Какви са правата ни като бременни? По този въпрос в поредния епизод на „Майко мила, БЕБЕТО!“ ще чуете отговор от д-р Мария Шаркова, адвокат по медицинско право и управляващ съдружник в адвокатско дружество „Шаркова и партньори“.
Оказва се, че и бременната е човек, и тя права има, а по време на раждане даже е вменяема, представяте ли си?! От професионалния си опит Шаркова обобщава, че например вербалното насилие по време на раждане в България се приема за нещо нормално, а не е.
В епизода уточняваме кога трябва да кажем на работодателя за бременността си. Има ли разлика, ако жената провежда инвитро процедури и кога е добре да се консултираме с юрист, преди да подписваме документи?
Какво се случва в болницата и какви са правата на жената там? А когато се роди бебето, чие е – на болницата, щом е на нейна територия, или си е на родителите? Адвокат Шаркова разказва за куриозни случаи от практиката си.
Говорим си и за присъствието на партньора по време на раждане и защо това в някои болници е платена „медицинска“ услуга. Мария Шаркова говори за най-честите нарушения и към кого да се обърнем и къде да сигнализираме, ако правата ни са потъпкани.
Гледайте епизода:
Още не сме свършили, скрол надолу
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
„Моето най-голямо богатство е здравето ми“, възкликва гордо веселият герой в една от приказките на Ран Босилек, събрани в поредицата „Големанко“. Неговите приятели се хвалели с къщи като крепости, залостени с дебели врати, а в дома на щастливеца портите били широко отворени и опазени само от чистия въздух.
Историите в много приказки ни водят към поуката за здравето като най-висша ценност. Често си пожелаваме болестите да са далеч от нас, защото всичко друго постигаме все някак. Най-важното е
„да сме живи и здрави“, нали така?
И докато възпитаваме децата на уважение към силата и издръжливостта, изниква въпросът има ли кой да пази тяхното здраве и да лекува болестите им. Според поговорка „здравето е по-скъпо от злато“.
Колко скъпо тогава ни излиза липсата на здраве?
За да диагностицираме състоянието на системата, разпитахме различни специалисти. Срещаме се с журналисти, наблюдавали дълги години българската здравна система, която днес вече се нуждае от спешна помощ. Говорим и с лекари, за да чуем от първо лице има ли път детското ни здравеопазване извън реанимацията. Или както казва журналистката Надежда Цекулова, която от години е застъпник за по-добър достъп на всички деца до качествено здравеопазване,
„децата, бидейки негласуващи граждани, изобщо не са важни. Проблемите на детското здравеопазване толкова дълго са неглижирани и навирани в ъгъла, че всъщност то е с една идея по-лошо и по-изостанало от цялото здравеопазване, което само по себе си е лошо и изостанало.“
Повечето от вас сигурно ще си кажат, че задаваме глупави въпроси с очевидни отговори. Та кой друг освен педиатър да е личен лекар на детето ви?! Всъщност нещата с медицинските специалности са малко по-сложни, защото и медицината не е проста работа, въпреки че изкуственият интелект понякога ви кара да си мислите обратното.
Полина Тодорова, журналистка от Medical News, ни обяснява, че задължението към лекарите със специалност „Педиатрия“ е да са специализирали и „Обща медицина“, за да могат да работят като семейни лекари с деца. „В момента родителите могат да запишат детето си и при общопрактикуващ лекар, който няма специалност „Педиатрия“. Обратният вариант обаче не е възможен. Дали това трябва да се промени е тема, която среща различни гледни точки и е нужно експертите да излязат с консенсус. Във всеки случай са необходими мерки, които да увеличат броя на педиатрите в страната, особено в извънболничната помощ, ако не искаме постепенно качественото детско здравеопазване да стане достъпно за малцина“, обобщава тя.
Ако личният лекар на вашето дете не е педиатър, но вие все пак искате то да бъде консултирано от педиатър, имате право на това. На всичкото отгоре личният лекар на детето няма право да откаже направление за педиатър. Защо тогава педиатрите да не могат да са лични лекари на децата, щом системата ги разпознава като специалисти, към които едно семейство с дете/деца може да се обръща колкото пъти поиска?
Д-р Лора Бучукова (педиатърка) обяснява, че необходимостта детето да мине през общопрактикуващ лекар (ОПЛ) за издаване на направление към педиатър натоварва и системата, и родителите. Направленията към педиатър са без лимит и тя не разбира защо е необходимо първо да се посещава ОПЛ. Решение, за да не се прекалява с посещенията, тъй като някои родители са прекалено тревожни и биха ходили на преглед без основателна причина, тя предлага в ограничаване бройката на прегледите при педиатър за всяко дете в рамките на календарна година.
Родили сме го това дете – добре. Обаче се оказва, че ако сме го родили в столицата, ще е много трудно да го запишем при личен лекар.Списъците на общопрактикуващите лекари в София, които работят с деца, често са препълнени, поради което голяма част отказват да поемат нови пациенти, потвърждава и Полина Тодорова от Medical News. Така се налага родителите да търсят педиатри, които не работят с НЗОК, и да заплащат за прегледите. Не са много и тесните детски специалисти, които работят със Здравната каса, особено извън големите градове, добавя тя.
От официална справка на НЗОК, изготвена за Medical News, става ясно, че през 2025-а 866 педиатри, работещи в извънболничната помощ, са имали сключен договор с НЗОК. Броят им е сходен, в сравнение с предишните две години – през 2024 те са били 857 и 856 през 2023. Данните регистрират леко увеличение в броя на специалистите по детско здраве, работещи с НЗОК в последните години, но цялостно този брой спада, посочват още от здравното издание. Статистиката за предишни години е:
Полина цитира данни на Медицинския университет в София, според които през 2025 г. специалност „Педиатрия“ е водеща като желание за професионална реализация от новозавършилите лекари, а през тази година е на второ място. Въпреки че явно все повече млади медици искат да работят в детското здравеопазване, проблем има и той според журналистката от MedicalNews е в разпределението на педиатрите в страната.
Д-р Бучукова разказва, че семейства пътуват с децата си до София за консултация, което им коства големи усилия, време и финансов ресурс. А на лекарите им се налага да работят на много места, включително извън големия град, обяснява ни друга педиатърка – д-р Лилия Бозаджиева.
В опит да се намали недостигът на кадри в отделни медицински специалности Министерството на здравеопазването изпълнява проект, финансиран от Европейския съюз, насочен към стимулиране на специализации в дефицитни области. Одобрените кандидати получават допълнително възнаграждение в размер на 2,5 минимални работни заплати към основната си заплата за целия период на специализацията. Срокът на проекта е до 2029 г. Най-голям интерес се отчита към педиатрията, като сред предпочитаните направления е и детската кардиология.
Д-р Лилия Бърдарска е детски кардиолог, работи в Националната кардиологична болница. По нейни думи детските кардиолози в София и големите областни градове са достатъчно и центърът, в който работи, има капацитета да покрие нуждите на страната.
Има обаче райони, в които достъпът до педиатър е изключително затруднен, а в същото време по тези места липсват и лекари в тесните педиатрични специалности, коментира Полина Тодорова.
