„Намери си работа, която харесваш, за да нямаш нито един работен ден.“ Това го е казал някакъв абсолютен лентяй. Как така нито един? Когато обичаш това, което работиш, целият ден ти е работен ден! Всеки ден!
До тежкия екзистенциален извод от по-горе достига Елица Жекова, която определя себе си като „лауреат на два бърнаута и носител на експертизата „Как да се измъкнем от блатото, като сами се издърпаме за косата“. В последните 20 години Елица е графичен дизайнер. Добра е в това, което прави. Защото е талантлива (признава си го осъзнато и с гордост, не от самохвалство) и защото работи много. Ама много!
Елица Жекова. Снимка: Личен архив
„Аз съм човек, който никога не може да се отдели напълно от работата – винаги се паля, приемам служебните ангажименти и цели лично и за мен е немислимо да предам доверието на колегите и клиентите. Това е огромна грешка, защото ме прави перфектния служител, който може да бъде изцеден до капчица, ако попадне на „правилния“ работодател или клиент. А дори и да не попадна, вътрешната ми пружинка ще ме кара да се въртя на място и да бия барабанчето, докато не ми свърши батерията. True story“, разказва Елица, чиято история ни води към портите на бърнаута.
Оставяме я за малко пред вратата на професионалния ад и тичаме към кабинета на експерта. В него ни чака Слави Стоев – психолог с дългогодишен опит в подкрепа на хора чрез методите на когнитивно-поведенческата психотерапия, а също и ководещ (заедно с Мариана Събева) на любимия ни подкаст за психичното здраве Естествен ѝнтелект (подкрепете ги!). Питаме го първия и най-важен въпрос по темата.
Какво е бърнаут?
Бързият му отговор е синдром на емоционално изчерпване. Част от енергийния двигател на тялото ни са емоциите. Това са привидно субективни преживявания, които обаче имат биологичното свойство да активират организма в една или друга посока. Когато човек е толкова изтощен от изискванията на реалността, че вече няма енергийния ресурс, за да се задвижи, за да реагира на това, което се иска и очаква от него, започва перманентно изчерпване.
Когато човек е до такава степен обезсилен от това, което му се случва, просто няма повече ресурс. Наличието на емоционално изчерпване означава, че ние за много дълго време, много рядко или в много малка степен сме имали онзи тип емоционални преживявания, които всъщност зареждат организма ни.
Нашият организъм има два вида нервна система, обяснява Слави. Едната е мобилизационна – тази, която активираме при вършене на задача. Другата е свързана с време за възстановяване и почивка, спокойствие, удовлетворение, гордост, щастие и усещането, че светът е едно добро място.
Когато функционираме много дълго време в перманентно усещане, че не можем да догоним темпото, че не се получават нещата, не можем да активираме онази нервна система, която помага на тялото да се възстанови.
Елица, която изпълни петилетката за три дни
Обратно при нашата героиня и нейната лична история. Връщаме я назад, за да отбележим кога е посяла зародиша на бърнаута в живота си.
Първа част: фрийлансър
„Всекидневието ми беше като на всеки „млад и динамичен човек“, както казват по обявите за работа, т.е. доста нездравословно. Късно лягане, ранно ставане, работа, работа, работа. След време – бебе, пак работа, работа – от третия ден след раждането (защото как така, поела съм ангажименти, хората разчитат на мен!).
Здравейте на тези, които все още си мислите, че сам да си си шеф е най-яко.
Но нека се върна към показването само на най-лошата страна на нещата. Читателите да си имат наум, че има и хубава, за нея – някой друг път.
В един момент се усетих, че нямам никакъв социален живот. Тъкмо се бяхме преместили на ново място, почти нямах нови познанства и единствените ми контакти, общо взето, бяха с клиентите. Работех си по цял ден сама и по пижама и водех под нос разговори със себе си, разбира се, за работа. В деня, в който излязох по пижама да взема детето от детската градина, реших да потърся външна причина за промяна. Намерих си работа в голяма фирма, за да имам поводи да излизам от вкъщи, да се среша и да си облека нормални дрехи. Да говоря с хора. Да вкарам малко структура и социален елемент.“
Втора част: нает служител
„Вълнения, хора, разговори, екипна работа, обедни почивки… То било супер да ходиш на работа в офис! Всекидневието ми стана една идея по-младо и по-динамично. Денят ми се удължи, движението ми се увеличи, научих как да вземам големи разстояния за нулево време, защото как се работи до 18:00, като от детската градина потропват нервно с крак, ако не вземеш детенцето до 18:10.
