fbpx
В двойката

Три месеца след сватбата подадох молба за развод

9 февруари 2024
сватбата и след нея развод

Това е историята на една жена, която се омъжва и адски скоропостижно се развежда. Три месеца след сватбата. Причините са стари като света, усещанията за тъга и за вина също. Както и крайният резултат, който е като от приказките или романтичните филми. Дай боже всекиму, дет’ се вика.  


Не мога да определя точния момент, когато всичко започна да се разпада. Но си мисля, че началото на края дойде, докато избирахме сватбения порцелан. Спомням си този ден, сякаш беше вчера. Стояхме по средата на „Мейсис“ и спорехме кои чинии да сканираме с онзи глупав четец. Той искаше нещо просто и непретенциозно. Аз клонях към шарките и цветовете. Мислех, че просто се поддаваме на стреса по планирането на сватбата. Всички двойки се карат по време на този процес (или поне така твърдят списанията).

Но тези чинии бяха метафора за цялата ни връзка. Просто бяхме фундаментално различни хора. За съжаление го разбрахме с четири месеца закъснение.

Трябваше да отменя сватбата ни дузина пъти, преди да стигнем до заветните думички „да“. Но не го направих. Просто продължавах да се движа напред, защото вярвах в лъжата, която ми бяха продали булчинските списания: че всичко ще стане по-лесно, след като стресът от планирането на сватбата приключи. Просто трябваше да свършим с този ден и щяхме да имаме целия си живот, за да се върнем в правилния път.

„Нека просто да приключим с това“ по пътя към олтара

„Нека просто да приключим с това“ не е мантрата, която искате да си повтаряте, докато вървите към олтара. Но това беше мелодията, която се въртеше в главата ми, докато баща ми ме водеше към брачните обети.

Подходящо за начало на живота ни като семейство, валеше почти всеки ден от медения ни месец. Бяхме мокри и кисели, когато отново се карахме за чинии в малък мексикански магазин за сувенири. Бях се влюбила в смелите цветове и ацтекските щампи, които ни заобикаляха по време на престоя ни в Мексико, но той изглежда искаше да държи дома ни безцветен.

Споровете продължиха по време на полета към вкъщи и през първите няколко седмици от брака. Вместо да празнуваме нашата новооткрита свобода от планирането на сватбата, ние започнахме да търсим свобода един от друг.

Един месец след сватбата седях сама в леглото и ядях суши. Съпругът ми беше някъде навън, вместо да яде суши вкъщи с мен. Един месец след сватбата ни, сама в леглото, потърсих в Google „брачни консултанти“ и „развод“.

В търсене на чудото, което да спаси брака

Прекарахме следващия месец в търсене на чудото, което да спаси брака ни. Той предложи да спре да ходи на бар с несемейните си братя всяка вечер. Обещах да правя повече забавни неща и да работя по-малко. Полагахме усилия известно време, но след това се връщахме към старите навици.

После плачехме, карахме се и плачехме още малко, докато се питахме как сме стигнали дотук. Най-накрая уговорих среща с брачен консултант, но ден преди да се видим с нея, той ми се обади, докато влизах в офиса си.

„Дори не съм сигурен, че искам този брак да проработи“, призна той. Знаех какво има предвид.

Глупавите чинии, за които се карахме, стояха неотворени в свободната ни спалня. Как може бракът ни да свърши, преди дори да сме прибрали подаръците? Все още имаше парчета опаковъчна хартия, залепени с тиксо отстрани на една от кутиите. Забелязах го, докато минаваше с тях през всекидневната ни в деня, когато се изнесе.

Майка ми ме заведе на среща с бракоразводния адвокат. Той беше мил човек, който тихо плъзна кутия с кърпички през бюрото си, когато започнах да плача. На път за вкъщи майка ми ме заведе на бар. Седнахме там в 14 часа във вторник и тя тихо плъзна леденостудена бира в ръката ми, когато започнах да плача.

Никога не съм била по-нещастна в живота си, колкото през годината преди онзи следобед в бара. Но краят на брака ми не беше решението, на което се надявах. Просто ми се искаше никога да не се бяхме женили.

Съпругът ми като крадец на време

Не след дълго се ядосах. Чувствах се измамена, защото се бях омъжила за мъж, който нямаше намерение да остане женен за мен. Все едно беше крадец на време. Крадец, ограбил от мен както последните няколко години, така и идните.

Заливаха ме и вълни от вина. Какво можеше да направя различно? Къде сгреших? Трябваше ли да се променя заради него? Трябваше ли да се променя заради семейството му, което никога не ме е смятало за достатъчно добра?

В крайна сметка стигнах до цялата истина. Истина, която включваше надхвърлен лимит на кредитната карта и други жени. Чувството ми за вина се измести от това да се обвинявам за провала на брака ни към въпроса защо не съм успяла да видя, че е бил обречен през цялото време. Гневът ми се върна – сляпа ли бях, или просто глупава?

Дните и седмиците след развода ми със съпруга-за-четири-месеца бяха пълни с тъга и срам. Скрих се вкъщи, докато не мина достатъчно време, за да мога да приема, че новината е обществено достояние.

Тъгата дойде и си отиде. С течение на времето осъзнах, че скърбя за нещо, което никога не е съществувало. Мъжът, в когото се бях влюбила и за когото се съгласих да се омъжа, не беше същият мъж, на когото казах „да“. Скърбях за загубата на този живот почти толкова, колкото скърбях за това, което очаквах да се нареди като собственото ми лекьосано бъдеще.

Не бих променила нищо

Бях изненадана от разнообразието и силата на тези емоции. Но най-големият шок в крайна сметка беше колко бързо животът се върна към нормалното. Един ден седях сама на дивана си и плачех над реклами за памперси, а на следващия се смеех насред мола със сестра ми. Сякаш последните няколко месеца се бяха случили на някой друг.

В една от онези съвсем нормални нощи, пет месеца и две седмици след деня на сватбата, срещнах истинската любов. Не му пукаше, че съм почти 30-годишна разведена жена с няколко котки. Не му пукаше, че бях срамежлива и нямах интерес към нищо повече от леко непринудено забавление. Той не искаше да се променям. Харесваше ме такава, каквато съм.

Пет години и седем месеца след онзи съдбоносен сватбен ден отново тръгнах към олтара. Беше петък 13-ти и това е най-късметлийското решение в живота ми. Все още сме много доволни от чиниите си, синьо-бял комплект, който взехме от Target. Всяка вечер ги използваме, за да вечеряме с двете си дъщери. И не бих променила нищо от това, което се случи, защото всичко ме доведе тук – на мястото, където винаги е трябвало да бъда.


Автор: Лорън Уелбанк

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross