Хвърляме се много рисково с тези пет предложения за книги, защото не можем да гарантираме за тяхната универсалност. На нас ни харесват, на вас може да не са ви по вкуса, но пък вярваме, че във всяка от тях може да намерите по нещо за себе си.
Разбира се, за да не ви подаваме къси пасове само със заглавия, ще добавим личната си аргументация за конкретния избор. В края на краищата, ако се чудите дали да ни имате доверие, но пък искате да подарите книга, винаги може да изберете ваучер.
Сигурно сте я чели или поне сте гледали филма на Иванка Гръбчева. Марко Стойчев и Мориц Йомтов, по-известни с писателския псевдоним Братя Мормареви, са авторите на историите за небивалите приключения на група деца. Пакостите им и упоритостта на героите да следват мечтите си ще ви върнат в едни по-различни години. Днес Камен, Маляка, Пантата и Добролюб вероятно са обременени от множествити отговорности възрастни, но книгата ни напомня за изминалите моменти, когато си мислехме, че детството ще бъде вечно.
Това е книга на сръбския автор Горан Петрович, която по-скоро ще намерите в антикварните книжарници. Емблематичната корица и специфичният формат на изданието загатват донякъде за историята, която се разпростира в дълбочина, когато подхванете страниците. Тук героите се намират, четейки заедно, на страниците на произведение, което едновременно разлистват. Ако обичате книгите, е много възможно да се влюбите в тази. В нея се обединяват страстта към четенето, към невероятните преживявания в един паралелен и магичен свят.
Това е историята на едно бебе, което още не се е появило на бял свят. В историята, разказана от автора Иън Макюън, се заплитат мистерия, малко криминални нюанси, и се постилат фундаментални въпроси – като например чува ли наистина бебето в утробата и възможно ли е всички да носим една несъзнавана памет още оттогава? Според Times романът не се вписва в никаква категория – толкова е уникален. Daily Telegraph хвали необичайната гледна точка, а Guardian смело нарича книгата „шедьовър“.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ако вече сте чели тази книга на Херман Кох, може като нас да си купите последната му, преведена на български – „И за това ли ще пишеш книга?“ За нея обаче все още не можем да кажем нищо, тъй като тя кротко чака реда си в библиотеката у дома.
В случай пък че сте гледали филма „Вечерята“ и сте останали леко разочаровани като нас (мислим, че дори Ричард Гиър не успя да го спаси), имайте предвид, че от страниците въображението ви ще се размърда по един изключителен начин. Още преди сериала Adolescence в романа си Кох поставя въпроса за това доколко познаваме децата си и на какво са способни тийнейджърите. Колко далеч може да стигне родителят, за да защити сина си? И защита ли е това? От „Вечерята“ няма да ви стане леко и приятно, но пък то животът да не е за това!
Въпреки че заглавието звучи като учебна литература по психология, всъщност става дума за детската книжка на Фелисити Брукс и Мар Фереро. И ви я препоръчваме както за детето (освен ако вече не отглеждате тийнейджър – не че няма да му е полезна, но едва ли ще я чете), така и за вас, родителите. Книжката отговаря на въпросите защо имаме тревоги и какво да направим, за да не ни притесняват толкова. Препрочитайки я с децата, ще ги насочите как да се научат да управляват емоциите си, по-конкретно тревожността и страха. На последните страници ще намерите и напътствия към възрастните – по какъв начин можем да помогнем на децата да се справят, подкрепяйки ги.
„Нощ на литературата“ ще се състои на 24 септември за 14-ти път. Тази година България се включва в европейската инициатива с 22 книги от 20 държави, които представят съвременната литература.
Две от книгите са написани на български, една е от писателка с български произход, две от избраните произведения отбелязват важни годишнини, а жанрово тазгодишната селекция включва романи, разкази и поезия. Специално внимание е отделено на младежката литература. В София за поредна година е предвиден и жестов превод на някои от локациите и отново в столицата събитието ще завърши с Нощен литературен маршрут.
Различни места, които не е задължително да са типични за литературата пространства, се превръщат само за броени часове в „читателски гнезда“, в които творци, журналисти и преводачи четат откъси от съвременни европейски литературни произведения, издадени на български език.
Четенията започват едновременно в 18:00 ч. във всички читателски точки в София и страната. Изключение прави единствено Ловеч, където събитието ще започне от 16:00 ч. Всяко от четенията се провежда през половин час, в който публиката може да се придвижи от едно „читателско гнездо“ до друго.
В София „читателските гнезда“ са общо 22. Във всяка от локациите един и същи откъс от дадена книга ще бъде прочетен във фиксирани часове, съответно: 18:00, 18:30, 19:00, 19:30, 20:00, 20:30 и 21:00 ч.
„Нощ на литературата“ се провежда едновременно в София, Варна, Велико Търново, Видин, Габрово, Добрич, Ловеч, Пазарджик, Пловдив, Русе и село Чавдар. Събитието дава възможност за среща на живо с литературните произведения.
Книгите, включени в този каталог на европейската белетристика и поезия, четени едновременно в рамките на три часа на различни места в града, показват разнообразието и сходството в литературите на европейския континент.
„Нощ на литературата“ е и индивидуално преживяване. Всеки може да избере сам пътя и личния си маршрут.
В рамките на тези три час в различни точки публиката ще чуе част от произведенията на Туве Янсон, Елиас Канети, Даниел Келман, Капка Касабова, Юрий Андрухович, Йоанна Елми, Тон Телехен, Кевин Бари, Ирене Сола, Дача Мараини, Натали Сковронек, Флориан Илиес, Тодорис Гонис, Томас Корсгор, Лесли Пар, Марчин Шчигелски, Изабел Рио Ново, Владимир Илиевски, Петер Кантор, Аня Мугерли, Иржи Падевет. Писателят Владимир Илиевски ще гостува на живо по време на четенията на неговата книга.
Още не сме свършили, скрол надолу
В София книгите ще бъдат четени от Амелия Личева, Александър Митрев, Асен Кукушев, Бойана Стоянова, Гьорги Георгиев-Антика и Игор Дамянов, Георги Златарев, Демина Иванчева и Александра Тиммерман, Димитър Николов, Зорница Христова, Иван Николов, Ива Панева, Ива Тодорова, Ирина Флорова, Йоана Буковска, Линда Русева, Марина Деливлаева и Стефан Артамонцев, Милена Янинска, Петър Русев, Сава Славчев, Симеон Владов, Стефан Стоянов, Тотьо Христов.
В читателски гнезда ще се превърнат:
Всички подробности за книгите, четците и читателските гнезда могат да бъдат открити на сайта на събитието.
Ваканцията дойде, а с нея стана време и за… Не, не за почивка, никак не се обърквайте. Кой дава така смело отмора и мързел в българското образование! За списъците отваряме думата. Не списъка за пазар, пак се отнесохте. Отваряме списъка с препоръчително задължителните книги за четене. Струва ви се, че почти не се е променил от времето, когато вие сте били ученици ли? А това е било преди 20 години ли?
В такъв случай ви предлагаме една интересна алтернатива, защото ако някоя система е решила да тъпче на едно място десетилетия наред, вие необходимо ли е да сте толкова назадничави?
Допитахме се до Зорница Христова от издателство „Точица“. Ето ги нейните препоръки за лятно четене за най-малките ученици, разпределени по класове, и ситуирани встрани от традиционния задължителен списък.
Лоран Моро, „За какво мислиш?“
И кратките книги могат да бъдат дълбоки и красиви. „За какво мислиш?“ ни помага да надникнем в мислите на хората. Да си представим техния вътрешен свят. И така, може би, да се научим да се поставяме на тяхно място. Освен това е просто изключително красива и забавна.
Себастиан Мешенмьозер, „Гордън и Тапира“
Как можем да сме приятели, когато сме толкова различни? Попитайте свръхподредения пингвин и свръхразхвърляния тапир. Може би все пак има начин да запазим удоволствието от общуването?
Зорница Христова, „Мил домашен комар“
Смешна история за приятелството, музиката и един шумен, гръмогласен провал. Или може би не? Може би приятелствата нямат нужда да са съвършени, за да бъдат щастливи?
Награда „Константин Константинов“ за най-добър илюстратор за 2025 г. за Ясен Григоров.
Тон Телехен, „Рожденият ден на катерицата и други истории“
Лятната ваканция е празник! А тази книга е за празниците – как мечтаем за тях, как треперим в очакване, как се опитваме да ги запазим, за да можем да ги преживеем наново. Също като летните дни, нали?
Милите и закачливи истории на Тон Телехен съдържат най-необикновените торти на света и нещо, което само охлювът и жирафът могат да разберат. Както и една малка черна кутийка, в която да приберем най-хубавите си дни.
Тон Телехен, „Писма до всеки и до всички“
Топла и човешка книга за общуването под формата на писма, които животните герои могат да напишат до всеки. И един до друг, и до масата, на която пишат, и до слънцето… И през техните искрени опити да намерят най-верните думи се замисляме какво всъщност кара едно писмо да стигне до сърцето на получателя си. И какво имаме да си кажем.
Юрис Звиргздинш, „За рева на лъва“
Олеле! Лъвът в зоологическата градина си е изгубил рева. И има опасност да го пенсионират!
