fbpx
И аз съм човек

„Имаш ли дете?“ – „Имам и то е на небето“

14 декември 2023
Снимка: Личен архив

Смъртта е част от живота. Но загубата на дете е това, което никой не иска дори да си помисли, че може да се случи. Затова и темата се отбягва. Болката и страхът са толкова силни, че повечето от нас предпочитаме да не мислим за нея.

Когато Вера губи бебето си, след първия шок вижда колко жени са ѝ писали, за да споделят, че са преминали през същото. Някои от тях е познавала от години, но не е предполагала, че са преживели подобно нещо.

„Това означава, че има някаква стигма. Дали защото едно време е било срамно да ти се случи, не знам. Но се оказва, че не са редки моментите, в които смъртта на дете се е криела в рода. Колко от нас знаем дали прабабите ни са имали аборти?“, разказва тя.

И наистина – Вера познава смъртта. Знае какво е да загуби близък, но вижда колко е различно, ако този близък е възрастен. Тогава може да се събереш с познатите, със семейството, да тъгувате заедно и да си спомняте за този човек. Така се случва с дядо ѝ, с когото е обикаляла Балкана и когто безкрайно много е обичала. С неговата смърт губи детството си, но когато си отива детето ѝ, осъзнава, че го няма бъдещето ѝ.

Първите дни не говори с никого. На деветия звъни на своя позната, която преди години губи сина си. „Единственото, което ѝ казах беше: „Искам само да ми кажеш, че има утре.“
И наистина – толкова е болезнено, че в началото и Вера не иска да говори. Първите ѝ думи към майка ѝ по телефона са: „Нищо не ми казвай, освен какво сготви днес“.

1 юни 2021 г.

Денят на детето е неслучайно избран за появата на сина ѝ. За Вера, която е работила в детски център близо 10 години, този ден е бил най-хубавият от всички празници. Терминът е на 14-и юни и е готова да го посрещне с планувано секцио. Два дни по-рано е на лекар. Всичко е наред. Бременността като цяло е трудна, защото към 17-ата седмица след силни кръвотечения и много изследвания ѝ откриват тромбофилия.

Това означава, че трябва да е на специална терапия с инжекции и добавки. Намира своите доктори – единият в София, другият – в Пловдив, където живее. „Имах изключително следена бременност. Молихме се с мъжа ми да изкарам поне до началото на седмия месец, за да има шанс детето ни да оцелее, дори ако се роди по-рано, но нещата се стекоха нормално. Беше цяло чудо. Вече бях спокойна, че всичко ще е наред. И ето ме, стигнала до така бленувания 9-и месец, в болницата рано сутринта. Влизам в приемния кабинет. Нямам търпение да си видя детето. Страшното беше минало.“

Слагат апарата за тоновете - тишина.

Сестрата размърдва корема ѝ. Влиза дежурният доктор и препоръчва да става, да ляга, пита кога за последно е усетила бебето да мърда. Слага пак апарата. Тишина.
Внезапна вътреутробна смърт.

Вера не помни много от този момент, освен че се е обадила на мъжа си, който чакал пред болницата. Думите ѝ били: „Бебето умря“.

Тя е в шок. Не разбира как е жива, а детето в нея не е. „Ние сме едно, но него го няма. Аз оставам. Как така?!“

Но това, което правят след това в болничното заведение, е:

Оставят я сама и в шок да чака в стая доктора си 40 минути. Единственото, което иска, е да я няма. По-късно Вера им казва да не го правят с други жени в подобни ситуации, защото не е скочила от прозореца само защото се е отварял единствено нагоре, а не и встрани.

„Човек е в шок, не мисли. Не знае как да продължи. Тогава започнах да осъзнавам болката, която впоследствие изпитвах, и си мислих, че това няма да мога да го мина. Исках да умра“, спомня си тя.

Липсва всякаква емпатия от страна на персонала. По-късно, когато вече е в болничната стая, след операцията, на успокоителни, медицинските сестри си говорят пред нея какви са им плановете за вечерта. Единствено нейна позната, която работи в болницата, и докторът ѝ са съпричастни. Вера не изпитва болка. Не плаче. Просто я няма. „В съзнанието си вярвах, че съм умряла с детето, просто другите още не знаят. За мен няма утре. Няма нищо.“

На следващия ден, още на успокоителни, докато лежи в леглото, влиза в YouTube. Пуска си „Невидимо дете“ на P.I.F.

