Има една поговорка, че „по време на отглеждането дните са много дълги, а годините – много кратки“. Който е родител, знаe. Един ден децата те придружават дори до тоалетната, а изведнъж вече мърморят, че си влязъл в стаята им, без да почукаш или че си излязъл, без да затвориш вратата. За едно мигване на окото те преминават от пълна зависимост от твоите грижи до зависимост от приятелите си. И именно в този етап обикновено се появяват първите любови.
Изследване от 2025 г. на Лабораторията за изследвания относно съвместното съжителство и превенцията на насилието към Университета в Кордоба, базирано на три анкети сред 2400 тийнейджъри на възраст от 12 до 18 години в Андалусия, обобщава, че емоционалните умения – като разрешаване на конфликти, асертивност и разпознаване на граници – се развиват постепенно чрез опита от романтичните взаимоотношения.
Анализът показва, че по-големите тийнейджъри се възприемат като по-компетентни от по-младите, което подкрепя идеята, че здравословните отношения „се тренират“ още от юношеството.
Изследователките Ноеми Толедано, ръководителка на проучването, заедно с Кармен Виехо и Росарио Ортега-Руис от катедрата по психология, подчертават, че разбирането на тийнейджърството като поле за емоционални експерименти предлага позитивна перспектива, фокусирана не само върху рисковете, но и върху възможностите за емоционално развитие.
По време на детството родителите дирижират емоционалния оркестър. Избират училища, приятелства, планове, следобедни закуски… Но идва юношеството и всичко се променя – детето започва да взема собствени решения, а романтичната връзка е вероятно първата, която излиза извън семейния контрол.
„Детето ти скъсва картата, която си начертал за него, и тогава всички аларми се включват“, обяснява за El País Андрес Мерино Иглесиас, психиатър, специализиран към детска и юношеска възраст.
„Страх, отхвърляне, притеснение, гняв… и автоматичната реакция обикновено е опитът да се възстанови контролът. Това е елегантният начин да се каже, че се опитват да се намесват там, където никой не ги е канил.“
Този опит за контрол може да е в по много фини начини – чрез ирония, пасивно-агресивен коментар, жест на неодобрение – или направо да избухне в забрани: „Но резултатът обикновено е един и същ – колкото повече се забранява, толкова повече се утежнява връзката“, твърди докторът.
„Бащата или майката наблюдава как дъщеря им се заключва в стаята с човек, който сякаш е излязъл от провален кастинг за „Островът на изкушението“, и изведнъж нещо им засяда на вечеря: „Не ми харесва това момче за дъщеря ми“, обяснява шеговито Луис Мигел Реал, психолог и експерт в терапии с тийнейджъри. Тази фраза, както посочва Реал, толкова невинна на пръв поглед, може да отключи поколенчески конфликт с епични размери и има само два пътя: „Да започнеш свещена война или да разбереш, че истинската битка не е да промениш другия, а да се научиш да управляваш собствените си чувства.“
„Когато един родител каже „не ми харесва партньорът на детето ми“, обикновено зад това стои смесица от страх, фрустрация и загуба на контрол“, твърди Мерино. „Не ги притеснява само човекът, а усещането, че детето им се изплъзва от сценария, който са си представяли. А това боли, защото разбива сигурността“, добавя той. „Родителите се изправят пред ново чувство на безсилие“, продължава психиатърът.
„И изведнъж откриват, че не могат да решават вместо децата си, нито дори да ги защитят от онова, което смятат за опасно. И това ги плаши.“
Зад „не ми харесва“ често стои нещо по-дълбоко от интуиция. „Преди да кажеш, че някой не ти харесва, попитай себе си защо. Реална опасност ли е, или просто не ти допада, защото ти напомня за нещо от миналото?“, поставя въпроса Реал.
„Емоциите не са абсолютната истина; те са сигнали, не заповеди. Проблемът е, че много родители тълкуват тези сигнали като нареждания: „Щом усещам отхвърляне, значи нещо не е наред.“ Но дискомфортът невинаги означава опасност. Понякога означава промяна, а от промените боли.“
Според Реал най-важното е да се прави разлика между истинските и символичните страхове: „Първите са свързани със сигурността на детето ви – ако партньорът го изолира, контролира или манипулира, тогава има основание за намеса. Вторите са онези, които засягат егото: че не отговаря на нашите очаквания, че не съвпада с нашите ценности, че не прилича на това, което сме си представяли. Именно тях трябва да прегледаме със смирение“.
Психологът подчертава, че родителите трябва да се грижат за собствената си вътрешна история: „Ако превърнеш всяка връзка на детето си в заплаха за авторитета ти или за твоя светоглед, единственото, което ще постигнеш, е да го отблъснеш. Любовта на възрастния означава да приеме, че детето има право да греши. Че не можеш да му спестиш всяка болка, но можеш да бъдеш до него, когато го боли.“
„Ако има нещо, което вълнува тийнейджъра повече от новата връзка, това е забранената връзка“, отбелязва Мерино. „Ромео и Жулиета не са умрели заради любовта си, а защото възрастните са били пълен провал в управлението на конфликти.“ Според експерта проблемът е, че много родители бъркат притеснението с контрол: „А контролът никога не дава истинска сигурност. Напротив – подхранва дистанцията. Тийнейджърът се научава да крие онова, което преживява, за да избегне критика или караница. И така връзката страда.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Една от най-честите заблуди е да се вярва, че ролята на родителите е да издават присъди. „Възрастният трябва да отваря пространство, не да го затваря. Да слуша, без да разпитва, да пита, без да нахлува. И най-вече, да не превръща всеки разговор в оценка и разпит“, подчертава Реал. Този по-уважителен подход не означава пасивност: „Можеш да придружаваш, без да контролираш. Можеш да наблюдаваш, без да предубедиш“. Той добавя:
„Ако забележите, че детето ви се изолира, изглежда по-тъжно или тревожно, или спира да прави неща, които преди са го радвали, тогава има предупредителни знаци. Но ако го виждате да расте – въодушевено, любопитно – вероятно проблемът не е във връзката му, а в собствените ви страхове.“
Реал подчертава, че забраните рядко възпитават, докато въпросите – да. Целта е тийнейджърите да се научат да мислят сами, а не да слушат от страх:
„Ако детето ти знае само да избягва това, което ти цензурираш, няма да се научи само́ да разпознава токсична връзка.“
Според него, ако връзката наистина е вредна – със знаци на психологическо насилие, изолация или ревност – намесата трябва да е твърда, но със съпричастност. „Не чрез викове, а чрез обич. Не чрез присъда, а чрез искрена загриженост“, допълва Мерино.
Основната емоция в този вид конфликти не е гневът, а страхът. „Много родители бъркат, защото смятат любовта за наблюдение“, обяснява експертът.
„Мислят, че колкото повече контролират, толкова повече защитават. Но контролът създава недоверие, а недоверието разрушава връзката. Това, което наистина защитава, е доверието: знанието, че ако нещо се обърка, детето може да се обърне към вас, без страх да бъде съдено.“
„Целта не е да спечелите спора, а да не загубите връзката“, подчертава психиатърът. „Най-трудното е да приемете, че вече не вие решавате вместо детето си. И това, макар да боли, също е любов“, обобщава Реал.