За щастие, на помощ се притичат трима приятели – момиченцето Раса, неговото куче Зоро и плюшеното мече Тобиас. Тримата заедно се захващат да събират звуци за нов рев – първо от шума на домакинските уреди, после от рева на коли и лай на кучета, после…
Юрис Звиргздинш е сред най-обичаните и популярни латвийски автори, а мечето Тобиас е неговият любим герой.
Още не сме свършили, скрол надолу
Има толкова много въпроси, на които училището не успява да отговори! Дошло ли е времето на машините и какво значи да си човек точно сега? Как да разпознаем истината от лъжата – и защо изобщо съществуват лъжи? Трябва ли да се отчайваме от провала – или има полза и от него? А трябва ли да променяме същността си, за да си намерим приятели?
Тази умна и забавна поредица не дава готови отговори, а насърчава децата да мислят. Дава им „храна за размисъл“ – както подобава на истински „философски закуски“. Последните заглавия са „Машините и хората“, „Истината и лъжата“ и „Смехът и сълзите“.
Мама Нинджа е една, но всъщност е всяка майка. Тя се превърна в събирателен образ на жената, която работи, грижи се за децата (понякога много деца!), минава през предменструалния си период, тича към менопаузата, завива да напазарува продукти за мусака и даже умува как да запази страстта в отношенията с партньора си.
Мария Пеева добавя към целия този списък и писането на книги, паралелно с поддържането на сайт за жената, децата, семейството и нещата от живота, които ни правят щастливи.
И понеже говорим на един език, я поканихме на виртуална раздумка. И така – Майко Мила! Влиза Мама Нинджа!
Трябва ли една майка да бъде като нинджа, за да може да се справя с родителстването?
Тя, без да иска, в някакъв момент се превръща в същинска нинджа. Дори не е въпрос на избор. Слава богу, че майките имаме добре развити инстинкти и се справяме. Не само се справяме, а дори и се забавляваме междувременно.
Вие как успявате да жонглирате с всички задължения вкъщи? Семейството Ви е многобройно… Всъщност, я се пребройте! Колко деца и внуци очакват грижата Ви и как успявате да се справите с толкова ангажименти?
О, семейството ми е голямо, но един по един порасналите ми момчета си хващат пътя и сега у дома живеят само един 17-годишен и един 12-годишен. Е, и внучето се появява от време на време. Но онези времена, когато готвех и домакинствах всеки ден за 4 вечно гладни момчета отминаха.
Кога един родител е успешен родител? Има ли въобще такова определение и нормално ли е да се проваляме?
Всеки ден в нещо се провалям и всеки ден в нещо успявам. И всеки ден се уча от грешките си.
Според мен съвременните родители, макар и по-тревожни от предишните поколения, са по-добри родители, защото не се смятат за безпогрешни и всезнаещи. Ако човек вярва, че винаги е прав и всичко знае, той спира да се развива.
Ако трябва да обобщите подхода си на възпитание с три изречения, какви ще са те?
Децата не са наши проекти, нито наши сбъднати мечти, нито наше притежание. Те са отделни хора, които ние сме довели на този свят безпомощни и зависими от нас. И по тази причина нашата най-голяма отговорност – и пред тях, и пред света – е да им помогнем да пораснат живи и здрави, да се развият, да се изучат, да намерят своето, да станат свестни хора. На това разбиране се базира начинът, по който сме си възпитали тримата големи синове и продължаваме да възпитаваме най-малкия. Бих казала, че сме по-скоро либерални родители, отколкото строги, но в същото време децата от малки знаят, че има правила, които се спазват, и това е за тяхно добро.
Кое трудно решение, което Ви се е налагало да вземете като майка, сте преживявала дълго време?
Момчетата винаги сами са решавали с какво да се занимават и какво да учат. Понякога много ми се е искало да изберат нещо друго, но не съм ги натискала в тази посока, макар че знам, че щяха да се справят.
Това са трудни решения за родителя – но както казах – мечтите ни нямат работа в живота на децата ни.
Те си имат свои мечти за сбъдване и ние ще ги подкрепим, дори да не ни е лесно.
Мария Пеева със съпруга си. Снимка: Ивелина Чолакова
Ако образователната система Ви поиска обратна връзка за своето ниво, какво ще ѝ кажете от позицията си на майка на 4 деца? Говори се за въвеждане на критерии за дисциплина и поведение, за часове по религия? Това ли са слабите звена и така ли се решават казусите?
Аз съм вярващ човек с християнски убеждения, макар че не се идентифицирам с конкретна деноминация. При все това възпитах трима атеисти и само един християнин. Вярвам в свободната воля. „Ти можеш“, а не „ти трябва“.
Ако има час по религия, надявам се да е свободноизбираем или да запознава децата с всички религии и да ги учи на толерантност и емпатия.
Относно дисциплината – от опит знам, че когато на децата им е интересно, те са концентрирани и няма нужда да им се напомня да спазват дисциплина. Опасявам се, че подобни критерии и часове няма да се приемат сериозно от децата и няма да изпълнят целта си.
Нивото на детското здравеопазване в България по десетобална система какво е? Имали ли сте ситуация, в която е било много трудно да намерите специалисти заради липсата на детска болница например?
Имаме проблем със здравеопазването, не само детското. Разбира се, най-належащо е да се погрижим за детското здравеопазване – в Европа ние сме страната с най-висока детска смъртност. (Вижте и доклада на Сметната палата тук, б.а.) Също и с най-висока смъртност изобщо и струва ми се, че от години държим тези мрачни рекорди.
Очевидно е, че има нужда от промяна, този проблем няма да се реши с чукане на дърво.
Парадоксът е, че имаме страхотни лекари на световно ниво и в същото време ужасна система, която не просто допуска неглижиране и лошо отношение към пациента, ами го превръща в норма. Имаме Здравна каса, която се източва по фалшиви пътеки, а в същото време отиваш за направление и ти го отказват, и накрая просто си плащаш за частен преглед. Почне ли дискусия по темата на страницата ми, излизат отчайващо много такива истории. И както знаем от историята на Даная, някои завършват фатално.
Има ли норми у нас, които Ви изкарват извън равновесие и са в противовес с личните Ви разбирания за баланс и добър живот?
Ще започна с добрия живот. Моят живот е малко като в розов балон. Вярно е, че много работим със съпруга ми. Вярно е, че сме натоварени с куп задължения покрай децата. Но от друга страна имаме уютен дом и весело семейство, хубава среда, заобиколени сме от интелигентни хора.
Още не сме свършили, скрол надолу
С моята професия избирам сама с кого да контактувам. Ако не искам край себе си хора, които не са ми приятни или ме изкарват от равновесие, мога просто да не се занимавам с тях. Имам този избор. Това е огромна привилегия, която оценявам високо и която не ми е дадена даром, а съм работила, за да я постигна. Относно обществените норми – честно казано, не съм се замисляла или поне не се сещам за норми, които ме изкарват от равновесие.
„Какво ще кажат хората“ не ми е фактор. Имам норми, които отговарят на собствения ми морал. Останалите вероятно съм пропуснала, защото нямам спомен да са ми нарушили качеството на живот.
Кои са ключовите правила, на които държите във Вашето семейство?
Да си имаме доверие. Да уважаваме мнението на другия, без значение дали съвпада с нашето. Да се подкрепяме. Нищо по-различно от всяко семейство, в което хората се обичат.
Снимка: Ивелина Чолакова
Освен позната като Мама Нинджа заради сайта, който поддържате, Вие пишете и книги. Да очакваме ли нов сюжет скоро?
О, да, съвсем скоро излиза третата книга от поредицата ми за семейство Куман. Преди два месеца излезе и втората ми аудио книга. Вече работя по новите си проекти. Обичам си работата и е хубаво, че момчетата уважават труда ми. Мисля, че това е едно от нещата, на които сме ги научили с баща им – че когато пожелаят, жените също могат да правят кариера, нищо че са майки.
Снимка: Личен архив
Ако този разговор беше книга, какъв финал бихте му написали?
Направо ще цитирам откъс от книгата ми, която ще излезе през април. В нея детективи са Константин и Катерина Куман.
Тино се задави с кафето и изплю малко върху бялата риза на Мартин, който се дръпна встрани и бутна стола на Борис. Борис ревна, а сестра му веднага захленчи с него, за да не остане по-назад. Ал Кохонес се изплаши, разлая се и хукна да бяга, а хората от съседните маси наскачаха. Изобщо на бензиностанцията настана малка суматоха, което не беше нищо необичайно за местата, където семейство Куман се случваше да се появи.
Но в крайна сметка всичко завърши добре и всеки пое по пътя си. Което впрочем също не беше необичайно за местата, където се появяваше семейство Куман.
Така е и в моето семейство. Около нас винаги е суматоха, но после всичко завършва добре и всеки поема по пътя си.
И на мен остава само да им кажа „На добър час!“.
Кога последно четохте книга, която да ви хване за гърлото и да заседне там едновременно с тежестта си, но и с гигантския си смисъл? Една млада писателка, чието име вече е разпознаваемо не само в България, ни връща обратно в епохата на Прехода. Но този път не скрива нищо, напук на така вървежния тогава слоган „Какво ще кажат другите хора?“.