„Негативна тенденция, на която ставаме свидетели в последните години е, периодичното затваряне на цели педиатрични структури на различни места поради липса на достатъчно кадри, което е ясен индикатор, че липсва цялостна държавна визия как да се развива детското здравеопазване у нас.“
Затварянето на детски отделения поради липса на персонал започва преди десетилетия, но явно никой не обръща сериозно внимание. Ако беше обръщал, щяхме да знаем за това. Надежда Цекулова добавя и още един щрих, обрисуващ тази криза:
„Системата в момента функционира с по-малко от половината от сестрите, които са необходими, и над една трета от работещите са в пенсионна възраст. Това е абсолютна катастрофа.“
Изображението е създадено с помощта на изкуствен интелект.
Д-р Лилия Бозаджиева отчита, че медицински сестри липсват дори за възрастните пациенти. Според нея е важно да им се осигурят не само условия на труд, почивка и заплащане, но и възможност да се квалифицират допълнително, „а не просто да са подизпълнители на лекарите.“
Освен липса на медицински сестри, има недостиг и на анестезиолози и това е голям проблем, добавя д-р Лора Бучукова.
„И анестезиолозите, и медицинските сестри поради недостатъчния си брой работят с много извънредни часове, което със сигурност прави работата им по-тежка и по-малко желана, а понякога може би и не толкова прецизна.“
Интерес към детската анестезиология и реанимация има, но онова, което отказва лекарите да продължат в тази посока е, че в университета се изучава обща специалност „Анестезиология и интензивно лечение“, която включва познания за работата както с възрастните, така и с деца, казва д-р Лилия Бозаджиева. В същото време, добавя тя, работата с деца е със съвсем други рискове, с друг тип организъм и процеси. Колегите, запознати със спецификата на детската възраст, са изключително малко и работят в детската реанимация в „Пирогов“, добавя д-р Бозаджиева.
Дефицитът на педиатрични кадри не трябва да се разглежда като изолиран проблем в едно или друго населено място, казва Полина Тодорова.
„Децата заслужават качествена и пълноценна медицинска грижа, независимо къде са родени и къде живеят, какви са възможностите на родителите им. За това обаче е нужно държавата да изработи мерки, за да увеличи интереса към педиатрията и тесните специалности в нея, да създаде условия младите кадри да могат да се развиват кариерно, да имат възможност за надграждащи обучения, за работа със съвременна апаратура и най-вече да получават достойно възнаграждение за нелеката си професия.“
Да се работи с деца, отбелязва журналистката от Medical News, е изключително отговорно и трудно. Затова според нея е редно избралите тази професия да се чувстват спокойни и подкрепени.
Реалността, която Полина вижда обаче е друга:
Всичко това не е достатъчен стимул семейните лекари да приемат и деца, добавя Полина.
Друг голям проблем, който Надежда Цекулова очертава, е липсата на конкретни инвестиции в развитието на инфраструктурата за детско здравеопазване. По думите ѝ пари се дават на парче, и то по-скоро на проектен принцип.
„Както например по Плана за възстановяване и устойчивост бяха предвидени едни много милиони, за да се купи техника за педиатрични отделения в страната, за която техника обаче не е много сигурно дали навсякъде, където ще бъде разпределена, има достатъчно специалисти, които да работят с нея. Дали тя ще бъде напълно отговаряща на нуждите на съответното населено място и дали пък в съответната болница няма нужда от друг тип намеса в инфраструктурата на детското здравеопазване – например ремонт на отделението, осъвременяване.“
Надежда добавя, че основните ремонти в детски отделения в страната се правят от неправителствена организация, а не както е редно – от принципала на лечебните заведения. Става дума за основни ремонти и архитектурни промени – преобразява се разпределението в отделенията, като целта е средата да е по-приветлива и съобразена с нуждите на децата, а и по-удобна и приятна за хората, които работят в съответното отделение.
За д-р Благомир Здравков, изпълнителен директор на СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“, известна сред родителите като Педиатрията, най-големият проблем в детското здравеопазване е липсата на комплексност в оказването на съвременна педиатрична помощ. „Много от детските структури в страната работят на високо ниво, но тези с терапевтичен профил са на едно място, с хирургичен – на друго. Детската кардиохирургия среща сериозни затруднения, има сериозни дефицити, за които е необходима осъзната дългосрочна държавна политика“, казва д-р Здравков, който оглави и детската болница в Бургас – „Света Анастасия“. Именно там, обещава той, екипът ще положи усилия, за да осигури такава комплексност.
Д-р Здравков отбелязва, че пациентската площ в Педиатрията например не съответства на съвременните стандарти. Сградата не предвижда престой на родители и наличие на специализирана медицинска апаратура. Всичко води до намалена ефективност на работния процес и занижена удовлетвореност на родителите и децата от болничния престой. По същата причина в лечебното заведение не биха могли да се съберат всички детски специалисти от различните детски специалности, коментира още д-р Здравков.
„Положих много усилия за подобряване на обслужването в столичната педиатрия, за формирането на ефективен екип, но когато всичко се случва по неясни критерии, човек трябва да преосмисли собствената си роля в системата. Омръзна ми да слушам, че детското здравеопазване е от най-висок национален приоритет, а да няма институционална подкрепа за постигането му.“
Усещането за разпокъсана политика към детското здравеопазване в България има своето най-ясно материално доказателство: детска болница липсва. Идеята за изграждане на Национална детска болница се заражда още през 1978 г., когато се прави и първа копка в двора на Александровска болница. Строежът обаче така и не завършва и сградата е изоставена. През 90-те години проектът се замразява заради липса на пари и воля.
Връщаме се към факта, че нямаме истински детска болница през 2004 г., но тъй като започнатата сграда е негодна и морално остаряла за нуждите на съвременното детско здравеопазване, ресорното министерство започва процедура за нова сграда. Впоследствие обаче става ясно, че договорът за заем с австрийската банка, която трябва да осигури парите за болницата, е неизгоден за страната ни. Така проектът отново е спрян. По темата започва да се говори отново чак през 2012 г., но към държавна намеса се стига шест години по-късно. След като правителството иска да възобнови стария строеж, за който вече е решено, че не е добра опция, следват протести.
През 2020 г. все пак се тръгва към нов работен проект и е избран нов терен – в Горна баня. Строителството трябваше да започне през 2025 г., но заради перманентната политическа криза и смяната на министри така и не се стигна до строеж. В края на март тази година възложителят на обществената поръчка за детската болница – „Здравна инвестиционна компания за детска болница“ ЕАД – търговско дружество със 100% държавна собственост, стартира открита процедура за проектиране и авторски надзор на бъдещата Национална многопрофилна болница за активно лечение на деца.
Проектът предвижда изграждането на:
На 6 април Министерството на здравеопазването поиска от Здравната инвестиционна компания за детска болница да аргументира обявената обществена поръчка. От ведомството задават над 20 въпроса към инвестиционната компания, свързани с избора на процедура, критериите за подбор и условията за участие, структурата на плащанията, начина на оценяване и техническите изисквания. При необходимост от съществени промени процедурата може да бъде прекратена и обявена отново с прецизирани условия, добавят от министерството.
