fbpx
Психично здраве

Изплувам от депресията с време за себе си. А сега, когато съм баща?

18 ноември 2023
Мигел и Оливия - депресията и усмивката

Това е историята на един баща, който страда от хронична депресия. Човек, който винаги е имал начин да контролира тежките си периоди. Но раждането на дъщеря му променя рутината на депресията и го изправя пред сложни последствия.  


Дъщеря ми се роди на 4 януари през нощта. Това не беше лесно раждане – продължи над 24 часа и завърши със спешно цезарово сечение. Когато сестрата я доведе при мен от операционната, си помислих: „Сега се предполага, че трябва да я взема ли?“ Това беше първият път, когато държах бебе. Повечето ми приятели и роднини вече имаха деца, много от тях вече бяха тийнейджъри, но някак се оказа, че никога да не съм държал бебе. Не беше случайно: никога не съм ги харесвал и винаги съм се страхувал да имам деца.

Живея с депресия от тийнейджърска възраст. Трудно е да се обясни какво е страданието хронична депресия. Мнозина се научават как да се справят ден след ден, потъвайки в тъга, докато са сами или с най-близките си. Но постоянно има много страдание. За мен най-зле са сутрините. Боря се да намеря причина да започна деня си и трябва да използвам всеки инструмент, с който разполагам, за да извадя ума си от тази примка. Повечето инструменти включват да си позволя да бъда тъжен и мрънкащ за няколко часа, докато събера сили и настроението ми започне да се променя. Това е досадна всекидневна задача, която изисква време и концентрация.

Дупката на депресията

Благодарение на тези механизми успях да стана функционален депресиран човек. Никога не пропускам работен ден, много малко хора ме виждат тъжен и рядко отказвам нещо планирано с приятели. Но едно бебе представляваше сценарий с толкова много променливи извън моя контрол, че винаги е изглеждало като ужасна идея. Страхувах се, че предизвикателствата на родителството ще ме тласнат в дупка. Същата дупка, от която хората с депресия се измъкват със зъби и нокти всеки ден. Останах извън тази дупка благодарение на механизми, които почиват на възможността да имам време да се възстановя, време да се събера, просто време за себе си. С други думи, онова, което се изпарява първо, когато трябва да се грижиш за бебе.

Историята как в крайна сметка имам дете е дълга, заплетена и трудна за обяснение. Но нека просто кажем, че аз и партньорката ми проведохме дългогодишно състезание по взиране без мигане. Сигурно всеки друг би се отказал от мен, като види твърдата ми позиция към децата. Но жена ми не го направи. И в крайна сметка с годините започнах да имам различен поглед върху живота. В продължение на десетилетия депресията ме тласкаше безмилостно да търся смисъл в живота, да намирам цел и да изграждам наследство, основано на признание. Но когато преминах границата на 45-те години, станах по-изтощен. Не по лош начин. Искам да кажа, че започнах да приемам идеята за „наследство“ не толкова сериозно. Винаги е била цел, преследвана от его и егоизъм. Но факт е, че годините минават, животът минава, а големият момент на слава не настъпва.

Не е нужда да харесваш всички бебета

Време беше да преосмисля приоритетите си. Да имаме дете щеше да направи партньорката ми щастлива. Това в крайна сметка е причината да променя решението си. И както един мой добър приятел често казва:

Всъщност не е нужно да харесваш всички бебета. Просто трябва да харесваш собственото си.

Изминаха десет месеца и съм щастлив да съобщя, че наистина харесвам дъщеря си Оливия.

Но през това време открих, че бавно се плъзгам в страховитата дупка на депресията и обичайните ми предпазни механизми не могат да се задействат, защото нямам време да им позволя да сработят. През ден се сблъсквам с ново житейска промяна заради бебето и това не ми харесва. Чувствам, че вече нямам контрол върху собственото си време и не мога да решавам кога да правя каквото и да е. Идва например момент на вдъхновение или продуктивност и той отива на вятъра, докато играя с дъщеря си. И колкото и да обожавам Оливия, да играя с часове с нея просто не е много забавно. И все пак се старая да съм най-добрият баща, който мога да бъда.

Начините, по които грижите за новородено внезапно променят живота, със сигурност могат да тласнат всеки към депресия. И трябва да призная, че това, че съм бащата, е по-скоро привилегия. Начинът, по който майката е засегната през първите няколко месеца след раждането, е просто брутален, но това не означава, че бащите също не могат да имат проблеми с психичното здраве. За тези от нас, без значение майки или бащи, които вече познават депресията, нещата в главите ни могат да действително доста да се объркат.

Егоизъм и безкористност

Избягването на тъгата е моят основен приоритет от десетилетия. И понякога това ме кара да действам твърде егоистично. Грижата за нов живот обаче изисква постоянна безкористност и приоритетите ми трябва да се променят драстично. Трябва да оформя нова житейска парадигма, която постоянно да измества фокуса на моята енергия и усилия от мен към друго човешко същество. И това ме плаши. Но хората, които страдат от хронична депресия, са свикнали да оцеляват. И стига да успеем да останем живи, можем да се справим с всичко.

Оливия е една голяма усмивка през цялото време. Докато вървим по улицата, тя се усмихва на хората от количката си. В автобуса, във влака, седнала в кафене, тя е будна, любопитна и усмихната. Вече носи повече радост на този свят, отколкото аз някога съм или ще донеса. И може би това ще се окаже наследството, което съм търсил цял живот.


Мигел Масиас е испански аудиопродуцент. Това е личният му разказ в текст за The Guardian.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross