fbpx
Животът с деца

"Това дете защо е без шапка?!?" или за даването на акъл от непознати

29 юни 2016
дете без шапка

Аз съм разсеян човек. От тези, които срещат случайно леля си на улицата, бутват се в нея, промърморват "извинете" и продължават нататък, размишлявайки върху икономическата макрорамка на Южна Америка. Поради тази специфика на характера ми, съм се блъскала в стълбове, падала съм в дупки и съм пропускала най-яките пичове, които минават покрай мен. Никога не съм се заплесвала по нечия чанта и трудно забелязвам кой как е облечен, дори да има на главата си ветропоказател със свастика.

Съответно, допреди да родя, съвсем не забелязвах, че по широкия свят съществува нещо, наречено майки с деца. Понякога идентифицирах с периферното си зрение едни малки, дребни хора, придружавани от по-едри хора, на подсъзнателно ниво ги приемах за част от света (като слънцето, въздуха и водата), но не отделях нито секунда от вниманието си, за да ги "видя" наистина. И така си вървях по света, подминавайки почти всеки, напълно убедена, че и другите хора изобщо не ме забелязват. А и нямаше никаква причина да смятам, че не е така. Та нали мен самата никой никога не беше спирал на улицата, за да ме попита защо гащите ми се подават над колана, или как така съм излязла от вкъщи, без да се среша?

Когато забременях за първи път, се случи внезапно чудо.

Улиците се напълниха с бременни във всякаква фаза. Обърнах внимание на мъжа ми КОЛКО МНОГО БРЕМЕННИ ИМА и че очевидно е настъпил някакъв оплодителен бум на територията на столицата, който отдадох на икономическия подем и направих няколко мащабни заключения от социално естество. Той ме изслуша търпеливо и после ми обясни, че поради състоянието си просто съм започнала да обръщам внимание на съществото "бременна". Накрая отбеляза съвсем аргументирано, че аз принципно не забелязвам нищо, което не е пряко свързано с битието ми, и единственият шанс да забележа, че срещу нас се строи пет етажен блок и пред него има двайсет камиона, бетонобъркачки и стотина работници, е да ме заведе там и да ми каже "кой камион искаш да ти купя за рождения ден?".

И май се оказа прав. Щом родих, бременните внезапно изчезнаха (явно всички бяха родили в същия ден като мен). На тяхно място градът се изпълни с майки, които свещенодействаха с бебетата си. И аз се наредих сред тях - млада майка с количка и куп притеснения, страхове и неволи. Напук на промените обаче, вървях със същото чувство на "невидимост", каквото имах и преди да родя. Просто един човек от милионите, искрено вярващ, че щом не забелязва хората, то и те не го забелязват.

До деня, в който внезапно дочух глас до себе си: "Извинете, но на това бебе му е студено. Сложете му шапка!".

Останах като гръмната. Някой ме беше забелязал. Беше видял количката, беше регистрирал безшапковия статус на моето дете, беше изпълнил дробовете си с въздух и бе изхабил 7 калории, за да даде съвет на непознат?!?

Този революционен ход ме шокира. Никога не бях спирала никого, за да му дам съвет за каквото и да било. Цялата процедура по заговарянето на непознати хора противоречи на природата ми. Винаги съм мислила, че двете най-отвратителни професии на света не са магистрална "компаньонка" и „дилър“ на органи, а търговски пътник, който звъни на вратата, предлагайки комплект ножове с подарък джобно фенерче и представител на "Свидетелите на Йехова", който те приближава с изречението "Здравейте, ще отделите ли минутка за нашия спасител Исус Христос?".

Та, стоя аз като гръмната,

а жената - на видима възраст около петдесет, вече ми е разяснила степента на острота на вятъра, понижението на температурите в глобален план, двойната пневмония и последвалата страховита смърт на детето на нейна близка, което също така излязло без шапка, сполетяло го най-страшното - НАСТИВАНЕ, и всичко завършило трагично...

Тъй като това беше първата ми среща от вида "Здравейте, нямам си друга работа, та реши да ви се натреса с излишното си мнение", се афектирах. В душата ми се надигнаха следните смесени чувства (в разбъркан ред):
1. Гняв - "Я гледай себе си, кокошко!"
2. Срам - "Защо забравих шапката, сега детето е обречено! Има ли по-лоша майка от мен? Не!

3. Изумление - "Как може някой да се интересува защо някой друг няма шапка?"

4. Объркване - "Да се върна ли сега за шапка; имам ли в мен пари за шапка?"
5. Разсеяност - " Баба веднъж ми купи една шапка, когато бях 2-ри клас, дадох я на Лили... дали сега е в Германия, заедно с Лили и семейството й... искам да ида в Берлин... "

От всички обаче, най-силен се оказа гневът. Напуйчих се, стиснах устни и отговорих истерично, че съм преценила, че детето няма нужда от шапка, температурите са чудесни и ако обича, госпожата да не ме провокира!

Тя обаче не се отказа и ме контрира по десния фланг с неочаквано злобен финт: "А вие тогава защо сте с шапка, щом като е толкова топло и приятно? Що за загрижена майка?"

Останах със зяпнала уста, врътнах количката и се обърнах в друга посока. Много се разстроих, ако ме разбирате. Имах шапка, така е! Но тя беше, за да прикрие мазната ми коса. А и с годините бях израснала с твърдото убеждение, че хората, нахлупили шапка, са изцяло невидими за околните.

