„Домът ти е най-опасното място. Потърси убежище другаде.“
„Може да изгубиш гласа си. Преди да можеш да извикаш за помощ.“
„Свали розовите очила. Преди да загубиш зрението си.“
Това са част от посланията, които преди няколко месеца шамаросаха (каква ирония!) любопитството ми, след като фийдът ми „посиня“ от загадъчни постове. Когато скоро след това разбрах, че „КОД СИНЬО за цялата страна“ е проект в подкрепа на жертвите на насилие, улових символика в тайнствеността. В България агресията у дома сякаш е свещена енигма. Крясъците се чуват далеч, но мълчанието на съседите ги надвиква. Майката слуша за юмруците на сина си, но не обелва и дума, понеже жена му го е предизвикала. Колежката идва с насинено око в офиса, но това са лични неща, за тях не се говори на работа.
Сабина Иванова и Лора Радкова започват да изпълват тишината с истории и да разказват за ужаса, който жертвите на насилие изживяват. В тези истории решаваме дали да сме съучастници на агресора.
Засега без добри прогнози
Какво събитие, факт, новина ви тласна към създаването на КОД СИНЬО?
Сабина: Нямах конкретен случай, заради който да реша да се захвана с проект за домашното насилие. Просто човек трябва да се огледа и да види в каква страна живеем и колко сме толерантни като общество към домашното насилие и насилието над жени. Това е достатъчна мотивация. А и самата аз като жена мога да си представя колко е лесно да попаднеш в ситуация, която застрашава живота и здравето ти. И колко трудно можеш да намериш справедливост. Имам и две малки племеннички. Иска ми се някой ден, когато те станат жени, ако изберат да останат тук – да живеят в държава, която гарантира сигурността им.
Лора: Проектът „КОД СИНЬО за цялата страна“ се роди от неотложната нужда да се даде глас на хората, преживяващи домашно насилие. Но този глас, който никой не беше чувал в дълбочина – реалните истории на години живот в тези условия. Абдикирането на държавата в справянето с този сериозен обществен проблем води след себе си многобройни случаи в новините за жертви, останали без подкрепа, преживели нечовешко насилие, а някои от тях и загубили живота си. Плашеща е статистиката, която показва, че всеки трети човек в България е свидетел или жертва на насилие в собствения си дом. Проектът не се роди от изолирано събитие, а от нещо, което сякаш се превръща в норма за нашето общество.
Няма поледица, но можеш да се подхлъзнеш
Кои са първите „климатични изменения“, които настъпват в един дом и които предвещават разрушителна буря?
Сабина: Със сигурност знаците, че сме с човек, склонен към насилие, са там, преди още да сме заживели заедно. Историята с всичките му бивши, които са били много зле, но ти не си като тях, вече е достатъчен червен флаг. Отношението към околните, пристъпите на агресия, бомбастичните жестове, бързото навлизане в личното пространство, претенциите към облеклото, грима, ограничаването от обкръжението… Но насилниците умеят и да създават среда на комфорт, в която човек се чувства добре. Именно затова всичко е толкова объркващо.
Лора: Първите сигнали често са незабележими и лесно се пренебрегват: унизителни забележки и подхвърляния, постепенна изолация от приятели и семейство, налагане на контрол върху финансите, личното време, външния вид. Тези на пръв поглед дребни прояви на власт и контрол постепенно ескалират до агресия – емоционална, вербална, физическа. Когато тези „облаци“ се сгъстят, бурята става неизбежна. А измъкването оттам е трудно.
Когато е трудно да си тръгнеш
Един от основните проблеми в торнадото на домашното насилие е, че жертвите остават на място въпреки синините по тялото, въпреки счупеното уважение и убитата любов. Защо несигурността им, че няма да се справят, ако си тръгнат от проблема, се храни толкова зловещо?
Сабина: Както казах – моментите на насилие се редуват с моменти на обич. Това изключително много разбърква мисълта и замъглява преценката. Ако прекалено често търсите оправдание или обяснение защо партньорът ви е направил нещо – оправдание най-често няма. Но причината много жени да стоят с насилниците си, е свързана със страх, че може децата им да бъдат отнети, или с икономическа зависимост. Много често слушаме за курсове как да привлечем богат мъж, който да ни дава пари, а на нас да не ни се налага да работим... Само че и златната клетка е клетка. Много по-полезно би било да се образоваме кои са ранните сигнали, че сме с агресор. Това някой ден може да спаси живота ни.
