В един момент фийдът ми във Facebook плувна в анализи и статуси за Adolescence. С мъдри заглавия, предупреждения, че трудно се преглъща, и голям удивителен, че е добре да се гледа, особено от родители. Запретнах ръкави, защото съм брутален фен на Netflix и след като Black Mirror не ми се опря на нервната система, нито пък The Asunta Case (сериал по действителен случай за убийството на осиновено дете), колко може да увелича обичайната доза тревожност във всекидневието си след филм за юношеството, в което вече съм била.
Съвсем фина фактология, за да няма спойлери за онези, които още не са гледали, а искат. Минисериалът е с 4 епизода. Всеки от тях е свързан с конкретния повод от сюжета, но всички поотделно са като индивидуална перспектива. Нещо като опит за всички гледни точки (или поне непопулярните). Автори на Adolescence са Джак Торн, британски драматург и телевизионен сценарист, който заедно с Дж. К. Роулинг пише „Хари Потър и прокълнатото дете“, както и един от главните актьори – Стивън Греъм, когото сме гледали и преди (евентуално, нали) във филми като „Гепи“ и „Това е Англия“. Режисьор на сериала е Филип Барантини.
Този текст никак не претендира за анализ на филмов критик. Всеки от вас ще добавя и зачерква част от написаното. Но друго е важното. Какви въпроси задава сериалът.
Първи епизод. Кога детето спира да бъде дете?
До половината на първия епизод бях почти убедена, че тук няма какво да ме хване за гърлото. Сюжетът се завърта около убийството на тийнейджърка, за което е арестуван потенциалният извършител – 13-годишният Джейми Милър. В ролята – убийствено (ах, каква ирония, а!) сладкият Оуен Купър. Който е, вярвам, умишлено търсено визуално олицетворение на измамно симпатичен по детски образ, съчетан със злокобната невъзможност, присъща на възрастните, да регулираме поведението си.
През цялото време усещам необичайно присъствие в серията. Сякаш има още някой с мен в стаята, когото не виждам. С времето разбирам, че това съм аз самата. Аз съм слонът в стаята, с цялата толерантност, в която има забита доста предубеденост. Да съдя, да преценявам по външен вид, да отричам. Говоря в единствено число. Но дали не важи за всеки от нас? Тъкмо това „всеки от нас“ авторите на филма ни го въвеждат в съзнанието, като без да са ни предупредили, са ни „набутали“ в сериала.
Заради начина на снимане. Една камера, която ходи след героите като воайор и запечатва думите им. Този някой сме ние поотделно. От една страна, сякаш символизира адската ни нужда се наврем в чувствата на страдащите, за да знаем какво е, ако някой ден ни се случи и на нас. А от друга страна, е символ на съпреживяване. Превръща сериала в дълбоко личен момент, въпреки че разказва чужда история. Обаче май ни пита – а дали не е възможно един ден да е твоята?
Преди надписите за финал на първия епизод в главата ми останаха още питания:
- Как разбираме, че децата ни вече са пораснали хора? Оставяме ли ги да бъдат?
- Дали не искаме да отвлечем детството им и да съхраним наивния образ за още сополивите им лица, които обезателно имат нужда от нашата подкрепа?
- Може ли детето ни да стане убиец?
Втори епизод. Техният сленг и нашият език – колко е голяма бездната?
От втората серия започна да се присламчва усещането за непреодолим гняв. За яд, който се събужда в училището на главния герой – Джейми. За сленг, който различните поколения дори буквално четат по различен начин. Знаете ли какво е инцел? А маносфера? Скоро ще проучим тази терминология в друга статия.
Въпреки профила на полицая (в тотален асинхрон с българската действителност), който се сближава с учениците и се старае да влезе в обувките им, водещи са липсата на уважение и хаосът, с който в училището не могат да се справят.
В епизода се прокрадва името на Андрю Тейт, чиято философия до голяма степен се оказва лайтмотивът на сериала. Вметваме, че Андрю и брат му Тристан са нещо като богове в TikTok, Instagram и за всички, които желаят да получат оправдание на омразата си към жените. До имената им може да запишем като синонимно гнездо думите изнасилване, трафик на жени, унижения, издевателства, мизогиния… Братята Тейт изповядваха пред милиони последователи, че жените са празни съдове, които не могат да имат своя мисъл.
Вече виждам задаващите се надписи за края на втория епизод от Adolescence, които преобразувам във въпроси:
- Говорим ли за чувствата с децата си? Учим ли ги да потискат някои от емоциите си, или им говорим, че всяка емоция е важна и има място за нея… Че е важно как се справяме с чувствата, не да ги тъпчем навътре, в глухо очакване да избухнат като изригнал вулкан?
- Как образоваме децата си сексуално? Как им показваме, че се изразява привличането – какво им показваме вкъщи с човека, когото обичаме (или пък не)?
- Искаме ли да научим техния език? Емотиконите им имат ли нужда от речник?
- Знаем ли за опасностите в интернет и можем ли свободно да им ги обясним, без да се натрапваме с тревожност?
Трети епизод. Кое е белег за мъжественост?
Как сте вие с тази тема? Защото ми се струва, че тя се е стоварила с грандомански юнашки юмрук баш по нашите териториални граници. Много се страхуваме сякаш да не е нещо изнежено, ако мъжете ни заплачат. Ако невинаги могат да се справят. Ако и те се провалят. Ако имат нужда от подкрепа? Терапия ли каза някой?! Анатема, да не е луд човекът!
Още не сме свършили, скрол надолу
Извън сарказма – мъжествеността не се открива във физическо надмощие. Тя не е доминантност. Нито е по-силен пол. Но в сериала се разплита идеята за мъжкото превъзходство. Като послание, предадено поколенчески. Понякога и неумишлено.
В този епизод Джейми разговаря с детския психолог Бритъни Аристън (в ролята влиза Ерин Дохърти). След серията вече почти съм забравила за началния му невинен по детски образ. Луничавото му личице е изпълнено с бърз гняв. Героят на Оуен Купър получава нещо като умопрамечние и изпада в истерия от яд, а само минути по-късно се държи, сякаш нищо не се е случило, демонстрирайки мъжествеността такава, каквато я описах. Доминантна.
Приключвам епизода с въпросите:
- Какво мислят тийнейджърите за самите себе си?
- Каква е ролята на жената и каква е ролята на мъжа?
- Колко сме отключени към уязвимостта? Собствената си.
И редом с питанията, отеква една размяна на реплики между главния герой, обвинен в убийство на тийнейджърка, и терапевтката:
Тя: Повечето хора мислят, че са лоши.
Той: Повечето хора са.
Бам! Нов въпрос: Колко добър пример сме за децата си?
Четвърти епизод. Носим ли гнева като поколенчески бич?
Тук виждаме как се чувства семейството на Джейми. Какво е за родителите му да знаят, че синът им е убил друго дете. Как бащата се опитва да се фокусира в битовизмите, за да избяга от тежестта. Въпросите, които с майката си задават – сбъркахме ли, заради нас ли е, заради това, че дядото на Джейми е пребивал с колан баща му? Сякаш гените са запечатали кодирани символи на гняв… Предава ли се по наследство насилието?
Семейството иска да оцелее, но сякаш оцеляването им е възможно само на физическо ниво. Емоционално са убити. Синът им ще излежава присъдата си. А тя дали не идва от тях? Дали родителите му не са изпуснали да видят, че Джейми е спрял да бъде дете? Той чудовище ли е?
В края на сериала виждаме празна стая. Отсъстващо дете. Човек, който е жив, но няма да се появи. Като болест, с която ще свикнеш и ще ѝ даваш всеки ден от себе си.
Adolescence е филм за гнева и филм, в който накрая не съдим. Наблюдаваме разрушените мечти, липсата на бъдеще заради един миг невъзможност да овладееш емоцията. Гледаме края на живота, докато го има. И наред с уголемяването на емпатията, която започваме да усещаме, си задаваме същия въпрос, който не спира да се пита бащата на Джейми (Еди Милър, в ролята: Стивън Греъм):
Как да бъдем по-добри родители?!
Отговорът отеква като дълбоко сдържан рев в празната стая. С дете, което не е там. Наказано за миг невнимание, породен от гняв, носен по наследство години наред.
