Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Публикуваме разказа на д-р Радина Валентинова Ботева, в който има физическа болка, но има и голямо геройство и доза смях.
Пиша този текст, докато в лявата ми ръка спи моето малко момиченце, а на фон върви десет часа запис на звука „шшшшш“ в YouTube. Остроумен подход след като един час си правила звука сама.
Октомври, дни преди 29-ия ми рожден ден. За съжаление, не мога да пазя пуста тайна от мъжа ми и още при най-беглото съмнение затичахме заедно до аптеката за тест. Такъв не бях правила никога до момента и доста се втрещих, когато още при попадането на първите мокри капки върху него, чертите светнаха като фойерверки на Нова година.
Така започна – гледахме се като гърмяни зайци и си викахме един на друг „ами, к'во“ (въпреки че правехме опити от една година).
Две седмици преди термин бебето постигна невероятните 3 кг 800 г на кантара и очите на моята лекарка удариха ултразвука и се върнаха в очниците.
„Голямото бебе“, както стана известно в медицинските среди, щеше да се ражда с индукция пет дни преди термин.
Това ме окрили – знаех точния ден на раждането и можех да подготвя ума, тялото и духа си. Започнах сериозни тренировки за разкритие, което за жена, изглеждаща като планетата Сатурн, означава мандръсане върху йога топка и разтъркване на баджаците по 2 км на ден.
Постъпих в болницата с 3 см разкритие и без тапа. В приемния кабинет отново получих опулени погледи: „Ама то главата му не се хваща на екрана“ – толкова била голяма. Всички тайничко се чудеха
На другата сутрин с изгрева дойде и моят миг – влязох в родилна зала с 5 см разкритие и много настървена да се докажа (каква кукувица съм). Моят мъж пристигна в залата за кураж и пуснаха системата окситоцин. В следващите два часа аз обикалях стаята със системата, а той ми пускаше майтапи. С една дума – бихме си лафче, докато в 8:30 не заревах за упойка. Тя ме погали като ръката на самия Бог и не след дълго акушерката обяви шийката ми за готова.
– Да, ама бебето ти е високо, я се опитай да напънеш, да видим дали ще се спусне малко – предложи с недоверие тя.
„Ето го“, викам си, моят момент. Сега ще ви покажа кука ли кукувицата. И се напънах като звяр. Акушерката се втрещи:
– БРАВО, БЕ! ДАВАЙ! ОЛЕЛЕ!
Бебето се спусна за секунди.
– Чакай да извадя чаршафите и да викна екипа – започна да се суети из стаята.
– Можеш да си напъваш лекичко през това време.
Да, ама мен вече ме преряза и с остър демоничен глас през зъби изръмжах:
Следващите точно седем минути протекоха като сцена от филма „Екзорсистът“. Аз напъвам и ръмжа, чупя стойките, дето ми държат краката, идват две яки стринки да ги държат отворени, докторката над главата ми прави заклинания да напъвам, мъжът ми трепери зад пердето. И изведнъж тежко облекчение. „Голямото бебе“ се роди и изрева с цялото си дробче. Е, оказа се едва 3 кг и 400 г, с което мама избегна рязане и шевове.
На излизане акушерката с усмивка се обърна към мен:
– Ще дойдеш ли пак?
– Абсолютно – отговорих ѝ аз.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
А Християна Христова ни връща в онези смутни времена, в които носехме маски, кашляхме зверски и имаше COVID карантина. Точно тогава тя разбира, че... има две черти, но не само на теста за бременност.
Краят на октомври 2020 година завари мен и съпруга ми в трепетно очакване на двете чертички. Но просто не на правилния тест.
Всичко започна с едно посещение на прекия началник на мъжа ми от Мюнхен. Имаше формални и неформални срещи с всички хора от екипа, при спазени мерки за безопасност и отрицателни тестове от всички страни (заради COVID). Една седмица по-късно обаче моят доста мрънкащ мъж, чиито оплаквания съм се научила да игнорирам, се оказа с „дращене в гърлото“.
Параноичното ми аз го изпрати да си направи от онези тестове в лаборатория, далеч от вкъщи. Не след дълго стана ясно, че има чисто нови две прекрасни чертички, които доказаха, че мъжкото тяло е положително за COVID.
Карантината по онова време беше задължителна част от живота на населението, а с нея идваше и несигурността - кой и как ще ни носи храна и лекарства, кой ще се погрижи ако възникнат усложнения? На тези въпроси се опитвахме да съчиним отговори в следващите няколко дни.
