задължителното предучилищно образование, освен от детските градини, може да се осъществява и от училищата, които могат да осигурят условия за това, при условията и по реда на държавния образователен стандарт за предучилищното образование и на държавния образователен стандарт за физическата среда и информационното и библиотечното осигуряване на детските градини, училищата и центровете за подкрепа за личностно развитие, а за децата на 4-годишна възраст – само когато в населеното място няма детска градина“.
В превод: училището не е задължено да предложи целодневна организация, ако няма условия за това. Именно затова и организацията в много училища, независимо от града, е полудневна от 8:00 до 11:30 часа.
В училищата, в които формата на обучение е целодневна, има леглова база, адаптирани санитарни помещения, приобщаващ екип – логопед, психолог, ресурсен учител и педагогически съветник, самостоятелни междучасия, осигурено столово хранене – закуска, обяд, следобедна закуска.
Няма разлика в образователното съдържание. Държавният образователен стандарт за предучилищното образование се прилага и от детските градини, и от училищата, които осъществяват задължително предучилищно образование.
Предучилищното образование в България е регламентирано от Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) и подзаконовите актове на МОН.
| Характеристика | Предучилищна група в детска градина | Предучилищна група в училище |
| Възраст на децата | 5 – 7 години | 5 – 7 години |
| Място на обучение | В рамките на детската градина | В училищна среда |
| Учебна програма | Определена от МОН, с фокус върху игрови и практически дейности | Определена от МОН, по-близка до училищния формат |
| Форма на обучение | Основно игрова, с плавен преход към обучение | По-структурирана, с повече учебни елементи |
| Учители | Педагог с квалификация „Предучилищна педагогика“ | Учител с квалификация за предучилищно и начално образование |
| Продължителност на деня | Целодневна (около 10 часа) | Полудневна (4 – 5 часа) или целодневна (в зависимост от училището) |
| Хранене | Осигурено в детската градина | В училищната столова или от вкъщи |
| Следобеден сън | Да | Не (обикновено) |
Примерен дневен режим:
В училищната среда децата постепенно се адаптират към по-структурирания учебен процес, но все още обучението е игрово и съобразено с детските възможности. Имат междучасия, а групите са малки – между 10 и 15 деца. Но не всички училища имат целодневна форма на обучение (даже тези с целодневна са рядкост), което принуждава родителите да взимат децата си на обяд или да им осигурят платена занималня за втората половина от деня.
Изборът между предучилищна група в детска градина и училище зависи от предпочитанията на родителите, спецификите на детето и възможностите на съответните институции. Ако се чудите къде да запишете детето, при разглеждане на двата варианта по-често се оказва, че детската градина е по-добре за децата – чисто емоционално и практически.
„Най-голямото предимство на детската градина е, че осигурява плавен преход между детството и училището“, казва Антоанета Златанска, дългогодишна директорка на детска градина „Чучулига“ в Пловдив. В детската градина децата все още учат чрез игра, което прави ученето приятно и мотивиращо. „В същото време, ние ги подготвяме с базови знания и умения, които ще им бъдат необходими в първи клас. Без излишен стрес, а чрез естествено любопитство“, допълва тя.
Именно затова обстановката е по-игрова и близка до досегашния опит на децата, докато в училището се осигурява плавен преход към първи клас. Няма универсално правилно решение, категорична е директорката – най-важното е детето да се чувства добре и да има положително отношение към ученето.
„Децата в предучилищната група в детската градина имат образователни ситуации по математика, български език и околен свят. Но също така творчески дейности като рисуване, музика и спорт. Голямо внимание се отделя на социалните умения. Децата се учат да общуват, да споделят, да изразяват чувствата си. Разбира се, има време за игри и почивка“, коментира директорката. И допълва, че в детската градина децата изграждат самостоятелност, социални умения и увереност в себе си. Също така развиват езиковите си способности, логическото мислене и фината моторика. „Нашата цел е да ги подготвим не само академично, но и емоционално – да обичат да учат и да се чувстват сигурни в новата си роля като бъдещи ученици.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Някои деца са по-емоционално узрели и готови за училищната среда по-рано, докато други имат нужда от по-плавен преход, какъвто предлага детската градина. „Важно е родителите да бъдат внимателни към емоционалното състояние на детето. Преходът от предучилищна група към първи клас често предизвиква смесени чувства – вълнение, любопитство, но и притеснение, страх от непознатото, дори тревожност“, казва психоложката Джулия Божидарова. И допълва, че децата се сблъскват с нови правила, различна среда и по-високи очаквания. За да преминат по-лесно през този етап, е важно възрастните да валидират техните емоции – да ги изслушат, успокоят и уверят, че не са сами.