Всичко щеше да е добре, ако бях разредила личните клиенти.
Бележка към себе си: Не е нужно да направиш дизайните на целия свят!
Така и не се осмелих да приключа напълно с всички лични мои клиенти. Истината е, че не исках, защото бях работила много здраво, за да спечеля някои от тях. А и бях поела ангажимент, нали така? Запазих отношения с голяма част от тях и продължихме да работим.
По някое време започна доста да ми тежи, че – благодарение на пословичната ми липса на лични граници и неумението да казвам „не“ – съм поела прекалено голям брой ангажименти. Работният ми ден се увеличи двойно. Компромис направих, разбира се, със себе си и със семейството. След детска градина бързахме да се приберем, защото имам краен срок и се съсипвах от вина, че не можем с детето да останем в парка. Почивката ми за деня беше пътят до вкъщи. Детето проговори с британски акцент от гледане на „Пепа Пиг“. Това продължи повече от година.
От едно блато скочих директно в по-голямо и хубаво нагазих до шията.
Гмуркане към дъното – кога да забавим темпото
Елица Жекова признава саркастично, че първият ѝ бърнаут явно не успява да я зашлеви достатъчно, та е решила да се пробва какво ще стане и втори път.
„Първия път имаше симптоми, но аз не разбрах, че трябва да забавя темпото, докато не дойде парният локомотив, който директно ме прати в болницата. При втория вече бях по-умна и ги познах веднага, а и те бяха доста по-сериозни. Чак тогава взех мерки.
Първият път беше през 2019. В продължение на два–три месеца през пролетта направо се смазах – всеки уикенд имах своеобразен „махмурлук“ от преумора – главоболие, светкавици в очите и виене на свят. В добавка възпаление на носната лигавица и конюнктивит… Нищо не направих. Продължавах да си работя, да тичам за детето, да си работя другите проекти, да ям, да спя и да повтарям деня отначало.
Една събота се събудих с изключително силен шум в ушите (все едно някой бие камбана до главата ми), силен световъртеж и гадене. Не можех да вървя, без да се подпирам. Тръгнах по лекари, по клинични пътеки...
В рамките на две седмици загубих и голяма част от слуха си в двете уши, а до края на лятото нещата само се влошаваха. До декември вече бях минала всички възможни видове прегледи и лечения и имах три различни диагнози, все с дълги и научни имена. Силно възпаление на средното ухо. Лабиринтна дисфункция. Двустранна асиметрична несиндромна глухота, все вследствие на стрес. А всъщност диагнозата е „изчерпана“. Диагноза: Черупка. Робот. Машина. Сянка.
Последният лекар ми каза: „Истината е, че не знам какво ти е, според изследванията си напълно здрава.“ Нормално, все пак бях на 36.
Тогава реших и да си дам почивка от постоянното препускане по лекари, процедури и изследвания (то и това е немалък стрес). Купих си предписания слухов апарат за лявото ухо (дясното беше окончателно аут). Върнах си се на работа и влязох в новата 2020 година. Нова година – нов късмет. Нали така?
Всъщност на мен цялото Велико глобално забавяне на темпото покрай ковид ми направи огромна услуга. Преминаването на разговорите в писмена форма и на слушалки ми беше добре дошло. Стоенето вкъщи ми беше супер – камерна обстановка, само два гласа за вслушване. Носенето на слухов апарат подобрява чуваемостта, но – наред с гласовете – чуваш и всяко щракане на химикалка, смачкване на хартия, местене на стол, както и климатика в другия край на стаята така, сякаш са до теб. Единственото хубаво в цялата ситуация беше, че като ми дойдеше в повече, просто се изключвах, махах апарата и потъвах в тишина. Не можех да изключа само шума в ушите, той си беше винаги там и всеки ден беше различен – щурци, бургии, корабна сирена, военен хор, африкански песни, хладилник… Ако не бях толкова заземена, щях да си помисля, че ми се включват алтернативни вселенски честоти.
Та прибрахме се по домовете си и аз слагах апарата само когато се налагаше да излизам и да слушам отдалеч.
Вършех си работата, пиех си гинко билобата и косата ми растеше като луда. Успокоих се, динамиката се сви в ъгъла и заспа. Шумът вече беше на нивото на хладилник, който спокойно си бръмчи някъде наблизо и само от време на време се „включва“ по-силно, когато съм притеснена или ядосана. Все по-рядко бях притеснена или ядосана. Все повече се завръщах към нормалното си аз, само дето се налагаше да си слагам ръката на ухото като фуния, ако искам да чуя нещо по-тихо. (Маските изобщо не помагаха, скривайки устните на хората, които тъкмо се бях понаучила да разчитам.) Музиката бавно започна отново да придобива познати форми. Лека-полека започнах да влизам в по-удобен и по-здравословен ритъм.