„Под ръководството на този управленски екип на инвестиционната компания за изграждането на Национална детска болница не ми се вярва да се случи нещо смислено скоро“, коментира д-р Благомир Здравков.
Липсата на детска болница според д-р Лора Бучукова е предимно логистичен проблем. И за родителите, и за всички, работещи в болницата, ще е много по-лесно и удобно да се помещават в една сграда, казва тя. „Така при тежки заболявания консултациите от различни специалисти ще протичат по-лесно и по-бързо. Но мисля, че и сега колегите работят добре и децата се консултират, но с необходимост от транспорт и хоспитализации в различни болнични заведения.“
Поговорихме и с детската кардиоложка д-р Лилия Бърдарска, която е била на едномесечна специализация в Отделението за лечение на аритмии в детска възраст на Ospedale Bambino Gesù в Рим в края на 2025 г. със стипендия по програма „Лекари на бъдещето“, провеждана от фондация BCause и инициативен комитет от граждани и медицински специалисти, подкрепена от Майко Мила.
Д-р Бърдарска вижда колко голямо е удобството за родителите всякакви консултации да се извършват в рамките на една сграда. Казва и от гледната точка на майка, че липсата на едно място в България, в което да отидеш по спешност с детето си, усложнява процеса.
Болницата в Рим, в която е била на специализация, е един от най-големите центрове в Европа за лечението на аритмии в детска възраст. Д-р Бърдарска обяснява, че и там ресурсът не е неограничен, но например скъпите генетични изследвания са по-достъпни. В България за подобни процедури лекарите изпращат пациента към Здравната каса, той кандидатства за одобрение и чака. В Италия, добавя тя, имат национални програми. Чакането на резултат е продължително и там.
„Трудните случаи са трудни и за тях и те правят доста консултации. Съветват се, назначават много изследвания, докато стигнат до точната диагноза“, разказва д-р Бърдарска.
Ключовият въпрос в България според журналистката Полина Тодорова обаче отново е свързан с кадрите. Дори детската болница да бъде изградена по най-съвременните изисквания, с оптимално разпределение на структури в нея и да бъде оборудвана с последен клас медицинска апаратура, най-важното са хората – от лекари, през медицински сестри и всички останали кадри, които ще са „лицето“ на Националната детска болница.
„Изключително важно е в нея да има специалисти от всички субпедиатрични специалности, именно с цел да се спре „лутането“ на родителите между различни лечебни заведения в търсене на лекар от конкретна специалност. Държавата трябва да подходи много внимателно и да създаде условия в бъдещата детска болница да бъдат привлечени кадри, които имат квалификация, опит и желание да работят с деца.“
И Надежда Цекулова мисли, че сграда един ден може и да има, но няма да има кой да лекува децата ни,
„защото българската нация застарява, има недостиг на квалифицирани кадри във всяка сфера и в същото време няма достатъчно фокусирани институционални усилия тези професии, които са съществено важни, да се развиват.“
Студентите не са стимулирани да специализират нито педиатрия, нито да се обучават за медицински сестри, акушерки, рехабилитатори и лаборанти.
Според д-р Благомир Здравков при този брой лечебни заведения и липса на устойчива кадрова политика за сектора без промяна в управленския подход би възникнал срив в общественото здравеопазване, а оттам и ограничаване на достъпа до медицинска помощ за населението.
Още не сме свършили, скрол надолу
Вероятно истинската невъзможност на здравеопазването да излезе от състоянието си на кома личи най-ясно за семействата, чиито деца са с тежки нелечими заболявания. В такива моменти в развитите откъм политика за човека страни се намесват палиативните грижи. Те би следвало да облекчат страданието и симптомите на пациентите, както и да ги подкрепят на физическо и емоционално ниво.
В България фондация „Ида“ се опитва да покаже на Министерството на здравеопазването, че темата е достатъчно важна, за да се подходи с качествени политики към нея. Цекулова отбелязва, че устойчива система за детски палиативни грижи в България няма именно заради липсата на нормативна рамка – няма медицински стандарт за детски палиативни грижи, нито дори специализирано медицинско обучение.
От фондацията смятат, че е нужно създаването на такава медицинска специалност. „Тъй като това е висока топка за българската система, дори едно по-кратко профилирано обучение пак би било някакво начало“, уточнява Надежда и добавя, че семействата, в които децата са тежко болни и се нуждаят от непрекъсната медицинска грижа, са оставени на собствените си сили.
„Никой извън тесния семеен кръг няма ангажимент към палиативната грижа или да подкрепи детето и неговото семейство.“
Цекулова дава пример с две майки – едната продължава да отглежда 20-годишната си дъщеря с множествени увреждания. Другата е загубила дъщеря си, след като в продължение на 13 години я е гледала у дома. И двете разказват за натиска върху семейството и как то става заложник на болното дете.
За да има глътка въздух и за близките, за да бъде и детето с увреждания в подкрепена среда, а не в ролята на обречен пациент, е нужно държавата да се намеси със система и подход. Фондация „Ида“ изисква от Министерството на здравеопазването създаването на подобна система. Защото каквото и да прави която и да е неправителствена организация, то ще стига до много малко хора, добавя Цекулова.
През март 2026 г. служебният министър на здравеопазването доц. Михаил Околийски каза по време на публично събитие, че България е длъжник на тежко болните пациенти и техните близки, защото опитът на страната ни по отношение на продължителните грижи е ограничен.
„Това е област, която трябва да развиваме. Необходими са последователни политики, подготовка на квалифицирани специалисти, изграждане на услуги и интегрирането им в цялостен комплекс от социални и здравни дейности.“
Ведомството пое ангажимент да направи всичко възможно за въвеждането на стандарт по палиативни грижи. Ще се реализира ли този ангажимент в рамките на следващо редовно правителство, предстои да видим.
Промяната на отношението към пациента и на начина, по който се гледа на него от медицинската сестра, лекаря, ресорния министър вероятно е основополагащо за лекуването на здравеопазването у нас.
От престоя си в Италия д-р Бърдарска несъмнено е донесла „вкъщи“ опит и контакти със специалисти, с които може свободно да обсъжда случаите, затрудняващи я във всекидневната ѝ практика. Но си е тръгнала и с още нещо важно – пример за отношението към пациента.
„То е като да им е отишъл на гости вкъщи. Това е много ценно, за да се почувства пациентът добре, да се почувства обгрижен. Когато влезе дете за манипулация, да се поговори с него, да се предразположи. Пускаха им например любими песни. Можеха да влизат с любим предмет в болницата. И макар че италианците са много емоционални и нетърпеливи, отделят достатъчно време, за да предразположат родителите и да обяснят всичко“, разказва тя.
Наред със съвременните методи за диагностика и лечение, такова отношение д-р Бърдарска и колегите ѝ се стремят да има и в Отделението по детска кардиология на „Национална кардиологична болница“.
„Промяната започва от нас“, казва д-р Лилия Бозаджиева. „Да сме в една сграда е най-малкото, което бихме могли да си извоюваме“, добавя тя. Според нея обаче проблемът е, че родителите и работещите в системата остават незабелязани от хората, които вземат решенията.