„Помага, когато заедно четем книжки по темата, играят „на училище“, посещават бъдещата класна стая или се срещат с учителката предварително. Тези малки стъпки изграждат чувство на сигурност и увереност, което е в основата на едно спокойно и позитивно начало.“
В последните две години британските медии (и не само те) са изключително впечатлени от тази бивша съветска държава, която сложи в малкия си джоб скандинавците (и не само тях). В нея децата учат роботика от седемгодишна възраст, а учителите използват виртуална реалност, за да вдъхнат живот на географията, химията, историята и езиците. Как една малка, сравнително бедна европейска страна се превърна в образователен център? Чрез креативност, автономия и дълбока прегръдка с технологиите, категорични са в своя репортаж The Guardian. Журналистката Eмине Санър посещава две училища в столицата на Естония – Талин – за да види от първо лице как ври и кипи учебният процес там.
В класа по научна фантастика в гимназията Pelgulinna в Талин децата изучават филма „Блейд Рънър“ (Blade Runner). Всеки четвъртък за учениците е ден, в който имат един свободноизбираем предмет като курс по права и демокрация, научна фантастика, програмиране или творческо писане на английски език. Седемте ученици в урока по научна фантастика току-що са изгледали 30 минути от филма „Блейд Рънър“ и се готвят да го обсъдят. „Говорихме за архетипите на Юнг, личността и суперегото“, казва Триин, един от студентите. „Беше ми наистина полезно да разбера различните аспекти на това да си човек и как се създават по-дълбоки герои.“ Те също така са изучавали „Прекрасен нов свят“ и „2001: Космическа одисея“.
В класацията на Програмата за международно оценяване на учениците Pisa за 2022 г. Естония заема първо място сред европейските страни по знания. И така задминава някогашния лидер –
Финландия по няколко показателя – наука, четене и математика.
В цял свят резултатите на учениците са по-ниски, в сравнение с тези от PISA 2018, пишат от E-estonia. Но резултатите на естонските ученици са паднали по-малко от останалите, което показва, че страната е успяла да организира образованието добре по време на пандемията от COVID-19. Благодарение на дигиталните инструменти и мисленето за растеж. „Резултатите потвърждават ефективността и справедливостта на образователната система на Естония, показвайки, че академичните постижения в страната остават до голяма степен независими от социално-икономическия произход“, казва министърът на образованието и научните изследвания Кристина Калас.
Учителите в Естония са високо образовани – изисква се магистърска степен, а не бакалавърска, за преподаване в училище. А фокусът в клас е както върху социалните и лични умения, така и върху академичното обучение. Типичната учебна програма е пълна с широк набор от предмети – от роботика до музика и изкуства.
Гунда Тайър, която ръководи международните оценки за борда на образованието и младежта в Естония, казва, че успехът на страната отчасти се дължи на комбинацията от история и география. „През страната ни са минавали шведи, датчани, руснаци, германци, много хора идваха и си отиваха. Естонците, ако искаха да оцелеят, трябваше да бъдат умни и те разбраха, че образованието ще ги отведе напред. Същото беше и когато бяхме под съветска окупация.“
Един от основните принципи, казва тя, е равенството – универсалният безплатен обяд в училище е колкото идеологически, толкова и практически. И почти всички деца посещават детска градина, която е силно субсидирана, така че докато започнат училище на сравнително късна възраст от 7 години (спрямо техни съседни страни, в които започват от 4-5 години), неравенствата не са толкова явни. Автономията също е фундаментална. „Дадохме на училищата възможността да решават сами – какво и как ще правят“, допълва тя. Когато Естония прегърнала дигиталната ера, училищата били основна част от прехода. Още през 1997 г. страната стартирала инициатива, наречена Tiigrihüpe (Тигърски скок), за подобряване на компютърните ресурси и осигуряване на достъп до интернет на училищата. „Обучихме много учители, свързахме всички училища с интернет и им дадохме компютри“, казва Гунда Тайър. „Идеята не е само да имаме час по информационни технологии, а дигиталните умения да бъдат включени навсякъде и във всеки предмет.“ Много от децата в училище избират да учат кодиране и роботика. А всичко в училище – от учебниците до комуникацията с родителите, вече е цифрово.