Скоро стана ясно, че моят съпруг няма да е от хората, преболедували модерната зараза за един ден. Той по-скоро ще е от тези, които се крепят на ръба между това да трябва непременно да се лекуват в болница, и това да си седят вкъщи и да се тресат от неистови пристъпи на кашлица.
Гледката на най-любимия ми на този свят човек, лежащ на дивана и отчаяно опитващ се да си поеме дъх след поредния пристъп на кашлица, ще бъде завинаги запечатана в съзнанието ми. Затова и бях слабо учудена, когато през тази ужасна седмица червената гостенка, иначе така редовна в живота ми, реши да пропусне да звънне вкъщи.
Обаче предупредих половинката за намерението си, ако не ми дойде до неделя, в понеделник обезателно да тествам ситуацията. С цел бърза проверка за това чакано от нас събитие си държахме от тези тестове вкъщи. Неделя мина и отмина и никой не тропаше на вратата, освен свекърът ми, натоварен с тежката задача да поддържа духа ни посредтвом храна и лекарства и по някоя дума за утеха от роднините.
В понеделник на обяд моята душа не издържа и употребих теста, за да се убедя с очите си, че няма как в тази къща да излязат наведнъж два пъти по две чертички.
В уречения момент обаче двамата с мъжа ми се намерихме седнали на дивана и взиращи се невярващо в положителния резултат от теста ми за бременност. От нескритата радост състоянието ни бързо премина в откровен ужас.
Мъжът ми реши бързо въпроса, като се влоши още същата вечер и влезе в болница, за да се лекува далеч от вече щастливо бременната му жена.
Още не сме свършили, скрол надолу
В крайна сметка съпругът ми оцеля коварната зараза и девет месеца по-късно, успя да прегърне нашето малко момче. Погледнато от тази гледна точка, COVID се оказа истинска благословия за нашето семейство. Той донесе много страх и напрежение, но и най-щастливото събитие, което толкова много чакахме раждането на нашия син.
Какво се случва зад вратите на болницата в един от най-уязвимите моменти от живота на жената – раждането? Истината понякога боли. И понеже и от раждането (винаги) боли, темата обикновено се заобикаля. За да не уплашим онези, които още не са минали през това, родилите си намигаме една на друга, ако получим въпрос дали боли и дали боли МНОГО. Без да искаме, създаваме общност, в която тайната на раждането се превръща в обет за мълчание или в дежурната реплика „забравя се“.
Много пъти в Майко Мила сме си говорили за раждането – какво да очакваме, как да се подготвим и има ли как „да се научим да раждаме“. И ще продължим да го правим.
И тъкмо като такова продължение идва днешният ни разговор с наскоро родилата Антония Андонова, която преди дни разказа какво ѝ се е случило по време на раждането на детето ѝ. Нейната история повлече крак за още разкази и повдигна отново въпроси, които си задаваме постоянно през годините, и то често при случаи с фатален край – починала родилка, починало бебе и т.н.
Освен с Антония в този материал говорим и с адвокат Мария Шаркова, за да си изясним „невменяема ли е родилката“ и какво можем да направим, ако получаваме грубо отношение в болниците. И като казваме „грубо“, имаме предвид истински грубо – например шамари, каквито Антония твърди, че е получила. Не сме чак такива снежинки, че да се впечатляваме от накриво казано „Добро утро“.
вероятно вече сте прочели в социалните мрежи и сте чули разказана и онагледена в телевизиите. Няма да ви я повтаряме и ние. Разговорът ни с Антония обаче започва с желание от нейна страна да уточни, че никога не е обвинявала анестезиоложката в каквато и да било агресия. Информация за това вижда в други статии, в които явно тълкуват разказа ѝ двусмислено. Агресията, упражнена към нея, е от акушер-гинеколожката д-р Ирена Шикова, подчертава Антония. И казва в допълнение, че не е искала и втора упойка, а е отбелязала, че ефектът на поставената е преминал, а анестезиоложката е попитала лекарката дали има нужда да слага половин доза.