Йоанна Елми и романът ѝ „Направени от вина“ казват онези истини, които редица семейства криха зазидани в домовете си. За немотията, за онази бледа, едва показваща се демокрация, за живота в Америка, за задължителните присъствия у дома – алкохола и боя.
Ако още не сте прочели книгата, веднага можете да си я купите, но ви предупреждаваме – може да се разпознаете. И може да ви заболи, но накрая вероятно ще е пречистващо.
А малко преди да публикуваме и това интервю, издателство „Жанет 45“ ни зарадва с новината, че „Направени от вина“ вече има две чуждоезични издания – на сръбски и на румънски език. Съвсем скоро, през април, предстои романът да излезе и в Норвегия.
И докато чакате да ви доставят книгата или сте по пътя към книжарницата, надникнете леко в мислите на Йоанна Елми, които тя споделя пред Майко Мила.
Какво четете в момента?
„Педро Парамо“ на мексиканския писател Хуан Рулфо и „Червената книга (Liber Novus“) на Юнг.
Коя е следващата книга, която сте си набелязали?
Имам нужда да препрочета книгите на Маркес, може би нещо негово. На български – „И леглото ни е зеленина“ на Виолета Радкова, за която чувам много хубави неща от доверени хора.
Има ли физическа локация това чувство?
Интересен въпрос. Бих казала, че вината е по-скоро в мислите. Човек изпитва вина, защото умее да помни, да се учи на по-добро и да осъзнава грешките си, дори да не ги признава (тогава вината е най-страшна, признатата вина е половин вина).
„Направени от вина“ ме шамароса няколко пъти. На много места за мен това не беше книга, а личната ми история. Припознаване на моето минало, на българската действителност, която е заседнала между 90-те и днес. За Вас какво символизира тази книга?
Когато писах книгата – като всеки дебютиращ автор, предполагам, а може би и не само – се чудех на кого и за какво му е точно тази история. След това започнах да получавам съобщения, писма, да се срещам с хора – жени и, за моя изненада, много мъже, които ми казаха същите думи. Вероятно това е добър знак за творческия процес, добрата литература напипва някаква споделена жилка болка в нас, облекчава самотата. За мен книгата символизира начало – и началото ми като автор, и началото на разговор по линията на всички тези истории, които е събрала в себе си.
Кои моменти от „Направени от вина“ Ви беше най-трудно да напишете?
За мен писането на книга е труден процес като цяло. Не в негативен смисъл, не всички трудни неща са неприятни, напротив. Колеблив и тревожен човек съм. Мислила съм за много неща по пътя – за достоверността на гласовете, разказващи историята; за уязвимостта на самата история и дали трябва да се разкаже точно така, да се оголи точно така; за това как се разказва болката на живота без мелодрама, без Facebook цитати за сметка на литературата.
Имам критики към собствената си работа, даже е имало моменти, в които съм си мислела дали да не напиша иронична критика от автора към собственото му произведение, да дам глас и сцена на вътрешния ми критик.
Да, винаги е трудно писането, още повече след относителния успех на книгата: имаше момент, в който разбрах, че ще трябва любезно да изгоня публиката от главата си заедно с всичките ѝ (добронамерени или не) очаквания, да затворя вратата, за да мога да седна да пиша спокойно, без очаквания – мои или чужди. Това е най-трудното нещо, с което съм се сблъсквала. Засега.
Снимка: Борислав Кръстев
В книгата се открояват две проблематични, но и традиционни присъствия в българското семейство – алкохолът и насилието. По какъв начин се отразяват те според Вас на едно дете, отглеждано в подобна токсична атмосфера?
Какво ли може да каже тук литературата, което науката и психологията да не са казали. Алкохолът и насилието присъстват не само в българското семейство, разбира се, но у нас отказваме да проведем много важни разговори за тях, вероятно защото ни е страх какво ще си кажем и как ще изглеждаме в очите на себе си и другите.
Много зрели българи всъщност са уплашени деца, които се страхуват от всевластния родител, който има неоспорим авторитет, понякога е извън контрол и може дори да ги насили – дали държавата, дали някой външен враг, дали шефът, дали системата, няма значение. Освен това очакваме и другия родител, който да ни спаси – пак държавата, пак някой външен спасител и т.н.
Децата, отглеждани в среда на насилие, се възприемат като безсилни, нищожни, недостойни. Те се учат на агресия в името на оцеляването.
Достатъчно е да погледнем обществения разговор, за да видим и безсилието, и комплексите за малоценност, и вярата ни, че сме роби, жертви, слабаци, и агресията и ненавистта, породени от всичко това.
А в какъв аспект са се променили алкохолизмът и домашното насилие от времето на началото на демокрацията до днес?
Човешкото не се влияе от режими, идеологии и религии. Те могат да послужат само за извинение и оправдание на едно или друго поведение. Затова и писмата в книгата, в които например дете разказва как баща ѝ пребива нея и майка ѝ – които са съвсем истински писма, от времето на соца – ни говорят и днес. Хубавото на съществуването извън диктатура е, че можем да говорим. Че можем да се борим тези неща да се променят, да не бъде все същото.
Още не сме свършили, скрол надолу
Можете ли с по една дума да определите живота си в България и живота си в САЩ?
В момента, в който човек пресече границата – на родното село, град, държава – няма връщане обратно. На новото място си чужденец, у дома също си чужденец, защото историите ти се разрояват, променят се и никой никога не може да ги разбере. А и повечето хора у дома не се интересуват от новите ти истории. Думата е: „лиминално“. Кръстопътно. Междинно.
Личен архив
Различна Йоанна Елми ли срещате самата Вие в тези две пространства?
Напуснах България преди точно 10 години, на двайсет, като през това време съм се връщала ежегодно, понякога за месеци. Сега затварям кръга, през 2025 г. се връщам за година. За десет години преминах през множество метаморфози и свалях много кожи, докато се помиря с това, че никога няма да бъда човек, който намира утеха в определено място. Наскоро усетих, че съм срещнала отново себе си. И това е хубаво чувство на остров и пристан в нестабилен свят. Така че отговорът на Вашия въпрос е вече не. Но може би това е и част от съзряването. А може би скоро пак ще се изгубя. Даже със сигурност.
Ако трябва да посочите три думи, които определят народопсихологията ни, кои ще са те?
Първо ми хрумват „упоритост“, „устойчивост“. Знам, че на такива въпроси винаги трябва да се отговори с нещо хапливо и негативно, обобщително като за провокативно заглавие, да се каже колко сме зле специално българите, но отдавна не вярвам в това. По-скоро виждам, че положителните ни качества хвърлят дебела сянка. Устояли сме на много, оцелели сме с упоритост, но това понякога ни прави и закостенели, ретроградни, авторитарни. Хубаво е, че третата ми дума е „приспособими“ – през времето все някак сме се адаптирали към света. Така че нека тази приспособимост да я ползваме като гъвкавост, а не примирение, както често се случва.
Личен архив
Каква е тази носталгия по образи, които след това непременно се татуират, за да се демонстрира почит; по „повторения на празни символи“?
Миналото е на мода. И винаги е било. Повечето социални договори – от империите до републиките – разчитат на доза минало: ние сме заедно, защото имаме обща история. И когато миналото се дозира, няма проблем. То свързва и сближава. Затова и във време, когато обществата ни преминават през огромни промени и трансформации, които ни плашат, най-нормалното нещо е да се крием в мазето на миналото, при основите.
Ако в България навсякъде има татуирани прасци, то в САЩ знамето се слага на всичко – от лепенка над ауспуха до чифт гащи. И може би ако си сложиш гащи със знамето на САЩ или си татуираш Ботев на крака, се чувстваш по-голям в света, по-смел, по-умен, по-героичен, по-малко застрашен от бъдещето, което се приближава неумолимо. Проблемът е, че бъдещето все пак идва.
И важният въпрос не е защо някой си е обул гащи със знамето или си е татуирал прасеца, това е човешко. Въпросът е защо някои политици и режими окуражават това и продават минало, вместо да се погрижат за настоящето.
Пишете ли нова книга? Накъде се простират в момента писмените Ви мисли?
Пиша всеки ден, защото имам нужда, а дали има нова книга ще стане ясно, когато е готова – самата аз не знам. В този занаят човек никога не знае нищо. И всъщност това му е хубавото.
Колко книги прочетохте, след като станахте родители? От една отговорност към друга, денят обикновено се изнизва и ако не ходите на работа с градския транспорт, в края на натовареното всекидневие не остава и процент енергия да отворите последната купена книга, нали? Или е далеч по-неангажиращо вместо книга да хванете телефона и да скролвате из фийда си?
Дуси Морис е авторка на свободна практика, която пише за култура и лайфстайл и проучва въпроса как да се върнем към четенето на книги след децата. „Десет страници и мозъкът ми потрепва от умора“, признава тя в статия за Guardian. Морис си дава 66 дни, за да се научи отново да обича четенето.
Имаше време в живота ми, когато четенето на книги беше толкова приятно и естествено, колкото сутрешното кафе. Разнасях чанти с книги през континенти, четях на диваните на приятели, в леглото, в кафенета, в паркове и във всякакъв вид транспорт, за който можете да се сетите.
