По време на форум-експо „(Почти) Всичко за родителството“ ще имате възможност да посетите над 12 лекции по различни теми – от бременност през ранното детско развитие и предизвикателствата да си родител на тийнейджър до красота, стил и лични финанси. Ето кои ще бъдат говорителите и темите.
Ася Демирева е един от първите консултанти по кърмене, сертифицирани и работещи в България. В дългогодишната си практика Ася твърди, че е присъствала на най-специалните и вълшебни първи стъпки по Млечния път между майките и бебетата им и смята работата си за най-приказната на света. По нейни думи – „по-добра от дегустатор на сладолед“.
Темата на нейната лекция е: „Кърмене – първи стъпки“.
Валентина Куцева е сериен предприемач, запален маркетолог и майка на 3-годишния Мартин. По време на своето майчинство тя решава, че иска да използва знанията и ресурсите си, за да създаде компания, която да се фокусира върху важността от пълноценна игра в първите години на детето.
Така се ражда Witkid.bg – онлайн платформа с развиващи играчки за деца от 0 до 7 години, подбрани от специалисти по ранно детско развитие.
Темата на нейната лекция е: „Пълноценната игра днес създава успешните личности утре“.
За себе си Владимир Сотиров казва, че е известен Facebook скандалджия. В публичното пространство се подвизава с псевдонима „Д-р Владимир Сотиров – психиатър“ и за изненада на мнозина действително е практикуващ клиничен психиатър.
Тема на неговата лекция е: „Женско психично здраве – тъгата в радостта“.
Дериа Хюсеин (RD, MSc, CertHE, DipHE, BSc) е клиничен диетолог (HCPC) с опит както в обща, така и в интензивна медицинска грижа в клинични и болнични заведения. Нейните специални интереси включват контрол на теглото, диабет и метаболитни заболявания, спортно хранене и здравословно хранене.
Посветена е на промяната на човешки съдби чрез персонализирано хранене и предоставяне на достъпна, базирана на научни доказателства, подкрепа за всички.
Д-р Иван Сигридов е акушер-гинеколог, специалист по фетална морфология и експерт в проследяването на високорискови бременности. Визионер в своята област, той непрекъснато надгражда знанията си и прилага иновативни подходи в работата си.
През 2020 г. д-р Сигридов създава своя едноименен медицински център, който е специализиран в грижата за женското здраве, с фокус върху подготовка за зачеване, проследяване на бременността и персонализирани терапии.
Йоана Станчева и Илона Нешкова са акушерки и създателки на акушерска практика „Зебра“ – първата самостоятелна акушерска практика в България.
В рамките на форума Илона и Йоана ще разкажат за опита и наблюденията си върху двойките в периода на превръщането им в родители. За нуждата от подготовка, за това кой взема решенията и носи отговорността за тях и как става така, че накрая все се оказваме изненадани.
Йоана Маринова е консултант по детски сън с над 5 години опит и създател на най-популярната платформа за детски сън „Мамо, спи ми се!“. Мисията на Йоана и екипа ѝ е да покажат на родителите, че сънят на бебето не е въпрос на късмет.
Темата на нейната лекция е: „Как да постигнем спокоен сън на бебето?“.
Медицински комплекс „Д-р Щерев“ се гордее с постижението си на водещ родилен дом в България с над 1000 раждания годишно, от които близо 70% са т.нар. нормални раждания (раждания по естествените родови пътища).
Ак. Кристиана Угринска е старша акушерка на родилното отделение на медицински комплекс „Д-р Щерев“.
Д-р Васе Дукоска е специалист неонатолог, завеждащ oтделението по неонатология към медицински комплекс „Д-р Щерев“.
Д-р Милена Доленска е специалист акушер-гинеколог част от екипа на родилното отделение на медицински комплекс „Д-р Щерев“.
Д-р Севдалина Маразова е специалист анестезиолог, част от екипа на отделението по анестезиология и интензивно лечение на медицински комплекс „Д-р Щерев“.
Лазар Радков е дипломиран парамедик. Освен всички останали неща, с които се занимава, в последните години посвещава немалка част от времето си да обучава ученици и младежи как да реагират адекватно в застрашаващи живота и здравето ситуации.
На форум-експо „(Почти) Всичко за родителството“ Лазар ще покаже какво да правим при най-често срещаните застрашаващи живота и здравето състояния при децата и бебета. И още по-важно – какво да НЕ правим.
Маргарита Асадурова специализира интерперсонална комуникация с акцент върху визуалния ѝ аспект. Основният предмет на дейността ѝ е теоретичната постановка и практическото приложение на архетипното визуално профилиране, което се осъществява чрез метода на индивидуалните анализи на цветовете и личния стил.
Темата на нейната лекция е: „Дрехите като инструмент в търсенето на себе си“.
Младен Запрянов е трансформационен консултант на компании с амбиция за растеж, професионален бизнес обучител, сертифициран медиатор и коуч. Вижда грамотността, образованието и личностното развитие като решение на значимите социални въпроси, които стоят пред обществото.
Автор е на поредицата „Финансова грамотност за деца с Пеги и Мози“. Темата на неговата лекция е: „Лични финанси и как да ги управляваме ефективно“.
Нели Георгиева е основател и администратор на най-голямата Facebook общност за красота и естетична медицина – „(без)Опасна Красота“. Над 5 години алармира българките за рисковете от естетичните операции, процедури и продукти. Идеята на Нели и на създадената от нея общност не е да отказва, а да образова жените; да спре унифицирането на идеала за красота и да върне естетичните ни предпочитания към натуралното и уникалното.
Темата на нейната лекция е: „Постижима ли е безопасната красота?“
Орлин Тодоров е психотерапевт, професор по обществено здраве. Той е от първото поколение български психоаналитици, квалифицирани според изискванията на Международната психоаналитична асоциация.
В тазгодишната си среща с публиката на форум-експо „(Почти) Всичко за родителството“ Орлин Тодоров ще проведе беседа за юношеството и какво всъщност става с децата ни, когато станат тийнейджъри, като ще бъде готов да отговаря и на въпроси от присъстващите.
Доц. д-р Румен Русев е международно признат експерт в областта на репродуктивната имунология, ендокринологията и диагностичната имунология.
Доц. Русев е основател и управител на Репро Инова – лаборатория, посветена на диагностиката и терапията на имунологично и ендокринологично обусловените причини за репродуктивни неуспехи като безплодие, повтарящи се спонтанни аборти и неуспешни инвитро опити.
Темата на неговата лекция е: „Имунологичен и/или тромбозен риск преди и по време на бременност“.
Д-р Славяна Янева Стайкова е молекулярен генетик, част от екипа на генетична и медико-диагностична лаборатория CellGenetics. Главните ѝ задължения включват биоинформатичен анализ на генетични данни и консултации с пациенти. Основният ѝ интерес е в сферата на репродуктивната медицина – инфертилитет, пре- и постконцепционен скрининг на родителски двойки, инвазивни и неинвазивни пренатални тестове, скрининг и диагностика на новородени и деца.
Темата на нейната лекция е: „Ръководство за родители: миниатюрни гени, големи открития. Как генетиката помага на родителите да вземат информирани решения.“
Станка Стоянова е създател на кулинарния блог Know How To Cook, където споделя изпитани сезонни рецепти, подходящи за цялото семейство, идеи за планиране на менюто и практични съвети за храненето у дома.
За нея храната е не просто начин да се нахраним, а възможност да се свържем със сезоните, природата и хората около нас. Темата на нейната лекция е: „Как да улесним готвенето и да спестим време с планиране на меню и заготовки.“
Александър Миланов е специалист по клинична социална работа и активен застъпник за правата на децата в България. Той е изпълнителен директор на Националната асоциация за приемна грижа (НАПГ). Александър подчертава необходимостта от подкрепа на родните семейства, за да се предотврати изоставянето на деца, както и важността на социалната сигурност за приемните родители.
Темата на неговата лекция е: „Другото родителство: Приемната грижа и осиновяването“.
Стела Русева e мениджър Автомобили под наем в Moto-Pfohe и вече 18 години това е нейната професионална кауза. Страстта ѝ към автомобилите и бъдещето на мобилността обаче е не по-малка от тази на отговорен родител.
Стела смята, че автомобилният бранш е за смели жени, които обичат предизвикателствата, имат широкоспектърно мислене и са готови да живеят живот на скорост. В същото време вярва, че креативната женска енергия допринася изключително много с нестандартните си решения и визия за бъдещето.
На 8 и 9 март на целия пети етаж на НДК ви очакват и десетки изложители, които ще представят своя бизнес и ще дадат възможност за закупуване на продуктите и/или услугите им с ексклузивни оферти за посетителите на форума.
За да могат родителите да се насладят пълноценно на преживяването през двата дни на събитието, за децата са осигурени кътове за игра и богата програма от различни детски работилници.
Събитието, което е съвместен проект на Майко Мила и 9 месеца, е с вход свободен за всички деца и билет от 8 лв. на ден за възрастен, като билетът важи за всички работилници и лекции, както и за цялата изложбена част и съпътстващите събития в рамките на форума.
Билетите са в мрежата на EPAYGO, на касите на EASYPAY, както и на място в деня на събитието.
Раждането може да се превърне в забавна история, освен по време на раждането. И все пак, когато отмине достатъчно (незнайно колко) време, майките си спомняме с леко мазохистична наслада за истеричните крясъци, раздиращата болка и абсурдните въпроси, докато контракциите имат сила да пробият тавана, но не и да излезе бебето.
Възможно е някои от нас да са стисвали с мощен хват дупето на крехката дежурна гинеколожка, докато са търсели дръжката на леглото в предродилната зала (о, чакайте, то няма дръжка!)... Или да са молели за преминаване към секцио в момент, в който единственият правилен отговор от лекарския екип е: „Миличка, късно е за секцио.“ Всяка от нас има история, с която да изпъчи гърди напред и да запуши устите на мъжете, опитващи се да респектират с техните наивни разкази за „тежката“ казарма или изтощаващото почистване на хола.
Събрахме част от най-забавните и куриозни ваши истории.
Естествено раждане, аз викам:
– Оооо, мамоооо!
