Образователният специалист Нора Гавазова ни разкрива своята позиция относно последните идеи на МОН. Говорим с нея и функционална ли е системата спрямо нуждите на обществото. Ще видим какъв е опитът на Малта и можем ли да го приложим тук. И учениците ли трябва да са подложени на оценка, или по-скоро образованието ни трябва да получи адекватен анализ, на база който да се направят нужните промени.
Нора Гавазова е специалист по ранно детско развитие и последовател на философията на подхода Реджо Емилия. Създателка е на център за ранно детско развитие, учене и игра във Варна. Председателка е на Фондация Калейдоскоп, която е част от международната мрежа на Reggio Children и Loris Malaguzzi Center, Италия.
„От самото си раждане децата демонстрират, че имат глас, че умеят да слушат и че искат другите да се вслушват в тях.“ Карла Риналди
Българската образователна система взима ли предвид гласовете на децата?
А на родителите?
А нужно ли е въобще това?
Последният въпрос би могъл да бъде разширен още на кого да е нужно и за какво?
Лорис Малагуци, големият визионер на Реджо Емилия, област, прочута с философията си за ранно образование, казва следното:
„Разговорите за образование (включително образованието на малки деца) не могат се ограничават до литературата. Тези разговори са също и политически, те трябва непрекъснато да се ангажират с големите социални промени и трансформациите в икономиката, науките, изкуствата, човешките взаимоотношения и обичаи. Всички тези по-големи сили влияят върху начина, по който човешките същества, дори малките деца, „четат“ и се справят с реалностите на живота. Те обуславят появата – на общо и на местно ниво – на нови образователни методи и практики, както и на нови проблеми и душевни търсения.”
Въпросът е по-скоро политически
Въпросът дали българската държава иска да чува гласовете на децата и родителите относно важните решения, които ги касаят, не е само образователен – той е преди всичко политически. Докато през 2025 година България е изправена пред (поредната) вътрешнополитическа криза, в световен план политическите, социалните и икономическите кризи също нарастват лавинообразно. Тези са кризисните ситуации, с които България трябва да се ангажира, за да изгради новите си „образователни методи и практики” и едновременно – да отговори на обществените „проблеми и душевни търсения”, които неминуемо произтичат от промените. Можем да се вживеем в ролята на глупавия щраус и да заровим още по-дълбоко глава в пясъка, но това няма да промени общата картина – по-големите сили ще продължат да ни влияят и да определят посоката на развитие за цялото българско общество.
Поставени в ситуация на каквато и да е криза, хората винаги могат да изберат между тези две посоки. Първата е консервативният път и има за цел да съхрани старото – връщаш се към онова, което някога е работило, и го правиш още повече, с надеждата, че новото би могло просто да те подмине. Мерките в тази посока са добре познати на българския родител и законодател: централизация, затягане на държавния контрол, матури, оценка за дисциплина, задължително религиозно обучение.
Вторият е прогресивен и цели да изгради смислен преход към новото – анализираш, планираш, екипираш се с нови и различни умения за бъдещето.
Опитът на Малта
Тук България вече близо четири десетилетия не успява да изгради никакъв работещ опит. Koмпетентният модел го има само на хартия, а децентрализираните решения на ниво община практически са неприложими. Липсва ефективно многообразие от методи и системи на работа, които да тестват различни методики… И докато държава като Малта тази година бе поредната, която въведе „emergent curriculum” – учебна програма, която възниква и се обогатява на момента, чрез живото учене на групата, у нас гъвкавите учебни програми все още са екзотика, но не защото липсват ресурси и експертиза. Просто в нашата страна добрият опит, който се генерира от отделни образователни институции, по правило не се събира и насърчава, а се потиска от МОН. Затова и самият термин emergent curriculum всъщност още дори няма общоприет български превод в педагогическите среди.
Традиционното и модерното образование
Философът Лудвиг Витгенщайн казва, че границите на езика определят границите на нашия свят. В това отношение става все по-видно как границите на нашата държава се чертаят около миналото, но мотивите защо това се случва и до какво следва да доведе, остават недоизказани. И тъй като съчетанието „традиционни образователни ценности“ се споменава все по-масово в публичното пространство, нека припомним двете големи образователни посоки — на традиционното и модерното образование:
Тези два модела не са произволни – те имат за цел да развиват определен тип личности. А именно такива, които са дисциплинирани, подчиняващи се и склонни да следват авторитети или такива, които са склонни да мислят и анализират, да създават нови решения и да участват активно в живота на общността. Първите са необходимост във всяко авторитарно общество и в хибридните режими, а вторите оформят устоите на демократичните общества, които се основават на свобода, отговорност и участие.
Ако една демократична държава с десетилетия поддържа консервативния възпитателен и образователен подход и визията за детето като неизменен обект на послушание и дисциплина, ще понесе съответната цена за това. Също и ако прилага съвременно образование на хартия, но в практиката толерира и насърчава авторитарни ценности и нагласи. Първото води до демократично отстъпление и автократизация. А именно човешките права и отговорности, свободният избор и общностните ценности биват системно отслабени, което отваря възможности политическата власт да става произволна и репресивна. Второто оформя т. нар. „порочна“ или „дефектна“ демокрация – общества, характеризиращи се със слаба политическа култура, ниски нива на гражданско и политическо участие и проблеми в ефективното сформиране и функциониране на управлението.
Регрес, вместо обществен прогрес
На фона на силно поляризираната геополитическа ситуация, в която България се намира в момента, новата колаборация между министър Красимир Вълчев и патриарх Даниил e поредната решителна крачка, която отдалечава страната ни от европейското семейство и мечтите за промяна на образователната парадигма в полза на деца, родители и търсенето на нов път към обществен прогрес вместо регрес. Затова пък много прилича на едно друго такова партньорство – на тандема Путин – патриарх Кирил I, чийто плод е… познахте, задължително религиозно образование, гарнирано с обилна доза православна пропаганда.
Къде е оценката? Не за дисциплина, а за нуждите на образованието днес!?
Поредна, но не и първа – да си припомним националната програма на МОН и Министерството на отбраната „Изучаване и съхраняване на традициите и историята на Българската армия“, която действа от 2021 г., както и системното подклаждане на и без друго неизменните патриотични цели на българското образование. Също „по традиция“ всички тези промени се правят ударно и хаотично, без оценка на нуждите, без оценка на въздействието на направеното до момента, без индикатори за резултат и най-вече – без реална експертиза.
А може би оценки липсват, защото подобни програми изобщо няма как да реформират системата? Както и да го погледнем, те са насочени срещу нея и постигат само това, за което работят, а именно – влошаване на качеството на съвременното образование и подриване на (и без друго крехката) ни демокрация.
Последното периодично се демонстрира и от значими международни изследвания като PISA и ICCS, които измерват все по-стряскаща нефункционалност на системата спрямо нуждите на обществото.
40 години имитираме демократичен образователен преход
Всичко това е естествената последица от близо 40 години имитиране на демократичен образователен преход, което се извършва от една силно компрометирана симбиоза между МОН, синдикати и отраслови съюзи.
Още не сме свършили, скрол надолу
Междувременно самото образователното министерство се доказа като обективно негодно да отговаря за каквито и да е реформи, след като миналогодишният одит показа отчайващо бездействие, корупция и конфликт на интереси. Но пък предстои в уравнението да се влее и Българската православна църква – Българска патриаршия.
В задачата се пита: колко още години ще изминат, преди успешно да самозатрием системата? И къде са политическите лидери, които да се осмелят да кажат, че царят е гол?