„Втора упойка ми беше поставена чак при шиене по желание на анестезиоложката. Не съм изисквала такова нещо, защото съм била капризна“, добавя Антония, която звучи емоционално и заради нападките и коментарите, които получава, включително от жени. „Не съм отправяла неадекватни искания по тази тема – бях обвинена, че съм неадекватна.“
Обръщаме се към Мария Шаркова, адвокат по медицинско право, за да ни каже юридически как стои въпросът с вменяемостта на раждащата жена. Шаркова обяснява, че непрекъснато се сблъсква с битуващото неразбиране към състоянието на раждащата жена – че е невменяема. Нещо повече – медицински специалисти ѝ казват, че това им е преподавано в различни медицински университети. Затова адвокатката уточнява:
„В периода на раждането жената е толкова вменяема, колкото сме ние сега с вас двете, докато си говорим. Дори в Наказателния кодекс има разпоредба, според която за убийство, извършено от майка върху рожба, по време на раждане или веднага след него, се предвижда наказание лишаване от свобода до три години. Законодателят е отчел в случая особеното състояние, в което се намира, предвид целия процес, през който минава една жена. Ако е невменяема обаче, то тя въобще няма да носи наказателна отговорност.“
Шаркова казва още, че открива стереотип в това, което се преподава сред медицинския персонал. Например мъжът, колкото и да го боли, явно винаги е вменяем, но щом болката я изпитва жена и тя ражда, я определяме за абсолютно невменяема.
Според Антония Андонова жената по време на раждане може да бъде такава, каквато никога не се е виждала. „Това е момент, в който ти не знаеш какво да очакваш от самата себе си.“ И все пак, категорична е тя, ако е била неадекватна или не е можела да разсъждава, е щяло да бъде невъзможно да разпознае кога следва контракция, за да сигнализира да не ѝ се поставя упойка в този момент.
„Едва ли някоя жена мисли, че отива да ражда и ще се чувства като в кафене. Никой не очаква това, но никой не знае колко ще го боли в крайна сметка.“
От опита и разговорите си с акушерки адв. Шаркова може да каже, че в някои ситуации жената не е достатъчно добре подготвена и информирана за раждането и за онова, което я очаква. А всеки пациент е длъжен да се информира предварително, доколкото е възможно.
„За съжаление, почти никъде в България медицинският персонал не е обучаван как да действа в подобни ситуации и как да комуникира с пациента. Освен това в тези ситуации лекарят е специалистът, той е знаещият, той е можещият, той е този, който трябва да свърши работата. Пациентът се нуждае от помощ и той е уязвимият човек в отношенията между двамата.“
Отношението е именно онова, което Антония Андонова казва, че оспорва: „Претенции към болницата като институция нямам. Нямам претенции към медицинския случай. Но единственият казус е с отношението, което човек получава по време на този така специален момент.“ Всъщност, именно убеждението, че в „Майчин дом“ работят най-добрите специалисти накланя везните при избора на болница, в която да роди.
Антония се надява с разгласяването на историята си да помогне за стъпка напред към по-добро здравеопазване, „да успеем да стигнем ниво, в което защитени се чувстват и пациентите, но и докторите от системата, която ги притиска и в която се налага да работят“.
Според нея заплащането и условията на труд не съответстват на отговорността, която носят. Именно така си обяснява, че „излизат извън кожата си на моменти“. Но не приема и пациентите да са буфер.
Трябва да има адекватна грижа както за докторите, така и за пациентите. Самите доктори биха могли да бъдат пациенти утре. Не заставам в никакъв случай срещу докторката, която едва ли не трябва да обере всичкия негативизъм към всички други лекари. Оспорвам единствено и само отношението, което, за жалост, съм получила.
Адвокат Мария Шаркова подчертава, че НЯМА никакво правно, житейско, човешко, етично, морално основание да се упражнява насилие върху пациент по принцип – било то физическо, вербално или под някаква друга форма, включително омаловажаване на пациента и на неговите усещания.
По конкретния казус с Антония Андонова и отношението, което тя твърди, че е получила от д-р Ирена Шикова от „Майчин дом“, се извършва проверка. Изпълнителната агенция „Медицински надзор“ се е самосезирала след бурната реакция, която предизвика публикацията в социалните мрежи.
Антония казва, че се надява след тази проверка да се вземат адекватни мерки, като добавя, че не пледира за уволнения и пр.