Източник: El País
Без съмнение Кейти Пери и Орландо Блум са една от най-известните двойки в шоубизнеса. Въпреки че не крият връзката си, рядко се появяват заедно на червения килим, и още по-рядко публикуват снимки заедно в Instagram. Това кара феновете да се чудят какво точно се случва между тях.
Но преди да видим какво се случва с тях, да проследим историята им като двойка. Всичко започнало след церемонията по връчването на наградите „Златен глобус“ през януари 2016 г., когато Кейти Пери и Орландо Блум отишли на афтърпарти. Двамата показвали явна химия през цялата вечер, а на снимки от събитието се вижда колко са усмихнати и развеселени, докато общуват. Години по-късно, по време на епизод на American Idol, Кейти разказва за заветния бургер, който ги е събрал. „Казах на охраната си да вземе 10 бургера и след като ги донесоха, изведнъж се протегна една ръка и грабна един, а аз казах: „Хей, това е моят бургер!“. Това е била ръката на Орландо.
View this post on Instagram
През май същата година Пери потвърждава връзката им, като публикува сладка снимка на двамата, облечени в халати, докато се излежават на стълбите пред величествена сграда в Кан, Франция.
След 10 месеца връзка Пери и Блум решават да се разделят. Представителите им публикуват съвместно изявление в People: „Преди слуховете или фалшификациите да излязат извън контрол, можем да потвърдим, че Орландо и Кейти си дават уважително и любящо пространство в този момент.“
В подкаста Call Her Daddy, певицата разказа откровено за началото на връзката им през 2016 г. и защо са осъзнали нуждата от раздяла, преди да изградят дълбока връзка. „Не бяхме напълно отдадени от първия ден“, призна тя. „Той беше, защото тъкмо бе преминал през период на целибат и имаше ясни намерения. Аз тъкмо излизах от връзка и си казах: „Не мога повече така. Трябва ми нещо различно“. Но трябваше да работя много със себе си.“
През 2017 г. Блум посещава едноседмичен ритрийт, наречен The Hoffman Process, насочен към промяна на негативни модели на мислене и поведение. След него двамата осъзнават, че търсят различни неща и вземат решение да се разделят временно, казва още тя в подкаста.
След раздялата им тогава Пери публикува в социалната мрежа X разяснение по темата, като категорично уверява феновете, че отношенията ѝ с бившия ѝ приятел са добри: „КАКВО ЩЕ КАЖЕТЕ ЗА НОВ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ ПРЕЗ 2017!? Все още можете да сте приятели и да обичате бившите си! Никой не е жертва или злодей, стегнете се, хора!“
В интервю за CBC Пери откровено разказва за депресията си след раздялата им през 2017 г. „Бях дала толкова много, че това буквално ме пречупи.“ Тя споделя, че благодарността е това, което я е спасило: „Ако не бях открила благодарността, щях да се удавя в тъгата си.“
А Блум коментира връзката си с Пери след раздялата по този начин: „Ние сме приятели, всичко е наред“, каза той. „Вече сме пораснали. Тя е много известна, но мисля, че никой не се интересува какво правя аз. И не трябва. Това е между нас. По-добре е да дадем пример на децата, че раздялата не трябва да е с омраза.“ По време на шоуто Spill Your Guts на Джеймс Кордън Пери бе помолена да подреди бившите си по сексуални умения от най-лош до най-добър, или да яде неприятно ястие. Тогава Пери класира Блум като втория най-добър в леглото сред бившите си.
През август 2017 Пери и Блум били забелязани заедно на концерт на Адел, което тогава породи спекулации, че може да са се събрали отново. И това беше така. През април 2018 г. двамата посещават папата във Ватикана, с цел да подкрепят The Cura Foundation: организация, посветена на подпомагането на деца и семейства в нужда чрез здравни, образователни и социални програми.
View this post on Instagram
Двойката направи следващата голяма крачка, като официално се появи на червения килим. Те присъстваха на Гала вечеря на Негово Височество принц Албер II от Монако. Месеци по-късно на благотворителния търг на One Love Malibu Festival среща с Блум била една от големите награди. Пери го „продала“, казвайки: „Може да се повозите с него на мотор, но не го дръжте по начин, който аз не одобрявам.“ Фен на Блум направил оферта от 20 000 долара, но в крайна сметка Пери купила срещата за себе си за 50 000 долара.
През февруари 2019 г. Пери сподели очарователна снимка с годежен пръстен във формата на цвете с рубин и диаманти на стойност близо 5 милиона долара.
Година по-късно във видеото към сингъла Never Worn White Пери загатва, че е бременна. Тя и Блум стават родители на 27 август. Интересен факт е, че Пери не е искала деца, преди да види какъв страхотен баща е Блум с първото си дете Флин.
Блум също не крие, че двамата имат предизвикателства във връзката си. За списание Flaunt той разказва, че работата им в различни творчески сфери влияе на отношенията им. Въпреки това, добавя той, двамата се чувстват късметлии да се имат. „Мисля, че и двамата сме наясно колко сме благословени, че сме се свързали по уникален начин точно в правилния момент. И никога не ни е скучно.“
Пери уточнява, че с Блум ходят на терапия за двойки, за да поддържат връзката си.
„Искаме да се развиваме, затова сме заедно, за да станем по-добри хора и да отгледаме този красив човек“, каза тя за дъщеря им Дейзи.
Само дни след като източник разкри пред People, че в двойката има напрежение около издаването на новия албум на Кейти,143, друг близък твърди, че „може и да няма връщане назад“.
View this post on Instagram
„Те са почти приключили“, казва източник на People. „Не изглежда да могат да оправят нещата.“ „Всичко се разпада от месеци и положението не изглежда добре.“
Пери е в разгара на световното си турне Lifetimes, а според източника двамата с Блум имат различни виждания за бъдещето си. „Това завръщане значи много за нея. Иска да даде най-доброто шоу за феновете“, казва друг източник на медията. „Тя е щастлива и съсредоточена върху турнето..“
Последната им поява пред камерите бе на афтърпартито на Vanity Fair след Оскарите през март. А феновете се питат истина ли са слуховете за раздяла...
Използвани са материали от The Elle и People
Всички сме били тийнейджъри и знаем какво е. Тресе те хормонът, майка ти е досадна, баща ти е смотан, всичко ти е криво, косата ти е мазна, имаш пъпка на челото и просто искаш да си правиш каквото си решиш, ако може без последствия. И чувството, че си неразбран. О, това изпепеляващо чувство, което тежи на душата ти…
Добре де, не е ЧАК толкова драматично да бъдеш тийнейджър. Или поне вече не ми се струва чак толкова драматично. Период е. И минава. А пък днешните тийнейджъри са някак по-готини от нас. И доказателството е налице – те се държат като пингвини. А има ли нещо по-готино от един пингвин? Не мисля.
А ако се чудите какви ги дрънкам, четете надолу.
Оказва се, че тийнейджърите имат нов начин за комуникация с родителите и любимите си хора, който успешно чупи бариерата помежду им. Терминът на английски е pebbling и идва от думата pebble – камъче.
Няма точен превод на български за самия термин, но се използва при романтична връзка или пък силна връзка между родител и дете. Терминът произлиза от действията на пингвините, населяващи Антарктика. За тях е известно, че в периода на ухажване си подаряват малки камъчета. Камъкът символизира желанието на двойката пингвини да бъде заедно и да свият гнездо.