А акушерката:
– Не е майка ти виновна, викай на мъжа си!
Аз казах на анестезиолога, че ще зарежа мъжа си и ще се омъжа за него.
По време на силните контракции точно преди началото на самото раждане.
– Доктореее, много боли!
– Всичко е наред! Още малко! (Със съчувствие.) Знам колко много те боли.
– Знаеш ти...
– Добре де, така поне пише в учебниците...
Аз съм вече в кулминационната фаза, лежа на магарето чисто гола, но С МАСКА, защото е незабравимата 2020 Ковид година и съм в Мадрид. Акушерката, случила се на смяна тази нощ, и тя е с маска (но не гола), притъмнено е, бучи някаква апаратура с бял шум, а аз се опитвам да се концентрирам върху най-великото събитие в живота си, когато акушерката решава, че е идеалният момент да започне small talk. „Как се казва бебето?“ – дочувам аз през маските. „Ема“, казвам. „Как?“. „Емаа“, викам. „Ева ли?“. „Емааа“, крещя. „Ева? И аз се казвам Ева“. Ох, че глуха акушерка, си мисля. „Емаааааааа“. И детето, на мама послушното то, като чу, че го викам тъй настойчиво, си показа главата.
Всичко накуп – преждевременно раждане, но поне мина за час и половина. Най-култовото беше: „Качвай се към родилната зала бързо, ама си сложи ръката отдолу, да не го изсипеш по стълбите.“
Бяха ми казали, че ще имам момиче. Раждам момче. Изненадах се! Но една акушерка не спря да ме пита „Разочарована ли си?“ Как мога да съм разочарована, че съм родила здраво дете?!
Аз и докторите не исках да са при мен, та камо ли мъжът ми. Не мога да изброя колко пъти се наложи да клякам до земята, защото бебето беше много високо и трябвало да си го сваля, че да го родя... Да, бе?! Нали съм в болницата, пак ли аз?! Но аз трябвало… Криех се да пия вода и през цялото време чаках някой да ме пита дали искам упойка – така и не ми предложиха. Най-хубавото нещо беше накрая, сложиха ми маска с някакъв вълшебен газ, да ме закърпят и после се чувствах като преродена.
Започва раждането. Мъжът ми с мен (тъкмо влизаше в стаята). Акушерката отиде нанякъде... Водите ми изтичат в този момент. Казвам на мъжа си: „Викай акушерка, че ми изтекоха водите.“ Той седи и се оглежда наляво-надясно в стаята. Казва: „Ама ти къде си оставила водата? Не я виждам.“ Милият мислил, че искам вода да пия...
Първия път мъжът ми беше с мен, хилихме се през цялото време, накрая той рева, а аз продължих да се хиля и спекох супер много, когато ми тупнаха бебе да си гушкам. Втория път се наложи да бъда сама, че дъщеря ми все пак да има с кого да остане за половин-един час (не върви да я взимаме с нас в залата, нали...). Та, аз съм от примерите, които са на другия полюс от снимката. Има и прекрасни, леки раждания. И бащи, които гледат ОТПРЕД целия екшън и нямат никакъв проблем с това.
Четях почти до края и за кутсуз се падна спортното предаване на едно рок радио. Мъжът ми не припадна, ама не стоеше и фронт стейдж все пак. Дадоха му дъщеря ни – първо на него и той така се шашна, че забрави да я снима, а имаше само тази задача. После акушерката ходи с двата телефона, добрата жена, та да имаме и ние снимки на алфата от появата ѝ.
С първото раждане по време на контракциите мъжът ми разказва вицове. На една от контракциите попита: „Не е ли смешно, че не се смееш и не говориш?“
С второто раждане в реанимация съм с бебето, той отиде да хапне, че бил гладен и изтощен от раждането.
С третото раждане направи забележка на акушерката, че влиза много често в стаята – бил изморен и му се спяло.
В крайна сметка и с трите деца беше до мен и отряза пъпната им връв и имаше първия контакт кожа в кожа с тях.
Аз спорех с анестезиолога, казвайки му, че няма да успее да ми намери вена да сложи абокат. Той ми се скара и каза да не му казвам какво да прави. Опитах се да си спестя боцкането. След не знам колко опита, се отказа да търси вена и ми сложиха каквото трябваше през тръбичката за епидуралната упойка.
Също така, незнайно по какви причини, бях адски стресирана детето да няма Синдром на Даун и когато докторката дойде да ми честити за красивото момиченце, първото нещо, което я питах (още под упойка) беше дали има Даун. И тя ме погледна неразбиращо. Мъжът ми отстрани само го чувам, като ѝ казва: „Игнорирайте я.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Milena Djolova (Милена Джолова)
'87 г., лято, 40 градуса жега, 15 дни след термина, изтекли води предната вечер, разкритие – йок, разходки по коридора цяла нощ, на сутринта – системи, инжекции. Започват контракции, разкритие няма, боли, вода не дават, само една мокра марля, която смуча, барем пусне малко. Слагат колан за тоновете, той се забива в корема при всяка контракция. Не знаех, че мога да псувам толкова дълго, без да повтарям, та да ме чуе цялото отделение. Накрая към 10 ч. вечерта ще раждам вече. Да, ама пусто! Главата на бебето стои кръгла и не ще да се сплеска, та да излезе. Скачат ми по корема (на другия ден не можех да дишам), резват малко и с триста зора дзверът излезе. Показват ми я, а аз викам: „Леле, колко е грозна.“ А акушерката ме репликира: „Ти да не си по-хубава, ма. Виж какви мигли има, то за коса не останало.“ Докторът сяда удобно и започва шев и кройка. Всички гледат студио Х, а аз в коридора с торби на корема. През нощта изпих водата на София. Обаче още на другия ден бях забравила всички мъки. Не бих родила със секцио, ако не е необходимо.
Най-изнервящото (от смешните спомени) е как ме държат гладна от предния ден, заспивам за някакви два часа, през които сънувам огромен, вкусен сандвич и ахааа да го захапя – усещам, че някой ме бута по ръката. Мъглата на съня избледнява, но ръката е истинска – буди ме сестрата, за да ми правят клизма. И така стартира едно 13-часово приключение.
През цялото време, докато траеха най-силните контракции и „активната“ фаза на раждането ми, си мислех за белия шоколад, който си бях взела в багажа. Това доста ме е мотивирало явно, защото родих за по-малко от 20 минути.
Година след раждането на дъщеря си японската тенис звезда Наоми Осака пише в социалните мрежи: „Най-големият ми проблем е, че не се чувствам в моето си тяло“. Година след раждането на дъщеря си тенис шампионката все още изпитва затруднения да влезе във форма. „Гледам да си казвам: „Всичко е наред, справяш се чудесно.“ Вътрешно обаче се чувам как крещя „Какво, за бога, се случва?!?!“.
Ема Бедингтън, авторка в Guardian, е впечатлена колко открито говори спортистката за начина, по който се чувства след раждането и спрямо тялото си. По принцип уязвимостта не се приема добре в елитния спорт – среда, която се характеризира със „стигма около психичните проблеми, висок праг на търпимост, докато се потърси помощ, и ниско усещане за психологическа сигурност“, както е описана в проучване от 2023 г. А толкова много от успеха на елитните спортисти зависи от онова, което е в главите им! Разбира се, че понякога е нормално да се провалят. Та те са постоянно изложени на напрежение, което би смачкало обикновените хора. Съвсем не е изненадващо, че според различни изследвания има по-висок риск за стабилността на психичното здраве на спортистите.
Осака обаче дава тласък към промяна, като започва да говори по болезнените теми. Оттеглянето ѝ от Откритото първенство на Франция през 2021 г. заради тревожност, допълнена от медийните ангажименти, които не може да изпълни, е началото на един съществен обществен разговор. Темата беше продължена от други спортисти, сред които плувецът Адам Пийти, състезателят по скокове във вода Ноа Уилямс, който публично говори за депресията си, както и от двама спортисти, които често наричаме „свръхчовеци“ – Майкъл Фелпс и Симон Байлс. А те са точно толкова хора, колкото са свръхчовеци. Тяхната уязвимост ги прави още по-впечатляващи. Оказва се, че обществото подкрепя спортистите, които преживяват предизвикателства, свързани с психичното им здраве, сочат проучвания.
Това, което ме поразява, пише Ема Бедингтън за Guardian, е, че Осака споделя чувство, което повечето родили жени – не само елитни спортистки – биха разпознали. „Не съм в моето си тяло“ е израз, който точно описва отчуждението от предишното ти аз. Емоцията може да изпиташ през месеците, дори годините след раждането. Тялото, в което майката живее сега, е било преобразено от иначе „леки“ бременности и „лесни“ раждания, от корем, който никакъв пилатес не може напълно да оправи, може би дори от един съсипан перинеум. Съжалявам, но трябва да говорим и за тези неща, пише Бедингтън.
Според проучване раждането е травматично преживяване за една от три жени. Това напомня за гениално смешните, но едновременно гневни и тъжни мемоари на Лус Брет, които изследват как „един час напъване“ ѝ оставя наследство от неволно изпускане на урина. Вече не си в своето тяло, когато се уголемиш и след това изхвърлиш друго тяло от себе си. А това тяло е твоят работен инструмент и твоят начин на живот.
Още не сме свършили, скрол надолу
През последните години се утвърждава по-оптимистичен поглед към елитните спортисти, които се завръщат след бременност и раждане. Една от причините е, че тези жени успяват да се докажат. Лекоатлетката Джесика Енис-Хил спечели световното първенство 13 месеца след като роди, а малко след това взе сребърен олимпийски медал.
Състезателката по колоездене Лора Кени, която спечели два олимпийски медала след раждането на първото си дете, сподели как променената нагласа към родилите жени е помогнала за успехите на британския спорт. На последните Олимпийски игри в отбора на Великобритания имаше девет майки. Те спечелиха седем медала.
Това е невероятно и те са невероятни. Нормално е майките да постигат успехи въпреки предубеждението, че майчинството отслабва жените. Кени отбелязва в статия за Guardian, че е необходима повече подкрепа за майките, които се завръщат в професионалния спорт. Така например лекоатлетката Дениз Люис определя завръщането си в спорта след раждане през 2002 г. като „много самотно преживяване“.