С по-добри условия за специализация и квалификация, с добро заплащане, уважение на труда им и от държавата, и от обществото според Полина Тодорова детското здравеопазване у нас е възможно.
За д-р Лора Бучукова на първо място е важно децата да са наистина в ръцете на педиатрите, а не само на общопрактикуващите лекари. В рецептата за лечение на здравната система тя записва още няколко предписания:
Надежда Цекулова добавя, че трябва да се мисли и за привличане на кадри от чужбина, както и за създаване на условия тези кадри да работят в българската система. Надежда се опасява обаче, че детското здравеопазване остава на ниво предизборно говорене и след поредния вот се спира реалната работа по темата. Няма достатъчно лобисти, които да имат интерес да се борят в тази сфера, добавя тя.
Някой ден обаче от благоразположението и здравето на децата ни ще зависи състоянието на страната. И е недалновидно да ги подритваме, защото са малки и „нищо не разбират“.
На финала на този опит да погледнем към детското здравеопазване не само отвисоко, но и в близък план, остава усещането за възможно излизане от реанимацията. Състоянието на системата е съвместимо с живота, стабилно, но критично. Подобряването на жизнените показатели има как да се реализира. Вероятно ако онези, от които зависи, си напомнят по-често, че децата днес ще са възрастни утре.
Бременната жена и тя е човек (даже минимум двама), и тя права има. Знае ли обаче какви са? Някои от жените преглъщат отношение от работодатели или в болницата, за което дори не са напълно убедени дали е подходящо. Други подписват подадени в почти последния момент документи, а трети са в облаците и не обръщат внимание на нищо. Дали сте от тези, или сте четвърти и пети, все така е добре да сте наясно на какво отношение, информиране и услуги имате право.
и как да ги отстояваме уверено – това са част от темите в онлайн обучението „Силата да знаеш“, организирано от Фондация WomanUp. Събитието ще се проведе от 17:00 до 19:00 ч. на 16 април и за него е необходима предварителна регистрация.
Обучението е безплатно, но местата са ограничени, затова, ако искате да се информираните за важните неща в живота на бременната и нейните права – регистрирайте се до 14 април.
Всички участници ще имат възможност да дискутират теми като:
Бременните участнички ще могат да споделят своя опит и преживявания до момента. „Нашата цел е след срещата да се чувстваш по-информирана, по-уверена и по-подготвена да участваш активно в решенията, свързани с бременността и раждането ти, заедно с медицинските специалисти“, казват организаторите.
Темата с правата на бременните и току-що родилите жени предстои да коментираме и във видео поредицата ни „Майко Мила, БЕБЕТО!“. Абонирайте се за канала ни в YouTube, за да ви излизат видеата ни.
Още не сме свършили, скрол надолу
*Обучението е част от проекта „Нови политики за бъдещи майки“, който се реализира с финансовата подкрепа на Българския фонд за жените и Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са единствено на авторите и не отразяват непременно тези на БФЖ, ЕС, Генералната дирекция „Правосъдие и потребители“ на Европейската комисия или на ЕК. Нито БФЖ, нито ЕС, нито ЕК и нейните структури могат да бъдат държани отговорни за тях.
Родилата жена е изписана от болницата, прибира се вкъщи и настава пълен хаос. Бебето реве, тя не може да кърми, то не засуква, тя мисли, че то не я иска, а то само това иска… Или сте го изпитали, или ще го преживеете. А може и да не стигнете дотам, ако сте достатъчно информирани.
В десетия епизод на поредицата Майко мила, БЕБЕТО! Ася Демирева, IBCLC консултант по кърмене, разбива митове за топлите компреси, от които уж тръгвала кърмата. Говори за ПРАВИЛНАТА температура в стаята, където е бебето. Какво може да яде жената, която кърми, и какво не може. Можем ли да правим компреси с ракия, или е по-добре да заложим на една зелка върху бюста? И кога е хубаво все пак да махнем целия този огретен от себе си.
Ще разберете също и какво точно е мастит, по колко време да държим на гърда бебето и един от най-фундаменталните въпроси на века, и даже на всички векове: ДА ПИЯТ ИЛИ ДА НЕ ПИЯТ ВОДА бебетата, които са на кърма!
Гледайте епизода тук:
Още не сме свършили, скрол надолу
Ася Демирева е IBCLC консултант по кърмене и лекарски асистент с над 17 години опит. Тя е един от първите международно сертифицирани консултанти по кърмене в България и през годините се утвърждава като водещ специалист в подкрепата на родители и техните бебета.
През 2020 г. завършва специалност „Лекарски асистент“ в Медицинския университет в София, съчетавайки практиката си с медицинска експертиза.
Работила е в СБАЛАГ „Майчин дом“, съосновтел е на училището за родители „Слънчогледи“, а днес консултира в собствения си кабинет и в МЦ Марковс. Тя е създател на проекта „Млечният път“, където споделя знания, опит и видео лекции за ранното родителство.
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Раждането трябва да е най-прекрасният момент за една жена. Или поне така го рекламират в сантиментални постове в социалните мрежи. Истината е, че всичко зависи от това на какъв екип ще попаднеш в болницата.
В следващия материал ви споделяме историята на наша читателка, поискала анонимност. Покрай темата, повдигната от нея, поговорихме с две психоложки за крехката психика на бременните и липсата на психологическа подкрепа в болниците у нас. Какво може да се подобри, така че да намалим случаите на следродилна депресия?
Преслава Биковска е психолог, семеен и брачен консултант и сертифициран терапевт в ментализационно-базирана терапия. Съоснователка е на семеен център „С теб“ и създателка на платформата за перинатално психично здраве и детско развитие „Първите 1000 дни с теб“. Работи като психолог в Болница „Вита“, където оказва психологична подкрепа на хоспитализираните пациенти, техните близки и медицинцките специалисти.
Марика Бабева е психолог, специалист по психоемоционална с фокус бременност и раждане. Марика преминава обучение за дули към Dona International, членува и в Асоциация на българските дули. Дулите извън столицата, по нейни думи, нямат достъп до родилните отделения, поради което се е записала да учи за акушерка.
„Не, няма значение в каква поза лежиш, колко ритмично дишаш или през колко минути са контракциите. Поне нямаше за мен. Това, което все още помня – четири години по-късно, не е раждането на детето ми, този уж съкровен момент, а думите на една акушерка – уморена, огорчена и очевидно отвратена от работата си: „Заради такива като теб се пенсионирам“ и „Сега викаш, ама като го правеше не“.
Явно съм от онези „лошите родилки“ – шумните, дето не напъват по график, ами си позволяват волности. Сигурно заслужаваме шамари. Аз лично поемам вината за всички, които са докарали акушерката от „Майчин дом“ до пенсия. Особено заради наглостта ми да родя на 31-ви декември и да им разваля празничните планове.
Физически шамар не получих. Само емоционален – тежък и мокър като парцал в лицето. Но историята не свършва с „честито, имате здраво бебе“.
След раждането продължи – този път с подмятания: „Каква майка ще си ти, не можеш да го вдигнеш това бебе!“. А имаше и още по-грозни реплики, които се опитвам да изтрия от главата си и няма да ви споделя.
Пет дни в болницата се превърнаха в пет години. Страх, срам и тъга, събрани в стая, която би трябвало да носи само любов. Подкрепа? Няма. Психолог? Няма. Свиждания на семейство? Няма – заради COVID. Само ехото от обидите.
И днес, като ме питат защо нямам второ дете, отговорът е прост: защото не искам да минавам пак през унижението, вината и самотата. А дали, ако имаше психолог там, щях да искам второ дете днес?“
Преслава Биковска: В началото на бременността притесненията са повече дали бебето се развива добре, докато към края тревогите по-често се свързват с предстоящото раждане. Но през цялото време в жената присъстват и по-дълбоки вътрешни колебания – дали ще бъде добра майка, ще се справи ли с грижите за детето, как ще се промени животът ѝ след раждането, как ще се отрази това на връзката с партньора и на професионалния ѝ път. Именно заради това е важно тя да има достъп до подкрепа през целия перинатален период (бел. ред. периодът преди и след раждането – от 28 седмица на бременността, до 7 дни след раждането), а не само в критични моменти.
Марика Бабева: Психоемоционалната подкрепа в перинаталния период бива често пренебрегвана. Фокусът на здравната система е основно медицински и е насочен към физическото състояние на жената, докато вътрешният ѝ свят остава неразбран, неглижиран или дори осъждан. „Важното е да сте живи и здрави“, звучи познато тази реплика, нали? Вероятно много жени в България са я чували. Със сигурност животът и здравето са важни, но нима само те са? Майките често се чувстват неразбрани, изтощени, объркани или дори отчаяни.
Вместо подкрепа срещат тишина или съвет „да се стегнат“.
Според Световната здравна организация една от пет жени преживява психично разтройство по време или след бременността, включително депресия, тревожност или психоза. Въпреки това в много страни, включително в България, няма изградена система за психоемоционална грижа за бъдещи и настоящи майки.
Марика Бабева: Това не е прищявка на по-чувствителните. Психоемоционалната подкрепа е целенасочена съпричастна грижа, която признава вътрешния свят на жената като толкова важен, колкото и нейното физическо здраве. Тази подкрепа дава пространство на емоциите – страхове, радост, съмнения, гняв, вина, изненада, тъга и всичко, което жената преживява, без да бъде осъждана. Присъствие на човек, който умее да чува, без да поправя, без да съветва веднага, без да я омаловажава, и нежна грижа за психиката, без да е задължително формална терапия. Самата терапия може да се случи в разговор с лекар, акушерка, психолог, дула, в женски кръг, в група за споделяне или чрез подкрепа от патньора. Всъщност психоемоционалната подкрепа не обещава „да се чувстваш добре на всяка цена“, тя дава усещането, че жената е разбрана, чута и видяна.
Когато такава подкрепа липсва, жената не просто остава сама. Тя започва да се съмнява в себе си, често защото никой не ѝ казва, че това, което чувства, е нормално, и че има право да го чувства.
Марика Бабева: Анкета, която проведох през пролетта на 2025 г. (бел. ред. очаква се докладът да бъде споделен), повдигна въпроса за липсата на психологическа подкрепа в болницата и последиците от това. Анкетирани бяха майки от цялата страна, като въпросите бяха свързани с нагласи, нужди, източници на информация и подкрепа, емоционално състояние и преживявания.
Някои от резултатите, които получихме, бяха тревожни. Близо 70% от анкетираните съобщават, че не са получили грижа, свързана с емоционалното им състояние по време на бременността, чувствали са се самотни, уплашени и объркани по време на раждането, съжаляват, че не са настоявали за придружител в болницата. Някои от жените споделят за вербално насилие към тях. Над 60% от участничките съобщават за тревожност и депресивни състояния след раждането, но едва 5% са потърсили професионална помощ.
Тези данни категорично показват, че има липсващ елемент в грижата за жените в перинаталния период.
Марика Бабева: Жените, чиито емоции са пренебрегвани, често преживяват страх, който ги парализира, и това пряко влияе върху родилния процес. Така се стига и до неуважително отношение, като се взимат решения без реално информирано съгласие и диалог, както и до чувство за вина и срам, когато са критикувани по време на престоя в болница. Всичко това влияе както на раждането, така и на възстановителния период, когато се повишава рискът от посттравматично стресово разстройство, следродилна депресия, затруднения при свързването с бебето и при откликването на нуждите му.
Последствията на физическо ниво най-често се изразяват в продължително възстановяване, хронична умора, повишена болка и напрежение в тялото, основно предизвикани от пренебрегнати емоции. Психически се наблюдава повишен риск от следродилна депресия, тревожност, паник атаки, занижено самочувствие и усещане за неадекватност, трудност да се изгради връзка с бебето, чувство за изолация.
Марика Бабева: Ролята на специалистите е да разпознават емоционалните сигнали и да не ги подминават, да говорят разбираемо, без сложна терминология, да работят в екип – лекари, акушерки, психолози, терапевти, дули, консултанти – ВСИЧКИ ОКОЛО ЖЕНАТА, а не НАД нея. Здравната система от своя страна може да въведе рутинен психоемоционален скрининг по време на бременността и след раждането, да обучи здравните работници по темата, да осигури достъпност до тази подкрепа.
Още не сме свършили, скрол надолу
Преслава Биковска: Акушерките действително са в много близък контакт с родилките и много често успяват да осигурят емоционална подкрепа, но техният ресурс е ограничен. Те имат други основни отговорности, свързани с високоспециализирана медицинска грижа. Идеалната система за подкрепа би действала на няколко нива едновременно – индивидуално, семейно и на ниво здравна грижа.
Психологична подкрепа трябва да има както за пациентите, така и за медицинските екипи, защото работата им е високорискова и с високи нива на стрес, което ги застрашава от професионално прегаряне. Когато човек е прегорял в професионалната си роля, страдат здравето, мисленето, емпатията, взаимоотношенията с другите. Мое непубликувано изследване върху преживяванията на медицинските специалисти показва, че по-високите нива на професионално прегаряне са свързани с намалена сензитивност към преживяванията на пациентите и намалена способност за разбиране на чуждата гледна точка.
Преслава Биковска: Бях много впечатлена от начина, по който е организирана психологичната грижа в една от водещите клиники за недоносени деца в Германия – Клиника „Карл Густав Карус“ в Дрезден. Такава грижа е осигурена за всяка жена с високорискова бременност, разработени са курсове за бъдещи и настоящи родители за усвояване на практически умения в грижата за детето, а семейството като единица е поставено в центъра на грижата. Мултидисциплинарен екип специалисти, сред които неонатолог, психолог, консултант по кърмене и др., проследява дългосрочно всяко семейство с преждевременно родено бебе, включително с високоспециализирани инструменти за наблюдение на взаимодействието родител – дете и с конкретизирана обратна връзка и подкрепа към родителите спрямо техните нужди.
Десислава Василева се престраши да ни разкаже историята на раждането на първото ѝ дете. Нещата започват с големия страх от целия процес заради акушерската пареза на дясната ръка, с която се ражда самата Десислава. И завършва по най-неочаквания начин – с оргазъм! Само сме чували, че е възможно. Оказва се, че не са само градски, майчински легенди.