Pebbling при тийнейджърите се характеризира с малките жестове, с които показват обичта си към член на семейството, към приятел или пък към обект на желание. Слава богу, това не означава, че ни замерят с камъни, а нещо доста по-модерно. Може да бъде изпращане на меме, видео или GIF в социалните мрежи, които ще ни накарат да се усмихнем.
Експертите споделят, че този навик на тийнейджърите има много положителни страни и е добре родителите да го насърчават.
Ако се чудите защо децата си изпращат милиони картинки, мемета и кратки видеа в социалните мрежи, не сте сами. Но експертите твърдят, че това е техният начин да покажат чувствата си и да установят близка връзка. Това са техните „камъчета“, с които показват, че държат на нас, мислят ни и искат да направят деня ни по-хубав.
Тези „камъчета“ карат не само отсрещната страна да се чувства добре, но също така могат да предизвикат положителна химическа реакция в мозъка на изпращача, казва д-р Камерън Касуел, психоложка занимаваща се с юноши и майка на тийнейджър.
„Когато извършите някакво добро дело, мозъкът ви освобождава допамин – невротрансмитер, свързан с удоволствието, мотивацията и утвърждаването“, обяснява тя. „Чувството за признание и оценка дава и на получателя прилив на допамин.“
Разбира се, има ползи и за изпращача. „Когато видите радостта на получателя, мозъкът ви отделя окситоцин. Това е хормонът на доверието, връзката и емпатията“, споделя още д-р Касуел.
Колкото повече добри чувства изпитва всяка страна, казва тя, толкова по-вероятно е това действие да се повтори, „задействайки освобождаването на повече хормони на щастието, създавайки един своеобразен цикъл на доброта“. Д-р Касуел препоръчва да насърчите тийнейджъра си да „подмята камъчета“ на близките си, когато се чувстват зле, защото това може да да им помогне много.
Родителите също могат да го правят. Нещо толкова просто като изпращане на забавна картинка или песен може да помогне много, правейки връзката ви с вашия тийнейджър по-здрава.
„Децата може да ви се присмеят първоначално, но в крайна сметка им става забавно и започват да ви връщат подобаващи отговори“, споделя още д-р Касуел. „Привързаността, под каквато и да е форма, е жизненоважна за изграждането на здрава връзка с тийнейджъра. Тя им показва, че ги разбирате и ви е грижа за тях.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Този тип общуване и засвидетелстване на обич не е нещо ново и се използва отдавна от невродивергентната общност. То помага на невронетипични деца да се чувстват по-комфортно в изразяването на чувствата си и в общуването със своите близки, твърди изданието Psychology Today.
Оказва се, че това е добър начин за преодоляване на някои бариери, които имат децата, а при родителите помага да достигнат до децата си. Езикът на любовта е различен за всеки човек, но pebbling-ът със сигурност е един от начините да засвидетелстваш чувства и подкрепа.
И все пак, специалистите съветват да уважаваме личното пространство на децата, както и границите, които те поставят. Изпращане на песен, която ни връща любим спомен или пък забавна картинка, може да бъде счетено от тях като нещо готино и забавно, но не бива да го правим постоянно и да ги засипваме със съобщения. Нека сами определят темпото и начина, по който искат да изразяват чувствата си.
Източник: Parents.com
Понякога най-силно въздействие оказват малките неща. Това важи особено за децата. Да им прочетете допълнителна приказка преди лягане, да им позволите да изберат съставките за семейната пица или да спрете за сладолед след училище може да не е от голямо значение за вас, но да значи много за тях.
Те искат да се чувстват специални, забелязани, обгрижвани и обичани. Когато се отклонявате от обичайното, за да направите нещо допълнително за тях – например да сложите шоколадови пръчици на палачинките, защото им харесва – децата ви вероятно ще възприемат това като допълнително потвърждение, че ги обичате и цените. Те знаят, че се грижите за тях, но подобни моменти просто затвърждават тази истина, като им дават достатъчно поводи за усмивка.
Ако се чудите какво харесват децата, отговорът може да е по-ясен, отколкото си мислите. В Parents.com са изброили 30 съвсем постижими неща, които можете да направите, за да покажете на децата си колко много значат за вас.
Сложете си герданите от макарони, които детето ви е направило. Сложете картините им на специално място. Знайте, че ще се почувства гордо, където и да решите да поставите неговите творби.
Залепете на вратата на хладилника си семейно мото или девиз и ги цитирайте винаги, когато усетите, че детето се чувства обезкуражено. Познатата мантра гарантирано ще подобри настроението му.
Ако имате няколко деца, излезте на разходка само с едното. На следващия ден се разходете с другото. (Ако имате 14 деца, ще ви е малко по-сложно.) Можете също така да посетите някое място, което го интересува – кино, работилница за занаяти... Любимият ресторант в близост е чудесен повод за малко сближаване и разговори на четири очи.
Оставете бележка (и понякога парче шоколад!) в кутиите им за обяд. Можете да му напишете нещо, което ще го окуражи и ще направи деня му по-светъл. Друг път напишете някоя шега или гатанка.
Независимо дали изграждате свой собствен Minecraft свят заедно с техния или просто си разглеждате гардероба, всяка проява на любопитство към интереса на детето ще го накара да се чувства обичано.
Искате да изненадате детето? Кажете „да“ на нещо, което обикновено е забранено. Например да седне на кухненския плот или да изяде десерта преди вечеря.
Ако детето ви харесва силните усещания, проявете същия ентусиазъм като него по време на разходките ви в увеселителните паркове. Можете също така да споделяте тръпката на люлките на детската площадка, хълмовете, от които се спускате с шейни или велопътеките.
Подарете на детето си гривна или тениска, която да съвпада с вашата. На някои деца много им харесва да са нашето „миниаз“.
Може би очаквате децата ви да са подредили стаята си, но понякога можете и да ги оставите на спокойствие, особено в натоварени периоди. Ако стаята им изглежда така, сякаш я е връхлетяло цунами, затворете вратата и оставете „вълната“ да си отиде.
От време на време вкарвайте децата във видео чат с баба (или друг любим роднина). Те сами ще разкажат каквото ги вълнува.
Независимо дали става въпрос за футбол, плуване или софтбол, позволете на децата да се откажат от отбора, ако наистина го искат (и са дали най-доброто от себе си). Не забравяйте, че всяко дете има различни интереси.
Позволете на 3-годишното си дете да тупне във всяка локва, която намери, а на 6-годишното да играе в калния двор. Дори и без дъждобрани.
Извадете лепилото с брокат и направете картичка за рождения ден на детето. Това ще го зарадва, особено ако възприема получаването на подаръци като знак на любов.
Вземете си домашен любимец, който се нуждае от дом – и от детската любов. Ако не сте готови да поемете отговорност за куче или котка, помислете за по-малко животно, например морско свинче или рибка.
Да се научат на независимост е жизненоважно за малките деца. Дайте им възможност сами да си извоюват мястото на детската площадка, преди да се намесите. По-късно те ще ви благодарят.
Ако детето е намръщено и уморено след училище, изчакайте, преди да го попитате как е минал денят му. Винаги можете да получите подробна информация на масата за вечеря.
Семейните традиции дават на децата нещо, което да очакват с нетърпение всяка седмица, месец или сезон. Някои забавни ритуали включват вторниците с пица, неделните разходки с колело, брането на ябълки през есента и т.н.