След това дойдоха децата, социалните мрежи, смартфонът и – последният удар върху някогашната ми силна любов към книгите – пандемията. Почти не забелязах как се случи в реално време, но преди да се усетя, разпокъсаното ми внимание се беше разпростряло толкова, че просто не можеше да понесе тежестта дори на най-лесните за четене книги на хартия.
Това ме притесняваше много. Попитах д-р Сюзън Маклейн, творчески директор на Bibliotherapy Australia, как да съживя любовта си към четенето. Маклейн казва, че ако установим, че не четем толкова, колкото бихме искали, първата крачка е да се освободим от чувството за вина и да подходим към четенето така, както бихме подходили към здравето си. Най-добрите резултати ще дойдат, когато се фокусираме върху ползите, вместо върху усилията. Маклейн отбелязва, че не трябва да считаме четенето за рутина, а за „храна за ума и духа“.
„Не съди навиците си за четене. Отдели време да си спомниш какво ти даваше четенето и разглеждай времето, посветено на него, като подарък за себе си.“
Посрещам първата седмица от моето предизвикателство с наивния ентусиазъм на бивша училищна футболна надежда, която е на път да разтегне сухожилие, докато рита топка с децата. Фасулска работа! Победоносно завръщане във форма! Пълна с кух оптимизъм, взимам книга от библиотеката си и си лягам рано в леглото. Десет страници по-късно мозъкът ми вече потрепва от умора, разсеяност и надвиснало усещане, че години на безкрайно скролване и безмислено стриймване са нанесли някаква непоправима щета. Продължавам този несериозен фарс през цялата седмица, преди да призная, че ще трябва да тренирам, за да си върна формата.
Кое е това нещо, което може да надмине плямпането на подкаст, за да заглуши досадния вътрешен монолог, докато същевременно създава илюзия за задълбочено ангажиране? Аудиокнигите може би. Решавам да заменя документалните подкасти за маниаци с аудиоверсия на нашумяла нова книга, прочетена от автора. Увлечена съм и я слушам в премерени дози в продължение на седмица. Успях да проследя дълга художествена история отначало докрай. Ще нарека това успех.
Придържам се към това, което работи. Маклейн ме уверява, че аудиокнигите се броят за четене, затова избирам ново заглавие в същия дух. Апетитът и търпението ми да следвам история в продължение на няколко дни нарастват. Слушам настойчиво навсякъде – докато ходя, в трамвая, докато пазарувам и преди лягане. Освежаващо е да бъда пренесена на друго място без неприятния привкус от прекомерно време, изкарано пред екрана, и откривам, че е странно утешително да ми четат, сякаш съм дете.
Преди четири години съседът ми даде назаем трилогия от книги (наистина трябва да му ги върна) и тази седмица решавам, че ако започна първата, ще имам отъпкана пътека напред с останалите две. Книгите са леки – както буквално, така и преносно. Слагам първата книга от поредицата в чантата си и си поставям за цел да я изваждам вместо телефона при всеки свободен момент. Все още не мога да чета преди лягане, но забелязвам, че отлагам домакинските задачи и крайните срокове, за да чета, оправдавайки се с аргумента, че по някакъв начин това също е работа. Чета повече, но съм наясно, че тази малка самозаблуда противоречи на целия смисъл на упражнението: трябва да бъде за удоволствие, а не за продуктивност или отлагане.
Още не сме свършили, скрол надолу
Започвам да забелязвам как умът ми жадува за спокойствието на напечатаното слово. Мога да чета много по-дълго, без да усещам привличането на телефона си, и способността ми да се потопя напълно в историята нараства. Но остава едно упорито чувство за постижение с всяка изминала глава – и това не ми се струва правилно. Никой не се поздравява, че се е насладил на вкусно ястие или на вечер на дансинга – просто се чувства добре.
Смътно си спомням от добре прекараната си младост, че съществува златна среда между ужасно мозъчно гниене и токсична продуктивност. Решена съм да се върна към това състояние на духа – където здравословните занимания (като четенето на книга) могат да се изживяват просто заради удоволствието, което носят.
Тази седмица моят обичан дядо напусна този свят. Не е изненада, но идва с всички очаквани емоции и разсейвания. С уморен ум и погребения в различни щати, на които трябва да присъствам, продължавам да нося книгата със себе си. Няма да се насладя или да постигна много тази седмица. Въпреки това се изненадвам, че се улавям да крада четене на по една страница тук и там. Сравнено с хаоса, който телефонът ми предлага, тишината и спокойствието на страницата са истински лек.
Все още съм малко разсеяна и имам много работа за наваксване. И четенето, и нечетенето ме карат да се чувствам виновна – това е абсурдна дилема. Маклейн подчертава важността на четенето за настроението и енергийните нива. Решавам сериозно да се откажа от мисленето за продуктивност и да преосмисля времето, прекарано в четене, като форма на плодороден хедонизъм. Изваждам няколко случайни книги от рафта и ги нареждам до входната врата. „Всяко четене е добро четене“, казва Маклейн. Прекарвам седмицата, прелиствайки различни заглавия според настроението ми. Нямам представа колко съм чела тази седмица, но избирах книга всеки ден и времето, прекарано пред екрана, намаля.
След една седмица на повърхностно избиране съм станала заинтересована от едно конкретно заглавие. Стремя се да нося книгата навсякъде и успявам да прочета няколко страници, когато чакам или пътувам. Прехвърлянето между безкрайните разсейвания и задължения, които телефонът ми предлага, ми се струва по-изморяващо и неудовлетворяващо от обикновено. Откривам, че постоянно търся възможност да се потопя в този отдавна забравен антидот на коварството от разсейване. Всяка страница ми се струва като възнаграждение, макар да не съм сигурна за какво точно.
След като бавно се потопих в колекция от книги, решението коя да сложа в чантата си всеки ден се е превърнало в нещо като избор на облекло – баланс между настроение и мотивация. Подобно на избора на правилния тоалет, правилната книга подобрява целия ден.
Почти 10 седмици по-късно не мога да твърдя, че съм отново книжен червей, но съм приключила няколко заглавия и не може да се отрече, че връзката ми с печатната страница не е толкова напрегната. Върнах се там, където четенето не се счита за нещо, което трябва да правя, а за нещо, което просто искам да правя.
Десет от десет, препоръчвам.
Източник: Guardian
Така като я гледате, може и да не решите в първия момент, че е способна да счупи корпоративната визия, в която е облечено всекидневието ѝ, и на бърза ръка да смени токчетата с маратонки за бягане. Освен че е способна, го и прави с такава лекота, сякаш не тича по 40 км, а е излязла на лежерна разходка в парка.
„Живота си в офиса“ Ния Йотова живее в ИТ индустрията. А животът извън него, често минава в тичане. В което всъщност е адски добра – съвсем скоро се върна от Световното първенство по маратон за ветерани (40+ години) в Сидни, за което се беше класирала с покрит норматив.
Освен бягането, Ния има още една страст – писането. Авторка е на романа „Лара“ (2018 г., изд. Софтпрес), както и на част от хумористичните разкази в сборника „Няма страшно“, който публикува в съавторство с баща си. Виждали сте я сигурно и на страниците на „Да оцелееш като родител 3“, където има поместен неин разказ, който ни беше спукал от смях.
„Коя е тази жена? Какво работи?“, както се казваше навремето в един от скечовете в „Улицата“ (ако има изобщо хора, които все още си спомнят тези гениални парчета телевизия) – на тези въпроси оставяме да отговори сама Ния Йотова в интервюто по-долу.
Казвам се Ния, на 44 години. Работя в ИТ сферата, като ролята ми е да отговарям за бизнес развитието на компанията. Търся нови бизнес модели, нови бизнес партньорства и нови парични потоци за фирмата, в която съм. Това включва и много нетуъркинг, презентации и комуникация.
Имам две всепоглъщащи страсти – бягането и писането. Омъжена съм, с двама сина – на 17 и на 13 години.
„Помагам на хората да станат още по-богати.“
Досега основно съм работила за визионери. Те вече са създали продукт и търсят пазарната му реализация на световно ниво. Аз съм им помогнала в осъществяването на визията им и целите им. Две от фирмите, за които са работила, са български, като в едната основателите са 10 години по-малки от мен. И двете компании са започнали от нулата, а в момента са солидно реализирани на световния пазар, като в портфолиото им от клиенти фигурират световни имена.
Интересно ми е да работя с хора визионери, които не се страхуват от големи стъпки в неизвестното и от поемане на рискове. Впечатляват ме дълбоко, тъй като аз не притежавам размаха нито на мисълта им, нито на действията им.
Иначе, като конкретни дейности, от всичките ми работни задължения, които са доста разнообразни, винаги съм харесвала най-много публичните изяви – когато трябва да говоря пред хора. Дори и това да е да презентирам компанията пред потенциални инвеститори, пак го намирам за вълнуващо и отработвам всеки детайл от изпълнението си, макар по принцип да не съм много по детайлите.
Напълно органично. Денонощието има 24 часа, в 16 от които съм будна. Много е важно да отбележа, че децата ми вече са пораснали.
