Когато децата са малки, все си представяме какво ще правим и как ще се чувстваме, когато пораснат и вече не крещят от банята „Маааамооо, готоооов съъъъъъм!“ (или всякакви други неща, които принципно крещят). Но според Кейти Бингам-Смит, която е авторка на този текст, в мига, в който децата станат тийнейджъри, животът първоначално става твърде самотен.
Децата ми станаха тийнейджъри и се почувствах по-самотна от когато и да било. Животът ми до този момент беше центрофуга за техните нужди. Всекидневието ми тиктакаше в техния ритъм. Следобедите ми, преди минирани с писан
Тази промяна в живота ми ме хвана неподготвена.
Бях се посветила на децата си, защото имаха нужда от мен, докато растяха. В един момент вече се нуждаеха от мен все по-малко, все по-рядко си бяха вкъщи, а когато все пак бяха у дома, си стояха по стаите. Усетих голяма дупка.
Отне ми известно време докато се адаптирам към новооткритата си свобода. Да, изпитвах жестока носталгия по времето, когато бяха малки. Но има нещо прекрасно в този етап на родителството и то е способността най-накрая да се наспиш. Можех да ставам рано за фитнес. Няма нужда да се тревожа, че трябва да будя деца, да опаковам обеди и да гледам да си хванат автобуса… Защото вече могат да отидат на училище сами.
Най-накрая мога да изчета една книга от корица до корица, без да бъда прекъсвана милион пъти от озверяло от глад дете. Имах възможност да се отдам на кариерата, за която винаги съм мечтала, и да напиша първия си роман. Започнах да плета отново и вече правя шапки, шалове и пуловери. Даже ги продавам с приличен успех. Понякога просто си пускам музиката на 90-те и подскачам на дивана.
И се чувствам превъзходно, защото копнеех за време за себе си отдавна.
Започнах да си спомням коя съм. Този период ми донесе радост и спокойствие.
Тийнейджърите ми забелязаха, че имам живот извън техния, и се гордеят с мен. Виждат, че опитвам нови неща и откриват нови страни от личността ми, които нямат общо с ролята ми на майка. Показвам им, че животът продължава и може да е прекрасен, дори след като децата ти пораснат.
Когато бях малка, знаех, че искам да се омъжа, да си купя къща и да имам деца. Имах си план, според който трябваше да протече всичко. Няма ден, в който да не се събуждам благодарна, че всичко ми се е случило, както си го представях, въпреки всички пречки и завои.
Но не планирах тази част с отчуждението и въобще не я разпознавах като фаза. Никой не говори за празнината, която се появява, когато децата ти станат тийнейджъри. Имаш чувството, че ги няма в живота ти през по-голямата част от времето и едва ги разпознаваш като личности.
Да, може и да ни е минавало през акъла, когато са малки, животът е хаотичен и ние почти не спим, и си представяме как ще е когато са по-големи, за да имаме време да мислим като хората и да не се чувстваме все едно ни дърпат в седем различни посоки.
И после това наистина се случва.
Има период, в който скърбиш по отминалото време. Аз поне със сигурност прекарах известно време в самосъжаление, защото не знаех накъде да поема оттук нататък.
И после ми просветна. Периодът с тийнейджърите е идеалното време да се преоткриеш. Да опиташ неща, които винаги си искал. И в крайна сметка да осмислиш какво искаш да правиш в следващата фаза от живота си
А най-хубавото е, че може да правиш всичко това, докато все още живееш с децата си под един покрив. И наистина е най-доброто от двата свята. Ако не бях усетила самотата заради това, че са пораснали, нямаше да се мотивирам и аз самата да порасна.