Постепенно разбрах, че от мен зависи да поставям граници.
Намалих частните поръчки до абсолютния минимум. Вършех си работата от 9:00 до 18:00 и започнах да си почивам вечер. То се оказа много хубаво.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Не всички ще оглушеем, ако бърнаутнем. Ето още симптоми:
Слави Стоев описва още симптоми, които може да са знак, че организмът ни функционира само през активната система, но не получава време за възстановяване.
- Липса на смисъл в това, което се прави.
- Дълбоко преживяване за липса на капацитет и потентност.
- Усещане за самота и изоставеност.
- Усещане, че си в безпътица и че предстои поредният период, в който просто трябва да продължиш напред и да дърпаш хомота.
- Може да доведе до промени в хранителните навици или в нивото на апетита – много глад или никакъв.
- Промяна в ритъма на бодърстване – прекалено много сън или прекалено малко сън.
- Промяна в сексуалните нагони – прекалено нетипично за себе си разгонен или загубил сексуалните си потребности.
- Прекалена енергичност и истерия или пък перманентно изтощение.
- Усещането, че всички те мразят, че всички са зле, че всички са недостойни и всички са по-лоши от теб.
- Усещането, че всички около теб са по-добри, само ти не ставаш за нищо, само твоята фирма не става за нищо, само твоето семейство не става за нищо.
- Натрапчиви идеи за катастрофи, за задаващи се бедствия, всякакви прояви на хипохондрия, усещане, че се задава нещо много лошо, свързано с телесното ви здраве.
- Най-често срещани са проблеми с перисталтиката – позиви за повръщане, гадене, загуба на апетит, язва, гастрит. Поради постоянното активиране на организма и помпането му с адреналин, кортизол и други такива вътрешни химикали, перисталтиката започва да не функционира нормално.
- Виене на свят, изтръпвания.
Хората най-често биват диагностицирани с бърнаут, когато стигнат до кардиолог, гастроентеролог или невролог, обобщава психологът.
Историята на Елица продължава – до пълна загуба на слуха!
В следващите две години лекарите установяват окончателно около 60–70% загуба на слуха в лявото и 90% в дясното ухо на Елица.
„Тъкмо си мислех, че ще си остана така и това е добре, когато внезапно при едно по-голямо натоварване на работа една сутрин слухът ми изчезна напълно и в двете уши. Нова хоспитализация, нови вливания на познатите лекарства. Няколко дни след края на лечението, слухът се завърна до степента си 60–70%.
Това се случи няколко пъти на всеки 5–6 месеца. Винаги, когато имах повече и по-продължителен стрес, спирах да чувам, шумът в ушите ми се увеличаваше и сменяше честотата си и започваше да ми се вие свят. Последния път лечението не даде ефект. Взех си отпуск и заминахме на почивка за няколко дни. Като се върнахме, се оправих. При следващите загуби на слуха изобщо не ходех в болница – вземах си почивка и намалявах темповете“, споделя Елица.
Съвсем случайно и при друг повод Елица научава каква е пълната причина за загубата на слуха ѝ. При едно генетично изследване със съвсем друга цел се оказва, че тя носи патогенен вариант на гена, който кодира синтезирането на единия от протеините, отговорни за клетките във вътрешното ухо. Мутация в този ген прави носителя му податлив към отключване на несиндромна глухота, особено при определени нездравословни условия на живот.
„УНГ лекарката ми каза, че и нивата на кръвната захар, на кортизола и на кръвното налягане също играят съществена роля за клетките на вътрешното ухо. Разбрах защо слухът ми спада, когато се ядосам или разстроя, или дори когато прекаля със сладкото. Разбрах защо след по-продължителни периоди на стрес и преумора направо спирам да чувам.“
След 2023-а нещата във фирмата, в която Елица работи, ексалират и поради претоварване, тя отново стига до пълна глухота.
„Този път не ми се размина след няколко дни почивка, а навлязох в една дълга, ужасна серия. Разбира се, не спрях да работя. Нещата бяха зле. Здравей, дъно, стари приятелю…“
Обратим ли е бърнаутът?
Докато Елица влиза от едно емоционално прегаряне в друго, бързаме да се опрем на професионалното мнение – бърнаутът е обратим! Изключително важно е човек да си вземе отпуск, но е важно и какво ще прави по време на този отпуск, уточнява Слави Стоев. Дали може да се грижи за собствения си енергиен капацитет?