Започнах да пиша горе-долу по времето, в което започнах и да бягам. Явно това е било преломен момент в живота ми. До онзи момент, всичката ми енергия отиваше в работата ми и удовлетворението, което получавах от факта, че съм добър служител, беше огромно за мен. В един момент, гордостта ми „най-изпълнителният служител съм“ започна не само да не ми стига, но и да ме дразни. И в онзи момент, търсейки нов източник на мотивация и удовлетворение в живота си, и най-вече в опит да се само-анализирам, започнах да пиша.
„Лара“ е до голяма степен автобиографичен роман, като всъщност най-интересният за читателките му елемент – семейните изневери и от двете страни – е и единствената фикция в него. Не съм обмисляла как ще се развие романът, просто пишех. В един момент забелязах как доразвивам моменти от реалния живот, които са ми направили впечатление.
Ако съпругът ми в реалния живот е флиртувал, макар и невинно с някоя дама, или ако аз съм намерила разговор с друг човек за интригуващ, но в живота всичко е свършило дотам, то в „Лара“ аз разгръщах тези моменти до цели любовни истории. Избрах такова развитие за книгата не заради елемента на скандала, който знам, че продава, а защото винаги ми е било интересно как се чувстват и двете страни в подобен момент. Как човек винаги намира извинения за своите, да речем, грехове, но съди същите много строго у другите.
За мен най-ценното в книгата е това, че благодарение на перипетиите си, Лара се научава да мери околните с аршина, с който мери себе си. Качество, което ценя много високо.
Читателите определено се впечатляваха най-вече от любовните истории. Обикновено ме питаха кое от всичко е истина и кое не. Дори съвсем непознати хора са спирали съпруга ми на улицата, за да го разпитат по въпроса.
Аз лично съм получавала всякакви реакции – от изключително позитивни до крайно негативни, обиждащи главната героиня – не и съпругът ѝ обаче, което е много интересно. Но когато човек пише и дава текста си на света, трябва да е предварително подготвен, че ще има всякакви реакции, особено когато разнищва „щекотливи“ теми, а главните му герои не са черно-бели.
Мисля, че освен генетично зададено, чувството за хумор се изгражда и от заобикалящата среда. Родителите ми се славеха със забавните си истории, които обожаваха да разказват театрално пред приятелите си.
Израствайки в такава среда, за мен това беше единственото „нормално“ поведение. На всяка нова работна позиция, във всяка нова среда, веднъж поопознала малко колегите, започвах да се изявявам по същия начин – разказвах забавни истории от живота си, основно издънките си. Мисля, че това е и най-силната страна на „Няма страшно“ – самоиронията.
В подкрепа на мнението ми, че чувството за хумор се придобива и от заобикалящата среда, ще кажа, че мъжът ми отначало не споделяше моето чувство за хумор, но след 18 години семеен живот, започна да прави наистина хубави смешки на мой гръб.
Започнах да бягам през 2017 – 2018 г., когато бях на 38. На първото ми бягане на дистанция 5 км, организирано от сдружението 5kmrun, с много мъки и напъни, успях да пробягам петте километра за 30:52 минути. Мислех, че съм във форма, а по трасето ме надбягваха баби, дядовци и татковци с деца на рамене, които си говореха лежерно, докато аз пуфтях невярващо зад тях.
След финала обаче ме обхвана т. нар. бегаческа еуфория – организмът след силно натоварване започва да отделя ендорфини. Почувствах се толкова щастлива и тонизирана до края на деня – нищо че бях сред последните финиширали – че започнах да се връщам на бяганията. Исках да си набавям нови дози от ендорфиновата еуфория след финала.
Същевременно обаче се стремях да избягам дистанцията за 25 минути, понеже се бяхме хванали с мъжа ми на бас за 1000 лв., че ще успея за 10 опита да сваля от 31 минути на 25. Мислех, че това ще се случи много бързо, защото 25 минути се смята за много лесно постижим резултат. Но тръгнех ли, още след първия километър усещах как крайниците ми се схващат, как нямам въздух и най-доброто, на което бях способна, беше например 27 минути.
Казвах си – ето, дори и посредственият резултат, е непостижим за мен! И по някаква причина си помислих, че посредственото ми бягане е олицетворение на постиженията ми в живота като цяло.
Оказа се, че съм способна на много по-силни резултати. 25 минути за 5 км в момента е загрявка за мен. Най-доброто ми време за дистанцията е 19:33 и знам, че съм способна и на много по-бързо от това, въпреки че съвсем скоро ставам на 45 години.
Бягам не само 5-километрови дистанции, а също и 10, 21 и 42 км – последното всъщност е маратон. Правя това уточнение, понеже съм забелязала, че хората боравят много свободно с термина „маратон“ и наричат така всяко едно бягане. „Маратон“ е само и единствено дистанцията от 42 км и 196 м, пробягана за пръв път в Древна Елада от Фидипид, натоварен с мисията да съобщи за победата на атиняните над персите при Маратон. Тогава той пробягва разстоянието, донася вестта и издъхва.
Съвсем скоро се завърнах от Сидни, където участвах в Световното първенство за ветерани по маратон. Ветерани се водим всички над 40 години. За Сидни, за моя най-голяма изненада, се класирах с покрит норматив измежду жени от целия свят във възрастовата група 40 – 44 години. Там финиширах 36-та от 119-те участнички от цял свят, всяка от които с покрит норматив.
Избягах много трудното трасе за 3 часа и 14 минути, което е само минутка по-бавно от най-доброто ми постижение. Много обичам да споделям тази снимка от финала ми в Сидни, на която жена с над 10 години по-възрастна от мен финишира наравно с мен, и то правейки си поредица от селфита. Споменът за нея ще ми дава надежда за много време занапред.
Бягането е толкова ключово в моя живот, тъй като благодарение на него успях да избягам от усещането за предопределеност, на което съм робувала още от дете. А именно, че над мен има един невидим таван, който не мога да премина.
Бях приела, че мога нещо, каквото и да е, до една определена степен, да речем – средна. И оттам нататък, не мога да вдигна нивото над средното. Другите може и да могат, но не и аз.
Бягането тотално разби този ми примиренчески мисловен стереотип. Показа ми, че това, което преди години ми е било толкова физически невъзможно, колкото например в момента да летя, сега ми е не само възможно, но и прекалено лесно.
По-горе дадох примера с 5-километровата дистанция, защото първо от нея видях, че клишето „няма невъзможни неща“ е истина. Да, промених начина си на хранене – бях вегетарианка, сега съм месоядна, и започнах да бягам по структурирана програма. Изготви ми я шампионката на България Милица Мирчева и тренирам по минимум час на ден, 6 дни в седмицата.
Разбереш ли кои са правилните стъпки и започнеш ли само да ги изпълняваш, всичко се нарежда. Резултатите се подобряват главоломно, а мотивацията органично скача до небето.
Така че накратко – с бягането успях да избягам от дотогава непреодолимите ограничения, които сама на себе си бях наложила за способностите си във всички сфери от живота.
Бягам към всички възможности в живота, които ми се разкриха благодарение на променения ми от бягането мироглед.
В момента бягам от рестрикциите, които сама съм си поставила, но вече в съвсем други сфери на живота си. Щом успях да постигна „невъзможното“ в една, защо да не мога и в повече?
Като например – „мога да напиша книга, но не мога да я разпространявам/продавам самичка“.
С „Няма страшно“ правя точно това. Издадох предишната си книга „Лара“ с издателство, но не останах доволна от това какво получи един сравнително неизвестен автор като мен от финансова гледна точка. С „Няма страшно“ реших да се самоиздам и да разпространявам книгата си през сайта си.
Да, предприех конкретни стъпки – да си направя уебсайт, на който да развия блог, да сложа онлайн магазин, да внедря възможност за плащания в него, да си построя и развия аудитории, да търся начини да ги активирам и т.н. Но ето – невъзможното отпреди няколко години в момента е реалност.
И я постигнах само чрез малки последователни ежедневни стъпки, в свободното ми време, без абсолютно никакви геройства от моя страна като например недоспиване. Продавам успешно книгата от сайта ми. Признавам, че продажбите ми вървят по-бавно, отколкото когато бях с издателство, но пък тази стъпка е финансово оправдана, уча много нови неща за дигиталния маркетинг и се чувствам оценена.
Бягам и към по-добри резултати в спорта. Всичките ми приятели ми казват как след 45-тата година натам жената се „срива“ физически и, съответно, това се отразява и на спортните ѝ резултати. Дори да е така в масовия случай, аз избирам да търся добри примери, които опровергават това. Следя в Instagram няколко дами, които са много над тази възраст и в момента имат резултати, които са много по-силни от моите. В Сидни срещнах на живо няколко такива.
Бягам и към други неща, които чувствам, че са важни за мен – в момента много искам да започна да прилагам наученото с годините в бизнеса и да започна да работя за себе си. Още съм на етап обмисляне, но само преди няколко години тази идея дори не би си позволила да прехвръкне през главата ми.
За мен „жените могат всичко“ е факт, а не фраза.
Това го казвам не в контекста „борба между половете“. За мен и жените, и мъжете са човешки същества, които, освен че имат нужда един от друг, имат нужда да вървят и по собствения си път.
За мен „жените могат всичко“, „мъжете могат всичко“ и най-вече „хората можем всичко“.