И ето. Аз бях с шапка, а детето се вееше гологлаво на ръба на оцеляването.

Сложих му шапка, но този инцидент постави начало на поредицата "А вие защо сте с шапка?". Тоест, на всякакви съвети - предимно от жени, които се чувстват призвани да дадат акъл за добруването на детето.

Тези градски орисници имат няколко генерални притеснения, основното от които, естествено, е най-страшната прокоба - "настиване". Едно дете не е заплашено от нищо друго така, както от "настиване". "Настиването" покосява по-безмилостно от бубонната чума и дебне по-хитро от американските специални части. След него идваха по-дребните проблеми като "Тук е мръсно!", "Защо го оставяте да яде от земята?", "Не е ли много късно за разходки?" и прочие. Моята реакция също еволюира с времето. Гневът отстъпи място на безразличието "Охффф, колко са досадни тези кукумявки". После безразличието бе заменено с дързост "О-о, я стига! Ей сега ще го изведа без чорапи! Сякаш баба ми е ходила всеки февруари с чорапи?!".

След време дързостта отстъпи и на нейно място дойде съмнението - "Господи, защо излязохме без чорапи? Защо правя така? Какъв човек съм аз?". Заредиха се самосъжаление, упреци, обрати в настроенията.... Накрая просто свалих гарда, сложих в една торба шапка, чорапи, ботуши, шал, ръкавици, яке с ръкави, яке без ръкави, одеяло, маска за дишане, седем вида кърпички и щом някой ми кажеше нещо, аз вадех заветната спасителна вещ от торбата и задъхано обяснявах, че "тъкмо ей сега го слагам". Наричах я "торбата на моите комплекси".

Но човек, в края на краищата, понякога ражда и второ дете, а после и трето. Вече нямам торба, не изпитвам гняв. Докато седя, а детето се е покачило само по гащи на градинската чешма и се залива с ледена вода през октомври, само казвам на заинтересованите, че сме семейство от Русия и се каляваме, или че тренираме за лагер за отглеждане на пингвини, или че по принцип живеем при военните в Швеция. А най-често нищо не казвам. Просто се усмихвам загадъчно (като Джокондата), ставам полека от пейката и плавно се пренасям другаде.

Гледам да се навъртам около хора с цигари и бири в ръка.

Може да не е най-полезната от здравословна гледна точка среда, но е най-спокойната. Изобщо, тренирана съм и трудно могат да ме съборят.

Един ден ми се наложи да тичам от вкъщи до офиса, който беше разположен на някакви мижави 200 метра, та грабнах бебето, както си беше по домашни дрехи и чорапи, увих го в едно одеяло и хукнах да свърша работа. По пътя спрях да му купя солети. Докато търсех стотинки в джоба си, една жена ме приближи  и с изключителна загриженост ми каза "Виждам, че нямате възможност да обличате детето си. Искате ли да идем до нас, да ви дам обувки, дрешки, якенце, та да ви помогна по някакъв начин."

В секундите на мълчание преди да прихна да се смея, продавачката в магазина реши, че това е скандално, включи се на моя страна и каза, че е възмутително да ме обиждат по този начин. То било видно, че имам средства да издържам дете! На милата благодетелка ѝ стана неудобно. Аз се посмях, благодарих ѝ искрено, казах, че детето има всичко необходимо, взех си солетите и се скрих в офиса, да не излагам челядта си повече.

Но колкото и да съм тренирана, трябва да призная , че преди няколко седмици, една възрастна дама ме хвана неподготвена. Вървя си с май-малкото от трите по улицата. То едвам ходи, слънцето напича, а аз бързам страшно много, за да взема сестрите му от училище и детска градина. Пуфтя, смачкана и потна, а мисълта ми се рее в небесните селения на задълженията ми. В този момент, елегантна баба (очевидно без бърза работа) ме спира и казва "Ах, какво сладко дете!". Аз се усмихвам широко на това космически достоверно прозрение и казвам "Благодаря!". Тогава тя се навежда заговорнически и ми прошепва "Знаете ли какво? Един съвет от мен: родете си още едно, докато можете!".

За миг изгубих присъствие на духа.

Злобно изсъсках: "Вече имам три, благодаря за „съвета“... но така става, като давате акъл на непознати!". Жената се отдалечи с бърза стъпка, а аз останах да си говоря сама, като кукувица, влачейки клетото „трето“: "Ще ми казва тя на мен какво да правя! Леля смотана! Да съм раждала била... Тя на мен ще ми каже!" И така си бучах безпомощно и нервно чак до метрото. Да ви кажа, още не съм се успокоила. Ако я срещна някъде, ще се наведа и ще ѝ прошепна "Изглеждате ми понапълняла, съветвам ви да се захванете със силова аеробика!". И тя като ми отговори, че е на 67 и няма как, аз ще се провикна "Анджък!“ и ще избягам тържествуващо.

Та, с малки изключения, свикнах. Майките са постоянни жертви на разни всезнаещи и всезагрижени граждани и гражданки, които чувстват за необходимо да споделят своите алтруистични виждания за отлеждане на децата. Не им се сърдете, те го правят с добро (или поне така си мислят). И все пак, ако сте прекалено уморена и изнервена, а детето ви е без чорап или яде камъни, то знайте, че въпреки тези дребни недоразумения, вие се справяте чудесно и никой няма право да ви казва обратното!!!

Елисавета Белобрадова

Съоснователка на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
made by cog + weband
cross