Лора: Несигурността на жертвите се корени в дълбоката психологическа манипулация, на която са подложени. Насилниците често изграждат среда на страх и зависимост, убеждавайки жертвите, че не са способни да се справят сами. Липсата на финансова и емоционална подкрепа също допринася за чувството на безизходица. Нашият проект цели да разруши този цикъл, като покаже, че независимо какво се е случило, изход има и помощта съществува.
За мястото на срама
Всъщност нека застанем по-близо до думата „жертва“. Вероятно много от хората, чиито съдби се покриват с дефиницията ѝ, се срамуват от подобно определение. Как един човек да разпознае, че е жертва, но и да не изпитва вина и срам от това?
Сабина: Аз лично нямам отговор на този въпрос. Думата „жертва“ за мен отговаря на една проста истина – ако някой те е наранил под каквато и да е форма, ти си пострадал. И това е факт. Но тук ще си позволя да цитирам Жизел Пелико, която системно е била изнасилвана в брака си и успя да осъди съпруга си и останалите извършители: „Срамът трябва да си смени мястото“. Силно вярвам, че срамът е при агресора, а не при пострадалия.
Лора: Разпознаването започва с осъзнаването, че никой не заслужава да бъде унижаван или нараняван. Жертвата трябва да си припомни, че любовта не е контрол и насилие, а уважение и подкрепа. За да се преодолеят вината и срама, е необходимо разбиране, че насилието е вина на насилника, а не на жертвата. И това да се осъзнае от цялото общество, а не само от хората, преминаващи през този ад. Нашата цел е да покажем на хората, че могат и трябва да търсят помощ, без да се страхуват и без да се срамуват.
В представянето на проекта КОД СИНЬО показахте шест истории, в които има много обиди, удари, кръв… Това са реални истории, които в показаните видеа, са изиграни от известни актьори. Коя е най-разтърсващата история на домашно насилие, която сте чували?
Сабина: Не бих си позволила да разкажа. Това е нещо, което е било поверено на мен. И не мога без съгласието на човека, който е споделил, да разказвам каквото и да е. Но искам да обърна внимание, че често, когато говорим за домашно насилие, не говорим, че и в брака има сексуално насилие. Добре е да помним и да знаем, че независимо че сме във връзка с някого, имаме право да казваме „Не“. И другата страна трябва да уважава това.
Лора: Всяка история в проекта „КОД СИНЬО за цялата страна“ е разтърсваща. Както и всяка една от тези, които, за съжаление, ежедневно чуваме по медиите. Но разтърсващите истории на тези хора са разказани, за да заявят нещо изключително важно – че въпреки всичко преживяно, всеки човек МОЖЕ и заслужава шанс отново да построи живота си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Клишето за емоциите, които били женска работа
Има някакво предубедено обществено мислене, че жертвите на насилие са само жени и/или деца. Вие разкривате и един мъж, изигран от Александър Алексиев. В разказа си той говори за „склада за тъга“, в който попада, за потиснатите чувства, защото в България се вярва във фразата „Мъжете никога не плачат“. Защо мъжете могат да плачат и можете ли да посочите и други примери за мъже, които са жертви на насилие?
Сабина: Мъжете са по-чести жертви на психически тормоз. Разбира се, има и случаи на физически, но те са рядкост. Което не ги омаловажава. Обществото ни е патриархално – всеки в него има своята роля и не трябва да отстъпва от нея. В този контекст, мъжете трябва да бъдат силни, да не показват емоции, да се справят с проблемите, не да ги имат. Дори не искам да си помисля колко хора плащат цената на тази невъобразима глупост – че сълзите и изразяването на емоциите са женски патент. Емоциите не са частна собственост на определен пол – всички ги имаме и е наша отговорност да се научим как да ги навигираме. Както и да възпитаваме деца, които да могат да се справят с тях след време. В този ред на мисли – много случаи на насилие е можело да бъдат избегнати, ако ние самите знаем какво се случва с нас и можем да го овладеем.
За мъжете, жертви на насилие, мога да кажа едно – ние като общество имаме задачата да станем толерантни и разбиращи, за да може всеки, който е пострадал и има нужда от помощ, да я потърси и получи без срам. Независимо от пола си.
Лора: Мъжете също са жертви на насилие, но често се срамуват да говорят за това заради социални стереотипи. Историята на мъжа в нашия проект разкрива тежестта на потиснатите чувства и влиянието на средата – родители, приятели, общество. Но хората трябва да знаят, че сълзите не са слабост, а израз на човечност. Чувствата и тяхното изразяване и споделяне не са нещо срамно, а нещо необходимо. За съжаление, примерите за мъже, жертви на домашно насилие, не са единични, като най-често става въпрос за психически тормоз. Но реална статистика трудно може да бъде изведена. Точно заради стигмата, че „мъжете никога не плачат“. Или просто никога не разкриват това пред хората.
За психическото насилие
Шамарите не е задължително да са физически. Както и вие посочихте, агресията може да е и психическа и боли не по-малко. Психолозите сравняват вибрациите от силни крясъци с усещането за удар. Вие кое бихте определили като психически тормоз и насилие?
Сабина: Психическият тормоз може да има и физическо измерение. Ако всеки път, когато се прибирате в дома си и от мисълта, че ще прекарате вечерта с партньора си, получавате сърцебиене и топка в гърлото – значи нещо не е наред във връзката ви. Героят на Алек Алексиев разказва за това – три години панически атаки вечер, докато е със съпругата си.
Партньорът ни е някой, който трябва да ни кара да се чувстваме добре, защитени, спокойни, обичани и най-вече свободни да бъдем себе си. Ако тези неща не са налице, но в същото време ви е страх да си тръгнете – червената лампичка трябва да ви светне веднага.
Лора: Психическият тормоз е всяко поведение, което подкопава самочувствието на човек, манипулира неговите емоции и начина, по който възприема себе си, или го изолира от близките му. Това включва постоянна критика, заплахи, контрол и дори мълчаливото игнориране. Психическото насилие наистина може да остави белези, които са по-дълбоки от физическите. И по-непреодолими, понякога дори с години терапевтична помощ.
Светлината в тунела не е от идващ влак
По какъв начин вашият проект предлага решение на проблема?
Сабина: Проектът ни не може да предложи решение на проблема с домашното насилие. Това то да бъде решено е въпрос на политическа воля. Манталитетът тук на много места все още следва максимата, че жената е подчинена на мъжа и че ставащото в семейството, си е лична работа. Това до голяма степен е отразено и в Закона за защита от домашно насилие. За нашето законодателство домашното насилие не е престъпление само по себе си, а условие, в което е извършено престъпление. И законът трябва да бъде променен. Как обаче да се случи това, като една голяма част от електоралната маса у нас споделя мнението за семейните отношения, в които на жената ѝ е дадено да търпи? Излиза, че електоратът изпраща определени партии във властта, партиите пък им пазят комфортната среда, в която те да си бият жените, образно казано. И всички са доволни.
Лора: Чрез разказването на съвсем реални истории, проектът цели да ангажира общественото внимание към този толкова сериозен проблем и да помогне на жертвите (и на хора, които имат съмнения, че са в токсична връзка) да разпознаят сигналите и да съберат смелост да потърсят помощ. Този проект е осъществен заедно с Фондация П.У.Л.С, която повече от 20 години оказва подкрепа и закрила на хора, пострадали от домашно насилие, чрез терапевтична помощ и настаняване в кризисни центрове. И повече от 20 години има нужда от всяка обществена и институционална подкрепа.
Ако едно изречение може да се превърне във вълшебна пръчица и да вдъхне увереност на хората, които все още търпят, кое би било това изречение?
Сабина: Моето вълшебно изречение е: Обадете се на 076 60 10 10. Ако сте в беда, ако няма кой да ви помогне, ако търпите психически или физически тормоз… обадете се веднага. Има кой да ви помогне.
Лора: Вълшебството тук е в осъзнаването. И в безвъзмездната подкрепа от хората около нас. Едно-единствено изречение надали ще помогне, но много изречения, повторени много пъти – да. За да осъзнаеш, че всеки човек заслужава уважение и никой няма правото да те наранява и контролира. За да направиш крачката да потърсиш помощ и да откриеш, че има и друг живот!