Много деца обичат да играят ролята на учител. Помолете ги да ви научат на нещо, което им харесва, независимо дали става въпрос за анимационни филми, или рисуване. Не забравяйте след това да отбележите колко добри учители са.
Още не сме свършили, скрол надолу
Когато детето ви е близо до вас, прошепнете нещо мило. („Боби се справя толкова добре с рисуването!“ или „Дани има прекрасен глас. Дали да не я запишем на пеене?“) Децата реагират добре на похвала, особено когато тя не им е казана директно.
Какво по-хубаво от това да е лято и да останете до късно. Погледайте звездите или пък се насладете на пълнолунието. Ще създадете спомени за цял живот.
Обича ли детето ви да разглежда албуми със снимки? Отпечатайте няколко кадри на приятелите или на семейството, за да имат нещо физическо, което да гледат всеки ден.
Когато детето ви е разстроено или разочаровано, оставете го да се изкаже. Децата имат пълното право да изразят чувствата си.
Не е необходимо да чакате нечий празник, за да приготвите фантастична закуска. В произволен делничен ден заредете сутринта с палачинки, може и във формата на сърце.
Пуснете музика, докато си пишат домашните, и организирайте танцово парти. Нека има бонус точки, ако изберете любимата им песен.
Измислете тайно семейно ръкостискане и го изпълнявайте всеки път, когато извършвате определена задача (например отключвате колата или пускате съдомиялната).
Окачете бяла дъска в детската стая, където можете да си разменяте послания. Може да оставяте на дъската и забавни рисунки, стихотворения или вицове.
След като първоначалния шок на детето ви отмине, ще му хареса да се бие с възглавници насред дневната.
За по-малките деца може и да е трудно да си представят своите родители като деца. Споделете стари ваши дневници, снимки или писма. След това поговорете как са се променили времената.
Разкажете за моменти от вашето минало, в които сте изпитвали затруднения или тъга и не сте можели да се справите с дадена ситуация. Така те ще усетят, че е съвсем нормално невинаги да се чувстват силни и можещи.
Мързелуването често изглежда стряскащо в очите на родителите. Сякаш виждаме в това падението на децата си, които от нищо не се вълнуват. Успокойте топката и вместо да се притеснявате, присъединете се към нищоправенето им и се насладете заедно на момента.
Благодарете на детето си, когато свърши нещо самостоятелно – дори просто да е простряло мокра кърпа или да е напълнило чаша с вода. То ще оцени признанието.
Отживелица ли са дългите връзки? Бракът стана нетраен като търсенията на съвременния човек. Статистиката показва, че в последните години у нас броят на сватбите расте, но това се случва и с разводите.
„Доколко партньорството между двама души ще е в брак или на семейни начала, значение има социалната среда“, обяснява психотерапевтката Цветелина Чобанова. Хората са родени да търсят принадлежност и заедност. Такава е човешката природа. Не случайно сме наричани „социални животни“. „Това е първично обектно отношение – ние се раждаме и имаме нужда от човек, който да се грижи за нас. В идеалния случай това е нашата майка. Повечето от бозайниците живеят в групи. Затова и винаги ще мечтаем за партньорство и ще го търсим", казва тя.
Концепцията за брака като институция и като ритуал може да се променя във времето.
„Това, което е било нормално за нашите баби и дядовци, не е било толкова естествено за нашите родители. Съответно то е различно за нас и ще бъде и за нашите деца. Промяната е нещо естествено в човешката природа и нагаждането към нея, адаптацията е важна за нас като хора“, допълва Цветелина Чобанова.
По думите ѝ, бракът като институция има социален контекст и дали се решаваме на него, или не зависи както от индивидуалните случаи, така и от държавата, в която живеем.
„В последните 20 години в България няма много доверие в институциите. И това влиза на осъзнавано и на неосъзнавано ниво. Защото ако човек няма доверие в институциите, какво ще му даде сключването на граждански брак и каква е разликата, ако просто живее на семейни начала с партньора си? Хората могат и така да имат деца. Свободата, която ни даде времето след 80-те, вече изгражда друга ценностна система в нас.“
Първият е усещането за заедност, за сигурност. Това да можете да разчитате един на друг е базово усещане.
Вторият е да имаме доверие един в друг, да може да споделяме с партньора си, да изживяваме заедно емоции и да не бъдем съдени. Това да сме откровени, дори когато знаем, че партньорът ни не е съгласен с нас, но може да ни изслуша, е важно. Двойката е заедно в ситуация, дори да е на различно мнение.
Още не сме свършили, скрол надолу
Третият фактор е да имаме свобода. Понякога, когато хората започват връзка, имат идеята, че трябва да се слеят с другия. Все едно двамата спират да съществуват като индивиди. Тази заедност обаче съзнавано или несъзнавано започва да притиска хората. Ограничаването на свободата действа на подсъзнателно ниво, защото в нас има две взаимносблъскващи се желания. Едното е да имаме връзка, а другото е да бъдем индивидуални същества.
Ако единият партньор излезе с приятели или отиде на изложба, театър, кино, после може да разкаже на другия. Другият също може да иде някъде, след което да сподели емоции – важно е да няма усещането за затвор. Много хора се страхуват, че след като се оженят, животът им свършва. Всъщност, ако има свобода и доверие, защо му е на човек да ходи някъде другаде. Той има всичко с партньора си. Хем да са заедно, но също така да имат своята индивидуалност.
Това зависи от семейната история. Като започва връзка, човек влиза в нея със собствената си семейна история. Ако единият идва от семейство, в което взаимоотношенията са били относително добри, по-вероятно е и за този човек семейството да е ценност. Ако обаче идва от семейство с разведени или разделени родители, за него може да няма такова значение дали ще запази своята връзка.
Навремето семейсетвото е било някакъв вид защитна форма. Днес нямаме нужда от тази защита. Всеки може да прави всичко като напълно индивидуален човек. Може да отиде да си наеме стая в хотела, да пътува сам... И тази свобода много променя възгледите за брака.
Другото, което е от значение за съвременния живот и връзки, е големият избор. Желанието, породено от любопитството ни, да опитаме от всичко винаги е движело света. Тази промяна ни дава понякога илюзия, понякога истина, че ще намерим нещо по-добро.
Това ни кара да не виждаме какво имаме до себе си. Огромната информация е чудесна, но и създава много илюзии и почваме да губим постоянство. В днешно време сме се вторачили върху факта колко трудно се задържа вниманието на децата, но е добре да си даваме сметка, че възрастните са същите.
„Това, че непрестанно използваме социални медии и четем кратки новини, идва и от начина, по който живеем. Колкото по-бързо се случват нещата, толкова е по-силно усещането за удовлетворение. Допаминът в тялото става висок и търсим непрестанно нови стимули, за да чувстваме същото. Но това не може да се случва до безкрай“, казва психотерапевтката.
Когато спрем да си говорим, е знак, че нещо във връзката куца. Докато можем да си говорим, дори да се караме, означава, че още има нещо в тази двойка.
Токсично е, ако има насилие. Но липсата на уважение от единия партньор към другия също е предпоставка за токсична връзка. Това са ситуациите, в които единият не вижда другия и не му дава усещането, че е приет. Емоциите и нуждите на единия партньор са системно игнорирани от другия. Човек не може дълго да живее по този начин. Токсично обаче е и обратното явление – ако единият партньор се залепи за другия.