„За мен извинение е достатъчно. Няма как да върнем времето назад. Но ако мога в името на всички тези жени, които се свързаха с мен, да направя нещо, което да поведе към по-добро поведение към пациентите и съответно и лекарите да се чувстват комфортно... Това би била моята мисия и ще се опитам да събера ресурса си въпреки всичко, което ми се случва в личен план.“
Специалистите преглеждат становища, които постъпват от медицинския персонал до тях, както и медицинската документация. „Нали не си мислим, че ако има пациент, към когото е проявена агресия, това ще бъде записано някъде в медицинската документация? Контролният орган ще я отвори и ще прочете, че в 13:30 часа някой се е разкрещял на пациента, обидил го е и т.н“, пита реторично адв. Шаркова.
„Все пак лекарското съсловие се подкрепя и е доста капсулирано, за което също има обяснение, включително и срещаната агресия от пациенти към лекари“, казва още тя. Според нея трудно можем да очакваме, че ако някой медицински специалист си е позволил да премине допустимите граници, той ще си признае. Шаркова не очаква и ако е имало свидетели измежду медицинския персонал, те да потвърдят случката пред контролните органи. Изводът е, че случай като на Антония се доказва изключително трудно.
С Антония са се свързали жени, които са пазили истории за лошо отношение по време на раждане при същата лекарка, но и при други лекари в различни болници. Тези жени са се срамували да говорят досега. „Ако мога да направя така, че една жена да се е почувствала по-добре, за мен това е победа.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Мария Шаркова предлага две конкретни предложения, за да се подобрят отношенията между пациента и лекаря:
Във връзка с второто предложение Шаркова разказва, че в много лечебни заведения в чужбина има служители, които играят ролята на връзка между пациентите и ръководството. Те измерват удовлетвореността на пациента по различни критерии, за да може – дори понякога анонимно, ако човекът се притеснява, – да се оплаче и да се извърши обективна проверка.
Никое лечебно заведение няма интерес в него да работят специалисти, които си позволяват системно да нарушават правата на пациентите. Това ще удари върху имиджа и ще доведе до конфликти, които могат да костват на болницата много ресурси.
Мария Шаркова вижда основа за промяна на условията в болниците с повече комуникация и взаимното уважение от двете страни. И това е най-доброто начало, което можем да си пожелаем всички.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Моника Чиликова ни изпраща история – „малко по-различна, отвъд съобщаването на новината, такава, каквато я усетих на емоционално ниво.“
Те правят света едно по-добро място, в което всичко придобива смисъл. Когато разбрах, че в едно тяло бият две сърца, тогава същият този свят се промени изцяло и придоби друг облик.
Зададох си много въпроси, например дали ще съм достатъчна, дали ще съм добър родител, дали ще давам винаги най-доброто от себе си, все въпроси, на които отговор щях да получа едва когато срещу мен застанат едни големи и любопитни очи, питащи всичко и искащи от всичко.
Разбирането за малкото човече беше колкото очаквано, толкова и неочаквано, мислейки си, че съм подготвена, но всъщност не бях.
Тогава, когато двете чертички на теста придобиват най-истинския смисъл, който след няколко месеца щях да държа в ръцете си.
Мигът, в който в най-големия ми приоритет се превърна най-малкото човече, за което щях да бъда целия му свят, а то за мен Вселена.
Моментът, в който споделих новината на любимия човек, емоцията от това да го видя с насълзени от радост очи, не може да се опише с думи, може само да се усети – усещане, което трае вечно и остава завинаги.
Тогава разбрах, че две половинки правят едно цяло. Цяло, което създава живот. И научих истинския смисъл на думата „любов“, да обичаш безусловно някого, още преди да си го видял и докоснал.
Разбрах, че децата са най-големите ни учители, те ни научават на неща, които си мислим, че знаем, но всъщност нямаме никакво понятие за тях. Учат ни и на любов, която най-трудно научаваме и доста често забравяме, а именно любовта ражда живот.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Ето го и разказа на Емилия Кривачкова за нейната бременност.
Това е един по-различен разказ за втората ми бременност. Резултатите от теста въобще не ни притесниха (макар че по-голямото ни дете и бъдещото бебе щяха да имат разлика от 2 г.), защото всичко беше очаквано и нямаше елемент на изненада.
Роднини и близки също не бяха изненади и нямаше фанфари и фойерверки за новината. Повече успяха да ни изненадат наши близки приятели, които ни поканиха да им гостуваме в новото им жилище.
Когато вечерята беше в своята кулминация, изненадващо нашата приятелка ни съобщи, че е бременна. При което аз за малко да се задавя с парчето пица, което така настървено дъвчех. Когато успях да се окопитя, съобщих и за своята бременност.