„Когато се стигне до крайните форми на бърнаута, тогава трябва да се активира т.нар. клиничен протокол, който включва психотерапия. А когато говорим за осезаемо и осъзнато изчерпване на енергия и при психиатрични симптоми, няма нищо срамно човек да се види с лекар психиатър, който може да подкрепи централната и периферната нервна система, за да се справи. Защото понякога се налага хората да пият антидепресанти, да пият успокоителни за някакъв кратък период между 6 и 12 месеца. Което не те прави луд!“
Слави препоръчва и енергизиращи практики, всякакви техники, свързани с успокояване на централната нервна система, занимания, които не ни натоварват физиологично – тип разходки, йога, риболов. Той уточнява, че ходенето на фитнес поради отделянето на ендорфини и някои други химикали, ни кара да се чувстваме добре, но също изтощава организма, без да го презарежда.
Дишай, издишай… Има ли щастлив край историята на Елица?
„В началото на 2024 инстинктът ми за самосъхранение се включи и реших да направя абсолютно немислимото – да спра да работя, да отлепя лепенката със замах и просто да изпадна в безтегловност за известно време. Приятно ми е, Майор Том.
Напуснах работа и се отдадох на тотален вакуум. Оказа се супер, още повече че съвпадна с пролет, Великден, птички, пчелички и цветенца. Както каза 10-годишният ми син тогава:
„Нашата работа е да си живеем живота и да гледаме светлината.“
Отне ми една седмица да се отърся от постоянната тревожност и да спра да искам да си проверявам имейла. Светът не свърши. Корпоративният свят не колабира. Дълго време след напускането си отспивах. След дежурното ставане в 6:00, за да изпратя детето на училище, просто си лягах пак и спях с часове. Без угризения, без вина. Тялото ми и психиката ми наваксваха с най-лесно запълнимите дефицити.
Започнах да ходя пеша по няколко километра на ден, което за мен си е сериозно постижение след години зад бюро или постоянното бързане да стигна някъде със свръхзвукова скорост. Имах цялото време на света и свободата да го запълня с каквото си поискам.
Изследвах си всичко, което ми беше останало за изследване, и започнах да запълвам недостици и да потушавам пикове.
Изкарахме едно лято на безгрижие, без притеснения, че дължа нещо някому, че имам срок, среща, непроверена поща или нотификация в Тиймс.
После детето започна пети клас и ежедневието ми се напълни със задачи по математика за басейни, които се пълнят от две тръби, гръцка митология и история на цивилизациите по Двуречието. Ние с него сме „колеги“ по бюра и докато той си пише домашните, аз се заех да вкарам малко файлове в ред и да си пооправя портфолиото.
Имах време и да помисля какво ще правя нататък. Не бях сигурна дали искам отново да се връщам в голяма компания. Стигнах до извода, че колелото отново се е завъртяло и ми е ред да поработя пак сама и със собствен ритъм.
В момента тъкмо излизам от зимния си сън и приключвам едногодишната почивка, която си бях обещала. Започнах полека да се връщам към активна фрийланс работа и да работя по поръчки, които ми харесват.“
Как да НЕ стигнем до бърнаут?
Слави Стоев препоръчва преките ръководители да сигнализират и да съдействат, ако забележат, че някой от служителите им проявява симптоми на емоционално претоварване. Трудността идва, ако човек сам си е шеф, но тогава може повече да се вслушва в себе си и в близките си хора, защото много често те забелязват, когато нещо се променя в нас и не е наред.
Елица пък признава, че няма да разкаже история как като феникс от пепелта се е издигнала с нови знания за самосъхранение, железни лични граници и ново умение за бавен живот. Онова, в което се е убедила, е, че стресът е неизбежен и е добър двигател, но не трябва да позволяваме да стане враг и отрова. Приема го като кон, който трябва да яхнем, за да ни закара на място, което искаме.
„Опитвам се да съм по-търпелива – и към себе си, и към останалите. Пожелавам си да оставя животът да се доизкаже и тогава да действам. Може да се окаже дори, че няма нужда всеки път да скачам отвисоко, а мога и да заобиколя и пак да стигна там, където искам.“
Посланията, които Елица чува, когато губи слуха си
„Не си длъжна.“ Не си длъжна да спасяваш целия свят. Не е нужно да участваш навсякъде. Ще се оправят и без теб.
„Не си виновна.“ Не си виновна, че оглуша.
„Не е това важното.“ Важна си ти, важно е семейството. Важно е здравето и спокойствието. Другото ще се намести и ще се случи, когато трябва.