„Колкото и да е клише – балансът е изключително важен“, смята Цветелина Чобанова. Според нея, ако човек започне често да боледува в една връзка, значи нещо се случва – или е твърде малко, или твърде много.
Понякога е по-добре човек да е щастливо разделен, отколкото нещастен заедно с друг. Може и двамата партньори да са чудесни хора, но да не могат да продължат заедно, тъй като имат различни интереси, не се чувстват разбрани, опитали са всичко, но не се е получило.
Но ако все още искат да поговорят, винаги има връщане. „Най-лесният начин е човек да каже „край“ и да избяга от една връзка. Но ако все още иска да се движи към другия, както и той към към него, има шанс“, категорична е психотерапевтката. Не е задължително да се седи във връзка, но не е задължително и постоянно да сменя само защото другият не може да ни даде нещо. Много често се оказва, че и ние сами не знаем какво точно искаме да получим.
„Единият партньор не може да даде на другия нещо, което му липсва“, казва Цветелина Чобанова. Например: ако един човек, който трудно се забавлява, си намери партньор, който е душата на компанията, това ще му носи удоволствие до определен момент. Но ако самият той не се научи да се забавлява, това ще пречи и на двамата.
Рецепта за щастлива връзка всеки намира сам: „Няма универсалност между двама души. Това е като с приятелството. Нямаме рецепта за щастливо приятелство, което да е универсално за всичките ни приятели. С едни имаме едни интереси, с други споделяме други“.
Необходимо е да си даваме свобода, да приемаме другия такъв, какъвто е. Не да го променяме, въпреки че е нормално да се нагаждаме в двойката, и то дори без да го осъзнаваме.
„Много възрастни двойки започват да си приличат дори външно. Това е така, защото имаме огледални неврони, с които имитираме другия на несъзнавано ниво, подобно на бебетата и майките“, казва още психотерапевтката. Според нея е важно хората да се променят, защото самите те го искат, а не когато партньорът им го изисква. Започнем ли с опитите да променяме другия насила, попадаме в най-големия капан за връзките, защото така ограничаваме свободата на партньора си.
Двете вълшебни думи „обичам те“ обикновено са кулминацията на интензивни и очевидно успешни отношения. И говорят за желание за сериозно обвързване с партньор. Проучване показва, че противно на клишето, че са дървета, мъжете по-бързо от жените признават любовта си.
Проучването е на университетa „Абърти“ в шотландския град Дънди. За целта са анкетирани 3109 предимно хетеросексуални души в седем държави на три континента – Великобритания, Полша, Франция, Австралия, Чили, Колумбия и Бразилия.
Резултатите показват, че на мъжете са им необходими средно 108 дни, за да признаят любовта си. Жените пък се нуждаят от 14 дни повече – тоест средно 122 дни. Което също така означава, че на тях им отнема две седмици да отговорят на признанието на дърветата от мъжки пол.
Разбира се, има и такива индивиди – около 20% – които декларират любовта си още в първите два месеца. А има и екстремни любовчии – около 0,5%, готови с признанието след по-малко от седмица. Явно това са хора, които вярват в любовта от пръв поглед.
На другия край на скалата са екстремно бавните типажи. Около 8,8% от хората чакат над седем месеца. А 0,4% от изследваните чакат над година.
Още не сме свършили, скрол надолу
Проучването изследва и момента, в който мъжете и жените за първи път си мислят да кажат „обичам те“. И при тези резултати мъжете са по-бързи. Те се замислят да признаят любовта си за първи път малко под 70 дни след запознанството. Жените се нуждаят средно от седем дни повече.
Изследователският екип е проучил и въпроса защо мъжете са по-бързи. Според тях видовете привързаност играят основна роля. При тревожен тип привързаност страхът от загуба доминира и мъжът се опитва да укрепи връзката чрез признание в любов и по този начин да успокои страховете си. Така нареченият отбягващ тип привързаност (който се нуждае от по-малко време, за да възприеме една връзка като близка и интимна), от друга страна, казва „Обичам те“ бързо, за да напредне по-бързо в интимните отношения.
Друго възможно обяснение е еволюцията. „Мъжете често поемат инициативата в насърчаването на романтичните връзки, така че да не пропуснат потенциално благоприятна възможност за „чифтосване“, твърдят изследователите. Тоест мъжете просто се опитват да вкарат жените в леглото по-бързо (което всички ние подозирахме).
Източник: Playboy.de
Всички знаем, че не е рядкост честотата на сексуалните отношения в двойката да намалява с времето. Понякога в дългите връзки въпросът за секса се избягва умело от поне един от двамата партньори, защото е причина за проблеми. На единият със сигурност му е доста по-криво от този факт, отколкото на другия. Но разликите в либидото на двойката са обичайно явление – ето някои полезни неща по темата.
Проучване на The New York Times за разликите в либидото събира съкровените истории на над 1200 души, споделящи как се справят с турбуленциите под завивките. Според секс терапевти и изследователи амплитудите на желание на партньорите обикновено се разминават драстично. Това е обичайно явление във всяка дългогодишна връзка и една от най-важните причините двойката да потърси помощ от специалист.
Либидото се влияе от редица фактори: междуличностна динамика, физическо и ментално здраве, социалните послания за сексуалността, които попиваме в детството и зрелостта си. Списъкът е дълъг, а бързи решения на проблема няма. Д-р Фогъл Мърси, психолог и секс терапевт, споделя масовото мнение, че с открито говорене за проблема тишината в спалнята би могла плавно да отстъпи и новогодишните фойерверки от първите месеци на влюбването да се завърнат.
Ето как.
Когато попадне на подобен казус в практиката си, д-р Елизабет Гордън, секс терапевт и психиатър, помага на пациентите си да открият какво провокира разликите в либидото им. Причините варират в широк спектър: от притеснения за състоянието на връзката до стрес в офиса, но по същество терапията търси безболезнен начин за тяхното обсъждане. „Комуникацията е скалата на сексуалното здраве“, категорична е д-р Гордън.
За Джоел (40 г.) и съпругата му проблемите със секса са верен спътник на 12-годишния им брак. И двамата са израснали в консервативна среда – неговото семейство е религиозно, а нейното никога не е дискутирало емоционални теми. Той е партньорът с по-голямо желание за близост, но често не намира точните думи, за да опише фрустрацията си.
„Не искам да изглеждам нуждаещ се и пренавит на ръба на отчаянието“, казва Джоел. „Но въпреки това държа да покажа колко важен е сексът за мен. Понякога е самотно и супер объркващо да усещаш как партньорът ти просто е спрял да те забелязва и вече не е привлечен от теб.“
На пациенти като Джоел д-р Гордън припомня основите на добрата комуникация. „Отделете време да поговорите. Но не в края на дълъг изтощителен ден или докато се опитвате да свършите хиляда задачи в домакинството и по работа. Помислете в каква среда ще се чувствате комфортно. Например тиха вечеря или разходка с любимия човек“, съветва тя.