Това е песента, която отваря вратата на реалността, и в душата ѝ се настаняват тъгата и смазващата болка. Изведнъж сякаш се събужда. Но кошмарът не е сън. „Тогава започнах да плача и да осъзнавам, че детето ми го няма и няма връщане назад. Борил се е до последно и е издъхнал в моето тяло. Няма го. Крещя, плача и не разбирам защо.Та нали децата не си отиват преди родителите! Не е такъв редът в природата. Тази песен слушам всеки ден и до днес.“

Снимка: Личен архив

Оттогава са минали 2 години и шест месеца. Синът ѝ е първото дете на Вера и мъжа ѝ. Много желано, искано, чакано. Живеят в Англия, но се прибират с идеята да правят инвитро процедури. Не е ясно защо не може да забременее. И в месеца, в който е насрочена дата с инвитро специалист, тя разбира, че е бременна.

Радостта обаче трае девет месеца. След операцията ѝ дават да види детето си, но Вера не пожелава. „Очевидно в този момент е трябвало да има някой по-силен от мен и да ми каже да го направя. Подписах документи. Казах си, че ако видя безжизненото му тяло, наистина няма да мога да се справя с болката. Мъжът ми също не успя да го види. Притесняваше се за мен. В деня на изписването ми, ми дадоха последен шанс. Вървях по един дълъг коридор и спрях пред вратата, където беше то. Не отворих. Нямах сили да го видя.“

Близките ѝ също не са били подготвени и не са знаели какво да я посъветват. Обикновено Вера е тази, която им дава кураж, и те не знаят как да ѝ върнат подкрепата си. Никой никога не е подготвен за такава болка. В скръбта човек винаги е сам, но е важно да е заобиколен от близките си хора.

Вера иска да се види с психолог веднага след операцията. Говори с него в болницата. После търси друг, но той я съветва на 40-ия ден да свали черната рокля и да продължи да живее живота си. Казва ѝ да мисли как всичко е наред и че ще има още деца. След няколко месеца вече намира своя психотерапевт, с когото заедно извървяват пътя на приемане на болката. Така, бавно и с малки крачки всеки ден, успява да се върне към живота.

Снимка: Личен архив

„Толкова е важно в такива ситуации срещата със специалист“ – казва Вера и допълва, че срещите с терапевт не могат да бъдат заместени от разговори с близки и приятели.

„Безкрайно благодарна съм на моя терапевт. С нейна помощ аз се хванах за живота. И намерих начин как да продължа с болката, като я приех.

Клише е, но повечето хора казват „Нали имаш приятели, защо ти е да говориш с психолог?“ Не сме свикнали да търсим такава помощ. А от близки чух какво ли не: „Ще си имаш друго. Можеше и да е по-лошо.“ Какво по-лошо може да има от смъртта на дете?!“.

Подобни думи не я успокояват. Благодарна е на онези, които нищо не казват, а само са до нея. Няма успокоителна дума за подобно нещо.

Вера е готова с наръчник за това, което НЕ трябва да се прави и казва в такива моменти.

От „любимите“ ѝ „успокоения“ е: „Има и по-страшни неща, можеше да е по-зле, има войни…“ Все изрази, които не съдействат, а омаловажават личната болка, превръщайки я в колективна.

„Казваха ми: „Вие сте млади, няма страшно, ще имате второ“. Моля ви, това не го казвайте! Страшно е да го чуеш в този момент. Едното няма да замести другото.“

Другият въпрос, който трябва да се избягва, е: „Имаш ли дете?“

На няколко пъти Вера се усеща как отговаря „не“, а вътрешно се съпротивлява на лъжата. Друг път казва: „Имам и то е на небето“.

Хората започват да се извиняват и да се чувстват неудобно, че са попитали, но всъщност Вера е убедена, че който задава подобни въпроси, трябва да е готов да чуе истината. А тя не винаги е: „Да, имам две деца, много са злояди и палави“.

Снимка: Личен архив

А пък дали си е мислила за друго дете – в началото категорично не. Отнема ѝ година и половина, докато каже „Може би“. Първоначалната ѝ реакция е „Никога повече“. Не си представя как би могла да мине през деветте месеца на бременност в страх какъв ще е краят. И това се оказва процес. „Както бях – „Не“, сега съм – „А, защо пък не“.

Но в този неин път на намиране отново, стъпване на краката си и осъзнаване се разделя с мъжа си. Пътищата им се разделят, но остават близки и с безкрайно уважение един към друг.
Сега, останала сама, мечтае да осинови и да роди още едно дете.

Вината

В такива тежки моменти съвсем естествено се появява чувството за вина. „Човек има нужда да я разпредели“, разказва Вера. „Затова често чуваме по новините за пребити доктори, които не са направили необходимото, за да оцелее болният.“

В случая с Вера тя обвинява само себе си, което е още по-страшно. „Ако имаш гняв към доктора, то тогава даваш тази отговорност на него, а аз щях да тъгувам и да съм ядосана. Но и двамата лекари, които следяха бременността ми, са най-прекрасните и, ако ми се случи пак да забременея, ще ги потърся отново. Те нямат вина, направиха всичко възможно. Вярвам в тях. Първоначално обвинявах себе си. Какво пропуснах, какво още можеше? Направих ли всичко по силите си детето ми да оцелее?"