Ситуацията излезе извън контрол когато се оказа, че термините ни са изключително близки дати и бъдещите ни деца имаха изключително висок шанс да са родени с малка разлика, в един и същи месец. Определено шансът да се случи такова съвпадение се среща рядко и изненадата за двете страни беше огромна.
Половин година по-късно се сдобихме с две малки мадами, които не успяха да се родят точно в един месец (и при двете ми деца се случи да ги пренося), нито да са една и съща зодия, но завинаги ще бъдат предопределени да са приятелки още от раждането си. По чиста случайност и имената им започват със съседни в азбуката буква. Ето на това му се вика „съдба“.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Габриела Махлелиева ни изпрати историята си как е разбрала, че е бременна с второто си дете. И разказва какво се е случило след това, за което да си признаем честно – шапка ѝ сваляме. Диагностицирана с форма на тромбофилия, Габи не се отказва от мечтата си за второ дете.
Разбрах, че съм бременна с втората си дъщеря след една напълно обикновена вечер с приятели – или поне така си мислех тогава. Танцувах до пет сутринта, увлечена от музиката, ритъма и усещането за свобода.
На следващия ден бях отпаднала, сякаш бях лепнала вирус. Приписах го на умората и задимената атмосфера в заведението. Но грешах. Оказа се, че не съм болна. Бях бременна. От този момент започна едно ново ежедневие, не с кафета и разходки, а с кръворазреждащи инжекции.
Ден след ден, в продължение на цели 35 седмици, се борехме да запазим живота, който носех в себе си.
Диагностицирана съм с форма на тромбофилия, което правеше всяка седмица подарък, всяко движение – мярка, всяка болка – тревога. Дъщеря ми реши да се появи точно в началото на летния сезон, сякаш и тя не искаше да изпусне лятото.
Родена преждевременно, тя прекара първите 14 дни от живота си в интензивното неонатологично отделение. Ден след ден, с трепет и страх, чаках момента, в който ще мога да я прегърна. И когато най-сетне дойде денят да се върна в болницата, но този път не за преглед, а за да я взема у дома, усещането беше победоносно. И тя, и по-голямата ѝ сестра, родена също преждевременно в 33-та гестационна седмица, ни научиха на търпение, смирение и сила.
Още не сме свършили, скрол надолу
Научихме, че понякога приказките не започват с „Имало едно време“ и не минават през розови облаци. Но ако имаш вяра, подкрепа и любов – „И заживели щастливо...“.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Мая Г. ни разказва една история, която е с падения и възходи, но вероятно немалко хора ще се разпознаят в нея.
Не защото ме е срам, а защото всяка дума отваря врата, зад която е пълно с болка, страх и съмнения. Но днес, когато едно дете в парка се разплака близо до мен, нещо ми стана. И си казах, че може би има някой някъде, който има нужда да прочете точно тези редове.
Беше нежелана бременност, но не и нежелано дете. Бяхме заедно с П. от две години, живеехме под наем, споделяхме сутрините си с кафе и вечерите с тишина. Но тогава страхът беше по-силен от любовта. Аборт. Не медицински необходим, а „социален“, както го наричат. И първото парче от сърцето ми се откъсна.
Нов опит – този път желан, чакан, обмислян. Но не се получаваше. Диагнозата беше като присъда: поликистозни яйчници, тънък ендометриум и някакъв мистериозен „хормонален дисбаланс“. В очите на лекарите това бяха обективни причини. В моите – провал. Всеки месец носеше надежда, а после тишина. И отново и отново.
Станах затворена, напрегната. П. също. В един момент той просто каза: „Не знам дали мога повече“. И си тръгна. Аз не го спрях. Бяхме изгубили не само мечтата за дете, но и себе си. Живеех като в сън, сив и тежък.
Минаха месеци. Понякога си пишехме... Един ден той просто цъфна на вратата. Нищо не си казахме. Прегърнахме се. И това беше всичко. Не че болката беше изчезнала. Но решихме, че не можем един без друг. И че ако не ни е писано да сме родители, ще бъдем просто двама души, които се обичат. И толкоз.
Започнахме отново да живеем. Да се смеем. Да ходим по екскурзии. Да планираме пътувания и забавления. И може би точно тогава тялото ми реши, че е в безопасност.
Закъсня ми. Купих тест без никакви очаквания. Двете чертички бяха толкова нереални, че го направих още няколко пъти.