Кристен Марк, професор в Медицинския институт за сексуално и полово здраве към Университета в Минесота, препоръчва използването на „Аз“ обръщения. Тe смекчават напрежението от проблема и контролират скока в отбранителна позиция. Бихте могли да използвате реплики като „Аз не усещам особена искра за секс напоследък, защото съм уморена“, или „Аз искам да съм по-близо до теб, независимо дали правим секс, или не“. Марк препоръчва „сандвич метода“ – в него споделяте молба или по-сериозно изискване, но задължително между два комплимента към своя човек.
Секс терапевтите обикновено насърчават пациентите да проявят размах и фантазия в своите „еротични сценарии“. Така става ясно как те си представят проявите на интимност и нейните форми на еволюция.
„В случая важното е, че отделяте време за близост, каквото и да значи това за вас“, казва д-р Гордън. В практиката си тя е срещала и примери, в които единият партньор прегръща другия, докато той (или тя) мастурбира.
„Повечето хора не са си отговаряли на въпроса какво точно получават от секса“, казва д-р Марк. Дали е чисто физическо преживяване с бленуван оргазъм? Или просто забавление? А може би емоционален рестарт и връзка с партньора? „Запитайте се и помислете за други начини извън секса, с които бихте могли да задоволите поне част от нуждите си“, съветва тя.
Според д-р Мърси има два вида сексуално желание: спонтанно и откликващо. Спонтанното ви връхлита внезапно, досущ като във филмите. Откликващото желание е следствие на физическа възбуда през всяко от петте сетива – като палаво докосване или магнетичен поглед. Може да ви помете за секунди, а може и да ескалира с времето. Хората често не виждат или подценяват ползите от откликващото желание, казва д-р Мърси. „Ако не са просветени, че има различни видове сексуално желание, мнозина се чувстват съкрушени“, смята психологът Дженифър Венсил.
Тя и д-р Мърси са автори на книгата „Желание“. В нея те съветват партньорите да обмислят „моделът на готовност“, в който по скалата от 0 до 10 отговарят на въпроса: „Готов ли съм да разбера дали сексуалното ми желание е спонтанно, или откликващо?“. Нула значи, че не сте податлив на откликващо желание – и това е окей. Взаимното съгласие в секса е ключово. Но ако сте 5 по оценъчната скала, склонни ли сте да гушкате партньора си, или просто да лежите до него, за да усетите някаква искра за игра оттук нататък?
Секс терапевтите могат да бъдат полезен и често подценяван съюзник в битката на двойките с контрастно либидо. Ако този проблем провокира скандали и отчуждение във връзката ви, обмислете опцията за семейна консултация. Питайте смело дали специалистът се е сблъсквал с казус като вашия преди и предложете обратна връзка за помощта му след няколко сесии. Проучванията показват, че това може да направи терапията по-ефективна.
Имайте предвид, че секс терапевтите не могат да регистрират здравословни проблеми, които афектират либидото, като болка при полов контакт, понижено от медикаменти желание или еректилна дисфункция. Всеки с подобни симптоми трябва да получи медицинска помощ.
„Основна част от мисията на секс терапевтите се състои в това да адаптират очакванията на пациента към реалността и да нормализират преживяванията му“, казва д-р Гордън. „Добре е всички да са наясно, че спадовете в желанието са често срещано явление. И процесът е напълно обратим“, дава надежда той.
Автор: Катрин Пиърсън, The New York Times
Да се говори за изневери не е най-приятното нещо. Имали сме няколко текста, които разглеждат изневярата, но от гледната точка на жената, чийто мъж има паралелна връзка или забежки.
В този текст Марина Пиърсън разказва личната си история и причини, поради които е изневерила на бившия си съпруг. Прави го честно, без страх, че някой ще я осъди, тъй като за нея е по-важно да сподели какво е научила с идеята да помогне на друга жена, която се чуди дали изневярата може да е решение.
“Как можа да ми го причиниш; да НИ го причиниш? Коя си ти? За каква жена се ожених?” Бившият ми съпруг крещеше тези въпроси в лицето ми, когато разбра, че съм му изневерила. През цялото време стоях пред него трепераща и в шок, без да знам какво да кажа, за да поправя нещата.
Като се връщам назад във времето, си давам сметка, че в онзи момент нямаше нищо, което да му даде утехата и комфорта, които искаше. Или които аз исках. Любовта и загрижеността му към мен преминаха в чисто презрение и омраза към чудовището, в което се бях превърнала в неговите очи.
Въпросът, който изникваше постоянно, след като бракът ни се разпадна, беше защо. Защо му изневерих? Защо причиних нещо на такъв любящ, забавен и щедър човек? Не е като да ме е малтретирал или нещо такова.
Ако докато четете този текст, ме осъждате за стореното, знайте, че ви разбирам - такава е човешката природа. И вярвайте, никой не ме е съдил по-строго от мен самата (дори в момента). И макар че всичко завърши по най-добрия начин, не бих тръгнала по този път пак. Но, в същото време, вече абсолютно разбирам защо жените изневеряват. За съжаление, вече бившият ми съпруг също го разбира.
Според едно проучване изневеряващите жени обикновено кривват от пътя в търсене на емоционална задоволеност, повишаване на самочувствието и романтика. Кога ще изневерят зависи от това колко удовлетворени се чувстват в брака си. Според това изследване жените са по-склонни да го правят след петата година от брака, а мъжете – след седмата.
И след толкова ровене в душата ми най-накрая започнах да разбирам кои са факторите, подтикнали ме към изневяра.
Тогава все още живеех с илюзорната представа, че щастието е нещо, което може да дойде отвън. И се поддадох на фантазията, че някъде по света съществува един мъж, чиято единствена цел е да ме направи щастлива.
Вярвах, че понеже не съм щастлива в брака с бившия ми съпруг, някой друг може да ми поднесе щастие на сребърен поднос. Сигурно някой би могъл, нали? Но разбира се това просто не е вярно и никога няма да бъде. Истината е, че цялото изпитание около аферата ме стресира изключително много и ми докара още повече объркване и нещастие.
Научен урок
Като част от клуба на неверните съпруги вече разбирам, че бягството от мен самата не е отговор и че сама съм отговорна за щастието и удовлетвореността си. Моето щастие не е чужда отговорност - нито на съпруга ми, нито на някакъв любовник - само моя!
Съвсем честно си мислех, че съм лош човек, задето вече не се чувствам привлечена от бившия си съпруг. И за да не го нараня, си мълчах, докато това отмиращо желание съвсем отшумя. Просто не намирах думи, с които да му кажа, че повече не ме привлича сексуално. Вместо да говоря с него честно за чувствата си, накрая наистина станах “лош човек”, когато изневерих (като се надявах да не разбере и за това).
Дълбоко заровено под този модел на вина-водеща-до-мълчание стоеше схващането, че не заслужавам някой да ме обича толкова, колкото ме обичаше бившият ми мъж.
Научен урок
Това, за което си давам сметка сега, е, че разбиранията ни и начинът, по който възприемаме самите себе си, може да ни накарат да направим някои доста неадекватни неща. Ценностната система е изключително мощен катализатор за поведението. Едва след като поработих върху себе си, успях най-сетне да преодолея този модел и да имам истински любяща връзка.
Вече знам, че тогава ми липсваха и зрялост, и житейски умения, за да се изправя по подходящ начин срещу проблемите, които срещахме с бившия ми съпруг. Карахме се, разстройвахме се, комуникацията ни се разпадаше и в резултат на това се разпадна и интимността помежду ни. Не знаех как да променя тази динамика, нито как да се справя с мислите си по тези въпроси.
