Вечерен час вероятно донякъде звучи ограничаващо. В същото време обаче не може тийнейджърите да се прибират, когато им хрумне, нали? Как да го наложите на децата си, без да е точно налагане? Испанското издание El País предлага златната среда, която е фина работа. Някъде между правилата и свободата. Според нас съветите на испанските психолози са съвсем приложими и в българска среда. Но преценете сами.
Децата растат и се променят, а заедно с това се променят и навиците и вкусовете им
Юношеството е етап, изпълнен с предизвикателства, както за самите тийнейджъри, така и за родителите им, които често се чувстват объркани по различни причини. Една от тях е свързана с промените в прехода от детство към юношество: разлики в настроението, желание за изолация… и приятелите, които се превръщат в новото им семейство. Или поне така го усещат децата. Всичко това води до желание да прекарват повече време с приятелите си. В този момент започват да стават по-самостоятелни, но се появяват и първите съмнения, конфликти и належащата нужда от договаряне. Особено що се отнася до това къде ще ходят, с кого и в колко часа ще се приберат.
Патрисиа Алонсо, общопрактикуващ клиничен психолог и невропсихолог, смята, че определянето на час за прибиране на децата е препоръчително, но вместо да се налага строго ограничение, е важно да се подхожда индивидуално спрямо тийнейджъра, степента му на зрялост и семейната динамика.
Границите и правилата в юношеството помагат за създаването на емоционална стабилност, чрез която децата, въпреки общоприетото мнение, имат нужда да усещат, че за тях се грижат възрастни, които ги забелязват и поставят определени граници, за да ги защитят.
Психоложката Лорена Гонсалес казва, че е добре да има определен час за прибиране, защото децата са непълнолетни и освен това във възрастта 14 – 16 са особено уязвими. „Добре е децата на тази възраст да се социализират, всъщност е необходимо, но също така е добре да се прибират вкъщи в такъв час, че да могат, ако е възможно, да вечерят със семейството“, добавя тя.
„Да са вкъщи за вечеря е добро решение, защото дава възможност на децата да се социализират преди това, а на нас като родители ни позволява да поддържаме връзка и диалог с тях“, смята тя.
Границата – небходимост или отживелица?
Има родители, които вярват, че поставянето на граници е възпитателен метод от миналото. „Разгледали сме и сме потвърдили в клинични случаи, че липсата на граници може да предизвика тревожност и емоционална дезорганизация при младите хора“, коментира Алонсо.
„И всъщност границите насърчават постепенното поемане на отговорност, като целта не е само детето да спазва правило, а да разбере функцията му и да се научи да се саморегулира“, добавя експертката.
Добра практика е часът за прибиране да се установи чрез диалог. Не става въпрос детето да решава свободно без рестрикции, а да участва в договарянето.
Вечерният час може да бъде гъвкав в зависимост кой ден от седмицата е, какво ще прави детето навън, както и от доверието, което си имате с него, уточнява тя. Не е едно и също да останеш навън с приятели след футболен мач във вторник и в петък. Психоложката напомня: в този процес е ключово да се обясни, че правилото не е произволно, а е свързано с доброто състояние и безопасността на детето.
„Да им дадем насоки за режима означава и да говорим с тях за свобода. А даването на свобода и автономия е много съществено, защото така им казваме, че им имаме доверие. И в зависимост от зрелостта и отговорността, които ни демонстрират, тази свобода може да бъде по-голяма или по-малка. Важно е да го знаят“, допълва Гонсалес.
Обяснена свобода и аргументирано последствие
Алонсо добавя, че свободата, която се дава на детето, трябва да бъде придружена от ясно послание: „Имам ти доверие, но също така съм тук, за да те напътствам.“ Според нея е важно тийнейджърът да усеща, че родителите му вярват в способността му да взема решения, но също така са на разположение, за да го насочват, когато е необходимо.
„В клиничната практика“, продължава Алонсо, „се установява, че прекомерният контрол може да доведе до бунтарство, а свръхзакрилата възпрепятства развитието на умения за справяне с предизвикателства.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Важно е да се помни, че развитието на идентичността в този етап до голяма степен зависи от преживяванията, които младият човек има със заобикалящата го среда: „Това решение зависи от няколко фактора, включително възрастта на тийнейджъра, опита му в използването на обществения транспорт и безопасността, която средата осигурява. Не е едно и също да живееш в голям град или в малко село. Развиването на независимост трябва да бъде постепенно и съобразено с всеки индивидуален случай.“
Алонсо препоръчва в началото родителят да изпраща до дадено място или да посреща тийнейджъра, „не само от съображения за безопасност, но и за укрепване на връзката и за откриване на нови възможности за разговор.“ Въпреки това тя подчертава, че е важно придружаването да не продължава по-дълго, отколкото е необходимо, за да не се създаде зависимост или да се предаде послание за недоверие.
Какво могат да направят родителите, ако децата им лъжат?
Според Алонсо е нормално, ако младежите послъгват за това къде са били и какво са правили, да загубят част от свободата си като последствие – не толкова като наказание, а по-скоро заради нарушеното доверие.
„Мисля, че по някакъв начин децата трябва да понесат логичните последици от действията си – ако лъжеш, се нарушава доверието“, подчертава Гонсалес.
Алонсо добавя, че вместо да се прилага наказание, е по-важно да се разбере каква функция изпълнява лъжата, тъй като в тийнейджърска възраст тя не бива да се тълкува само като акт на неподчинение, а като индикатор за емоционалното развитие на детето и за връзката му с възрастните.
„В терапевтичния контекст лъжата често е стратегия за справяне, която тийнейджърът използва, за да избегне негативни последици, да защити независимостта си или, в някои случаи, да изрази вътрешен дискомфорт“, обяснява Алонсо.
Затова, когато тийнейджър лъже, е от съществено значение да се разберат причините или контекстът на поведението му.
Вместо да се прибягва до наказания, които обикновено създават още по-голяма дистанция, психоложката предлага различни стратегии, основани на възстановяване на доверието и на комуникацията.
„В много случаи не става въпрос за произволно порицание, а за прилагане на последици, свързани с конкретното поведение. Например ако младежът е излъгал за това къде се намира, логична последица може да бъде за известно време да дава по-детайлна информация за излизанията си, докато доверието се възвърне“, предлага тя.
Източник: El País