Не е слабост да признаеш, че може да не си същата, че тялото ти се е променило завинаги. Това не означава непременно нещо по-лошо: може да си станала по-силна, по-добра, по-издръжлива. Да, физиологично и психологически нещата са различни. Лус Брет се пита: „Какво беше останало от МЕН в това тяло на майка?“. Да стигнете до отговора може да е голяма борба. Дори и да не сте елитни спортистки, дори и никога да не сте бягали в парка. Онова, което помага, е когато една жена умее да признае, че е трудно. Но умее да си казва и „справяш се“.
Осака твърди, че си „прощава“. Така всъщност позволява и на всички останали да си простят. Именно тази нейна способност я прави толкова впечатляваща. Така че приемете промяната. Раждането е направило телата ви различни. Но вероятно и същността ви е по-силна.
Източник: Guardian
Току-що сте родила, а вече си мислите как да се върнете към нормалния си начин на живот. Всичко това е супер, само че за някои работи няма защо да се бърза. В този текст за Love to Know Сидни Стивънс обобщава съветите, които е получила от по-опитни майки.
Вашият лекар ще допълните списъка с други важни моменти като например да не вдигате нищо по-тежко от бебето и да не започвате с тренировките твърде скоро. Но ето какво може да се добави от първа майчинска ръка, дето се вика.
Сред най-полезните съвети, които някога съм чувала от колежка (и по-опитна) майка, попада простият съвет в следродилния период да избягвам всякакви задачи, които другите могат лесно да свършат за мен или вместо мен.
С други думи, ако сте родила току-що, трябва да вършите единствено задачите, които само вие можете да направите.
Кърменето, вземането на душ, грижата за шевовете (ако имате такива) и храненето са такива неща. (Въпреки че би било доста полезно, ако някой може да вземе душ вместо вас.) Чистенето, готвенето и дори някои от грижите за бебето като смяната на пелените например спокойно могат да бъдат поети и от друг човек.
Прекарах четири дни в болницата, когато се роди дъщеря ми, и ми беше трудно да кажа дори на медицинските сестри от какво имам нужда. Накрая осъзнах, че медицинският персонал, съпругът ми и остналите членове на семейството ми не четат мисли.
Всички искаха да ми помогнат, но сама трябваше да им кажа какво ми трябва, за да го направят. Ако можех да върна времето назад, щях да изразявам всички свои нужди веднага щом се появят.
Кой биберон е най-добър? Какво ще стане, ако тази залъгалка бъде изтеглена от пазара през следващата година? Ако бебето спи повече от два часа, ще ми свърши ли кърмата?
Това са част от въпросите, които може да ви минават през главата в дните след раждането.
Още не сме свършили, скрол надолу
Много е лесно да започнете майчинството си с малки мании за вземане на правилното решение. Едно решение, за което със сигурност няма да съжалявате, е ако си наложите да не се тревожите за дреболии. Ако нещо няма да има значение след година, вероятно можете да пропуснете да се притеснявате за него и сега.
Послушайте една майка, която вече е минала през това: не пробвайте – повтарям – НЕ ПРОБВАЙТЕ дрехите си отпреди бременността, преди бебето ви да може да се обръща само. Тялото ви след раждането идва с нови „придобивки“. И може да ви е необходимо известно време, за да се свикнете. И на тези тесни дънки ще им дойде времето.
Освен това тялото ви ще се променя много, докато хормоните се приспособяват и матката ви се свива. С други думи, не бързайте да закопчавате панталоните.
Бъдете мили с тялото си. То току-що ви е дало един от най-големите дарове на живота и това е невероятно. Отпуснатата кожа, стриите и по-закръглените бедра са доказателство за упорития труд, който същото това тяло е положило, за да доведе на бял свят чисто нов човек.
Когато прегръщате бебето в продължение на безкрайни часове, вероятно ще прекарвате доста време в скролване в социалните мрежи. Няма нищо лошо в това да се забавлявате с видеа в TikTok, но внимавайте.
Може да попаднете в капана на сравнението.
Не забравяйте, че идеалните детски стаи и майките, които показват коремната си преса само няколко часа след раждането, в повечето случаи не са истина.
НЕ СЕ СРАВНЯВАЙТЕ. Справяте се чудесно.
Първата ми среща четири седмици след раждането беше смесица от добри и не толкова добри чувства. Лекарят ми с радост съобщи, че разрезът ми е заздравял и съм готова да шофирам, както и да правя много други неща, за които не се чувствах готова.
Понякога може да изглеждаме по-добре, отколкото се чувстваме. Затова, когато хората казват, че изглеждате така, сякаш се справяте добре, но вътрешно крещите за помощ, говорете открито.
Важно е да знаете следното
Не позволявайте на никого да омаловажава трудностите, които може да имате след раждането. Натрапчивите мисли, чувството на отчаяние, безсънието, болката по време на кърмене и всяка друга болка или психическа борба трябва да бъдат споделени с вашия лекар, с член на семейството или с приятел, на когото имате доверие.
Спомням си ясно вечерта, в която се опитах да приготвя вечеря за семейството си само две седмици след цезаровото сечение. По време на задачата се чувствах предимно добре, но по-късно си платих. Получих страхотно възпаление и ме болеше доста от голямото натоварване.
Не е необходимо да бързате да се върнете към нормалния си начин на живот след раждането. Тялото и умът ви се нуждаят от време, за да се излекуват и да преработят случващото се. Дайте си необходимото време, за да се почувствате отново нормално.
Бърз факт
Някои млади майки следват правилото 5 – 5 – 5. То включва пет дни легнали, пет дни седнали в леглото и пет дни близо до леглото, докато се възстановяват.
Направили сте нещо невероятно. Прекарали сте девет месеца в създаване на живот и сте се потрудили здраво, за да го доведете на бял свят. Всичко, което трябва да правите (или да не правите), за да се възстановите след раждането, е нормално. Послушайте лекаря си за основните работи и следвайте инстинкта си за всичко останало.
Честно ви казваме, не знаем как ще се приеме този текст, но ето го и него. Това е истинската история на един доста луксозен хотел за майки на новородени, в който отиваш тъкмо родила заедно с бебето си и за теб се грижат чудесни хора, а ти се възстановяваш и животът тръгва по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден, както е казал поетът. Или поне така трябва да е. Ето какво ни разказва Клариса Вей за цялата тази луксозна постнатална история. (На която ние малко завиждаме. Но само малко и само за определени неща.)
Седмица след като родих сина си, легнах по гръб върху загрята маса за масаж, за да може друга жена да ме изцеди. Докато тя изстискваше няколко капки в стъклена бутилка, се заслушах в релаксираща спа музиката. Опитвах се да не се чувствам неудобно, че произвеждам толкова малко кърма (дали беше заради спешното цезарово сечение), когато започна некомфортният разговор.
„За колко време сте в Тайван?“, попита ме тя. Подстриганата ѝ коса леко подскачаше, докато голите ѝ ръце притискаха гърдите ми.
„Живея тук.“
„Имате акцент.“
„Родена съм и съм израснала в Америка, но съм тайванка.“
Загледах се в мотив на бебешкосиньото цвете на стената, който ми напомняше на ареоли. „Отпуснете се“, каза ми тя. Може би трябва да опитам да спя през нощта. „Бебето ми беше хранено предимно с адаптирано мляко“, каза тя, сякаш имах нужда да ми напомня за недостатъчното количество кърма. „Ставането на всеки два часа за помпата е изтощително. Ти просто си скачена с бебето. Така е друго.“
Съветът на масажистката е точно обратното на това, на което са ме учили в Щатите. В Щатите първият месец от майчинството често се смята за задължително болезнен и труден. След като моята приятелка Лаура роди в Лос Анджелис, гърбът я болеше толкова много, че трябваше да ходи на физиотерапия. „Закусвах със сладолед и кафе всяка сутрин като механизъм за оцеляване“, писа ми тя. Моята съквартирантка от колежа Емили ми каза, че нейният новороден син ѝ висял на гърдите цяла седмица. „За добро или лошо, ми излязоха мазоли“, каза тя.
Аз, от друга страна, се излежавах в луксозен хотел след раждане в Тайпе, оставяйки голяма част от тежката работа на армия от медицински сестри. Можех да спя в пухкаво двойно легло, да се будя с гледка към града и да ям топла закуска от оризова каша, варени зеленчуци и билков чай. Преживяването беше толкова глезещо, че чак ми идваше греховно.
В края на сеанса по изцеждане, масажистката ми даде резултата: по-малко от чаена лъжичка кърма. Тя обаче не искаше да се чувствам зле от това. „Следродилният период е време за възстановяване на равновесието на вашето чи. Тук имате време“, каза тя.
В Тайван една стара народна мъдрост обобщава тази нагласа: „По време на бременност отглеждай бебето. След бременността се грижи за тялото си.“ Смята се, че раждането нарушава равновесието на тялото, така че новите майки традиционно получават zuo yue zi или 30–40 дни почивка у дома, глезени от семейството. Буквално изразът означава „месец мързел“, но често се превежда като раждане след раждане, далеч от стреса, напрежението и студа на външния свят. Майка ми винаги е наблягала на ролята на храната. Според нея някои ястия като свинска пача с фъстъци или джинджифилово пиле в сусамово масло, възстановяват матката.
В наши дни Тайван е склонен да остави следродилния месец на професионалистите. Новите майки могат да отседнат в един от приблизително 280 специализирани хотела, където ще получат храна, денонощна грижа за децата, посещения при лекар и различни привилегии като уроци по йога и изцеждане на кърма.
С мляко в ръка излязох от спа центъра, затътрих се по коридора и натиснах един бутон в стената. Плъзна се врата, разкривайки малка стая, подобна на килер, украсена с бебешки снимки и благодарствени писма. Маскирана медицинска сестра в зелени дрехи ме поздрави ентусиазирано: „Здравей, мамо!“. Дадох ѝ млякото заедно с номера на моята стая – осем. Синът ми беше някъде в детска стая зад нея; както и десетки други плачещи новородени.