Честно - всеки път, като се карахме, си мислех, че той не ме обича! Затова си позволявах да се държа лошо, за да му го върна. Научен урок
Жизнено важно е да оставите отворени каналите си за комуникация, защото усетите ли, че комуникацията ви се затваря, обикновено и интимността вече се е изплъзнала (и бързо следва пълен разпад на връзката). И преди да се усетите, вече копнеете за интимност и връзка, само че не с вашия партньор.
Често чувам, че жените, които изневеряват, го правят точно заради този срив в комуникацията в съществуващата им връзка. Чувстват се фрустрирани, неизслушвани и неразбрани и затова започват да търсят комфорт, връзка и бягство в прегръдките на друг.
В момента, когато изневерих, страстта във връзката ми беше умряла. Исках съпругът ми да ме желае, да ме иска, да го е грижа толкова много за мен, че да иска да ме спечели. Но връзката ни беше влязла в рутината на всекидневието, без никакво вълнение, и накрая страстта умря. Исках да скъсам с това и реших, че е най-добре да го направя през егоистично действие (да изневеря).
Вече знам, че да търсиш страст извън установената връзка е краткосрочно решение и никога няма да бъде друго. По-доброто решение може би щеше да бъде да се опитаме да възстановим това, което имахме някога помежду ни с бившия ми съпруг - а то беше много.
Всички тези причини може да звучат като извинения. И знаете ли какво - изневярата ми беше егоистична постъпка. Ще си го призная сама. Имах различни възможности, избори, но като вляза в обувките на младата жена, която бях тогава, знам, че наистина си мислех, че изневярата е някакво решение.
Ако вие сте жена, която обмисля дали да не влезе в клуба на неверните съпруги (или сте жена, която вече е изневерила), ви моля сериозно да се замислите какво се надявате да получите от това и какво ви е подтикнало към подобни действия. Ако търсите щастие, съм длъжна да ви кажа, че щастието идва отвътре. Никой не може да ви го създаде.
Не съжалявам за това, което направих (макар да съжалявам дълбоко за болката, която причиних). Като резултат от изневярата и след това от развода ми, получих най-големия подарък от бившия си съпруг - възможността най-сетне да открия щастието вътре в себе си.
Никой не иска да се отказва от близък приятел, на когото може да сподели всичко и да му зададе всякакви идиотски въпроси като например “Защо бебето реве?” в 3 посред нощ.
Само че ако в едно приятелство има твърде много обида и липса на емпатия, може би е време да го прекратите.
Ето 10 ясни маркера, че с това другарче може би е по-добре да не дружите. И да, сигурно ще ви е тежко в началото, но в дългосрочен план това е много по-разумното решение.
И това ако не е очевидно доказателство… Макар че може би е странно да си го признаете. Но ако от този приятел получавате само стрес, наранени чувства, скандали, злобни подмятания и пренебрежително отношение, защо да ви пука?
Ако ще обикаляте на пръсти около някого и ще се чудите какво и как да кажете, за да не го обидите или за да не отключите спор, по-добре не се занимавайте.
И все пак, ако видите съобщение от този приятел и се почувствате кофти, опитайте се да разберете откъде идва всичко това. Винаги ли е било така, или по-скоро нещо се е променило напоследък? Ако е второто, по-добре си поговорете, преди да прибързвате със заключенията.
Ако приятелите се подкрепят един друг и се радват от сърце на успехите си, то това е приятелство, което си струва.
Приятелите ни са част от нашата идентичност. Така че когато те печелят, печелим и ние, твърдят специалистите.
Истинският приятел искрено се радва, когато, да речем, ви повишат или пък се сгодите. Не толкова добрият приятел обаче, възприема новините ви като лично предизвикателство, обикновено от завист, гледайки на щастието като на игра, в която само един от двама ви може да спечели.
Често се случва подобни приятели да се опитат да омаловажат постижението ви. “Повишиха те, само защото еди кой си напусна миналия месец.”
Подобно поведение показва неувереността на приятеля ви и е по-добре да не реагирате по някакъв специален начин, но все пак да отчетете това поведение.
Всички се опитваме да се разтоварим, говорейки за проблемите, притесненията и нещата, които ни дразнят било в работа, било вкъщи. Само че има един момент, в който това “разтоварване” може всъщност да ни накара да се чувстваме по-зле, ако позволим да се вглъбим прекалено много.
Същото се случва и ако поемаме постоянно нечий друг “товар”. Ако някой постоянно има нужда от вас, за да се оплаче и да си излее гнева, това не е приятелство, а зависимост.
В приятелството трябва да има от всичко: и забавление, и подкрепа, и възможност да си открит и честен. Ако единият получава всичко това, а другият - не, то тогава не може да се говори за реална връзка помежду ви.
Приятелството е предвидимо. Затова се чувстваме в безопасност, когато сме с приятелите си. Ако се чувствате зле, може да се предвиди, че приятелят ви ще ви помогне да се почувствате по-добре. Ако сте в уязвима позиция, той ще е стабилен и ще ви подкрепя. Ако направите нещо хубаво за него, той ще е благодарен.
Ако загубим това усещане за предвидимост, губим чувството за сигурност, което истинското приятелство ни дава.
Ако приятелят ви е докачлив, обидчив или остър в реакциите си в случаи, когато най-малко очаквате, вероятно постоянно ще сте притеснени. Това са т.нар. амбивалентни приятелства, в които въпросната предсказуемост липсва.
Изследванията показват, че кръвното налягане на човек е по-високо в моменти, когато не можем да предвидим нечие поведение, в сравнение с моментите, когато знаем, че някой приятел ще е негативен.
С други думи, по-добре предсказуем тъпак, отколкото непредсказуем човек, който може да е мил или зъл във всеки един момент, само че вие не знаете кога и защо.
Освен ако не сте фен на постоянната тревожност и напрежение, подобни приятелства не са за вас.
Съществува т.нар. концепция за утвърждаване на идентичността, което ознава, както обясняват специалистите, че човек има усещане кой е независимо от останалите.
Ако имате високо ниво на утвърждаване на личността, е по-вероятно да успявате да задържате приятелства, защото не натрапвате ценностите си на останалите или не предпоставяте, че всеки друг има същите ценности.
Когато дадем непоискан съвет или осъдим някого, това, което всъщност правим, е опит да наложим нашите ценности на другия.
Ако приятелят ви не може да свикне с идеята, че има и други мнения освен неговото, как тогава вие да се чувствате уверени, за да споделите своето мнение?
Както беше казал Тони Сопрано, “Помниш ли когато… е най-ниската топка разговор”. Ако вътрешните шеги и спомените са единственото общо помежду ви, няма как да поддържате приятелство в реално време.
Все има нещо. Колегата ѝ я мрази. Пак се е карала цяла нощ със съпруга си. И, ето, чудесно, разказва за нещо, което вече виждате как се превръща в проблем.
Кой изобщо има енергия за всичко това?
Хората, които привличат драмата, обикновено нямат особена осъзнатост, твърдят специалистите. Често са неуверени с лека нарцистична нотка. И понеже не мислят за нуждите и ценностите на другите, постоянно се изненадват, когато хората не се държат така, както те искат, и реагират остро на това.
Наистина е трудно да сте приятели с такъв човек. Затова не бъдете.
