Власт, бюрокрация, силна централизация, липса на обратна връзка, контролирана среда, бледи следи на активност и индивидуалност на ученика. За това какво Е и какво трябва ДА Е образованието, за „Визия за децата“, за ролята на учителите в промяната, за смелостта на единиците и пълния контрол над останалите, за прехода, който българското образование не прави вече над 30 години, говорим с Марияна Георгиева и Нора Гавазова.
Марияна Георгиева е образователен психолог с трайни интереси в сферата на професионалното развитие на учителите в средното образование. Провеждала е изследователска работа във Великобритания, Германия и Австрия. Разработва анализи и проекти, свързани с качеството в образованието, професионалното развитие на учителите и сравнителното образование.
Нора Гавазова е специалист по ранно детско развитие и последовател на философията на подхода Реджо Емилия. Създател е на център за ранно детско развитие, учене и игра във Варна. Председател на Фондация Калейдоскоп, която е част от международната мрежа на Reggio Children и Loris Malaguzzi Center, Италия.
Да опишем образованието днес. Какво се е променило за 30 години? Какво НЕ се е?
Марияна Георгиева: Образователната система в България си остава йерархична и централизирана. Човек се чуди толкова ли ни е лошо държавното образование, че МОН трябва да има пълен контрол върху него, за да го спаси от разпадане!?
Въпреки множеството послания, че детето е в центъра на системата, министерството е това, което не само дава някаква рамка, но и активно предписва всичко, което трябва да се случва до най-малкия детайл. Дори не съм сигурна самото министерство осъзнато ли иска да има пълен контрол, или това е и очакване, което МОН просто осъществява. „Бог високо – цар далеко“ и все някой друг е отговорен за решенията или липсата на такива.
За сметка на това горещите картофи като договарянето с родителите, трудните поведения и нарушените граници, недостигът на добре обучени учители, децата с обучителни трудности, интернет тормоза са прехвърлени на училищното ниво. И са оставени на експертизата на директора и учителите, която невинаги е достатъчна. Вече почти 30 години няма промяна в нагласата на възрастните спрямо образа на детето.
Мисленето за децата си остава в парадигмата на „послушни празни съдове“, в които учителите да наливат познание.
Дори бих казала, че поколенческата разлика учители – деца стана по-голяма, откъдето идва и по-трудното разбиране и комуникация. Емоционалният и духовният свят леко надничат от някоя друга училищна програма или осъзнатост на учител, но съвсем не е част от цялостна политика. От друга страна, образованието стана любим приоритет на политиците. В почти всяка предизборна програма се закача като брошка на ревера, но политическото разбиране за този приоритет обикновено се свежда до повече пари, без ясна визия за какво или за повече от същото.
Още нещо, през тези 30 години България излезе на картата на международните изследвания в образованието като PISA, PIRLS, TIMSS. Но това засега предизвиква вълнения повече в неправителствения сектор, отколкото в правителствения, освен естествено ако резултатите не са крайно положителни.
Наблюдава се тенденция, която поляризира родителите спрямо ролята и смисъла на детската градина и училището в живота на децата. Повече или по-малко престой в тях, възможност за избор на алтернативни форми или задължително образование. Както и ясна рамка за завършване на степен, ако не си в държавна градина или училище. В тази посока се създадоха алтернативни форми, кооперативни, частни училища. Това засега създава алтернативи, но и парцелира обществото в социални пашкули. Все още обаче липсват услуги към училището, все още се разчита, че то може да се справи само с всичко.
Поради силната централизация контролът в системата залага на множество бюрократични справки, властова комуникация, натиск, размиване на проблеми и отлагането им. Това прави все повече учители объркани в собствена им роля, а понякога и безсилни.
Забелязва се и очакване за обгрижване на децата до по-късна възраст, което възпрепятства порастването им. Тук бих обърнала внимание, че училището като че ли отстъпва от изискванията си към родителите. За 30 години се пропуснаха възможности за смела промяна, стъпваща на визия и лидерство. В която училището и учителите да станат по-автономни и свободни, по-свързани с децата, техните семейства и реалността, по-смислени и отговорни за развитието на обществото.
Как начинът, по който е структурирана държавната образователна политика, предопределя структурата на самото общество?
Нора Гавазова: Така нареченият индустриален или традиционен образователен модел, който е и българският, е строго йерархичен. В него ученето се налива от тези, които държат знанието, към онези, за които се предполага, че го нямат. Като фуния – в нашия случай на върха на фунията е образователното министерство, след това са директори, учители… На дъното е детето, от което се очаква да погълне и смели това, което му е подадено „отгоре“.
Този вид образование има обезличаващи последици. Като изключим паметта и послушанието, всички други аспекти от детето – като индивидуалните му възприятия, мнения, стремежи, таланти, особености на учене, не само не се насърчават, ами често се налага да бъдат потискани, за да не пречат на знанието.
Това е парадигма на власт, системна злоупотреба с правата и границите на детето, която обслужва заучена безпомощност и насилническа култура, а и лесно се поддава на идеологизиране. Перфектната формула за отглеждане на общества от безгласни хора, склонни да следват авторитарни лидери. Децата, които спират да задават въпроси и да се вслушват в себе си, стават възрастни, които вярват, че нищо не зависи от тях. Обратното също е валидно: детето, което знае, че гласът му се приема сериозно, е мотивирано да допринася не само за ученето си, но и за процесите на общността, защото се чувства част от едно по-голямо цяло.
Именно участието, а не наливането е това, което гарантира развитието на съвременните общества. Детето не е дъно, а централна фигура – не искаме да попива и безкритично да възпроизвежда, каквото му се казва, а да бъде активно.
Ролята на образованието в демократичните общества е друга: да бъде двигател за социална креативност и трансформация, а не да се самовъзпроизвежда. Ако искаме да бъдем демократично общество, способно на морални избори и отговорност, е нужно да отхвърлим властовата парадигма. Да разберем, че ролята на децата в тяхното собствено развитие и учене е водеща. Изграждането на реални връзки между избор и отговорност, между критическо мислене, процеси на учене и образователни политики стои в основата на прехода към ефективна демократична образователна система — преход, който България вече близо 40 години не е направила и това вече няма как да не е пагубно за обществото ни.
Говорим за холистичен модел на образование. Но сякаш директори и учители постоянно се плашат да променят каквото и да е без одобрение „отгоре“. Какво зависи и не зависи от тях? Къде се губи връзката?
Марияна Георгиева: Промяната в образованието започва и спира толкова много пъти и ми си струва, че учителите загубиха доверието в нея. Тихо се чуват гласовете на бизнеса. Родителите се спасяват поединично и от време на време се обединяват в малки групи. Холистичното образование е грижа за цялостното израстване на личността, а не е само учене. То предполага развитието на интелектуалния, социалния, физическия, артистичния, творческия и духовния потенциал на всяко дете.
При тази структура на системата, която изцяло се фокусира върху ученето, не мисля, че има време за това. А и все пак добавена стойност на училището към личността на детето продължава да се мери през инструменти, търсещи научени факти. На този етап в България нямаме холистичен модел. Затова говорим, че е нужна визия, която да зададе параметрите на преминаване към холистичен модел.
Как на практика да се въведат съвременни инструменти за качествена оценка на образованието и система за обратна връзка с родителите?
Нора Гавазова: Спешно трябва да се въведат отворени рамкови стандарти, в които учителят и детето не са притиснати от изкуствени педагогически ситуации и принудени да следват унифицираните работни книжки (в детските градини, бел.ред.).
Важно е, говорейки за оценка да си дадем сметка, че има държави, като например Швеция, най-егалитарната европейска раннообразователна система, където самото дете изобщо не се измерва и оценява. Измерва се качество на образователната среда – стимулира ли любопитство, различни интереси, различни начини на свързване, качество на преживяването и общуването между учителя и детето, възрастните имат ли възможност да подходят индивидуално към всяко дете и как го правят? Връзката между дете и дете, рутината на деня позволява ли на децата да играят, да участват в изборите, да поемат различни отговорности?
Както и учител – учител – имат ли екипно време, какво е то; родител – учител – какви форми на участие предлага детската градина, колко родители са активни, как родителите оценяват градината и още други примери. Проследява се внимателно контекста, от който идва детето, като при нужда се предоставя индивидуална и езикова подкрепа, нерядко още преди влизането в детска градина. Това е холистичният подход, който се подкрепя и от всичко, което знаем от невронауките. Ако още от бременността и раждането на всички нива се мисли за доброто на детето, то се развива по най-добрия възможен начин. Разликата с българския контекст, в който опитваме да замерим детето, без да се интересуваме от системата около него, е драстична.
Как градината и училището да не късат връзката на детето с природата, общността и реалния живот?
Марияна Георгиева: Природата си остава най-големият лечител за нашите емоции в този доста сложен свят. Менталното здраве на детето не се заключва само във физическата форма и успешното учене. Изкуството и природата дават друга храна на личността, която не бива да се пренебрегва, особено в този толкова залепващ за технологиите свят. Винаги ме радва, когато срещна деца в гората или в планината. Или пък групи малки греещи очи на изложба или концерт. Има чудесни примери на учители, които увличат децата. Но в колко града на България има достъп до култура, подходяща за деца!?
Нора Гавазова: Пак ще се върна към рамковите стандарти и свободата на учителя. Държавната намеса трябва да се фокусира в създаването и поддържането на съвременна рамка с ясни и хуманни критерии за качество на процесите. За сметка на това е важно да се сведе до минимум намесата на държавата в самите учебни програми и в организационните аспекти, които са в компетенциите на учителите и самите деца, и не бива да се идеологизират.
Още не сме свършили, скрол надолу
Учебното заведение не може да е някакъв задължителен дневен затвор, където по цял ден си обект на контролирана среда и не ти е позволено да следваш интересите си или да излизаш, дори с придружител. В момента регулациите са в разрез с правата, те са антихуманни: нарушават естественото общуване и мотивацията за учене, прекъсват досега на децата с истинската храна, с природата и културата, въобще – с истинския живот, който е пълен с важни неща и с реални проблеми за разрешаване.
Когато правихме изследване за „Визия за децата” попитахме деца от различни краища на страната кое е любимото им място в детската градина и бяхме учудени, че огромна част посочиха места извън градината: беседката на двора, пясъчника, дървото, парка или горичката, където веднъж са ходили на излет. Същите деца, попитани как изглежда ученето, разказват как готвят супа или пица, правят чай, свирят на истински музикални инструменти, правят нещо важно с приятел, измислят песни, наблюдават насекомите, създават неща с въображението си. Ученето е неделима част от живота и децата добре разбират това, само трябва да се научим да ги слушаме.