Вместо проблемните ученици да бъдат подлагани на строги наказания, казва Тайър, естонските училища са склонни да имат по-възпитателен подход. Те учат в малка група с отделен учител, а повечето училища имат психолог и съветник. Творческите предмети са също толкова ценени, обяснява Тайър: „Всички те трябва да изучават изкуства и музика и технологии – с други думи, се учат как да готвят, плетат и подобни неща. Ако позволим на децата това, те ще се чувстват по-успешни. Някои страни премахват часовете по музика, за да учат повече математика. Но погледнете нотния лист – нима не е по-малко сложен!?“
Творческите предмети, посочва Тайър, могат да насърчат всички видове умения. Като работа в екип и решаване на проблеми. Тя се усмихва, когато си спомня за група тийнейджъри, които с огромна радост участвали в голям фестивал за народни танци. „От една страна децата имат така нужната физическа активност, която им носи удоволствие, а от друга са част от група, в която използват своите социални умения.“
За да преминат в шести клас, учениците в Естония полагат три изпита – математика, естонски език и предмет по техен избор. А в Обединеното кралство например учениците трябва да преминат осем или повече изпита.
Вайълет Паап, 17-годишна ученичка споделя, че философията на нейното училище относно творчеството „е по-приятна от ортодоксалния начин, при който просто се присъства в класната стая и се слуша урокът“. За да се противопостави на всякакви представи, че това е твърде либерално образование, Тарго Тамела, който току-що е дошъл от клас по история на скандинавските държави, казва, че „все още има дисциплина, и все още трябва да преминат всеки тест“. Нито един от двамата не е особено въодушевен от така възхваляваното дигитално образование, но то все още е голяма част от тяхното обучение, допълват те. Технологиите са лесно достъпни и повечето учебни ресурси и тестове са онлайн. „Има недостатъци на онлайн обучението, защото можете да станете по-мързеливи или да се отплеснете в интернет“, казва Тамела, но допълва, че плюсовете надделяват“.
В ранния следобед в гимназията Gustav Adolf, в старата част на Талин, учебният ден вече е приключил за много ученици. Децата от малките класове се прибират сами или с приятели. „Те са склонни да бъдат много независими“, казва Хенрик Салум, директор на училището. В него се обучават деца на възраст от 7 до 15 години. Като това място е устроено за по-малките ученици – с много пространство и светлина. Има боксови круши в една зона, която също се използва за уроци по танци, тенис на маса в друга. Огромната зала, в която децата обядват, разполага с пиано и сцена за представления. Атмосферата е приятелска и спокойна. Има ли поведенчески проблеми? „Разбира се“, казва директорът на училището. „Всеки ден има някакъв инцидент, при който трябва да говорим с учениците за това как да уважават другите и как да се държат. Имаме определени ученици, които трябва да наблюдаваме по-отблизо и работим много с родителите, но като цяло мисля, че те са склонни да ценят средата си.“
Две деца играят шах на стълбите в един от широките коридори. Навсякъде има купчини с възглавници, които да се ползват от учениците в междучасията. Или когато някой от учителите иска да промени обстановката и да проведе урока си извън класната стая. В клас по естонски цари тишина, докато група от 8 и 9-годишни деца работи върху собствените си резюмета на книга, която току-що учениците са прочели на големия екран. В друга класна стая 12 и 13-годишни деца се фокусират върху английския. В този клас има само 16 деца. Размерът на класовете обикновено е до 28 ученици, но чуждите езици се преподават в по-малки групи, така че всеки има шанс да говори и да участва. Тук учителите дават почивка за мозъка по време на урока – време за малко движение или за игра.
„Един от ключовите елементи на естонската образователна система е, че училищата и учителите имат голяма свобода“, казва Салум. Има стандарти, на които трябва да отговарят, но как ще го постигнат – зависи от тях.
В училището има достъп до таблети и лаптопи за децата, но е също толкова вероятно да се натъкнете на урок навън в двора или на терасата на покрива с лист и молив в ръка. Но не за да изучават природата (въпреки че също го правят), а защото е хубаво да се учи математика на открито, например. „Мисля, че това дава свобода и означава, че учениците имат гъвкавостта да учат навсякъде“, казва директорът на училището и споделя, че докато децата се усмихват и му казват „Здравейте“, всичко е наред. Ако спрат да го правят, има проблем, допълва той.
Основният проблем за образованието, както и за много други сектори, е липсата на учители. Въпреки положителните страни на системата, все още има проблеми с намирането на учители. Защо, когато от тях се изисква да имат магистърска степен, и биха имали сравнително ниска заплата като учители, да не изберат по-високоплатена работа? Преди година естонските учители провели първата си стачка от много години насам. Заплащането на учителите „е проблем в целия свят“, казва Кристина Калас, министър на образованието на Естония. „Образователната система винаги е под натиск от ресурси.“ В момента има два основни проблема, уточнява тя. „Едната е икономическата рецесия, а другата е, че всеки бюджетен излишък отива за отбрана, защото сме в много несигурна ситуация.“ Всички погледи са насочени към съседната на Естония Русия и ситуацията в Украйна.