Докато предавах кърмата си, ми хрумна, че възлагам скъп ритуал, кърменето на новороденото си, на непознати. Но хотелът съществуваше, за да мога да се съсредоточа върху нуждите си. Върнах се в стаята си, метнах се на кадифения диван в небесночервен цвят и отворих приложение на телефона си. Видео на живо на моето дремещо бебе изпълни екрана. Синият му биберон висеше отпуснато от устата му. Стикер на пелената му показваше цифрата осем. По-късно ще имаме достатъчно време заедно, помислих си, опитвайки се да потисна внезапната вълна на вина. Точно сега беше време за дрямка.
Когато съм се родила преди три десетилетия в Лос Анджелис, баба ми долетяла от Тайван с куфар, пълен с китайски билки, с намерението да надзирава zuo yue zi на майка ми. Обаче бързо се уморила. „Тя просто искаше да отиде в Сан Диего и да види роднините ни“, каза ми майка ми. В седмиците след раждането ми майка ми развила хронична умора. Според нея следродилният период създава прецедент за бъдещото здраве. Затова предположих, че тя ще иска да надзирава моето zuo yue zi. Но когато я попитах в началото на бременността си по време на вечеря в Тайпе, тя само се засмя. „Искаш ли да умра рано? Новородените са изтощителни“, каза тя.
И така започнах да обикалям следродилните хотели в Тайпе. Научих, че вместо да налагат табута, свързани с традиционния месец след раждане (не мийте косата си, избягвайте ледена вода), те предлагат удобства с луксозна атмосфера като нагреватели, топли бани за крака и горещ билков чай.
Но в хотелите имаше нещо снизходително, почти унизително. Персоналът ме наричаше „мама“, макар че още не бях такава. Въпреки че татковците и служителите можеха да идват и да излизат свободно, майките трябваше да се регистрират при излизане. Посетителите не бяха допускани в хотелските стаи и можеха да виждат новородените само през стъклен прозорец. Не ни беше позволено да извеждаме собствените си бебета навън, освен ако нямаха час при лекар.
По време на една от обиколките си попитах медицинска сестра дали мога да ходя на ежедневни разходки. „Да“, отговори тя и след това се поколеба. „Повечето хора обаче не го правят. Трябва да си починеш.“
В крайна сметка се спрях на Whole Love, който беше построен в моя квартал преди няколко години. Whole Love, който има 23 стаи, е описван като център за грижи, но майките са склонни да го наричат хотел. Въпреки че нямаше партньорство с ресторант, препоръчан от Michelin, като някои други хотели след раждане, стаята ми щеше да има собствен масажен стол, стерилизатор за бутилки и помпи за кърма. Бих могла да си насроча маникюр или да се науча да правя сапун от кърма (не че ще имам достатъчно). Избрах Whole Love най-вече защото беше близо до дома.
Съпругът ми се притесняваше, че се записвам за нещо като карантинен център за майки. „Сигурна ли си?“, попита той. Нямаше ли да ми е по-удобно в нашия апартамент, където той можеше да готви, а аз да излизам навън?
Бях благодарна за предложението, но ми се стори наивно. Отличното готвене на съпруга ми никога не е включвало месни бульони, напоени с китайска медицина. Моето семейство не искаше да се грижи за нас, а неговото беше на хиляди километри. Живеехме на място, където следродилните грижи бяха норма. Някои от нашите приятелки бяха плакали, когато престоят им в хотела приключи. Не трябва ли да се възползваме от тази възможност?
Когато дойде датата на раждането ми, лекарите се опитаха и не успяха да го предизвикат. Два дни по-късно прибягнаха до спешно цезарово сечение. След него се чувствах като изпразнен чувал: едва успях да вдигна глава. Изглеждаше ми непонятно, че в САЩ, където болногледачите се шегуват с „драйв-тру раждания“, средната нова майка, претърпяла цезарово сечение, остава в болница само два до четири дни. Аз останах пет. След това родителите ми ни закараха до хотела.
Докато новороденото ни хъркаше в столчето за кола, тялото ми изтръпваше от тревога. Ами ако се събуди и започне да плаче? Ами ако попаднем в задръстване и той изцапа пелените си? Бях прекарала по-голямата част от времето в болницата прикована на легло и съпругът ми беше прекарал по-голямата част от това време в грижи за мен. Нашето любимо дете все още беше загадка за нас.
„Не се ли радваш, че сега отиваме в хотела?“, попитах съпруга си. Той кимна. „Ще използваме тази възможност, за да се поучим от медицинските сестри.“
Качихме се с асансьор до петия етаж и зачакахме в тъмно фоайе. Чувствах се като в зоологическа градина: от другата страна на стъклена стена виждахме ярко осветена детска стая, където сестрите безгрижно вдигаха и спускаха бебета, сякаш бяха кукли. Тогава медицинска сестра влезе във фоайето и извади бебето ни от количката му. През следващите 30 дни хотелът щеше да следи нуждите му и да контролира движенията му. Трябваше да се грижа за него само когато искам.
В стая номер 8 колекция от изискани бели купи чакаше на поднос: супа от миди, риба на пара, хрупкава бамя с резени говеждо месо, пресни зеленчуци, поръсени с годжи бери. Усетих прилив на оптимизъм. Щях да се отнасям към хотела като към училище и да стана най-добрата майка, която мога да бъда.
Храната беше предназначена за мен, така че съпругът ми тръгна да си търси обяд. Един рецепционист ми даде брошури за новодошли, тестъри от продукти за баня и информация за услуга, която запазва пъпната връв. След това медицинска сестра ми показа как да етикетирам кърмата. Веднъж на ден тя измерваше температурата и кръвното ми налягане. Щеше да ми помогне да си сменя и превръзката от цезаровото сечение.
Телефонът до леглото иззвъня. Бебето ми беше гладно. Исках ли да го нахраня, или предпочитах да си почина? Избрах първото, сякаш поръчвах румсървис.
Няколко минути по-късно той беше качен на количка, която съдържаше идеално затоплена бутилка адаптирано мляко и чекмедже с пресни пелени. Току-що измит, със спретната си коса, изглеждаше като подарък за мен. Сестрата ми каза да седна на дивана и нежно притисна бебето в ръцете ми. „Уверете се, че го оригвате често“, каза тя. Ако имах нужда от помощ, можех да се обадя в сестринския пункт. След това тя затвори вратата и за първи път в живота си останах сама със сина си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Трябваше да го храня на всеки четири часа, да попълвам таблица с това колко яде и кога и да отбелязвам всички смени на пелените. Това звучеше лесно. Представях си как се излежавам в леглото и отпивам чай, докато бебето гука. Но при мен то често плачеше до посиняване. Беше прекарало последните девет месеца, свито мирно в мен, без никакви усложнения. Сега, когато беше навън, защо не можех да го успокоя?
Много пъти медицинската сестра вземаше сина ми от ръцете ми и го дундуркаше, докато се успокои. След това, когато се приземеше отново в ръцете ми, той избухваше. Тя се опитваше да ме успокои, но в крайна сметка трябваше да се върне в детската стая. „Можете просто да го върнете обратно при нас, ако имате нужда от почивка“, казваше тя. Бях съкрушена и започнах да го връщам след всяко хранене.
В продължение на седмици прекарвах не повече от четири часа със сина си. Чувствах се ужасно от това – изглеждаше, че разменях интимност за спокойствие. Но си казах, че той изглежда по-щастлив с медицинските сестри. Може би инстинктът да страдаш от неудобството беше твърде американски. Продължавах да си спомням масажистката, който ме беше изцедила. „Имаш време тук“, беше казала тя.
Първият път, когато синът ми ака в хотела, извиках медицинската сестра в паника. В болницата съпругът ми беше сменил пелените. „Знаете ли как да сменяте памперс?“, попита тя, без да осъжда. Когато кимнах колебливо, тя демонстрира, подпирайки тялото му на лявата си ръка, докато стискаше бедрото му като палка за барабан. Изми го на мивката, преди да го почисти с кърпички. Бебето ми се зарадва. „Не можем ли просто да използваме мокри кърпички?“, попитах.
„По-малко вероятно е да развие обрив от пелени по този начин“, каза тя нежно.
Някои от заниманията бяха наистина сладки. По време на сеанс за плуване на бебета аз и съпругът ми пляскахме окуражително, докато гледахме как нашият син, скътан в надуваем ринг и заобиколен от гумени патета, уверено рита във ваната за големи.
Друга вечер в стаята ми влязоха фотограф и неговият асистент. След като постави няколко фона на леглото ми, асистентът се взря в очите на сина ми и започна да си тананика тихо и мелодично. Веднага бебето изпадна в транс. Успяха да го облекат като вестникарче, като зайче и в плажни дрехи. Когато го опаковаха в костюм на зелена круша, той заспа.
Колкото и очарователна да беше фотосесията, тя ме накара да се почувствам безполезна. Бях научила няколко трика от персонала, но те правеха всичко вместо мен и бяха по-добри. След около три седмици започнах да изпитвам клаустрофобия. В дългия тъмен коридор между стаите нямаше дори зрителен контакт с моите колежки майки. От време на време чувах части от живота на хората. „Не плачи, не плачи“, умоляваше една майка в съседната стая.
Друг път държах бебето си в стаята си, когато чух гневен мъжки глас в коридора. „Това място е като затвор“, извика той. „Жена ми е в стаята си и плаче. Ще те съдя!“
Синът ми вдигна поглед към мен, озадачен от суматохата. „Ш-ш-ш“, казах му аз. През вратата чувах тропащи крака и тихите гласове на персонала.
Въпреки че хотелът се рекламира като модерно и гъвкаво възприемане на традициите след раждането, не беше погрешно да го наречем място за изолация. Не можех да оставя приятелките или родителите си в стаята си или да изведа сина си на разходка. Всеки имаше униформа: майките носеха бели пижами с розови и зелени кръгове; медицинските сестри, които бяха изключително жени, носеха зелени дрехи; а бебетата носеха почти бели кимона. Само бащите носеха улични дрехи и нямаха официална роля – отражение на традиционно общество, в което се очаква майките да са женени за бащите и обикновено да са основните полагащи грижи. Малкото пъти, когато излязох – за лека закуска, бързо кафе с приятел и така необходимата среща със съпруга ми – сестрите ме попитаха къде отивам. Винаги се срамувах. „Задачи“, лъжех.
