Текстът на Маша Павлова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 15 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
„Добре, аз отивам да потичам по плажа!“ – извиках на майка ми, оставяйки я да наглежда 5-годишния звяр, ровещ поредния гроб за морски обитател в пясъка.
Предната нощ беше тежка. От мен да знаете, три големи джина с тоник не са шега работа. След втория е редно човек да премине на чист тоник. Поне беше забавно. То пък през почивката ако не се освиниш, кога? Изненадващо и за мен, след 3 часа сън бях кукуряк и се тътрих към плажа, награбила чадър, надуваем пояс, кърпи, слънцезащита и цистерна с вода, за всеки случай.
И не че се оправдавам, ама след всичко дотук просто имах нужда от нещо по-така.
Първо, пътуването със самолет е стрес по принцип, но с 5-годишно, па било то и момиче, нещата излизат извън контрол. Огромно е предизвикателството да запазиш самообладание, когато чакаш недоспала вече час на опашка, а дъщеря ти повтаря как ѝ пада полата и иска едни конкретни шорти от дъното на куфара, но не иска да ги обува тук пред всички, а в тоалетната и това трябва незабавно да се случи, защото иначе "няма да те рисувам никога повече!"
После служителят на паспортен контрол почти ме обявява за трафикант на дете, понеже в списъка за багажа не присъстваше "баща на детето". Като по чудо минаваме, заради милите ми очи. Правя си селфи, за да си ги припомня и да ги ползвам и на връщане.
Чувствам се като кръгъл идиот, защото не съм се сетила да взема играчки или книжки за детето, даже един прост химикал не намирам в чантата си! Що за майка съм?
Все пак откривам, че ако направиш снимка на бял лист и пуснеш функцията за рисуване по снимка, може да си спечелиш някоя и друга минута спокойствие в самолета.
Кацаме в София, пускам сълза, докато забравям ръчния багаж в самолета...
Чакай, чакай, кога настроиха толкова много линии на метрото? Ами табелките, ами картите? Сънувам ли? Къде отиде палавият лабиринт отпреди няколко години? Вижда се напредъкът, новото, светлото!
Ново, ново, някои неща не се променят.
Докато вървим из софийските улици, се налага да обяснявам какво е блок и защо колите са паркирали по тротоара, а хората сноват като изтървани животни по пътя. Става ми мило и при срещата с малки български традиции като "шахта, обрасла в зелено", "стълб насред тротоара" и вечния "клекшоп с нацупена продавачка".
С малко боза и аналгин обаче всичко си идва на мястото и вече с по-добри очи гледам на този град, неотстъпващ на Рим по руини, визуален шум и прахоляк.
Впрочем, като казах визуален шум, се сетих как по-късно сюрреализмът се мултиплицира по двеста, когато забелязах нещо като ел. трансформатор, окачен на стебло на бор, захранващ камера за наблюдение. Връх в инженерната мисъл, апотеоз на архитектурния абсурдизъм.
Хубавото е, че не се застояваме в София, а се потапяме директно в селската идилия на едно местенце в централния Подбалкан, където времето винаги е сякаш спряло.
Детето даже не знам къде е, защото последните няколко часа не съм го мяркала, но предполагам, че мери секънд хенд рокли с други софийски чада, изпратени на бабоглед за лятото.
Да живей безкрайната българската лятна ваканция – това почти целогодишно благо, което ни дава спокойствието, че по което и време от годината да посетим родината, там тъкмо ще тече лятна ваканция и ще се чува детски глъч на пътя до стъмване.
Аз, от своя страна, по цял ден бича айляк под асмата и редувам сливи с диня, с царевица, с краставица, с диня...
Но най-голямо внимание трябва да обърна на Негово Величество българския розов домат. Той просто оставя диря в теб. Това не е просто какъв да е зеленчук, хора! Какъв зеленчук, впрочем, при положение, че доматът е плод? Да го наречем, червенчук, тъй като заслужава да е цял отделен вид в растителния свят. Говорим за комбинация от цвят, форма, сочност, текстура и крехкост на месото на домата, които нямат аналог.
Този продукт на традиционното ни домашно земеделие спокойно би могъл да се превърне в представител на България по разни международни изложения, рамо до рамо с Роза Дамасцена и киселото мляко. Какво сладострастие е това - зъбите ти просто потъват в него, биват заровени в наслада от вкус, аромат и здраве. То тече, ти издаваш звуци като при оргазъм, защото по интензитет преживяването е достойно за сравнение. Всякакви омеги, витамини, минерали и масла с пептиди се приземяват директно върху бялата ти тениска с Джими Хендрикс, който, макар и отдавна умрял, си изкривява физиономията от удоволствие и започва да примлясква психеделично това нутритивно вълшебство.
Небцето ти тържествува, папилите ти са във възторг, а когато всяка хапка от тази магия преминава през хранопровода ти, си даваш сметка, че си достигнал до нирвана и дуенде наведнъж. Ендорфини се преплитат с вселенско познание и душата открива най-накрая какво е търсила в материалния свят - българския розов домат, разбира се!
След няколко секунди наслада се чувстваш пречистен на всички нива.
Чакрите се включват, сетивата се изострят, третото око светва в ярко бяло и дори когато после се налага да переш мръсни гащи и чорапи, го възприемаш като тайнствен ритуал.
Исках да обърна внимание и на някои особености на малкия град в България. По тротоарите му все още има от онези плочки шестостени, по които хора с ОКР се забавляват да ходят. Има и от служителите на гишета, които си придават важност, освен в моментите, когато се почувстват уязвими, а такива се чувстват при наличието на човек, който не излъчва страх от институции и не говори меьку. Защото, нали, веднага се вижда, че той не е от нашите, току-виж е дошъл на някаква проверка отнякъде.
Откъм народопсихология може би си струва да се отбележи времевият парадокс - от една страна, никой за никъде не бърза, особено в държавните служби.
Там времето сякаш е спряло. Чакането на опашка не смущава никого, защото сме виждали къде-къде по-дълги, ако не по Байтошово време, то поне през Виденовата зима... Българинът рязко се променя обаче, влезе ли в кола. Автомобилът мигновено превръща иначе нормални хора в рали състезатели. Няма ограничения на скоростта, няма непрекъснати ленти, колани също няма! За какво, нали не проверяват! За настилка да не говорим…
На третия ден на село природата вече ми идва в повече и не ме свърта на едно място. Това да гледаш Балкана и да се вдъхновяваш от орехите, които помниш от малък, води до пренасищане.
Взимам майка ми, детето и тръгваме към Бургас с БДЖ-то.
Но преди това неусетно съм се озовала на задната седалка на едно от тези таксита, превозващи пътници "на цената на рейса", с дете в скута. С майка ми ще си говоря после, за момента само мълча демонстративно. Шофьорът, поредният рали състезател, се чувства длъжен да се изфука пред чужденците с бързо каране и изпреварва извън всякакви норми на не повече от 300 метра отсечка, само за да може да погледне другия шофьор и да му извика "ти ли, бе, майка ти..." В малкия град и това е мила традиция.
На кого му пука за някаква си безопасност, това са такива подробности сега. Важното е, че таксиджията е обиколил света и след няколко бегли споменавания на Брюксел, Бостън и Париж, заключва "Америка си е Америка, ама тука си е тука!". О, да, с това няма как да бъда по-съгласна!
На гарата, докато чакаме влака, злобно бабе подвиква на хлапетата си да седнат на пейката "веднагически", за да не седнем ние.
Децата искат да си играят, но има приоритети в тоя живот!
Иначе, железопътната услуга в България си я знаем – изричаш пеесе пъти "не пипай там" и "дай си ръцете веднага", докато жонглираш с мокри и сухи кърпи и дезинфектант. Естествено, детето при първия удобен момент залепва физиономията си на имунизационното стъкло, барабар с ръцете, и го целува, а ти нямаш друг избор освен да изпаднеш в нервна криза и да започне да ти трепери френулумът.
Най-накрая, след три часа тудуф-тудуф насред августовската жега и разкази на очевидци за идването на Фердинанд в Монтана, за тътена на английските бомби и за преименуването на българските турци, стигаме до заветната цел – морето! А за там още колко мога да разкажа… Но спирам дотук, сега само остава да превключа от режим "потен влаков пътник" към режим "чилнат летуващ" и всичко ще бъде наред!
В крайна сметка, всеки сам си ПРЕЦЕНЯ дали има нужда от голям джин-тоник. Или два... Да ги закръглим на три!