Последните месеци са пълни със страх, но и с нещо ново – вяра. Днес съм в шестия месец от първата ми бременност. Започнах да усещам движенията на бебето. И всяко ритниче ме кара да си спомня откъде съм минала и колко болка съм преживяла, но и ме подсеща, че чудесата идват. Тихо. Когато спреш да ги насилваш.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Рени Петрова – майка на четиримесечен господин, ни изпрати историята как е съобщила, че е бременна на мъжа и семейството си миналото лято.
Преди да направя няколкото теста, кафето вече не ми беше сладко, а цигарите... За тях дори не ми се говори. В първия момент помислих, че съм настинала, но в ранния следобед реших да си направя тест.
Напълно неочаквано и непланирано, но дълго мечтано. Веднага писах на приятелка, за да проверя вижда ли и тя същото. Да, очите не лъжеха. Знаех, че някъде вкъщи има и втори тест. Направих го. Отново две черти.
Този път се обадих на момичето. „Отиди за още един“, каза тя, но реших да купя два. Така след четири положителни теста, се убедих, че съм бременна.
Не исках да казвам на човека до мен по телефона, той беше на работа до късно, а моите нерви бяха на изчерпване. И така – писах му може ли да си дойде по-рано, после му звъннах, после пак му писах.... Не и не, заветният час си оставаше 19:30 ч.
Изтичах до близкия магазин, купих ароматизирани свещи, кутия, в която сложих тестовете, бебешки обувки и цветно сърце от хартия с надпис: „Здравей, тати!“.
В уречения час мъжкото тяло се прибра, но някак си чувствах неуверена и първата ми реакция бе да извикам: „Стой, не влизай!“, докато запаля свещите и наглася декорацията.
Когато му разреших да влезе в дома си, най-после разбра защо цял ден съм звъняла на пожар. И наистина е трябвало поне малко по-рано да се прибере вкъщи.
Проблемът беше, че той трудно повярва на четирите теста и реши, че трябва да направим и кръвен още на другия ден, който потвърди щастливата новина.
След кръвния тест реших да се обадя на баща ми, а неговата реакция бе истински шок. Когато му съобщих, че съм бременна и ще става дядо, попита: „Кой е бременен? Ти ли си бременна? Бременна ли си? Ти си бременна!?“, на което дълго се смяхме.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
А сега ви оставяме с една сладка семейна история за обявяване на бременност, споделена ни от Наталия Начева, която след много перипетии успява да забременее за втори път.
Всъщност беше две години след първото раждане. То ми донесе кисти в яйчниците и инсулинова резистентност. Всички лекари казваха, че няма да забременея втори път или ако забременея, то ще е пълно с много проблеми и евентуален аборт.
Понеже съм Овен и съм много твърдоглава и упорита, потърсих сигурно още 5 мнения по въпроса, докато не намерих моя човек, моя прекрасен АГ. С много усилия и ходене по мъките свихме и почти елиминирахме кистите, инсулиновата резистентност си влезе в норма с най-прекрасната ендокриноложка на света. Когато тя каза „Имаш зелена светлина за бебе, действайте“, аз вече бях готова.
Бледи, но бяха там. След кръвния тест всичко някак си стана истина – бременни сме!!! И ето тук дойде и нашето съобщаване. Само да вметна, че живеем на село, родителите на моя мъж са на долния етаж на къщата, ние с мъжа и 3-годишното (сега почти 5-годишно) сме на втория етаж. Винаги сме били самостоятелни и никой никога не ни се е бъркал в работите. Та така...
Стоим си на беседката вън на двора. Каката си играе в тревата с баба си и дядо си, а ние с моя мъж стоим на масата и се чудим как да кажем и какво да направим. Без да мисля много, извиках Криси и ѝ пошушнах в ушенцето:
„Криси, искам да кажеш силно на всички, че мама има бебе в коремчето и ще ставаш кака.“
На нея ѝ отне секунда да разбере какво казвам и като се развика, чак комшиите я чуха.
– Бабоооо, дядооооо, аз ще ставам какааааа! Мама има бебе в коремчето!
Детето го повтори, хвана баба си за ръката и я раздруса с най-сериозния поглед: „Ще ставам кака, бе бабо!“.
Не мога да опиша колко бяха същисани и свекърът, и свекървата. Мисля, че тази хитрост ми спести не само време, но и пари за специално празненство.