Все пак Калас смята, че силата на образователната система на Естония е в изградената отдолу нагоре структура, която не се управлява от правителството и никога не е било така. Образователната система е по-стара от държавата, допълва тя.
Има ли политици, които биха искали да имат повече контрол върху нея? „Изненадващо не“, отвръща Калас. „Всички оставят образованието на експертите. Учителите и университетите го обсъждат, понякога публично. И често има аргументи за това дали трябва да се направи по този, или по друг начин. Но не и от политиците.“
Гимназията Pelgulinna определено е едно от най-добрите училища в Естония. То отворило врати едва през 2023 г. и е едно от 13-те нови средни училища, построени от държавата през последните пет години. Красиво е, с акцент върху пространството, светлината и естествените материали, особено дървото. Едната стая има редица с големи екрани, където учениците могат да работят в малки групи и да споделят презентации, и има удобни кътчета, вградени в стената. Има и 300 места за паркиране на велосипеди, готини розови бани, дървета, растящи на закрито, и удобна библиотека. Малко напомняне, че не всичко е идеално в тази система, е сутрешният час по по отбрана. Тези курсове са въведени в естонските гимназии от миналата година.
Още не сме свършили, скрол надолу
Учителите използват смесица от практики, казва Агне Коск, ръководител на отдела за езикознание, която ръководи и курса по научна фантастика. „Това поколение иска да изрази мнението си, иска да бъде включено в разговора, да знае всички страни на проблемите. Преподаването на уроци чрез зубрене на материала вече не работи.“ Тя обобщава, че добрите отношения с нейните ученици са на първо място и ако не си паснеш с класа, няма значение какво правиш оттук нататък.
Източник: The Guardian
Образователният специалист Нора Гавазова ни разкрива своята позиция относно последните идеи на МОН. Говорим с нея и функционална ли е системата спрямо нуждите на обществото. Ще видим какъв е опитът на Малта и можем ли да го приложим тук. И учениците ли трябва да са подложени на оценка, или по-скоро образованието ни трябва да получи адекватен анализ, на база който да се направят нужните промени.
Нора Гавазова е специалист по ранно детско развитие и последовател на философията на подхода Реджо Емилия. Създателка е на център за ранно детско развитие, учене и игра във Варна. Председателка е на Фондация Калейдоскоп, която е част от международната мрежа на Reggio Children и Loris Malaguzzi Center, Италия.
„От самото си раждане децата демонстрират, че имат глас, че умеят да слушат и че искат другите да се вслушват в тях.“ Карла Риналди
Последният въпрос би могъл да бъде разширен още на кого да е нужно и за какво?
Лорис Малагуци, големият визионер на Реджо Емилия, област, прочута с философията си за ранно образование, казва следното:
„Разговорите за образование (включително образованието на малки деца) не могат се ограничават до литературата. Тези разговори са също и политически, те трябва непрекъснато да се ангажират с големите социални промени и трансформациите в икономиката, науките, изкуствата, човешките взаимоотношения и обичаи. Всички тези по-големи сили влияят върху начина, по който човешките същества, дори малките деца, „четат“ и се справят с реалностите на живота. Те обуславят появата – на общо и на местно ниво – на нови образователни методи и практики, както и на нови проблеми и душевни търсения.”
Въпросът дали българската държава иска да чува гласовете на децата и родителите относно важните решения, които ги касаят, не е само образователен – той е преди всичко политически. Докато през 2025 година България е изправена пред (поредната) вътрешнополитическа криза, в световен план политическите, социалните и икономическите кризи също нарастват лавинообразно. Тези са кризисните ситуации, с които България трябва да се ангажира, за да изгради новите си „образователни методи и практики” и едновременно – да отговори на обществените „проблеми и душевни търсения”, които неминуемо произтичат от промените. Можем да се вживеем в ролята на глупавия щраус и да заровим още по-дълбоко глава в пясъка, но това няма да промени общата картина – по-големите сили ще продължат да ни влияят и да определят посоката на развитие за цялото българско общество.
Поставени в ситуация на каквато и да е криза, хората винаги могат да изберат между тези две посоки. Първата е консервативният път и има за цел да съхрани старото – връщаш се към онова, което някога е работило, и го правиш още повече, с надеждата, че новото би могло просто да те подмине. Мерките в тази посока са добре познати на българския родител и законодател: централизация, затягане на държавния контрол, матури, оценка за дисциплина, задължително религиозно обучение.
