Кога последно четохте книга, която да ви хване за гърлото и да заседне там едновременно с тежестта си, но и с гигантския си смисъл? Една млада писателка, чието име вече е разпознаваемо не само в България, ни връща обратно в епохата на Прехода. Но този път не скрива нищо, напук на така вървежния тогава слоган „Какво ще кажат другите хора?“.
Йоанна Елми и романът ѝ „Направени от вина“ казват онези истини, които редица семейства криха зазидани в домовете си. За немотията, за онази бледа, едва показваща се демокрация, за живота в Америка, за задължителните присъствия у дома – алкохола и боя.
Ако още не сте прочели книгата, веднага можете да си я купите, но ви предупреждаваме – може да се разпознаете. И може да ви заболи, но накрая вероятно ще е пречистващо.
А малко преди да публикуваме и това интервю, издателство „Жанет 45“ ни зарадва с новината, че „Направени от вина“ вече има две чуждоезични издания – на сръбски и на румънски език. Съвсем скоро, през април, предстои романът да излезе и в Норвегия.
И докато чакате да ви доставят книгата или сте по пътя към книжарницата, надникнете леко в мислите на Йоанна Елми, които тя споделя пред Майко Мила.
Какво четете в момента?
„Педро Парамо“ на мексиканския писател Хуан Рулфо и „Червената книга (Liber Novus“) на Юнг.
Коя е следващата книга, която сте си набелязали?
Имам нужда да препрочета книгите на Маркес, може би нещо негово. На български – „И леглото ни е зеленина“ на Виолета Радкова, за която чувам много хубави неща от доверени хора.
Къде е мястото на вината в тялото ни?
Има ли физическа локация това чувство?
Интересен въпрос. Бих казала, че вината е по-скоро в мислите. Човек изпитва вина, защото умее да помни, да се учи на по-добро и да осъзнава грешките си, дори да не ги признава (тогава вината е най-страшна, признатата вина е половин вина).
„Направени от вина“ ме шамароса няколко пъти. На много места за мен това не беше книга, а личната ми история. Припознаване на моето минало, на българската действителност, която е заседнала между 90-те и днес. За Вас какво символизира тази книга?
Когато писах книгата – като всеки дебютиращ автор, предполагам, а може би и не само – се чудех на кого и за какво му е точно тази история. След това започнах да получавам съобщения, писма, да се срещам с хора – жени и, за моя изненада, много мъже, които ми казаха същите думи. Вероятно това е добър знак за творческия процес, добрата литература напипва някаква споделена жилка болка в нас, облекчава самотата. За мен книгата символизира начало – и началото ми като автор, и началото на разговор по линията на всички тези истории, които е събрала в себе си.
Кои моменти от „Направени от вина“ Ви беше най-трудно да напишете?
За мен писането на книга е труден процес като цяло. Не в негативен смисъл, не всички трудни неща са неприятни, напротив. Колеблив и тревожен човек съм. Мислила съм за много неща по пътя – за достоверността на гласовете, разказващи историята; за уязвимостта на самата история и дали трябва да се разкаже точно така, да се оголи точно така; за това как се разказва болката на живота без мелодрама, без Facebook цитати за сметка на литературата.
Имам критики към собствената си работа, даже е имало моменти, в които съм си мислела дали да не напиша иронична критика от автора към собственото му произведение, да дам глас и сцена на вътрешния ми критик.
Да, винаги е трудно писането, още повече след относителния успех на книгата: имаше момент, в който разбрах, че ще трябва любезно да изгоня публиката от главата си заедно с всичките ѝ (добронамерени или не) очаквания, да затворя вратата, за да мога да седна да пиша спокойно, без очаквания – мои или чужди. Това е най-трудното нещо, с което съм се сблъсквала. Засега.
Снимка: Борислав Кръстев
Семейните „ценности“
В книгата се открояват две проблематични, но и традиционни присъствия в българското семейство – алкохолът и насилието. По какъв начин се отразяват те според Вас на едно дете, отглеждано в подобна токсична атмосфера?
Какво ли може да каже тук литературата, което науката и психологията да не са казали. Алкохолът и насилието присъстват не само в българското семейство, разбира се, но у нас отказваме да проведем много важни разговори за тях, вероятно защото ни е страх какво ще си кажем и как ще изглеждаме в очите на себе си и другите.