„Разкритието ви е едва два см. Може да ви сложим окситоцин, но щом не искате по-добре се приберете у дома и елате след ден – два“.
След тези думи се завърнах вкъщи и започнаха тегавите часове, в които контракциите идваха и си отиваха, а аз бродих из апартамента с охкане, въртене и чакане да зачестят и отново да се запътя към болницата.
Раждането за мен беше от особено значение. Особено, защото съм се родила с акушерска пареза на дясната ръка. Второ дете съм на майка ми. Появила съм се по-бързо от моята сестра, по-лесно, но при излизане имам притиснат нерв и счупена ключица.
Това коренно е променило живота на родителите ми. Казали са им, че ръката ще спре да се развива, ще остане малка, докато тялото ми си расте както си трябва, а майка ми веднага си е представила, че няма да може един ден да ме омъжи.
Зарязва сестра ми на бабите. Спира работа, а мен ме повежда из болниците по света и у нас. Израснах в ИСУЛ. Това остава моята ясла и детска градина, а лекарите и медицинските сестри станаха моите учители.
През 80-те години, в края на соца, лечението там включваше месец работа – месец почивка. Всяка сутрин от 7:00 до 15:00 часа обикалях с мама коридорите и влизах в кабинетите за различни стимулации, кални бани, гимнастики, масажи и още запомнени и потиснати епизоди в ранното ми детство в името ръката ми да се раздвижи и порасне.
По лекарски съвет майка ми не спира да ме води по доктори и в месеца за почивка, като ме праща във Варна, където процедурите се повтарят в Окръжна болница. Днес ръката ми е дълга почти колкото другата и никой няма да разпознае, че има лека разлика, както и че движенията ми са ограничени. Дори напротив, привличам внимание с това, че съм левичар и, признавам, невинаги се обяснявам, че това не се дължи на по-голямата ми креативност, с която се славят тези хора.
Още не сме свършили, скрол надолу
Години по-късно, майка ми е спокойна, че е изпълнила дълга си, като ме е видяла в бяла рокля, а аз се нагърбвам с комплексите от нейното раждане и си представям как моето трябва да се получи добре, за да не извървявам същия път, който сме минали двете с нея.
Писах дневници и се подготвих за „различно“ раждане, в което няма да се използва окситоцин (поне не много), както и ще родя с лекар, на когото имам доверие, с когото съм говорила предварително и сме се разбрали за главното. Доколкото е възможно да имаме контрол върху един толкова естествен процес.
Затова и след като се прибрах неродила у дома, съставихме с мъжа ми графика на честотата и силата на контракциите. След още 24 часа изтощение, липса на сън, лист хартия, пълен с цифри и чертички, от които нищо вече не се разбираше, решихме да направя втори дубъл. Взех си чантичката и тръгнахме отново за болницата.
Този път не ме върнаха. Дойде и моят доктор и се оказах с цели 5 см разкритие. Последва съвсем малко окситоцин и разходки, вече из стаята в болницата. От сутринта, когато ме приеха, до следобеда вече не знаех къде се намирам. Толкова ме болеше и ми се спеше, и ми се гадеше, и исках всичко да приключи. Опитвах се да дишам между контракциите, да осъзная, че има почивка за тялото и ума ми, но всичко изглеждаше все по-безуспешно, полуминорно, като накрая стигнах и до стаята за раждане.
Болките вече хич не ми понасяха и изобщо не вярвах на думите на йога учителката, която твърдеше, че тялото може да поеме това усещане, защото, колкото и да е силно, е част от естествения процес.
Напълно изтощена чух спасителните думи – някъде от отвъдното – „Девет сантиметра разкритие“, и започна едно напъване като за последно. Знаех, че всичко скоро ще свърши, и точно в този обнадеждаващ момент от толкова болезненост и концентрация, усещане как цялото ми тяло е изтръпнало и всичките ми сетива са силно изострени, осъзнавам как бебето излиза.
И докато тече това действие, чувствам как тялото му преминава през мен, през всичките ми познати и непознати ерогенни зони и да – може да завиждате, защото точно това беше най-яркият и продължителен оргазъм.
Докато това се случва, се концентрирам никога да не забравя историческия момент и ето че 13 години по-късно най-сетне се реших да го споделя.
Не знам как се случи. Исках раждане, в което детето ми да се появи здраво, като всяка майка, но ето че получих бонус. И двамата със сина ми бая се бяхме измъчили. Имахме спукани капиляри в очите, явно от взаимното напъване в опит да се отделим един от друг.
С второто дете нещата се развиха далеч по-прозаично. Разкритието се появи внезапно и въпреки че се опитах да си спомня как е станало първия път и да повторя емоцията, родих набързо, макар и не неусетно.
Мама се появи, но този път с въпроса: "Ама наистина ли нищо му няма на това дете?". Зададе го поне осем пъти на медицинския персонал, които я гледаха недоверчиво и сякаш с неудобство ѝ обясниха, че бебето е здраво.
Честно казано, преди появата на първото ми дете не вярвах, че изобщо съществува оргазмено раждане. Изглеждаше ми по-скоро като мит, като шега, която някой е измислил, за да накара жените да вярват, че в подобен момент, натоварен с толкова травматични и същевременно радостни минути, може да има и още нещо. Но именно това „нещо“ се оказа, че може да те накара да усетиш изцяло женствеността си.
Това е разказът на Калин Йорданов за четирите дни прекарани със сина му уж в болницата в Стара Загора, но всъщност в нещо средно между затвор и декор за филм на ужасите. С тази разлика, че декорът е само наужким, а тук ужасът си е пълен и напълно истински. Изумително е как имаме възможност като държава и отделни индивидуални инвеститори да съберем един милион лева, за да опънем пилон за знаме, а то да се вее над всеки малък ад, през който всекидневно преминаваме и ние, и децата ни. Но нямаме пари, за да не изглеждат детските отделения по този начин и да не се чувстват и пациентите, и персоналът като в пъкъла. Евала!
Гледал съм много филми за затвори от рода на „Бягство от затвора“ (Prison break) и винаги съм искал да разбера какво ли е усещането да си зад решетките, заобиколен от опасности.
Е, случи ми се и на мен най-накрая – прекарах 4 дена зад решетките!
А затворът се казва „МБАЛ - Стара Загора“ ЕАД (УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ АД, бел.ред.), Клиника по детски болести. Или с други думи Детското отделение на Окръжна болница.
Историята накратко. 5-годишният ми син се събуди от сън с огромни болки в крака. Толкова големи, че не можеше да стои прав. Отидохме в Спешното, оттам ни прегледаха и ни приеха за болнично лечение.
Там, още преди да са те приели, те дебнат хиляди опасности – липсващи капаци на шахти, липсващо осветление, изкъртени плочки... А административният хаос, прехвърлянето от гише на гише и разнасянето на документации (от нас, пациентите) между отделните сгради само бегло загатваше какво ни очаква през следващите четири дена.