Да, жените често търсим вдъхновение от други жени, защото сме в една и съща социално-обществена позиция, която носи собствените си конкретика и предизвикателства.
Септември е тук! Ура! Лятото е на привършване, есента чука на вратата, а домашният уют ще измести слънчевите плажове от душата ни.
И какво по-хубаво от това да си седнеш на тишина и спокойствие (евентуално) у дома, да отвориш някоя нова интересна книга и да прочетеш няколко страници (в най-добрия случай).
Този месец нашият „книжен клуб“ ви представя цели 7 нови заглавия! Имаме интересни предложения от български автори, уютна есенна романтика и няколко истории, които наистина си заслужава да бъдат прочетени.
„Есенна идилия“ е пленителна романтична история за втория шанс, която ще разтопи сърцето ви… Джулиет Шекспир е приключила с романтичните връзки. Трябва да управлява цветарския си магазин, да отглежда дъщеря си и да финализира неприятния развод с вече бившия си съпруг. Животът ѝ е достатъчно труден, така че защо да го усложнява още повече?
Но един ден в къщата до нейната се нанася нов съсед и всичко се променя. Райън е талантлив и неустоимо привлекателен. Върнал се е в родния си град, за да уреди някои неща от миналото, и няма време да се разсейва от красивата си съседка. Но всеки път, когато я види, не може да пренебрегне привличането помежду им.
И докато есенните листа на дърветата започват да покриват земята на техния малък град, един въпрос витае във въздуха: Ще могат ли Райън и Джулиет да устоят на чувствата си?
Атина Лиу е икона на литературата, а Джун Хейуърд е тотално безизвестна. Когато Атина умира при нелеп инцидент, Джун решава да открадне непубликувания ѝ ръкопис и да го представи за свой под двусмисленото име Джунипър Сонг.
Скоро обаче доказателства започват да заплашват славата на Джун и тя бързо разбира, че не може толкова лесно да избяга от сянката на Атина. Но докъде би стигнала, за да опази това, което мисли, че заслужава?
С невероятно завладяващ глас „Йелоуфейс“ се бори с въпросите за расовото разнообразие и културното присвояване, както и ужасяващото влияние на социалните мрежи.
Първо са непознати… После – приятели…После… ами… смешна история.
Дафне винаги е обичала начина, по който годеникът ѝ Питър разказва тяхната история. Как се запознават (в прекрасен слънчев ден), как се влюбват (заради отлетяла шапка) и как се връщат в родния му град, за да започнат живота си заедно. Наистина разказва добре… До мига, в който осъзнава, че всъщност е влюбен в приятелката си от детството – Петра.
Оттук започва новата история на Дафне, без семейство и приятели, но пък с мечтаната работа като библиотекарка, плюс нов съквартирант – единственото същество, което може да се постави на нейното място, бившето гадже на Петра – Майлс Новак.
Небрежен и хаотичен, със склонност да заглушава мъката с любовни балади, Майлс е пълната противоположност на практичната и затворена Дафне. Но под въздействието на няколко шота текила двамата заплитат неочаквано приятелство и оформят план. Кой би могъл да ги обвини, че планът включва съзнателно подвеждащи снимки на летните им приключения?
Разбира се, всичко е само привидно. Няма начин Дафне наистина да си пада по бившето гадже на новото гадже на бившия си годеник… Нали?
Затворен комплекс в полите на планината – луксозно убежище, в което си в пълна безопасност. Поне така си мисли наскоро разведената успешна писателка Виктория. Ала когато зловещи събития от новия ѝ ръкопис се пренасят по странен начин в истинския живот, младата жена започва да подозира, че това идилично място далеч не е толкова сигурно. Всичко изглежда като коварна шега, която цели да я накара да се усъмни в собствения си здрав разум.
Всичко се заплита още повече, когато Виктория открива, че последният ѝ публикуван роман – книга, превзела сърцата на читателите и изстреляла я на върха на класациите – не е книгата, която тя е написала и предала за издаване.
Решена да открие кой е виновен за промените и да разбере кой си играе с ума ѝ, Виктория се вглежда с нови очи в хората около себе си. Дали човекът, който я тормози, не е внезапно появилият се Петър, с когото споделят любовта към книгите и който не е този, за когото се представя? Може ли бившият ѝ съпруг Владимир, който още я обича, да я защити? Дали в дъното на нещата не е редакторката ѝ Петя, която тайно обича Владимир и завижда на Виктория за живота, който би искала да бъде неин?
Много хора имат мотив да ѝ отнемат това, за което толкова се е борила – но младата писателка е готова да защити себе си и своите мечти…
Майката на Сюзана, Атина, е била най-красивата дебютантка в английското общество, прочута със свободния си дух и непостоянен характер. Затова никой не се учудва, когато само две години след сватбата със сина на заможни съфолкски земевладелци тя го изоставя, а малко след това и умира. Отгледана от баща си и втората му съпруга, Сюзана израства белязана от противоречивото наследство на майка си, чието име рядко се споменава в семейното имение.
Трийсет и четири години по-късно Сюзана и съпругът ѝ Нийл се завръщат в родното ѝ градче, за да си стъпят на краката, след като се оказват на крачка от фалита. Тя сбъдва мечтата си да има свой бутик за дрехи, бижута и други уникални находки, в който влага цялата си страст. Там намира убежище от нещастния си брак и създава първите истински приятелства в живота си: с жизнерадостната млада майка Джеси и мълчаливия аржентинец Алехандро, дошъл на другия край на света, за да избяга от призраците, които го преследват в родината му.
Магазинът се превръща в любимото местенце на всички, а Сюзана започва да вярва, че заслужава да бъде щастлива. Но за да се помири с миналото и да посрещне мечтаното бъдеще, тя ще трябва да изправи срещу собственото си семейство.
Общоизвестна истина е, че за всеки банкрутирал благородник има само един избор – да си вземе богата съпруга. Ала къде би могъл виконт Габриел Бърн да намери богата наследница, достатъчно очарована от идеята да стане следващата лейди Бърн, че да пренебрегне изпразненото му портмоне?
В Америка, разбира се.
Но Исабела не е нищо от това, което Габриел търси – нито е покорна, нито е запленена от титлите му, а за негово най-голямо съжаление се оказва, че не е и особено богата. Благородството задължава да се ожени за нея, но не и да я обича и уважава. Готов да заточи новата си съпруга в провинцията, той не е особено разочарован, когато, едва стъпили обратно в Англия, младата жена го напуска и заминава там, където отиват всички, чието сърце е разбито.
Във Франция, разбира се.
Ала сега отново има нужда от нея, за да спечели сделка, която може да промени живота му и да върне богатствата на семейството му. Дали Исабела ще се съгласи да участва в маскарада и да се прави на добра и покорна съпруга? Или ще поиска най-после да отмъсти на човека, ограбил мечтите и разбил сърцето ѝ?Гневът и лъжите все още тлеят, ала помежду им пламти страст, която не могат да отрекат – кое от двете ще изстине и кое ще лумне в пожар?
Клара е фризьорка в провинциално френско градче. Животът ѝ тече бавно, монотонно и безкрайно безинтересно – връзката ѝ с красив като принц пожарникар бавно изтлява, шефката ѝ разказва все едни и същи истории, а котката ѝ не позволява дори да бъде погалена. Времето едва се влачи в ритъма на вечните дребни клюки и познатите до втръсване хитове по радиото. Но един ден Клара среща мъжа, който ще промени живота ѝ – Марсел Пруст.
Докато чете забравения от случаен клиент том на „В търсене на изгубеното време“, Клара открива цял нов свят, който я води до неочаквани приятелства и така жадуваната промяна. Бавно, но неотклонно тя разбира коя иска да бъде. И всичко вече е различно.
Честит август, майки юнашки! Влизаме в най-отпускарския и лежерен месец с торба пълна с книги за четене. Визуализираме си, че същите тези книги ще ги четем под сянката на чадъра на някой плаж или пък сред прохладата на някоя планина.
Август, познат още като следобеда на годината, ни привлича не само със сочните си дини за хапване, хладните си коктейли за пиене, но и с малко повече време за четене (надяваме се!).
Този месец нашият „книжен клуб“ ви представя цели 10 нови заглавия! Имаме няколко интересни предложения от български автори, гореща лятна романтика, книги, които да ви помогнат в майчинството, а и отвъд него, както и нещичко за почитателите на историческите романи.
Сборникът с разкази „Няма страшно. Истории на баща и дъщеря“ ни отвежда в личния свят на писателката Ния Йотова, в който има много забавни случки, интересни истории и много поуки. Книгата е събрала ценните, емоционални и много скъпи разкази на баща и дъщеря.
От книгата ще научите основни за добруването ви неща.
Сред тях:
А ако се случи минималният шанс някое от тези умения да не ви влезе в директна употреба, ви обещаваме, че семейните ни истории ще ви развеселят.
И се надяваме, някои от тях и да ви накарат да се замислите!
Един магически остров. Две сестри. Десетилетия пазени тайни. И любовна песен, която променя живота на всички.
Хидра, живописният гръцки остров, е рай и за местните, и за туристите, но за сестрите Ела и Джорджия е мястото, криещо най-тъмните им тайни. И сега, когато се връщат на острова, за да разпръснат праха на майка си, разбират, че е дошло време да се изправят срещу своето минало.