Когато някой ни връзва тенекия и е несериозен към уговорките ни, това отключва онзи страх от отхърляне, който имаме всички. И от гледна точка на управление на риска човек преценява колко да инвестира в определени отношения на базата на това колко вероятно е да бъде отхвърлен.
Подобно несериозно поведение може да унищожи едно приятелство. В крайна сметка, дори и човекът да е истински натоварен и да не може да спази определени уговорки, то ние сме склонни да приемаме отказите като присъда за приятелството ни.
Когато почнете да се чувствате по такъв начин, се оттегляте. Другият човек се оттегля също - заради вашето оттегляне, и това е краят.
Ако приятел, когото цените, постоянно отменя плановете ви, специалистите съветват да поговорите с него. Има такива периоди в живота на човек, когато наистина му е по-трудно да откликва - когато се роди дете или когато преживяваме психологически проблем. Добре е просто да се каже: “В момента ми е по-трудно и имам много неща накуп, но това не означава, че не те обичам”.
Приятел, който е с вас само когато всичко е наред, е не просто разочароващ, а ви вреди. Като предателство е. Особено когато човек е в труден момент и очаква приятел до себе си. А приятелят го няма. Изчезнал е.
И това усещане може да се засили, ако, за разлика от него, вие винаги сте били на разположение в трудните му моменти.
Ако усещате, че някой не ви цени достатъчно, това приятелство на практика не съществува.
Ако човек иска да се види с някого, той винаги ще намери начин. Ако винаги вие предлагате да излезете и да се видите, ако винаги вие пишете, а получавате едносрични отговори, помислете сериозно за това приятелство.
Ако няма някаква реципрочност, практически това не е приятелство. Приятелствата обикновено приключват не заради някакъв сериозен скандал, а защото спирате да поддържате връзка.
Не е задължително тези ситуации да означават непременно, че приятелството ви не струва. Но със сигурност трябва да имате едно наум и да им обърнете внимание.
Източник: Scary Mommy
Всички знаем, че никой не бива да търпи насилие и че ако попаднем във връзка с насилие, веднага трябва да избягаме оттам.
Само че животът не работи по този начин, както и отношенията между хората. Понякога нещата започват по един начин (или поне така изглеждат) и завършват по друг. Понякога пък са си откровен капан с камуфлаж, който само ние не можем да разпознаем като такъв.
Във всички случаи рано или късно идва моментът, в който човек трябва да си отговори на някои въпроси и да потърси в тези отговори пътя, по който иска да продължи живота си.
В такива моменти е много важно да имаш точния човек наоколо - роднина, приятел, специалист, който да знае какво да ти каже, за да ти помогне да се измъкнеш завинаги.
Тъкмо за важността на тези хора в живота ни, както и за изборите, които правим, се говори в този текст, публикуван в Scary Mommy.
Имах чувството, че водя един и същ разговор с терапевта ми за хиляден път: “Вече не знам как да функционирам. Имам чувството, че гледам как животът ми минава покрай мен. Извършвам действията, но не усещам нищо.”
При предишните 999 пъти не успявах да спомена, че тези ми затруднения може би (добре, де, със сигурност) са директно свързани с връзката ми, изпълнена с насилие.
Този път обаче се пуснах на сляпо и реших да говоря за това.
Така че ако не сте били в такава преди, е почти невъзможно да разберете. Може би си мислите: “Просто си тръгни. Просто се махни оттам. Знаеш, че заслужаваш нещо по-добро.” Но дори и без брак и деца, които усложняват нещата още повече, никога не е “просто си тръгни”.
Всъщност, според специалистите хората правят поне седем неуспешни опита да прекратят подобни връзки, преди реално да го направят.
Чувствах се засрамена и объркана. Но този път бях абсолютно и напълно честна с терапевката ми за всичко, през което преминавах. А нейният отговор ми отвори очите и беше точно това, което имах нужда да чуя.
Това, което започва като леко насаждане на вина, се превръща в газлайтинг. Малките неразбирателства прерастват в свирепи и ожесточени скандали.
И, за съжаление, в един момент свикваш. Всичко това започва да ти се струва нормално. Просто нещата са си така. Обаче, честно, въобще не е нормално.
Заслужавате поне базово човешко отношение и уважение. Или поне терапевтът ми така ми казва. И не е като да не ѝ вярвах, понеже наистина ѝ вярвах. Просто нямах енергията. Не успявах да я открия в себе си, за да мога да издържам всеки един ден и да се освободя от тази връзка.
И по време на този хиляден разговор тя ме изслуша. Зададе ми още няколко въпроса и после ми даде следния ултиматум:
Мога да ти да дам механизми за справяне, за да минеш през този етап, но не мога да го направя с чиста съвест. Защото се боя, че ако го сторя, няма да е просто етап. Ще е до края на живота ти, докато той не реши да го прекрати.
Толкова ли бях свикнала с отровата и насилието, че не успявах да видя в каква опасност съм? Разсъждавах над фразата “Не вреди”. Дали наистина терапевтката ми мисли, че ще ми навреди повече, ако ми даде методи за справяне, отколкото ако ме остави да продължа да страдам в тази връзка?
Трябваше да реша. Щях ли да прекарам остатъка от живота си по този начин? Или най-сетне щях да живея живота, който заслужавам?
Няма да кажа, че никога не ми е хрумвало, че не живея както трябва, докато съм във връзка с насилие. Но ми се струваше невъзможно да се измъкна.
И не защото не исках да съм щастлива, а защото не знаех дали борбата да се спася няма да е по-сериозна от борбата, която така или иначе водех към момента. Нямах нито ресурсите, нито финансовата независимост, нито план Б.
В онзи ден се прибрах вкъщи раздразнена, задето терапевтката ми не иска да ми помогне. Но след като премислих, ми просветна.
Тя всъщност ми помагаше. Тя реално ме спасяваше от живот, пълен с болка, насилие и потенциална опасност. Или щях да се измъкна и тя щеше ми помогне да се справя с всичко, което щеше да последва, или щях да остана и нещата нямаше да се подобрят.
Трябваше да се видя като достойна за щастие, безопасност и любов, както ме виждаше и терапевтът ми. Ултиматумът не беше за помощ или отказ от помощ, а за това да осъзная собствената си стойност.
Споделям ултиматума, който ми постави терапевтката ми, с вас, защото истински вярвам, че това ми спаси живота. Ако тя не ме беше окуражила да избера себе си, не знам дали изобщо някога щях да го направя.
Обръщам се към всички хора, които подкрепят някого - приятел или любим човек - който е в насилствена, токсична или отявлено кофти връзка: действайте с емпатия и деликатност.
Не е като да не искат по-добър живот; може просто да са забравили какво е да имаш такъв. Или са били унижавани толкова дълго време, че не смятат, че заслужават нещо по-добро.
Обръщам се и към всички, които са живели или продължават да живеят с партньор насилник: не спирайте да се борите за себе си. Знам, че понякога изглежда невъзможно. Понякога ще ви се струва, че не заслужавате нищо друго.
Но това, което заслужавате, е уважение, щастие и всичко, което искате от живота - нищо по-малко. Приемете този съвет от някой, който е минал от другата страна, след като години наред се е чувствал заседнал на едно място.
По-силни сте, отколкото си мислите. И този свят е по-добро място, защото вие сте в него.