През последната ми седмица най-накрая намерих приятел. Марая, канадка с тайвански корени, току-що беше родила второто си дете, момченце. Един следобед след сутрешното ни хранене взехме бъбъл чай и седнахме на покрива. Сестрите буквално зяпнаха, като ни видяха заедно.
„Когато родих за първи път, просто мрънках“, ми каза Марая. Тъй като не се доверила на бавачката си, поела сама нощните смени и била толкова уморена, че едва можела да говори. И така, бременна за втори път, тя веднага запазила хотел.
Доверих ѝ, че ми беше трудно да съм сама със сина си. Американските ми приятелки вероятно ми завиждаха, но започваше да ми се иска да мога да си разменя местата с тях. Въпреки всичките безсънни нощи те сякаш веднага се свързаха с новородените си. Седмица преди края на престоя ми се чувствах почти по същия начин като в колата: тревожна, неадекватна, объркана.
Смисълът на следродилния период не е да се научат умения, напомни ми Марая, а да се възстановиш физически и психически от тежестта на бременността. На телефона си тя цъкаше приложенията за родители, които искаше да пробвам.
„Колко време държиш бебето с теб в стаята?“, попитах.
„От осем сутринта до единадесет вечерта.“
Шокът трябва да се е изписал на лицето ми. „Идеята е, че така мога да спя през нощта“, каза тя.
„Как се храниш?“
„Бързо."
Парадоксално, тя ме погледна виновно. „Приятелите ми казват, че трябва да почивам повече“, каза тя. Чувствах се зле, че прекарвах твърде малко време със сина си. Тя се чувстваше зле, че прекарва твърде много. Желанията ни да се грижим за синовете си и себе си изглеждаха взаимноизключващи се.
В деня, в който напуснахме, бебето ми получи „диплома“ в чест на първия му месец от живота. Но като майка се чувствах така, сякаш съм се провалила. Първите ми три дни вкъщи бяха не чаша студена вода, а ледена вълна. След 30 дни на относително спокойствие, бях шокирана от пълната липса на лично време. „Това е като мъгла, само че ти я забави с месец“, Лаура ми писа от Лос Анджелис. Единственият път, когато почувствах облекчение, беше, когато си взех топъл душ, който заглуши плача на новороденото ми в другата стая.
Почти веднага обаче усетих притока от интимност, за който жадувах, последван от тихо разбиране. Беше просто: не познавах детето си, защото не бях прекарала достатъчно време с него. Открих, че е избухвал, защото е бил преуморен. Той се наслаждаваше на дрямката върху нас, меките гърди на баща си и облягането на бедрата ни. Предпочиташе дългите разходки с количката, отколкото да бъде в коша. Хотелът ме беше освободил от отговорност за сина ми, което създаде емоционална пропаст. Строгите правила ни бяха попречили да научим за него като индивид.
Въпреки че не го разбирах напълно по онова време, престоят в следродилния център ми даде шанс да си поема дъх между преходите, преди да се потопя в маратона на родителството. Бях подходила погрешно към всичко. В ретроспекция, ако исках да се свържа със сина си веднага, трябваше да го държа с мен цял ден, както направи Марая. Или просто трябваше да се насладя напълно на почивката си, да зарежа всичко – проклети да са медицинските сестри – и да вярвам, че в крайна сметка ще науча каквото трябва.
Сега, когато и двамата със съпруга ми се върнахме на работа, изпробвахме няколко бавачки на непълен работен ден. Те могат да гледат сина ни няколко часа седмично. Нашата любима е жена на име Кони, която се появи за първия си ден с хирургическа маска и розови ексфолианти. В края на сесията тя ми изпрати подробна разбивка на това колко яде бебето и по кое време.
Наскоро заварих Кони да прави масаж на сина ми, като протягаше ръцете му и разтриваше малките му крачета. Той се разтегли в лепкава усмивка. Сцената ми се стори позната. Оказа се, че преди да стане частна бавачка, Кони е работила като гледачка в хотел за след раждане.
Сипах си кафе и започнах да приготвям обяд. Дните, когато храната пристигаше в хотелската ми стая на поднос, изглеждаха като халюцинация. Но безпокойството и чувството за неадекватност изчезнаха. След много седмици на бълнуване и много часове люшкане на плачещия ми син, за да спи, се почувствах напълно като негова майка. Вече познавах детето си по-добре от жената, която ми помагаше да се грижа за него. И след обяд със съпруга ми щяхме да го изведем на дълга разходка.
Колко струва този луксозен хотел
Според Гари Лий, основателят на MamiGuide, уеб сайт, който резервира следродилни хотели, хотелите струват средно 290 долара на вечер. За американците това може да изглежда като невероятна сделка. Но тук, където средната годишна заплата е малко над 26 хил. долара, месец престой може да погълне 20–30% от годишния доход. Но според Лий 65% от родителите се настаняват в един от тези хотели, дори ако това означава години спестяване. Подобни места за настаняване има и в Китай, и в Република Корея.
В Корея има и частни, и 19 държавни. Те се казват joriwon и цените в тях варират от няколкостотин долара до хиляди долари на вечер. Цените зависят и от условията, и от провинцията. Най-евтиният частен joriwon е в най-северната провинция (963 долара за две седмици при месечна средна заплата от 2400 долара). Най-скъпият е в Сеул (28 хил. долара за луксозни две седмици). Цените в държавните са с около 50% по-ниски от частните. Проблемът е, че в Република Корея 8 от 10 жени искат joriwon и местата просто не достигат. Резервации в държавните се правят предварително на място всеки месец и има хора, които висят по 10–13 часа, преди центровете да отворят врати.
А няма повече частни центрове, защото нивото на раждаемост пада, което, съчетано с по-високите цени, ги прави лукс.
Клариса Вей е автор на свободна практика. Тя е родена в Лос Анджелис, но живее в Тайпе. През миналата година излезе и дебютната ѝ книга Made in Taiwan: Recipes and Stories from The Island Nation (Направено в Тайван: рецепти и истории от островната нация). Сега тя разказва за това какво е изкараш един месец в луксозен хотел за майки с новородени.
Оригиналът на материала е публикуван в The New Yorker.
Раждането като съвсем естествен процес, който може да е споделен и от най-близките, все още е тема табу в голяма част от държавните болници в страната. Съвсем различен обаче е подходът на aкушерски практика „Зебра“, където вече 10 години жените са добре дошли да посрещнат бебетата си в компанията на своите партньори и/или дули.
Всяка жена получава индивидуална грижа в зависимост от нуждите си. Говорим с акушерки Йоана Станчева и Илона Нешкова как се развива акушерската практика през годините и как да бъдат по-добре подкрепени жените и техните бебета. А междувременно става дума и за събитието за родители и акушерки, което организират „зебрите“ на 21 март.
Разкажете за началото на „Зебра“ и как се разви практиката от 2015 г. досега?
Йоана: Започнахме без очаквания, тъй като знаехме, че тепърва имаме да градим образа на акушерската практика за семействата у нас. Можехме и да не успеем да накараме българските родители да повярват в ползите на този модел на грижи.
Постепенно стана ясно, че не само семействата, но и лекарите оценяват високо безопасността и удовлетворението, което носят акушерските грижи. Успяхме да намерим болница и лекари от всички необходими за едно раждане специалности, които да ни се доверят да бъдем това, което са акушерките по цял свят – основни обгрижващи лица на здравите жени с нискорискова бременност, които очакват здраво бебе.
Илона: Започнахме като две акушерки без големи очаквания. Сега сме три пъти повече и очакванията ни растат. За тези почти 10 години „Зебра“ беше един от стимулите на промяна в страната изобщо – повишаването на процента на нормални раждания, водното раждане като норма, а не екзотика, нормалното раждане след предишно цезарово сечение, външното верзио – все неща, които добиваха популярност и биваха нормализирани покрай нашата работа.
Наша беше и инициативата за две изключително важни и полезни обучения за акушерки – „Преглед на новороденото“ и „Реанимация на новородено“. Нямаме намерение да спираме да се развиваме и да развиваме модела за акушерска практика в България.
При вас родилките получават индивидуална грижа. Раждането обикновено се случва във вана. Разкажете повече за водното раждане и защо сте избрали именно този подход?
Йоана: Предлагаме ваната за раждане на всички, които имат интерес към нея, защото облекчава неприятните усещания към финала на раждането. Потапянето във вода обаче съвсем не е задължително – използваме и много други приспособления за разчупване на стандарта да се ражда на родилно легло и имаме раждания във всякакви позиции.
Но жените избират водата наистина често. Подозираме, че това е така, защото искрено им харесва! Екипът ни е обучен да асистира на водни раждания, съблюдавайки пълната безопасност на майката и бебето в сюблимен момент. В нашата практика около 90% от всички жени ползват ваната за обезболяване, а 50% и раждат бебето си във водата.
В държавните болници другият родител и/или дулата са нежелани от медицинския екип, но при вас са добре дошли. Защо е важно присъствието им по време на раждането?
Илона: Това е семейството/отборът на жената и ние нямаме нито желание, нито полза да ги разделяме. Придружителите не ни пречат, напротив – помагат ни и създават уют за раждащата жена. В допълнение има и отдавна научно доказани ползи от този тип подкрепа. Как бихме могли да сме против хора, които помагат и са желани от майката! Просто следваме това, което семейството иска.
В акушерска практика „Зебра“ съдействате не само за раждането, но и за грижите преди и след него. Какви са тези грижи и по кои теми жените усещат най-силна нужда от съдействие в тези моменти?
Йоана: При нас се проследяват нискорискови бременности – женската ни консултация е много цялостна и структурирана услуга. Извън медицинската част най-често работим със семействата да изградят реалистични очаквания за раждането и кърменето.
Още не сме свършили, скрол надолу
Това ни помага много, когато работим с тези хора с тяхното вече родено бебе, за да запазим посоката на родителството, която са определили като важна за тях. Всички тези неща се говорят многократно и предварително по време на женската ни консултация.
Какво липсва в българското здравеопазване, което да е в подкрепа на жените и бебетата? Кои са най-фрапиращите знаци, че промяна трябва да има и какво реално може да се промени?
Илона: Нямаме единни ръководства за работа с бременните и раждащи жени, така че всички ние, които работим в тази сфера, да правим едно и също във всяка практика и всяка болница. Това много ще улесни жените – да прилагаме уеднаквени и базирани на съвременни научни доказателства медицински грижи.
Най-фрапиращият знак, че има нужда от промяна, е процентът на цезаровото сечение в страната, който за миналата година надвишава 50. Би трябвало да има национален стремеж да намалим броя операции без индикации, за да се съобразим със световните препоръки - цезаровите сечения да са под 20% от всички раждания.
Съвсем скоро – на 21 март, организирате семинар, на който сте поканили различни специалисти, които ще говорят за грижите за жените, бебетата, както и за самото акушерство. Може ли да ни кажете повече за събитието и какво е необходимо, за да присъстваме.
Йоана: Работим толкова много с млади семейства, че виждаме много ясно нуждата им от по-фина настройка още преди появата на детето. Често очакванията към бебето и неговото поведение показват, че нормата не им е позната.
Искаме да направим събитие за всички нормални бебешки неща и по-лесния начин да гледаш новородено. Събитие, което улеснява родителите, а не отваря нови мисли за тревога или ненужни вещи. Това е идеята зад „Б“ КАТО БЕБЕ – да съберем експерти по нормалност, за да е лесно за всички, докато се чудят кое е правилното в морето от противоречива информация.
Имаме забележителна програма, която вече публикувахме, имаме утвърдени в областта си лектори, международни експерти и същевременно земни жени, които вече са минали по този път в личен и професионален план. Ще бъде уютно и полезно.
Събитието е безплатно и ще започне точно в 16:00 часа, така че очакваме всички участници да заемат местата си малко преди старта.
Раждането е свързано с много надежда, но и с немалко тревоги и притеснения. Един от начините да намалим напрежението е изборът на дула. Какво точно представлява тя, каква е разликата между дула и акушерка и как е приета дулата в българските болници, разказва Олга Дукат – акушерка, която е работила като дула в миналото.
Това е обучен асистент, който не е медицинско лице, но има специална подготовка, с която да оказва емоционална и физическа подкрепа на жената преди раждането, по време на раждането и след него.
Ролята ѝ е допълваща, но тя помага с подготовка и информация, която дава на бъдещите родители.
Дулата прави няколко срещи с майката преди раждането, в които говорят за самия процес и обсъждат план за раждането.
Дулата е неотлъчно до майката по време на раждането, подсказва ѝ как да диша, прави масаж, дава препоръки какви пози да заема, какви упражнения е добре да се правят, дава и така необходимата емоционална подкрепа.
След самото раждане може да остане до майката за няколко часа, както и да се виждат в следващите дни или седмица.
В тези случаи жената също преминава през много емоции и има нужда от подкрепа.
Не е много разпространено дулите да оказват подкрепа при секцио, но когато човек минава през операция, също е важно да е с познат, който е до него и отговаря на въпроси. В случая – помага и за кърменето след това.
Бихте могли да разчитате на отзиви от познати майки, доволни от подкрепата, която са получили по време на раждане. Има и Асоциация на българските дули, като повечето дули имат собствена страница в социалните мрежи, където майките също могат да ги открият и да се свържат с тях.
За разлика от дулата акушерката има медицинско образование и медицински отговорности. Тя асистира на самото раждане, поема бебето в ръце, прерязва пъпната връв, прави манипулации и процедури, но също и проследява дали всичко е наред медицински в рамките на целия процес.
Никое от тези действия не е в обхвата на действие на дулата. Тя не преглежда родилката, не слуша тоновете на бебето.
Акушерката носи медицинска отговорност, но често отново тя оказва и емоционална подкрепа.
„Ако една акушерка е спокойна, не е претоварена, може да отдели достатъчно време, би могла да се справи едновременно и като акушерка, и като дула“, казва Олга.
Реално обаче акушерките са много претоварени, тъй като има много голям недостиг на акушерки в България. Освен че се занимава с родилката, акушерката има и други медицински и административни отговорности.
При по-напрегната ситуация акушерката трябва да се фокусира в справянето с нея. Докато за дулата единствената отговорност е комфортът на майката. Т.е. каквото и да се случва, дулата е там, за да подкрепя майката и да я успокои.
Още не сме свършили, скрол надолу
Олга Дукат работи като дула и така вижда колко е важна ролята на медицинския екип, колко е ценно да бъде опитен и да има желание да подкрепя естественото раждане.
През цялото време, докато присъства на раждания като дула, ѝ прави впечатление каква сериозна потребност има от акушерки. Така с времето се развива от дула в акушерка и продължава да подкрепя жените по време на раждане. Когато работи в екип с дула, е много по-лесно както за нея, така и за жената, която ражда. Вярва, че никоя подкрепа в такъв момент не е излишна.
„Определено има голямо неразбиране към присъствието на дулата у нас. Системата е доста консервативна и трудно допуска външни лица“, казва Олга Дукат. По думите ѝ, много често екипът се чувства застрашен от присъствието на дула.
„Има притеснение, че жената е гласувала доверие на някой друг. Много често се смята, че дулите се бъркат в медицински решения, а това не е така.“
Оказва се, че у нас дулата често се възприема като натрапник, който, освен че няма образование, се изказва компетентно за неща, от които не разбира. Често дулата се бърка с акушерка за домашно раждане.
„Става дума за съвсем различни неща. Акушерки за домашно раждане има в страни, където домашното раждане е регламентирано и съществуват такива акушерски екипи. У нас няма подобни и ако има такова раждане, то не е асистирано от медицински специалист“, уточнява Олга.
Тя допълва, че дулата не може да замести и няма за цел да замести медицинския екип. „Ако всеки в екипа си знае ролята и всички заедно работят в синхрон, може да се получи много добре, но на практика екипите са резервирани и този синхрон не се получава.“
В частните има възможности да бъде допусната, но невинаги се гледа с добро око на присъствието ѝ. Много често акушерките възприемат дулата като конкуренция – жена, която няма медицинско образование, знае по-малко и умее по-малко, но едва ли не иска да взима повече пари от акушерката. И това схващане води до конфликт.
„Това е жалко, защото много по-лесно би било и за медицинските лица майката да има необходимата подкрепа и, ако те са много изморени от многото раждащи, да оставят друг да поеме емоционалната част на раждането, а те да са спокойни да гледат медицинската“, казва още Олга Дукат.
Много често след раждането жените изживяват силни емоции. Имат много въпроси и притеснения. Всичко около тях е ново. В тези моменти дулата може да даде съвети и насоки за кърменето, как да се успокои бебето, каква да е грижата за него.
Дулата може да отмени майката, за да си вземе тя душ. Някои от дулите предлагат готвене на полезна храна след раждане. Други са подготвени с различни техники за възстановяване и масажи, някои работят с масла, билки, чайове.
Подобна подкрепа е важна особено за майка, която ражда за първи път, но е подходяща и за вече раждала жена.
„За повечето млади родители промяната след идването на бебето е огромна. Изведнъж трябва да се грижиш денонощно за детето. Отговорността е изключително и за доста родители е силно изтощително – както физически, така и емоционално.
Идват въпросите: „Справям ли се? Добра майка ли съм? Ще имам ли време за мен, за мъжа ми, за кариерата ми?“
Промяната е много голяма и се пораждат притеснения, особено ако бебето плаче повече. Ако раждането е било тежко, възстановяването е по-трудно. За някои майки следродилният период е голямо предизвикателство. Нормално е да има признаци като тъга, меланхолия, жената може лесно да се разстройва.
„Ако тези емоционални състояния не преминат след първата–втората седмица и се усеща чувство на отчаяние, липса на смисъл, това са притеснителни симптоми, които може да са признак на депресия. Тя едва ли ще мине от само себе си и изисква внимание и подкрепа от специалист. Съответно майката и нейните близки трябва да следят за такива признаци и да се търси помощ при необходимост. Важно да е навреме“, казва още Олга.
Смъртта е част от живота. Но загубата на дете е това, което никой не иска дори да си помисли, че може да се случи. Затова и темата се отбягва. Болката и страхът са толкова силни, че повечето от нас предпочитаме да не мислим за нея.
Когато Вера губи бебето си, след първия шок вижда колко жени са ѝ писали, за да споделят, че са преминали през същото. Някои от тях е познавала от години, но не е предполагала, че са преживели подобно нещо.
„Това означава, че има някаква стигма. Дали защото едно време е било срамно да ти се случи, не знам. Но се оказва, че не са редки моментите, в които смъртта на дете се е криела в рода. Колко от нас знаем дали прабабите ни са имали аборти?“, разказва тя.
И наистина – Вера познава смъртта. Знае какво е да загуби близък, но вижда колко е различно, ако този близък е възрастен. Тогава може да се събереш с познатите, със семейството, да тъгувате заедно и да си спомняте за този човек. Така се случва с дядо ѝ, с когото е обикаляла Балкана и когто безкрайно много е обичала. С неговата смърт губи детството си, но когато си отива детето ѝ, осъзнава, че го няма бъдещето ѝ.
Първите дни не говори с никого. На деветия звъни на своя позната, която преди години губи сина си. „Единственото, което ѝ казах беше: „Искам само да ми кажеш, че има утре.“
И наистина – толкова е болезнено, че в началото и Вера не иска да говори. Първите ѝ думи към майка ѝ по телефона са: „Нищо не ми казвай, освен какво сготви днес“.
Денят на детето е неслучайно избран за появата на сина ѝ. За Вера, която е работила в детски център близо 10 години, този ден е бил най-хубавият от всички празници. Терминът е на 14-и юни и е готова да го посрещне с планувано секцио. Два дни по-рано е на лекар. Всичко е наред. Бременността като цяло е трудна, защото към 17-ата седмица след силни кръвотечения и много изследвания ѝ откриват тромбофилия.