Ела, вече успешен фотограф с награди, е преследвана от любовната песен, написана за нея от мъжа, който е разбил сърцето й преди години. Днес тя копнее да намери мир, за да може да продължи живота си. Джорджия има съпруг и дъщеря и се преструва, че животът ѝ е идеален, но е измъчвана от вина. Ако това, което е крила през годините, излезе наяве, ще засегне не само двете сестри, но и други хора, а семейството им никога повече няма да е същото.
А островът крие и други тайни… И призовава сестрите да се изправят срещу истината. Но ще могат ли да изградят бъдеще върху руините на миналото?
Ако повечето от съвременните родители са ходели пеша на училище, играели са в парка или на площадката с другите деца, шляели са се с приятели след края на часовете, днес те отказват да дадат такава свобода на децата си. Те са водени, естествено, от любов и загриженост. Но как се отразява отглеждането в кафез върху децата и върху тяхното емоционално и психическо израстване?
Ленор Скенази дръзва да позволи на деветгодишния си син да пътува сам в метрото до дома си и на другия ден печели приза „Най-лоша майка на Америка“, макар че детето ѝ се е прибрало живо и здраво. И доволно, че се е справило само.
Тя се превръща в основоположник да движението „Деца на свободно отглеждане“, което добива много голяма популярност в САЩ и по целия свят, благодарение на сайта и книгата.
Жена, която не е успяла в кариерата, и мъж, който е дoстигнал върха, се изправят пред предизвикателството на живота си, докато се борят със себе си и един с друг
Брет Ривърс е най-успешният спортен агент в бизнеса – бърз, яростен и безкомпромисен. Да се провали? Изключено. Рори Гарет е – нека бъдем честни – пълно бедствие в бизнес делата. Тя има празна банкова сметка, но пък пълно с добрина сърце и умее да приготвя божествен шоколад. Пътищата на Брет и Рори ненадейно се пресичат, но те предпочитат да забравят за онази глупава пиянска нощ. Когато обаче братът на Рори, най-важният клиент на Брет, бива обвинен в убийство, двамата набързо трябва да загърбят противоречията си и да започнат собствено разследване.
Ще стане объркано... и опасно... и сърцераздирателно... и романично. А когато става въпрос за любов – каква цена е готов да плати всеки от нас, за да бъде просто най-добрият?
Това е печалната история на Мафалда Савойска, сестра на царица Йоанна Българска
Ваймар, Германия, 1945 г. Скоро след освобождаването на концентрационния лагер „Бухенвалд“ седем мъже от италианската „Реджа Марина“ влизат в градското гробище и се отправят към занемарен участък със забити в земята колове. След много усилия и голяма доза късмет намират парцел номер 262, където според регистъра почиват останките на unbekannte Frau – непозната жена. Когато изтръгват кола, виждат, че в основата му е написано име. Най-накрая могат да го заменят с паметната плоча, с която са се сдобили с цената на много жертви в онези първи дни след края на войната. Сега вече гробът е отбелязан подобаващо и злокобният номер е заменен със знатно име: Мафалда Савойска.
Романът проследява живота на италианската принцеса от най-изисканите дворци на Европа до концентрационния лагер „Бухенвалд“, където е изпратена след залавянето ѝ на връщане от България от погребението на зет ѝ цар Борис III. С риск за сигурността си Мафалда е решена да се добере до окупирания от нацистите Рим, за да се събере с децата си. А това решение ще предопредели съдбата ѝ.
В свят, разделен на две от Стената – Черноград – пълен с чудовища, и Белоград – с охолния си спокоен живот, вещицата Косара има богат опит с укротяването на русалки, боят с кикимори и варенето на отвара за отблъскване на върколаци. Единственото чудовище, което обаче Косара не може да победи, е Царя на чудовищата – Змея. След като веднъж е избягала от него, всяка година той отново се спуска по петите й. Но Косара е готова да пожертва най-скъпото си – сянката си, за да избяга нелегално отвъд Стената в Белоград, където чудовищата не могат да я последват.
Обаче радостта й е мимолетна. Защото какво е една вещица без сянката си? В най-добрия случай – безпомощна, в най-лошия – мъртва. И за да не позволи на сенчестата болест да я завладее и убие, Косара обединява сили с Асен – белоградски полицай със съмнително минало и колеблив морален компас, който се опитва да залови веднъж завинаги най-големия контрабандист от двете страни на Стената. Обратно в Черноград, единственото по-лошо от това, че ѝ се налага да работи с Асен, е, че всички улики водят в една посока – към Змея, който се е докопал не само до нейната, но и до още единайсет сенки.
Времето ѝ изтича, преследването започва, а Косара трябва да реши – ловецът или плячката ще бъде? В град, където всеки се спасява сам, на кого би могла да се довери, за да ѝ помогне да надхитри Змея и да си върне магията?
Когато мъжът, който има всичко в живота, ти каже, че се интересува само от теб.
Тя е стюардеса на борда на самолета, с който хокейният отбор на Зандърс кръстосва Америка. А той е един от най-известните спортисти в Чикаго. Безумно богат, с вкус към скъпите и изискани дрехи, но в същото време скандалджия и плейбой, който след всеки мач си тръгва с различно момиче.
Зандърс е мъжът, когото всички обичат да мразят, и на него това му харесва. Хората му завиждат, а жълтите медии следят всяка негова стъпка. От години съвсем съзнателно той играе ролята на лошото момче на отбора. Решен да не допуска никого близо до себе си, Зандърс е изненадан, когато Стиви започва да разрушава защитите му.
На пръв поглед той представлява всичко, което тя предпочита да избягва на всяка цена. Арогантен, агресивен спортист, с перфектен външен вид, безкрайно егоистичен – още след първата им несполучлива среща Стиви решава, че мрази всичко в него. Всичко – освен самия него. Защото, изненадващо, тя открива, че не може да отмести очи от Зандърс и изваяните му мускули не са единствената причина за това.
Как да живеем не само по-дълго, но и по-щастливо?
Този въпрос стои с цялата си сериозност пред съвременната медицина и пред социалните системи на модерните общества, защото все повече хора ще стават столетници.
Проф. Роуз Ан Кени се опира на множество изследвания за Сините зони – места, където хората достигат стогодишна възраст и водят качествен активен живот. Въпреки че са далеч едни от други, жителите на тези зони имат сходни бит и навици, а това подсказва на авторката, че те несъмнено допринасят за щастливото им дълголетие.
В „Неподвластни на времето“ проф. Кели ни дава полезни съвети и насоки, които се основават на дългогодишната ѝ медицинска практика и на академичните ѝ проучвания и които ще подобрят отношението ни към промените, настъпващи с нас.
Във „Вечно и безценно“ Ребека Ярос ни среща с мъж, решен на всяка цена да остави миналото зад гърба си. Но когато е намесена една специална жена, не е ли цената непосилна?
Камдън Даниълс е загърбил родния си град – Алба, и няма намерение никога повече да стъпи там. Когато получава неочаквано обаждане с молба за помощ от баща си, лошите спомени го заливат в миг. Предателството. Болката. И нуждата да се завърне отново у дома.
Изглежда всички в града са разочаровани от неговото пристигане. Враждебни и обвинителни погледи го следват навсякъде, но той е решен да изпълни дълга си, дори когато това означава да премине отново през целия ад на миналото.
Единственият човек, който наистина го очаква там е Уилоу. Жената, която все още обича. Жената, която никога няма да може да има. Защото в Алба се крият тайни, които е най-добре да останат заровени завинаги...
Една среща. Едно недоразумение. И, кой знае, може би нещо много повече от силно привличане. С „Лятно предложение“ слънчевото настроение е гарантирано и в най-мрачния ден.
За пръв път виждам Макс на среща на сляпо. Той е безумно красив и забавен, а химията помежду ни е несравнима. Точно от каквото се нуждая след скорошната ми раздяла. Или поне така си мисля... Но тогава пристига човекът, с когото реално имам среща. Какво разочарование!
Макс пъхва в ръката ми билет за хокеен мач и си тръгва. А аз не мога да спра да мисля за него. Отивам на мача, но мястото до моето е празно. Нима ми е вързал тенекия?
Тогава един играч отбелязва и виждам лицето му отблизо. Няма как да сбъркам тези големи трапчинки. Така започва нашето щуро приключение с много смях, секс и нови предизвикателства. Има само един проблем – Макс заминава надалеч в нов отбор само след няколко месеца.
Предлага да прекараме лятото заедно и да ми помогне да забравя за бившия си. Звучи като добър план. Но датата на заминаването му наближава, а нещата между нас май стават прекалено сериозни...
Знаем, че е юли и сигурно ви предстои ходене на море или някаква друга почивка. И знаем, че ще оправяте багаж, ще тъпчете едни куфари и торби с какво ли не за детето, за плажа, аптечки, хладилни чанти, легени и тук-там някоя тенджера.
НО! Не забравяйте и себе си, докато приготвяте багажа. Сложете си една–две книжки за плажа. Може да ви се струва абсурдно, че ще имате време да четете по време на почивката (всички знаем какво е да си с деца на море), но надеждата умира последна!
Дайте една лопатката на детето и му кажете да копае дупка в пясъка, докато стигне Китай. Почерпете мъжа с една бира, за да хвърля по едно око на копаещия към Китай и ето – спечелили сте си цели 10–15 минути, опънати на шезлонга с книга в ръка! Последвайте ни за още родителски хакове!
А сега по същество – този месец нашият „книжен клуб“ ви представя цели 8 нови заглавия! Имаме сладка романтика, едно дългоочаквано и много нашумяло фентъзи, криминални прeдложения и истории, които ще останат с вас за дълго.
Когато Киара среща Кеко за пръв път, тя е смутена. Но щом той ѝ се усмихва, тя в миг се влюбва в трапчинките и бездънните му сини очи. А след романтичната им разходка с неговата „Веспа“, е ясно, че това е любов от пръв поглед и за двамата. Сякаш са предопределени да са завинаги заедно... Ала седем години по-късно двамата са изгубили връзка и се опитват да продължат напред, все още лекувайки разбитите си сърца.
Киара не е щастлива, че трябва да се върне в родния си Неапол да помага на баба си в малкото златарско ателие. Създала си е изцяло нов живот в Милано и не иска да поглежда назад. Но съдбата има други планове. В бижутерията на Виа дел Аморе – известна оживена уличка с магазини, посещавани от много младоженци, ги очаква пълен хаос. Скоро след като Киара започва работа там, тя открива забравена поръчка за брачни халки, предназначени за сватба на прелестния остров Капри и тръгва на пътешествие, за да намери на кого принадлежат. А там я чака огромна изненада. Възможно ли е Киара да спаси приказната сватба на Капри и същевременно да излекува собственото си сърце край лазурните води?
„Среща за игра“ е завладяващ трилър, в който нищо не е каквото изглежда на пръв поглед.
Елиса Бликс не може да откаже на дъщеря си Лусия да отиде на гости на новата ѝ съученичка Жозефин. Майка ѝ Лин е красива и самоуверена, а къщата им издава завидно благосъстояние. Елиса не подозира и за миг, че когато целува дъщеря си за лека нощ, ще я загуби. На следващия ден къщата на Лин е празна. Никога не е била дом на богато семейство, никога не е била предназначена за невинна среща за игра на две момичета. Била е просто декор на план за отвличане.
Едно семейство е разбито, едно семейство е създадено. Изчезването на Лусия изправя на нокти цяла Норвегия, а малкото открити от полицията следи сочат, че момичето е попаднало в ръцете на международна престъпна мрежа.
Но истината е по-сложна и по-дълбока. И само когато Елиса и съпругът ѝ честно се изправят пред тайните в миналото си, ще разберат кой и защо е отвлякъл дъщеря им.
Може би един от най-очакваните епични фентъзи романи за тази година! Когато двама журналисти съперници откриват любовта чрез магията, техните съдби зависят от решението им дали са готови да се изправят лице в лице със злите сили... заедно. Боговете са събудени от вековния си сън. И сега са готови да потопят човечеството в кървава война.
Всичко, което иска осемнайсетгодишната Айрис Уиноу, е да опази семейството си. Нейният брат е мобилизиран да се бие във войната между боговете и е изпратен на фронта. Скоро следите му на бойното поле изчезват и от мъка майка му започва да потушава терзанията си с алкохол. Семейството е разорено и единственият начин да оцелее е Айрис да получи мечтаното повишение – колумнист в градския вестник „Оут Газет“.
Случайно или не писмата на Айрис до брат ѝ попадат в ръцете на нейния красив, но коравосърдечен съперник за поста в редакцията – Роман Кит. Но щипка древна магия ще изкове вълшебна нишка между тях, която ще се превърне в бурна и изпепеляваща любов. След поредица от нещастия двамата ще заминат за фронта само с необикновените си пишещи машини в ръце и ще потънат в мистичната мъгла на ожесточената война. Връзката им ще се закали, защото трябва да се изправят пред съдбата на човечеството, но най-вече пред изпитанията на любовта.
Лорън все още не може да преодолее загубата на годеника си, който загива при автомобилна катастрофа преди година. Тя продава своята част от сватбена агенция „Захар и дантела“ на съдружничката си и заминава за Аутър Банкс. Още в деня на пристигането си Лорън се запознава с привлекателния рибар Броуди. Двамата се сближават, но той не желае да се обвързва сериозно. Нито пък Лорън – единственото, което тя иска, е да се наслаждава необезпокоявано на спокойствието, уединението и красотата на това райско кътче.
Но когато нейната нова приятелка Стефани я моли да се заеме с планирането на сватбата ѝ, Лорън не може да ѝ откаже. Макар подготовката на най-големия празник на любовта да ѝ напомня, че е изгубила всичко, за което някога е мечтала.
Междувременно Лорън, която не вярва в силата на провидението, сякаш постоянно получава знаци от годеника си. Тя намира парченца от любимото му морско стъкло, които океанът е изхвърлил на брега. А историята на специалната гривна, която получава като подарък, е на път да преобърне целия ѝ живот. Но дали ще повярва, че заслужава още един шанс да бъде щастлива?
Майкъл Крайтън, създателят на „Джурасик парк“, „Спешно отделение“, „Туистър“ и „Западен свят“, има любим проект, по който работи години наред преди преждевременната си кончина през 2008 г. Знаейки колко специален е бил той за него, съпругата му Шери Крайтън задържа бележките му и частичния ръкопис, докато не намира подходящия автор, който да го завърши: Джеймс Патерсън, един от най-популярните разказвачи на истории в света.
Историческо изригване на вулкан е на път да разруши Големия остров на Хаваите. Но една тайна, пазена грижливо от военните в продължение на десетилетия, е много по-ужасяваща от вулкана. Ще успее ли вулканологът д-р Макгрегър да спаси не само острова, но и целия свят?
В „Изригване“ майсторът на технотрилъра обединява сили с майстора на модерния трилър, за да създадат заедно най-очаквания мегатрилър от години насам.
Още не сме свършили, скрол надолу
Под ореховите дървета всички желания се сбъдват!
Виктория живее в любимата си ферма за орехи, собственост на семейството ѝ от поколения. Откакто майка ѝ е починала и баща ѝ е претърпял операция, на нея се пада отговорната задача да стопанисва фермата. А това невинаги е лесно нито в емоционален, нито във финансов план.
Монотонното ѝ всекидневие е нарушено, когато известният писател Лиъм Сандърс иска да направи проучване за новия си роман именно в идиличната ферма за орехи и е готов да заплати голяма сума, за да прекара следващите месеци в старото им бунгало.
Присъствието на чаровния млад мъж кара сърцето на Виктория да бие необичайно ускорено. И тогава изведнъж на прага се появява отдавна избягалата сестра на Виктория заедно с проблемите си. Скоро отново прехвърчат искри между сестрите и Виктория трябва да събере сили, за да помогне на семейството си, но и да не изпусне шанса си за лично щастие.
„Лека нощ, Джун“ е трогателна история за силата на думите, любовта към книгите и истинското приятелство.
Джун е вицепрезидентка на голяма банка в Ню Йорк и макар да е безкомпромисна в работата, напрежението ѝ се отразява. Получава паник атаки, но така и не се вслушва в лекарските съвети да забави темпото. Но когато научава, че леля ѝ Руби е починала и ѝ е оставила своята книжарница за детски книги и малкия апартамент над нея в Сиатъл, Джун заминава за родния си град. Възнамерява да продаде всичко възможно най-бързо, но спомените за леля ѝ, очарованието на квартала и възродената любов към книгите я карат да остане.
В книжарницата се натъква на писма между леля си и покойната Маргарет Уайз Браун – авторката на любимата детска книжка на Джун „Лека нощ, луна“. Двете са били близки и са споделяли най-съкровените си тайни. Увлечена и очарована от всяко следващо разкритие в писмата, Джун неусетно започва да се радва на малките неща. Не след дълго усеща ползотворния ефект върху своето здравословно и психично състояние. За това допринасят и срещите със собственика на италианския ресторант до книжарницата, привлекателния Гавин.
Джун се осмелява да напусне престижната си работа в Ню Йорк и поема на едно вълнуващо приключение, което ще ѝ разкрие коя е тя всъщност.
Вълнуващ и драматичен, романът „Момичетата от Пърл Харбър“ ни изправя пред немислимите изпитания, сполетели хиляди в реалния живот през Втората световна война. Какво се случва, когато раят стане ад? Голямата мечта на Ейприл е напът да се сбъдне. Младата и амбициозна жена става медицинска сестра на Хаваите, следвана неотлъчно от сестра си Грейс и приятелката им от детството Попи.
Ослепително слънце, вълни, които неусетно притихват в прегръдката на залива, флиртове и смях с войниците от военноморската база Пърл Харбър... Момичетата сякаш са в рая, а много скоро към триото им се присъединява и самоуверената Ева.
Но на другия край на света се води война, която не оставя никого безучастен. Рано сутринта на 7 декември 1941-ва адът се стоварва над райското кътче с рев на японски самолети. Смъртоносното нападение взема стотици жертви и оставя само пепел и скръб. Загива и едно от момичетата в „сестринската четворка“, а останалите – оцелели на косъм – трябва да подредят наново опустошените си съдби.