Като контраст на стресиращата материална база беше младата лекарка, която направи първоначалния преглед на малкия. Поклон пред професионализма и отношението на д-р Виктория Куртинова-Алиева!
Още когато ни приемаха и изготвяха документацията, забелязах учудването на сестрите, че бащата ще бъде придружителят (жена ми не можеше по обективни причини), но едва по-късно разбрах защо е така.
Приеха ни и ни настаниха в самостоятелна стая, на вратата на която имаше залепен знак за радиоактивност.
Но това не ни спря и тъй като ни бяха казали, че сме късметлии, защото нашата стая е със собствен санитарен възел, влязохме да си видим късметчето. Веднага подушихме, че поетично звучащото „санитарен възел“ е всъщност евфемизъм за долнопробен кенеф (снимка – по-долу). Ръждясало клекало с течащи тръби, косми и връщащо ужасна смрад от канализацията. Естествено без топла вода или сапун на мивката.
Синът ми категорично отказа да използва този „санитарен възел“ заради миризмата и до края на престоя ни ползвахме общата тоалетна, която не миришеше чак толкова зле. Сега разбрах защо беше сложен знакът за радиоактивност на нашата врата.
За закуска имаше 1 филия хляб с едно парче долнопробно сирене, пльоцнато отгоре. Разбира се, този кулинарен шедьовър беше поднесен в подходящата посуда – желязна казармена купичка, която е създадена за възбуждане на апетита в децата.
И докато още бях в шок от вида на „закуската“, ме попитаха:
– А дали ще искате чай?
– Да, моля. Малкият обича чай.
– А чашка носите ли си?
– Ъъъ, моля? Да си нося чашка?!? – взех да пелтеча.
– Разбира се, господине! Тук не предоставяме чашки, но за вас ще направя изключение. Ще ви сипя чая в едно бурканче. Но да ми го върнете после!
Дойде и чаят в бурканче, а аз само се молих това бурканче да не е било ползвано и за даване на урина, защото точно на такова ми приличаше.
На обяд имаше стотина грама супичка в пластмасова прозрачна кутийка. Плахо попитах за лъжица, но веднага осъзнах, че звуча като разглезен джендър. Не стига, че изобщо носят някаква храна в гънеща се кутийка, ами ще имам наглостта и лъжица да им искам. Не, болницата не предоставя лъжици! Извиних се за наглостта си.
Още преди да дам на малкия да лочи супата от кутийката за еднократна употреба, една от другите придружителки – млада ромка – ме видя в коридора и започна да ми се оплаква, че нямат памперси, че са гладни и че не ги пускат навън да си купят. Спомних си какво ни учи Библията за ризите и дадох едната от двете ни филийки хляб на жената.
Вечерята също беше изискана – варена юфка. Естествено отново поднесена в елегантна гънещата се кутийка. Синът ми дори не я погледна, явно беше взел разглезените евроатлантически гени на баща си. Добре че имах останали малко солети и това ни спаси от гладна смърт.
През огромните прозорци с решетки до последно влизаше дневна светлина, а когато най-сетне слънцето залезе, светлината от лампите в отсрещната сграда ни помогна да си опънем овехтелите и мръсни чаршафи върху жълто-кафевите дунапрени, които преди десетки години може би са се наричали матраци.
Казах си – стига вече с нашите лиготии, личи си, че и двамата с малкия не сме били в казарма. Щом сме изморени, ще спим и на светло. И взехме някак си да се унасяме...
Към 22:00 часа малкият се събуди и ме прониза с думите „Тате, гладен съм“. Това не го пожелавам на никой родител – детето ти да е гладно и ти да не можеш да го нахраниш. Очевидно бях надценил кетъринга в държавната болница, защото не си носих почти нищо за ядене отвън. Солетите вече ги бяхме изяли и аз само се молех тази нощ да свърши най-накрая и да дойде закуската в проклетата желязна казармена купичка. Обещахме си вече да не ѝ се подиграваме и да ядем каквото и да има в нея!
В 6:00 сутринта с гръм и трясък влезе някаква жена и каза:
– Имате един час да станете, да оправите стаята и да сте готови за визитацията на професорката!
На нас не ни беше до никакви визитации, а само чакахме да се докопаме до някаква храна.
– А закуската кога ще бъде?, попитах.
– След визитацията.
Зачакахме прословутата визитация на професорката, която беше и началник на клиниката по педиатрия. Стана 7:00, после 8:00, 9:00... Нямаше ни професорка, ни закуска. Стана ясно, че напразно са ни вдигнали толкова рано сутринта – професорката била цял ден на лекции и днес изобщо нямало да дойде. Не разбрахме само защо лелката будителка не знаеше тази информация, а трябваше да ни буди толкова рано, но карай...
Бързо забравихме за тази неприятност, защото желязната казармена купичка се появи с ново парче хляб със сирене отгоре. Този път чай нямаше, но аз и не поисках, защото бурканчето ми навяваше други асоциации.
И докато чакахме да дойдат, аз трябваше да измисля някакви игри на детето в малкото пространство, в което имахме право да стоим – стаята.
Всъщност, ако толкова много му се доизлиза навън на някой от болните или придружителите, имаше и малка тераска със счупени пейки. Тераската обаче беше с работно време и официално можеше да се излиза на нея само три пъти на деня. И естествено беше опасана с ръждясали решетки.
Имаше и детска площадка, но тя беше обрасла с тропическа растителност, а и се намираше откъм страната на свободата, т.е. само можехме да я гледаме през решетката.
Когато и тераската беше заключена, трябваше да измислям забавления в стаята. За щастие имах няколко балона, с които се заиграхме и убихме около два часа от деня. Но пустия ден беше дълъг, а малкият наглец не го свърташе на едно място и постоянно искаше да се занимава с нещо.
Сетих се, че обича да си драска (или както той го нарича, „да рисува“) и попитах една жена от персонала дали може да ни даде някакъв лист хартия. Отново си представих как ли изглеждам в главите им – първо искам чаша, после лъжица, а сега и лист за рисуване! Чувах мислите им: „Ех, какви мъже имаше по Бай-Тошово време... А сега – само джендъри“. Лист нямаше (чак на другия ден ни дадоха блокчета за оцветяване и моливи).
Дори и проблема в крачето беше изчезнал вече. Накрая реших да попитам и професор Чакърова за това. Тя пък, също като младата докторка, се оказа готина и отмени за нас тази забрана. Замислих се обаче – всеки път ли човек трябва да си решава проблемите на парче? Защо просто цялостната политика на болницата не е по-адекватна?
Всъщност една млада стажантка ми каза защо. Преди два дни една от майките ромки – придружителка на доста болно дете, избягала от болницата и изобщо не се върнала за сина си. И все пак не разбирах – решетките имат за цел да опазят семейството цяло ли? Нали и по комунизма ни пазеха да не бягаме с решетки (че и с автомати) по границите, ама накрая какво стана? „Семейството“ на комунизма взе, че се разпадна отвътре. Явно не е научен урокът, че има ли проблем в семейството, решетките изобщо не могат да го оправят, а само го задълбочават.
В стаята ни на видно място беше залепен ПРАВИЛНИК ЗА ВЪТРЕШНИЯ РЕД В КЛИНИКА ПО ПЕДИАТРИЯ.