Вторият е прогресивен и цели да изгради смислен преход към новото – анализираш, планираш, екипираш се с нови и различни умения за бъдещето.
Тук България вече близо четири десетилетия не успява да изгради никакъв работещ опит. Koмпетентният модел го има само на хартия, а децентрализираните решения на ниво община практически са неприложими. Липсва ефективно многообразие от методи и системи на работа, които да тестват различни методики… И докато държава като Малта тази година бе поредната, която въведе „emergent curriculum” – учебна програма, която възниква и се обогатява на момента, чрез живото учене на групата, у нас гъвкавите учебни програми все още са екзотика, но не защото липсват ресурси и експертиза. Просто в нашата страна добрият опит, който се генерира от отделни образователни институции, по правило не се събира и насърчава, а се потиска от МОН. Затова и самият термин emergent curriculum всъщност още дори няма общоприет български превод в педагогическите среди.
Философът Лудвиг Витгенщайн казва, че границите на езика определят границите на нашия свят. В това отношение става все по-видно как границите на нашата държава се чертаят около миналото, но мотивите защо това се случва и до какво следва да доведе, остават недоизказани. И тъй като съчетанието „традиционни образователни ценности“ се споменава все по-масово в публичното пространство, нека припомним двете големи образователни посоки — на традиционното и модерното образование:
Тези два модела не са произволни – те имат за цел да развиват определен тип личности. А именно такива, които са дисциплинирани, подчиняващи се и склонни да следват авторитети или такива, които са склонни да мислят и анализират, да създават нови решения и да участват активно в живота на общността. Първите са необходимост във всяко авторитарно общество и в хибридните режими, а вторите оформят устоите на демократичните общества, които се основават на свобода, отговорност и участие.
Ако една демократична държава с десетилетия поддържа консервативния възпитателен и образователен подход и визията за детето като неизменен обект на послушание и дисциплина, ще понесе съответната цена за това. Също и ако прилага съвременно образование на хартия, но в практиката толерира и насърчава авторитарни ценности и нагласи. Първото води до демократично отстъпление и автократизация. А именно човешките права и отговорности, свободният избор и общностните ценности биват системно отслабени, което отваря възможности политическата власт да става произволна и репресивна. Второто оформя т. нар. „порочна“ или „дефектна“ демокрация – общества, характеризиращи се със слаба политическа култура, ниски нива на гражданско и политическо участие и проблеми в ефективното сформиране и функциониране на управлението.
На фона на силно поляризираната геополитическа ситуация, в която България се намира в момента, новата колаборация между министър Красимир Вълчев и патриарх Даниил e поредната решителна крачка, която отдалечава страната ни от европейското семейство и мечтите за промяна на образователната парадигма в полза на деца, родители и търсенето на нов път към обществен прогрес вместо регрес. Затова пък много прилича на едно друго такова партньорство – на тандема Путин – патриарх Кирил I, чийто плод е… познахте, задължително религиозно образование, гарнирано с обилна доза православна пропаганда.
Поредна, но не и първа – да си припомним националната програма на МОН и Министерството на отбраната „Изучаване и съхраняване на традициите и историята на Българската армия“, която действа от 2021 г., както и системното подклаждане на и без друго неизменните патриотични цели на българското образование. Също „по традиция“ всички тези промени се правят ударно и хаотично, без оценка на нуждите, без оценка на въздействието на направеното до момента, без индикатори за резултат и най-вече – без реална експертиза.
А може би оценки липсват, защото подобни програми изобщо няма как да реформират системата? Както и да го погледнем, те са насочени срещу нея и постигат само това, за което работят, а именно – влошаване на качеството на съвременното образование и подриване на (и без друго крехката) ни демокрация.
Последното периодично се демонстрира и от значими международни изследвания като PISA и ICCS, които измерват все по-стряскаща нефункционалност на системата спрямо нуждите на обществото.
Всичко това е естествената последица от близо 40 години имитиране на демократичен образователен преход, което се извършва от една силно компрометирана симбиоза между МОН, синдикати и отраслови съюзи.
Още не сме свършили, скрол надолу
Междувременно самото образователното министерство се доказа като обективно негодно да отговаря за каквито и да е реформи, след като миналогодишният одит показа отчайващо бездействие, корупция и конфликт на интереси. Но пък предстои в уравнението да се влее и Българската православна църква – Българска патриаршия.
В задачата се пита: колко още години ще изминат, преди успешно да самозатрием системата? И къде са политическите лидери, които да се осмелят да кажат, че царят е гол?