Много зрели българи всъщност са уплашени деца, които се страхуват от всевластния родител, който има неоспорим авторитет, понякога е извън контрол и може дори да ги насили – дали държавата, дали някой външен враг, дали шефът, дали системата, няма значение. Освен това очакваме и другия родител, който да ни спаси – пак държавата, пак някой външен спасител и т.н.
Децата, отглеждани в среда на насилие, се възприемат като безсилни, нищожни, недостойни. Те се учат на агресия в името на оцеляването.
Достатъчно е да погледнем обществения разговор, за да видим и безсилието, и комплексите за малоценност, и вярата ни, че сме роби, жертви, слабаци, и агресията и ненавистта, породени от всичко това.
А в какъв аспект са се променили алкохолизмът и домашното насилие от времето на началото на демокрацията до днес?
Човешкото не се влияе от режими, идеологии и религии. Те могат да послужат само за извинение и оправдание на едно или друго поведение. Затова и писмата в книгата, в които например дете разказва как баща ѝ пребива нея и майка ѝ – които са съвсем истински писма, от времето на соца – ни говорят и днес. Хубавото на съществуването извън диктатура е, че можем да говорим. Че можем да се борим тези неща да се променят, да не бъде все същото.
Още не сме свършили, скрол надолу
Можете ли с по една дума да определите живота си в България и живота си в САЩ?
В момента, в който човек пресече границата – на родното село, град, държава – няма връщане обратно. На новото място си чужденец, у дома също си чужденец, защото историите ти се разрояват, променят се и никой никога не може да ги разбере. А и повечето хора у дома не се интересуват от новите ти истории. Думата е: „лиминално“. Кръстопътно. Междинно.
Личен архив
Един човек между две пространства
Различна Йоанна Елми ли срещате самата Вие в тези две пространства?
Напуснах България преди точно 10 години, на двайсет, като през това време съм се връщала ежегодно, понякога за месеци. Сега затварям кръга, през 2025 г. се връщам за година. За десет години преминах през множество метаморфози и свалях много кожи, докато се помиря с това, че никога няма да бъда човек, който намира утеха в определено място. Наскоро усетих, че съм срещнала отново себе си. И това е хубаво чувство на остров и пристан в нестабилен свят. Така че отговорът на Вашия въпрос е вече не. Но може би това е и част от съзряването. А може би скоро пак ще се изгубя. Даже със сигурност.
Ако трябва да посочите три думи, които определят народопсихологията ни, кои ще са те?
Първо ми хрумват „упоритост“, „устойчивост“. Знам, че на такива въпроси винаги трябва да се отговори с нещо хапливо и негативно, обобщително като за провокативно заглавие, да се каже колко сме зле специално българите, но отдавна не вярвам в това. По-скоро виждам, че положителните ни качества хвърлят дебела сянка. Устояли сме на много, оцелели сме с упоритост, но това понякога ни прави и закостенели, ретроградни, авторитарни. Хубаво е, че третата ми дума е „приспособими“ – през времето все някак сме се адаптирали към света. Така че нека тази приспособимост да я ползваме като гъвкавост, а не примирение, както често се случва.
Личен архив
Миналото, от което не искаме да се откажем
Каква е тази носталгия по образи, които след това непременно се татуират, за да се демонстрира почит; по „повторения на празни символи“?
Миналото е на мода. И винаги е било. Повечето социални договори – от империите до републиките – разчитат на доза минало: ние сме заедно, защото имаме обща история. И когато миналото се дозира, няма проблем. То свързва и сближава. Затова и във време, когато обществата ни преминават през огромни промени и трансформации, които ни плашат, най-нормалното нещо е да се крием в мазето на миналото, при основите.
Ако в България навсякъде има татуирани прасци, то в САЩ знамето се слага на всичко – от лепенка над ауспуха до чифт гащи. И може би ако си сложиш гащи със знамето на САЩ или си татуираш Ботев на крака, се чувстваш по-голям в света, по-смел, по-умен, по-героичен, по-малко застрашен от бъдещето, което се приближава неумолимо. Проблемът е, че бъдещето все пак идва.
И важният въпрос не е защо някой си е обул гащи със знамето или си е татуирал прасеца, това е човешко. Въпросът е защо някои политици и режими окуражават това и продават минало, вместо да се погрижат за настоящето.
Пишете ли нова книга? Накъде се простират в момента писмените Ви мисли?
Пиша всеки ден, защото имам нужда, а дали има нова книга ще стане ясно, когато е готова – самата аз не знам. В този занаят човек никога не знае нищо. И всъщност това му е хубавото.