Някак успява да преработи тези сложни емоции. Преминава през случилото се без омраза и обвинения, въпреки че се среща с вътрешен гняв и с неизменното „Защо на мен?“.

„Като го кажеш, все едно питаш защо не се случи на някой друг. А аз не искам никой да изпитва подобно нещо. Не е справедливо, но има неща, които не ги решаваме ние. В мен няма омраза, вече не търся защо така се случи. Има неща, които нямат обяснение. Те просто се случват и на нас ни остава само да ги приемем и да продължим напред.“

Вера среща жени, на които се е случило същото, но вижда как някои от тях още не са излезли от болката. „И това е страшно. Човек трябва да избере дали да остане в нея, или да се опита да продължи. Когато стигнах до дъното, единственият избор, който имах, е да се изтласкам нагоре. Не искам да остана в това чувство. То е с мен всеки ден, но пак мога да се смея, да съм добър човек, вече не си задавам въпроса Защо на мен?“.

Снимка: Личен архив

„Когато една жена спре да говори за това, близките си казват: Тя е добре вече, ходи на работа. Но тя може и да не е добре, мълчанието обикновено е вопъл за помощ“, смята тя.
Вера е наясно, че разговорът ѝ с близките е важен. Прави го в момент, в който е готова за него. Година след случилото се пита всеки от семейството си как ги е заварила тази новина, какво са преживели.

„И тях ги е боляло, затова и беше толкова трудно да ги попитам. Направих го, защото е част от процеса на преобразуването и тази тема табу трябва да стане част от живота ни. И те са загубили: мъжът ми – дете, родителите ми – внуче, брат ми – племенник. Имам късмет да съм заобиколена от хора, на които сега, 2 години и 6 месеца след случилото се, мога да се обадя късно вечерта, плачейки, и да говоря за детето си. Какво щеше да е, ако беше тук? Щеше ли да говори много, да обича да яде моркови, да дърпа кучето за опашката? Имам хора, с които мога да вляза в света на „Какво ако…“.

Вера намира утеха и в групата „Положението е Майко Мила“: „Наистина е голяма сила. Сякаш се срещаш с онази далечна леля, която не виждаш често, но когато имаш нужда отиваш при нея и тя просто ще те чуе. Ще чуе дори това, което премълчаваш.“

1 юни

Денят на детето вече е различен. Бебето ѝ е кремирано, а Вера не взима праха му. Няма гроб, на който да ходи. Няма го и чувството за необходимост от това, не и когато става въпрос за дете. То остава невидимо.

Това, което Вера прави в този ден, е да е на морето, на плажа на Каваци. В 7 сутринта, когато ѝ казват новината. Влиза в морето с балони и ги пуска по водата.

Миналата година, когато трябва да е първият рожден ден на сина ѝ, балоните влизат много навътре в морето. Отнякъде се появяват делфини. Първо е един, после идват още два.

Заобикалят балоните и сякаш си играят с тях.

Снимка: Личен архив

Миналата година за първи път Вера пише в „Положението Майко Мила“ и моли който има желание, да пусне в този ден балон в небето за всички деца, които са там. Получава много снимки и клипове на деца, пускащи балони. „Това значи много за мен. Не мога да направя празник на детето си, но не искам да правя и помен“, разказва тя. А детската стая, в която постепенно започва да влиза, не иска вече да я усеща тъжна. Иска да е заредена с любов и енергия.

„Помолих в групата, ако някой иска, да ми изпрати детска рисунка. Представях си, че ще получа двайсетина, които да окача на стената. Написах пост и след месец вече имах изключително много съобщения. Откликнаха и напълно непознати. Всеки ден ходих до Еконт да взимам пратки. Цели групи от детски градини се бяха включили и ми пращаха наведнъж рисунки. Беше нещо, което никога няма да забравя.

Снимка: Личен архив

Тази емпатия от хора, които не те познават, е велико усещане. Така стената в детската стая светва. Вече не е онази тъжна стая, в която тя не може да влиза. Впоследствие я превръща в спалня. Усеща чистата енергия на децата, които са рисували, и вижда в това и своето спасение – пътят да се научи да живее с тази болка.

А тя е с възходи и спадове. Жива остава за цял живот: „Ще я има, докато дишам, без значение колко деца ще имам след това“, казва Вера, но е наясно, че ако не се говори на тази тема, то тя не изчезва, само остава непреработена. И макар да не минава, придобива различен облик във времето.

„Много искам да кажа на всички жени, преминаващи през тази болка, това, което аз имах нужда да чуя: „Има утре, обещавам ви! Има утре… Просто се хванете за живота!“

Петя Славова

Автор в Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross