Всички ние имаме различно поведение като родители. Идваме със своя си багаж, претенции, умения, запаси от търпение и любов, колкото поеме. Но на всички ни се случва (рано или късно) едно и също нещо - ти я мислиш една, тя става съвсем друга.
Това е аксиома в родителството - едно си представяш, съвсем друго излиза.
Не казваме, че винаги е така, но се случва често. А при някои се случва още със самия старт на начинанието, така да се каже.
Подобна е ситуацията и на Вяра Янакиева (Меме Мама), която още на първата обиколка от родителския маратон (разбирай раждането) осъзнава, че тая работа не е баш както си я представяш.
Особено ако по коридора се зададе бодро акушерка с една банка окситоцин и с ведрото намерение да ти я пусне.
Ето ги и преживяванията на Вяра. Ако искате да ни споделите вашите, не се колебайте да ни пишете на maikomilabg@gmail.com или във Фейсбук.
Ако се чудите кой е вечният въпрос, с удоволствие ще ви кажа. Повярвайте ми, не е „Кокошката или яйцето?“, а любимият на всички: „Как мина раждането ти? Наистина ли боли толкова?“
Вече и аз мога да дам отговор на този въпрос.
Искаше ми се да мога да кажа: „О, беше невероятен момент, толкова докосващ, изпълващ ме с невероятни емоции и сълзи от щастие.“ Да, горе-долу беше така, с няколко отклонения.
Още през деня имах нерегулярни контракции, съвсем леко болезнени и тъй като вече веднъж бях вдигнала на крака всички познати и роднини до 9-то коляно, че ще раждам, реших, че този път отново е фалшива тревога.
Така или иначе се бях разбрала с една приятелка да се разходим и тъй като „к`во толкова, едни контракции“, не отказах срещата и отидох. Обиколихме огромния парк поне три пъти, говорихме си за минали и неминали неща, смяхме се, задъхвахме се (АЗ) и си прекарахме невероятно, докато леките ми контракции продължаваха.
Прибрах се в страхотно настроение, изчистих, измих си чиниите (за всеки случай, ако родя), почивах си, подремнах си (Ах, ако знаех, че това ще е последната ми дрямка, в която няма да бъда обезпокоявана, как щях да спя!). Вечерта се настаних удобно пред дивана, за да гледам любимото си шоу, тихо нашепвайки на корема си „Не се раждай до 22:30, защото ми е много важно да разбера дали Елизабет ще се върне от острова на отшелника“.
След това си легнах и заспах сладко и спокойно...
ДОКАТО в 2 без 10 не се събудих от силна менструална болка. Пробвах пак да заспя (защото е фалшива тревога и никой лекар не обича да му звънят за глупости посред нощ), но след 2-3 минути отново ме заболя.
Не беше кой знае каква болка, напротив, дишах по съветите на Елена Василева (акушерка Елена Василева, бел. ред.) и смея да твърдя, че се справях много добре. Към 3:30 реших да звънна на доктора, защото очевидно нещо странно се случваше. Разбрахме се да се чуем отново в 5.
Запазих пълно спокойствие, събудих сладко спящия ми нищо неподозиращ съпруг по възможно най-нежния начин – „Ъъъ, май раждам“. „Сигурна ли си?“, чух отговора му, докато се прозяваше и запазих голямо самообладание, за да не бъда саркастична и отговорих със скромното „Да“.
Контракциите продължаваха, чести и доста засилени.
Аз, правейки се на мега-супер-много-хипер подготвена родилка, реших, че трябва да започна да скачам на фитнес топката, за по-бързо разкритие.
Съпругът ми влезе в свещеното място наречено тоалетна, а аз реших да си полежа, че „тежък ден ме чака“. Иии в 5 без нещо почувствах едно силно "пук" и си казах "Ехе, т`ва бебе как ме изрита!". Нооо... изведнъж усетих как потича нещо по мен и с 200 км/ч станах от дивана, защото е нов и не си заслужава да бъде изцапан с разни течности.
След като цялата бях подгизнала и малка локвичка се бе образувала на ЧИСТО НОВИЯ ПАРКЕТ констатирах, че може би водите ми изтичат. И така, кранчето на „чешмата“ бе пуснато и водата се изливаше (колко благозвучно, нали?).
Звъннах на доктора, той, вдъхвайки ми цялото спокойствие на света, ми каза да тръгвам към болницата. Преоблякох се, спокойна, че вече няма какво да тече, докато не си сложих якето и отново подгизнах.
Отказах се и просто тръгнах. Контракции имаше, вървях като ранен пингвин, но все още всичко бе поносимо.
След като ме провериха за разкритие в 6:00 (дори няма да споменавам колко „приятен" е този преглед), бях с жалкото един сантиметър (много зор за нищо, както се казва).
В 7:00 дойде и моят лекар, провери ме (тук отново няма да споменавам за този „любим“ мой преглед.) - имах цели 4 см. (ПО БИВА!) Вече, доста по-болезнени, контракциите ставаха и по-начесто.
Въпреки всичко се чувствах подготвена и дори горда с представянето си досега. Нито ме болеше толкова, че да викам, нито се тресях от болка. Гордостта ми се издигна на нивото, в което си мислех колко е глупаво всички да ме плашат, че било много страшно! (Бла, бла, бла – смела съм и държа на болка!).
Всичко вървеше като мед и масло, докато не стана 8 часа сутринта, слънцето се бе показало на хоризонта, хората бяха щастливи, някои пиеха кафе, други вече закусваха, трети спяха в топлото легло, а към мен се отправяше акушерката, която носеше една банка система.
„Ще ти сложим една системка, да станат по-бързо нещата!“
Съгласих се разбира се, нямах търпение да видя малкото личице на живота, който растеше цели девет месеца в мен. И така, тази малка „системчица“ се оказа окситоцин. Какво мога да ви кажа за него...
ЕМИ, ИЗПИТВАМ СТРАШНА АГРЕСИЯ КЪМ ОКСИТОЦИНА, ПРИЗНАВАМ!
Започнаха едни болки, едни топли и студени вълни, контракциите - доста по-силни, напредваха стабилно. Аз стоях и се превивах на леглото като риба на сухо, извинявах се на акушерките, че викам. (А иначе бях твърде убедена, че ще се разхождам... Да, да).
Ако си мислите, че контракциите са гадни, то не сте усетили напъни, породени от тях (АМА КАКВИ НАПЪНИ!). Казах си: "А, не. Спирам да раждам, аз бях дотук, стой си вътре, младежо!"
Забравих лекции, забравих си името, забравих да дишам, единственото, което помнех беше фразата на мъжа ми "Коте, хайде да си направим бебе!" и лекичко се агресирах. (Къде ми беше умът?)
Акушерката ми обясняваше как да дишам, как да напъвам, изпълнявах заповедите така, както може само един войник пред генерал.
Следващите няколко минути леко ми се губят.
В цялата суматоха, трябваше да се придвижа от предродилна зала до магарето. Движех се като баба на 90 години с дископатия. (Най-трудните три крачки в живота ми!) Качиха ме на магарето, а аз продължавах да се извинявам, че крещя и невинаги дишам правилно.
Докторът ми масажираше гърба, повтаряйки ми, че „ей сегичка ще излезе бебето“, докато аз почти изкъртвах дръжките на магарето и в един момент усетих... Празнота, облекчение, болката я нямаше. (УАУ, колко яко! Не знам дали има по-невероятно чувство от излизането на бебето от теб!)
Погледнах напред и едно малко лилаво картофче със страхотна прическа и цялото омазано със слуз, ревеше и се чудеше защо излезе на студено, аджеба, и какви са тез лели, които го пипат така безобразно!
Успокоих се, сетих се как се казвам, почнах да дишам, осъзнах колко е прекрасно беззащитното същество пред мен и си казах: "Това са 2 часа от живота ми, които не искам да преживявам отново скоро!".
Много ми се иска да кажа, че забравих болката в мига, щом го видях, но... минаха почти четири месеца и колкото и сладко да е бебето, все още помня! (О, само как помня!)
П.П. Таткото се разплака! А съм го виждала да плаче, само когато Върколакът от Х-men умря! (SPOILER ALERT)