Това означава, че трябва да е на специална терапия с инжекции и добавки. Намира своите доктори – единият в София, другият – в Пловдив, където живее. „Имах изключително следена бременност. Молихме се с мъжа ми да изкарам поне до началото на седмия месец, за да има шанс детето ни да оцелее, дори ако се роди по-рано, но нещата се стекоха нормално. Беше цяло чудо. Вече бях спокойна, че всичко ще е наред. И ето ме, стигнала до така бленувания 9-и месец, в болницата рано сутринта. Влизам в приемния кабинет. Нямам търпение да си видя детето. Страшното беше минало.“
Сестрата размърдва корема ѝ. Влиза дежурният доктор и препоръчва да става, да ляга, пита кога за последно е усетила бебето да мърда. Слага пак апарата. Тишина.
Внезапна вътреутробна смърт.
Вера не помни много от този момент, освен че се е обадила на мъжа си, който чакал пред болницата. Думите ѝ били: „Бебето умря“.
Тя е в шок. Не разбира как е жива, а детето в нея не е. „Ние сме едно, но него го няма. Аз оставам. Как така?!“
Но това, което правят след това в болничното заведение, е:
Оставят я сама и в шок да чака в стая доктора си 40 минути. Единственото, което иска, е да я няма. По-късно Вера им казва да не го правят с други жени в подобни ситуации, защото не е скочила от прозореца само защото се е отварял единствено нагоре, а не и встрани.
„Човек е в шок, не мисли. Не знае как да продължи. Тогава започнах да осъзнавам болката, която впоследствие изпитвах, и си мислих, че това няма да мога да го мина. Исках да умра“, спомня си тя.
Липсва всякаква емпатия от страна на персонала. По-късно, когато вече е в болничната стая, след операцията, на успокоителни, медицинските сестри си говорят пред нея какви са им плановете за вечерта. Единствено нейна позната, която работи в болницата, и докторът ѝ са съпричастни. Вера не изпитва болка. Не плаче. Просто я няма. „В съзнанието си вярвах, че съм умряла с детето, просто другите още не знаят. За мен няма утре. Няма нищо.“
На следващия ден, още на успокоителни, докато лежи в леглото, влиза в YouTube. Пуска си „Невидимо дете“ на P.I.F.
Това е песента, която отваря вратата на реалността, и в душата ѝ се настаняват тъгата и смазващата болка. Изведнъж сякаш се събужда. Но кошмарът не е сън. „Тогава започнах да плача и да осъзнавам, че детето ми го няма и няма връщане назад. Борил се е до последно и е издъхнал в моето тяло. Няма го. Крещя, плача и не разбирам защо.Та нали децата не си отиват преди родителите! Не е такъв редът в природата. Тази песен слушам всеки ден и до днес.“
Оттогава са минали 2 години и шест месеца. Синът ѝ е първото дете на Вера и мъжа ѝ. Много желано, искано, чакано. Живеят в Англия, но се прибират с идеята да правят инвитро процедури. Не е ясно защо не може да забременее. И в месеца, в който е насрочена дата с инвитро специалист, тя разбира, че е бременна.
Радостта обаче трае девет месеца. След операцията ѝ дават да види детето си, но Вера не пожелава. „Очевидно в този момент е трябвало да има някой по-силен от мен и да ми каже да го направя. Подписах документи. Казах си, че ако видя безжизненото му тяло, наистина няма да мога да се справя с болката. Мъжът ми също не успя да го види. Притесняваше се за мен. В деня на изписването ми, ми дадоха последен шанс. Вървях по един дълъг коридор и спрях пред вратата, където беше то. Не отворих. Нямах сили да го видя.“
Близките ѝ също не са били подготвени и не са знаели какво да я посъветват. Обикновено Вера е тази, която им дава кураж, и те не знаят как да ѝ върнат подкрепата си. Никой никога не е подготвен за такава болка. В скръбта човек винаги е сам, но е важно да е заобиколен от близките си хора.
Вера иска да се види с психолог веднага след операцията. Говори с него в болницата. После търси друг, но той я съветва на 40-ия ден да свали черната рокля и да продължи да живее живота си. Казва ѝ да мисли как всичко е наред и че ще има още деца. След няколко месеца вече намира своя психотерапевт, с когото заедно извървяват пътя на приемане на болката. Така, бавно и с малки крачки всеки ден, успява да се върне към живота.
„Толкова е важно в такива ситуации срещата със специалист“ – казва Вера и допълва, че срещите с терапевт не могат да бъдат заместени от разговори с близки и приятели.
„Безкрайно благодарна съм на моя терапевт. С нейна помощ аз се хванах за живота. И намерих начин как да продължа с болката, като я приех.
Клише е, но повечето хора казват „Нали имаш приятели, защо ти е да говориш с психолог?“ Не сме свикнали да търсим такава помощ. А от близки чух какво ли не: „Ще си имаш друго. Можеше и да е по-лошо.“ Какво по-лошо може да има от смъртта на дете?!“.
Подобни думи не я успокояват. Благодарна е на онези, които нищо не казват, а само са до нея. Няма успокоителна дума за подобно нещо.
От „любимите“ ѝ „успокоения“ е: „Има и по-страшни неща, можеше да е по-зле, има войни…“ Все изрази, които не съдействат, а омаловажават личната болка, превръщайки я в колективна.
„Казваха ми: „Вие сте млади, няма страшно, ще имате второ“. Моля ви, това не го казвайте! Страшно е да го чуеш в този момент. Едното няма да замести другото.“
На няколко пъти Вера се усеща как отговаря „не“, а вътрешно се съпротивлява на лъжата. Друг път казва: „Имам и то е на небето“.
Хората започват да се извиняват и да се чувстват неудобно, че са попитали, но всъщност Вера е убедена, че който задава подобни въпроси, трябва да е готов да чуе истината. А тя не винаги е: „Да, имам две деца, много са злояди и палави“.
А пък дали си е мислила за друго дете – в началото категорично не. Отнема ѝ година и половина, докато каже „Може би“. Първоначалната ѝ реакция е „Никога повече“. Не си представя как би могла да мине през деветте месеца на бременност в страх какъв ще е краят. И това се оказва процес. „Както бях – „Не“, сега съм – „А, защо пък не“.
Но в този неин път на намиране отново, стъпване на краката си и осъзнаване се разделя с мъжа си. Пътищата им се разделят, но остават близки и с безкрайно уважение един към друг.
Сега, останала сама, мечтае да осинови и да роди още едно дете.
В такива тежки моменти съвсем естествено се появява чувството за вина. „Човек има нужда да я разпредели“, разказва Вера. „Затова често чуваме по новините за пребити доктори, които не са направили необходимото, за да оцелее болният.“
В случая с Вера тя обвинява само себе си, което е още по-страшно. „Ако имаш гняв към доктора, то тогава даваш тази отговорност на него, а аз щях да тъгувам и да съм ядосана. Но и двамата лекари, които следяха бременността ми, са най-прекрасните и, ако ми се случи пак да забременея, ще ги потърся отново. Те нямат вина, направиха всичко възможно. Вярвам в тях. Първоначално обвинявах себе си. Какво пропуснах, какво още можеше? Направих ли всичко по силите си детето ми да оцелее?"
Някак успява да преработи тези сложни емоции. Преминава през случилото се без омраза и обвинения, въпреки че се среща с вътрешен гняв и с неизменното „Защо на мен?“.
„Като го кажеш, все едно питаш защо не се случи на някой друг. А аз не искам никой да изпитва подобно нещо. Не е справедливо, но има неща, които не ги решаваме ние. В мен няма омраза, вече не търся защо така се случи. Има неща, които нямат обяснение. Те просто се случват и на нас ни остава само да ги приемем и да продължим напред.“
Вера среща жени, на които се е случило същото, но вижда как някои от тях още не са излезли от болката. „И това е страшно. Човек трябва да избере дали да остане в нея, или да се опита да продължи. Когато стигнах до дъното, единственият избор, който имах, е да се изтласкам нагоре. Не искам да остана в това чувство. То е с мен всеки ден, но пак мога да се смея, да съм добър човек, вече не си задавам въпроса Защо на мен?“.
„Когато една жена спре да говори за това, близките си казват: Тя е добре вече, ходи на работа. Но тя може и да не е добре, мълчанието обикновено е вопъл за помощ“, смята тя.
Вера е наясно, че разговорът ѝ с близките е важен. Прави го в момент, в който е готова за него. Година след случилото се пита всеки от семейството си как ги е заварила тази новина, какво са преживели.
„И тях ги е боляло, затова и беше толкова трудно да ги попитам. Направих го, защото е част от процеса на преобразуването и тази тема табу трябва да стане част от живота ни. И те са загубили: мъжът ми – дете, родителите ми – внуче, брат ми – племенник. Имам късмет да съм заобиколена от хора, на които сега, 2 години и 6 месеца след случилото се, мога да се обадя късно вечерта, плачейки, и да говоря за детето си. Какво щеше да е, ако беше тук? Щеше ли да говори много, да обича да яде моркови, да дърпа кучето за опашката? Имам хора, с които мога да вляза в света на „Какво ако…“.
Още не сме свършили, скрол надолу
Вера намира утеха и в групата „Положението е Майко Мила“: „Наистина е голяма сила. Сякаш се срещаш с онази далечна леля, която не виждаш често, но когато имаш нужда отиваш при нея и тя просто ще те чуе. Ще чуе дори това, което премълчаваш.“
Денят на детето вече е различен. Бебето ѝ е кремирано, а Вера не взима праха му. Няма гроб, на който да ходи. Няма го и чувството за необходимост от това, не и когато става въпрос за дете. То остава невидимо.
Това, което Вера прави в този ден, е да е на морето, на плажа на Каваци. В 7 сутринта, когато ѝ казват новината. Влиза в морето с балони и ги пуска по водата.
Миналата година, когато трябва да е първият рожден ден на сина ѝ, балоните влизат много навътре в морето. Отнякъде се появяват делфини. Първо е един, после идват още два.
Заобикалят балоните и сякаш си играят с тях.
Миналата година за първи път Вера пише в „Положението Майко Мила“ и моли който има желание, да пусне в този ден балон в небето за всички деца, които са там. Получава много снимки и клипове на деца, пускащи балони. „Това значи много за мен. Не мога да направя празник на детето си, но не искам да правя и помен“, разказва тя. А детската стая, в която постепенно започва да влиза, не иска вече да я усеща тъжна. Иска да е заредена с любов и енергия.