Какво се случва с тялото ни след естественото раждане, конкретно с групата от мускули и сухожилия в областта на таза, която наричаме тазово дъно? И има ли усложнения, на които трябва да обърнем специално внимание? Как се чувстват жените след раждане и нормално ли е притеснението, което изпитват? Допитахме се по тези и други въпроси до акушерката Йоана Станчева и до физиотерапевта Надя Гелова.
Йоана Станчева. Снимка: Акушерска практика „Зебра“
Надя Гелова. Снимка: Личен архив
„Когато натежи коремчето и бременните жени започват да осъзнават, че раждането не само приближава с бясна скорост, но и няма как да бъде заобиколено, най-често питат: „Нали после всичко отдолу ще си бъде същото?“. Йоана Станчева е акушерка в самостоятелната акушерска практика „Зебра“. Екипът от специалисти там не са просто хора, които извършват едно израждане. Те се фокусират и вурху специфичните психологически нужди на всяка жена, върху процеса по възстановяване както по отношение на физиологията, така и в менталния му аспект.
Йоана признава, че дали всичко ще бъде същото няма как да бъде напълно сигурно. Понякога всичко изглежда и се усеща по същия начин – и отвън, и отвътре. Но друг път усещането е различно и това „различно“ може да има безкрайни измерения по спектъра на комфорта.
„За щастие на всички нас, които работим за повече нормални раждания в страната, „различното“ в усещанията след раждане и контролът върху мускулатурата при уриниране не са зависими изцяло от начина на раждане. Може да сте чували, че и жените, родили с цезарово сечение, често имат нужда от подкрепа за справяне с дискомфорта „там долу“, или полуават напишкване, въпреки че не са раждали вагинално“, добавя тя.
На какво се дължи това добре изследвано и описано в литературата състояние – усещане за тежест или „смъкване“ след раждането? Защо и жените, родили с операция, също могат да се борят с инконтиненция на урина?
Бременността с нейната механична тежест върху мускулатурата на тазовото дъно и хормоналните промени, настъпващи по време на бременност, са двата рискови фактори, в които можем да търсим отговорност. Начинът на раждане има по-малка тежест от очакваното – и при вагинално раждане, и при цезарово сечение имаме риск от смъкване на влагалищните стени и неволево изпускане на урина, уточнява Йоана Станчева.
Има жени, които се възстановяват блестящо, без да правят никакви усилия. Има жени, които се чувстват чудесно с известна доза усилия и професионална помощ. Има и жени, които имат нужда от интердисциплинарен екип и хирургия. Добрата новина, категорична е Йоана, е, че опитни специалисти, на които можем да разчитаме за правилна диагностика и изготвяне на подходящ план за действие, има. Технологиите в тази сфера също дават нужните резултати, преди да се наложи най-инвазивната стъпка.
Очакваните проблеми в тазовото дъно след вагинално раждане обикновено са свързани с преразтягане и понякога с увреждане на тъканите. Много често жените, които посещават Надя, признават, че се страхуват от неизвестното. Те не са наясно какво точно ще се случи „там долу“, ако родят по естествен начин – през родилния канал.
„Истината е, че никой не може да предвиди с точност. Но можем да разгледаме физиологичните или очакваните проблеми, както и най-честите травматични увреди“, казва Надя Гелова.
По време на вагинално раждане мускулите на тазовото дъно претърпяват голямо разтягане, при което може да има и някои разкъсвания. Мускулатурата и съединителната тъкан отслабва.
„Благодарение на гениалността на природата, тялото е подготвено по време на бременността и още преди започване на раждането, в него се отделят хормони, които да улеснят процеса на разтягане на тези структури. Релаксинът е хормонът, който прави структурите по-мобилни, за да могат да се адаптират към раждането. Също така обаче и правят тялото по-податливо на травми, свързани със съединителната тъкан и мускулатурата“, добавя Надя Гелова.
Първите шест седмици след раждането на бебето се считат за период на „възстановяване“. Този етап е осем седмици, ако раждането е с цезарово сечение. Но някои автори смятат, че възстановяването продължава шест месеца до една година след раждането, казва физиотерапевтката.
Много често жените се оплакват от тежест или усещане за чуждо тяло в областта след раждане, което се смята за физиологично и търпи естествен ход на възстановяване в повечето случаи. Това може да продължи месеци, но в съвременната физиотерапия не се чака, а по-скоро се подпомага процесът.