„Помолих в групата, ако някой иска, да ми изпрати детска рисунка. Представях си, че ще получа двайсетина, които да окача на стената. Написах пост и след месец вече имах изключително много съобщения. Откликнаха и напълно непознати. Всеки ден ходих до Еконт да взимам пратки. Цели групи от детски градини се бяха включили и ми пращаха наведнъж рисунки. Беше нещо, което никога няма да забравя.
Тази емпатия от хора, които не те познават, е велико усещане. Така стената в детската стая светва. Вече не е онази тъжна стая, в която тя не може да влиза. Впоследствие я превръща в спалня. Усеща чистата енергия на децата, които са рисували, и вижда в това и своето спасение – пътят да се научи да живее с тази болка.
А тя е с възходи и спадове. Жива остава за цял живот: „Ще я има, докато дишам, без значение колко деца ще имам след това“, казва Вера, но е наясно, че ако не се говори на тази тема, то тя не изчезва, само остава непреработена. И макар да не минава, придобива различен облик във времето.
„Много искам да кажа на всички жени, преминаващи през тази болка, това, което аз имах нужда да чуя: „Има утре, обещавам ви! Има утре… Просто се хванете за живота!“
Всяка жена, която ражда в Нидерландия, има законното право на kraamzorg (произнася се приблизително като краамзорх). Задачата пред този човек е да помогне с всичко. И наистина имаме предвид всичко – от кърмене през пране до отпращане на гостите.
И това е наистина прекрасно, защото всички хора, които стават родители, минават през едно и също – шока от раждането, тотално замъглен мозък от хормони и едно новородено, които си иска своето. Но в Нидерландия всеки, независимо от обстоятелствата си, има законното право – покрито от социална осигуровка – на помощ.
Тези обучени специалисти идват в дома всеки ден, обикновено в продължение на осем дни, като предоставят съвети, увереност и практическа помощ. Тяхната роля е различна от тази на акушерките, които продължават да наблюдават жените и бебетата след раждането. Но акушерката и краамзорхът работят заедно. Краамзорхът информира акушерката за здравето и напредъка на майката и бебето, както и подкрепя родителите, докато се справят с детето. Звучи доста различно от България, нали?
Асистентът по майчинство, обяснява Бети де Фриис от Kenniscentrum Kraamzorg, организацията, която регистрира и управлява асистентите, „се грижи за жената през първата седмица, съветва я относно кърменето и храненето с шише, хигиената, дава съвети … всичко свързано с безопасното майчинство и безопасността на бебето. Тя е там по цял ден през повечето време, за да може да види как се справят.“
За да се подготвят, асистентите се обучават в продължение на три години – комбинация от академични стажове и стажове на работното място. Имат и редовно опреснително обучение във всичко – от възстановяване след цезарово сечение до подпомагане на кърменето. Както и за евентуален сексуален тормоз, за това как да се разпознават съмнителни травми, как да се водят диалози с майките пушачки, как да се намира повече време за сън за всички – въобще абсолютно всичко, което има значение. Курсовете са и офлайн, и онлайн.
Има и още по-специални асистенти. Така наречените краамферцохстерс, които получават специално обучение. Те се намесват при тежки случаи – смърт на майката/детето, майка с физически затруднения, бебе, което се ражда с проблем, баща, който е терминално болен, или майка със сериозни ментални проблеми след предишна бременност.
Жозет Феерман е краамзорх от 15 години, а преди това е работила в банка. „Прибрах се вкъщи и казах на съпруга си: „Никога няма да познаеш какво направих днес, напуснах работата си“, казва тя в интервю за The Guardian.
Вече е присъствала на раждането на около 600 бебета. В Нидерландия раждането в домашни условия все още е доста разпространено – около 14% от ражданията в страната стават у дома (при 80% след Втората световна война). При раждането в домашни условия идват две акушерки, но няма болкоуспокоителни. Иначе има и болници, и центрове за раждане, където при нужда се дават. Но и в тях в общия случай не задържат майките и новородените особено дълго – изписват ги още същия ден.
Присъствието на Феерман означава, че семействата „се чувстват обгрижени“ и получават помощта, от която се нуждаят – част от нейната работа е да поддържа връзка с други звена на системата за майчина грижа, за да гарантира, че семействата получават нужната подкрепа. „Това прави краамзорх толкова специален и важен човек.“ Тя работи и по време на пандемията от коронавирус. Дори тогава, когато са забранени посещения на роднини. Дори и сега, ако някой от родителите е болен от коронавирус, тя продължава да работи с пълно защитно облекло. Но в подобна ситуация смените са ограничени до три часа.
Още не сме свършили, скрол надолу
Те са очевидни – как се допуска непознат човек в дома и как му се поверява грижата за новороденото. Има и такива хора, които отказват краамзорх. Но са малцинство. Явно в страна, където една трета от територията е под морското ниво, доверието към това, че институциите си вършат работата и няма да ти изпратят някой неподготвен, е достатъчно високо.
Приемането и непредубедеността са решаваща част от работата, казва Феерман. „Ти си един вид хамелеон. Работиш с всякакъв вид хора: високообразовани, хора, които не могат да четат или пишат, чужденци, бежанци, много различни култури.“ Едно от важните умения, казва тя, е „да можеш да се адаптираш и да разбереш, че всички имат толкова различни гледни точки. Трябва да намериш пътя, защото това, което другите хора правят, не е непременно грешно, просто е различно.“
Някои семейства неизбежно искат тя да остане. Понякога има и сълзи. Но обикновено и тя, и родителите са готови да продължат, когато седмицата наближи края си. „Щастливи са, че съм там. Но винаги казвам, че е добре в края на седмицата да се радват, че си тръгвам“, добавя Феерман.
И държавата, и родителите. Родителите плащат по 4,80 евро на час. Стандартните часове в момента са 49, макар че законът дава избор – между 24 и 80 часа. Държавата добавя още пари в зависимост от квалификацията. Максималната сума на час е 19,83 евро, което не е особено много. Минималното заплащане в страната е 12,40 евро на час, но средната часова ставка е 25,29 евро.
Има, разбира се, по-желани асистенти. Има такива, които перат и чистят, има такива които дори остават и преспиват, ако има нужда. Съответно бъдещите майки си разменят имена и координати. Но назначенията минават през базата данни на Kenniscentrum Kraamzorg и не винаги са по желание.
Може да ни се струва, че 10 лв. на час за опитна детегледачка са нищо (в София цените са по-високи), но има семейства, които не могат да си ги позволят. И прекратяват допълнителните грижи по-рано. Освен това има и осезаем недостиг на персонал. В момента в Нидерландия работят около 9000 краамзорх. Предишното правителството твърди, че са необходими още 11 000.
Това обаче може и да не е точно така, защото Нидерландия промени законодателството по отношение на майчинството и бащинството. До 2019 г. бащите получаваха само три дни платен отпуск. В момента той е вдигнат на 6 седмици. И може да си вземеш още 9 седмици при 70% от плащането за предишните шест. Тоест нуждата от асистент за майчинството се променя. Платеното майчинство от доста време е заковано на 16 седмици, като и там важат следващите 6 с по-ниско плащане.
Често се смеем на хора със странни имена. И не само се смеем, дори ги търсим, за да им се подиграваме. Защото понякога сме си такива – гадни и радващи се на чуждото „нещастие“. Но дори и нашите шеги – примерно, един приятел, който се казва Славейко, да кръсти детето си Площад, бледнеят пред идеята на журналистката от ABC Кирстен Драйсдейл.
В телевизията, където тя работи, има предаване, което се казва What the FAQ. И има куп хора, които питат дали има ограничения за имената на децата в Австралия. И когато през юли на бял свят се появява третото ѝ дете, тя решава да тества правилата. Драйсдейл го записва като Methamphetamine Rules („Метамфетаминът е топ“).
„Искахме да го кръстим с най-скандалното име, за което можем да се сетим, защото предполагахме, че ще бъде отхвърлено“, казва тя. „Но не се оказа така – за съжаление Methamphetamine Rules се промъкна през пукнатините.“
Говорител на отдела на Ню Саут Уелс за раждания, смърт и бракове обясни, че „необичайното име“ е „за съжаление пропуснато“. „В отговор на това много необичайно събитие ще разгледаме отново процесите в регистъра. И очевидно ще работим със семейството за промяна на името”, обясни говорителят.
Говорителят обаче добавя, че оригиналното име няма да изчезне. „Име, регистрирано при раждане, остава завинаги в регистъра за раждания, смърт и бракове на Ню Саут Уелс. Дори ако то бъде официално променено.“
Драйсдейл казва, че са избирали между „Метамфетаминът е топ“ и „Нангс е топ“ (Nangs Rule). „Нангс“ е австралийски жаргон за патрончета с азотен оксид, използвани за мимолетно надрусване. Тя обаче отхвърля Нангс, защото се притеснява, че одобряващият в регистъра може да не знае какво означава това и съответно да го одобри по-лесно.
„Избрахме метамфетамина, като си мислехме, че няма начин някой да види тази дума и да си помисли, че е ок“, казва Драйсдейл. Според нея ѝ е отнело известно време да убеди съпруга си, но той се е съгласил с експеримента. „Но сгрешихме“, казва тя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Драйсдейл добавя, че е имала впечатлението, че ако дадено име е отхвърлено от регистъра, оттам избират вместо родителите. Според говорителя на регистъра това се случва само ако родителите не предоставят друг вариант на име на новороденото.
Засега Драйсдейл не иска да разкрива какво ще е новото име на бебето. „Съпругът ми каза, че може би псевдонимът му трябва да бъде „Спийди“ (бел. ред. – букв. „бърз“, но всъщност е жаргон за друг вид наркотик – „спийд“), но съм сигурна, че след време ще се сдобие със собствен прякор, който да е подходящ за истинското име и личността му“, казва Драйсдейл. „Той е много спокойно дете, красиво момченце, няма да има нищо общо с човек, употребяващ метамфетамин.“