Нормално е също така мускулите на тазовото дъно да са с понижен тонус и да не са толкова реактивни. Понякога отнема време да се възстанови тази връзка „мозък – мускул“, тъй като може да има увредени рецептори в самата мускулна тъкан и жените често се оплакват, че не могат да контролират мускулатурата или изобщо не я усещат. Тези симптоми също отшумяват, но колкото по-рано започнем да се свързваме с тази зона след раждането, толкова по-малко „чужда“ ще ни се струва, съветва Надя.
Временната стрес инконтиненция (изпускане при кихане, кашляне, смях) също се среща често и обикновено се подобрява след няколко месеца.
След спонтанни разкъсвания в перинеума или епизиотомия зоната може да е подута и чувствителна обикновено за 4–6 седмици. Леките разкъсвания заздравяват в рамките на няколко седмици, по-големите може да отнемат 12 седмици или повече.
Вагиналните физиологични проблеми са свързани отново с подуване и натъртване, което отшумява в рамките на дни,със сухота поради намаленото ниво на естрогени в организма. Флората на влагалището също може да стане по-алкална, което да промени микробиома на влагалището. Това може да повиши риска от инфекции.
Самата вулва може да промени цвета си и да е подута, както и да е по-чувствителна на допир, особено ако е имало разкъсвания или епизиотомия. Чест временен ефект са и варикозните вени по вулвата, които също отшумяват до няколко седмици.
Надя Гелова обаче отбелязва, че има жени, които дори и не разбират за някои от тези промени, тъй като не са обърнали внимание или смятат, че трябва да изтърпят всичко. Според специалистката обаче почти винаги има какво да се направи, за да се облекчат някои симптоми. Тя насърчава жените да използват огледало и да огледат зоната както преди, така и след раждане, както и да са запознати, че двете картинки няма да съвпадат и да са подготвени.
Най-честите усложнения, които настъпват след естествено раждане, са:
OASIS се среща при 0,5–14% от вагиналните раждания (2,9–19% от вагиналните раждания на жени, които раждат за първи път). Надя Гелова казва, че около една трета от OASIS може да бъде диагностицирана 8 седмици след раждането чрез ендоанален ултразвук. В световен мащаб има все повече програми и финансиране за обучаване, изследване на това състояние, тъй като ранното диагностициране на травми на вътрешния сфинктер водят до навременни корекции и предотвратяване на фекална инконтиненция, добавя тя.
Инконтиненциите, които не отшумяват могат да бъдат стрес инконтиненция, инконтиненция по спешност или фекална инконтиненция. Всички те могат да имат различна степен, но винаги е добре да се потърси помощ, ако продължават повече от очакваното.
Същото важи и за симптомите на пролапс.
Консултацията с акушер-гинеколог, хирург или физиотерапевт не трябва да се прави единствено след самото раждане или след шест месеца, категорична е Надя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Въпреки че раждането е причината за появата на тези симптоми, навиците и начинът на живот са до голяма степен ключови за тяхното разрешаване. Много често жените, без да знаят възпрепятстват възстановяването си, защото не са получили навременна информация и препоръки как да се предпазват, смята физиотерапевтката. Колкото и терапии и упражнения да прави една жена, ако не обърне внимание на навици, които биха помогнали или задълбочили даден симптом, те няма да са ефективни.
Всички тези промени могат да стреснат много жени, но дали са основание за цезарово сечение? Тази препоръка би следвало да дойде от проследяващия лекар и да бъде обсъдена с жената. Едва след това тя да вземе информирано решение. Всеки начин на раждане крие своите ползи и рискове, казва Гелова.
Вагиналното раждане избягва големи хирургични интервенции, което води до по-бързо възстановяване, по-кратък престой в болница и по-малко усложнения като инфекция на рани, кръвоизлив или дълбока венозна тромбоза, отговаря Надя Гелова.
Вагиналното раждане е свързано с по-малък риск от плацента превия, плацента акрета и хирургични сраствания при последващи бременности. Все повече се говори и за ползите за новороденото и конкретно за микробиома.
Според ACOG (American College of Obstetricians and Gynecologists) при липса на майчини или фетални индикации за цезарово сечение планът за вагинално раждане е безопасен и подходящ и трябва да се препоръча. След проучване на причините за искането на пациентката и обсъждане на рисковете и ползите, ако пациентката реши да извърши цезарово сечение, тя трябва да се информира за възможните рискове и усложнения, обобщава физиотерапевтката.