Зачетох се и се почувствах неловко. Там нямаше и дума за бащи придружители, а само за майки придружителки. Тогава разбрах защо е било стъписването на сестрите при приемането ни, когато разбраха, че аз ще съм придружител на малкия – защото „Правилникът за вътрешния ред“ не предвиждаше изобщо такава хипотеза. Помислих си, че е твърде сексистки написано, но оставаше и за това да се обадя, и вече щяха да ми лепнат някакъв нежен прякор.
Има още много детайли, които ще пропусна, защото и без това вече стана доста дълго. Само ще спомена, че през тези четири дена в болницата, лечение нямаше. Имаше взимане на кръв, ехограф, ЕКГ и слушане на слушалки. Всичко това можеше да се случи и за един ден без изобщо да се налага да влизаме в болница. Още повече, че болката в крачето на малкия напълно беше минала.
Ако бях по-мнителен щях да си помисля, че принудителният престой в този затвор с гръмкото име „Клиника“ е класически случай на използване на клинични пътеки за точене на Касата. Но не съм и затова няма да си го помисля.
Въпреки тегавата материална база и ужасната храна ни стана тъжно, че се разделяме с някои от готините хора там. Синковецът най-много си беше харесал сестрата, която му взимаше кръв и го правеше с такъв подход и професионализъм, че той нищо не усещаше и дори го считаше за игра.
Жал ми стана за персонала – ние се връщахме в цивилизацията, но те оставаха в онази порутена, миришеща и депресираща сграда. Сграда, в която може и да ти излекуват физическите проблеми, но определено ще ти отключат психически такива.
Вече на свобода, разбрах за „патриотичния“ проект за над 1 милион лева – пилона на Рожен! Разбира се, под егидата на онова нещо Радев.
Замислих се какво всъщност ми липсваше в болницата и едва сега осъзнах. Не беше удобният матрак, не беше нормалната тоалетна, не беше сапунът, не беше топлата вода, не беше чашата за чай, не беше купичката за супа, не бяха приборите, не беше дори свободата на движение на открито пространство.
Не! Липсваше ми точно този пилон на Рожен! Да развея трибагреника, да запея „Боят настана“, да апна две кибапчита с гарнитурка и да ме обхване гордост, че пилоня ни е най-дългият в Европа!
Майната им на реалните ни проблеми, важното е знамето ни да се вее високо!
ДАЖВЕЙ БАЛГАРИА!
Публикуваме историята със съгласието на автора. Всички снимки в нея са на Калин Йорданов и нямат право да бъдат разпространявани без неговото съгласие.
Историята на Виолета Йорданова е обратното на онези случки, в които хората в градския транспорт се чудят дали тази жена е бременна, или просто дебела, за да преценят дали да ѝ отстъпят място. Какво имаме предвид? Ами то май не може да се обясни, затова по-добре прочетете, за да се убедите сами в абсурдността на ситуацията.
Човек и добре да живее, в един момент така се случват нещата в живота му, че комфортът му бива нарушен от нещо новo, но и някак познато, ревящо и, на дадения етап, с пълна невъзможност за артикулация и способност за качествен и конструктувен диалог.
Когато си качила излишни килограми покрай пандемията и стремително правиш опити да ги свалиш, но все нещичко не ти достига, защото известен сладкарски цех е пуснал нов вид торта, която, видиш ли, била много “гадна”, но ти, въпреки непрестанните си вътрешни борби да не я пробваш, го правиш и някак на душата ти става едно меко, приятно като кадифе - точно като името на проклетата торта. И това кадифе започва така добре да обгръща душата, а после и тялото ти… Ден, след ден, буквално всяка сутрин.
Но съдбата си знае работата и понякога обича да ти поднася изненади, за да те вкара в релсите, от които стремително си дерайлирал.
Поредна сутрин ставам с идеята да спазя традицията за закуска с тортичка и кафенце, но днес нямало така да започне моята рутина.
Значителен дискомфорт в стомашната област и абсолютен отказ за каквато и да е храна обхващат тялото ми.
И така 4-5 месеца в моя живот нямаше тортичка, нямаше нищо калорично, само тук-таме някой варен геврек и вода с лимон. Можело да се отслабва, значи.
За около 5 месеца гадене бях свалила всичките излишни 7 кг, че даже и два отгоре. Коремът така и не ми личеше. Започнах да си мисля - има ли бебе, няма ли? Макар видеозоните да показваха едричък мъжки екземпляр, коремът ми видимо беше лекичко преял, нищо повече.
Като ме питаха приятелки как съм се вталила така бързо, веднага им препоръчвах “9-месечната диета на Вили”. Следваха интересни погледи, след това смях, защото аз съм чревоугодник и иронията е, че съм била най-слаба по време на бременността ми с първото и второто ми дете.
На шега и на майтап минаха тези девет месеца. Разбира се тази бременност имаше и своите притеснителни моменти, но те се забравят бързо.
Та, появи се малкият човек, уж щял да е много едър, а всъщност видимо кльощавичък и грозноватичък.
Второ дете е, все пак знам за какво става въпрос, отдъхвам и очаквам неговата разкрасителна метаморфоза след месец. Помня, че тогава добиваха що-годе човешки вид малките ни естествени продължения.
Предвид това, че имам по-голяма дъщеря, която е истинска фурия, престоят ми в болницата си беше курорт.
Прекрасна стая, чудесна съквартирантка и най-близката ми приятелка в съседната стая, с която родихме през един ден. Какъв по-готин късмет от това!
Аз - умряла от глад, свалила още килограми след раждането, обикалям коридорите на отделението и чакам с нетърпение храната, която ще ни дадат. Останалите девойки, изморени или с болки, ме гледат озадачено и сигурно си мислят, че не съм в добра психическа кондиция.
Мина тридневният период, изписаха ни, с което свърши и моят курорт.
Звучи странно, но вече съм вряла и кипяла и знам какво следва като се прибера вкъщи. Безсънни нощи, плач и т.н.
Наясно сте за какво говоря.
Влязохме в някаква наша си рутина. Мина периодът вкъщи и дойде време за първата разходка.
Декември - първи дни на започващ студ. Слагам малкия тигър в количката и излизаме на разходка дружно, цялото семейство. Голям кеф - вече съм навън и имам 2-3 часа, в които да глътна различен въздух.
Виждаме един, след това втори съсед. Усмихва ни се и подминава. После още една съседка, която се спира и пита как сме, но не поглежда към количката и отминава.
На следващия ден вървя по тротоара и отново я виждам, тя бърза да ме пресрещне и идва до мен с плаха стъпка, видимо озадачена, ме пита:
- Здравей, мила, може ли да те попитам нещо?”
Отвърнах: “Разбира се!”
Тя с леко притеснение зададе своя въпрос, който, уверена съм, я е замъчил още от вчера:
- Дете ли си взехте? Момче или момиче?
В първия момент не разбрах точно какво ме пита. Трябваха ми няколко секунди, след което се засмях с цяло гърло и казах, че не сме си го взели, а съм си го износила с доста коремни и безсънни мъки. А дори и да го бях осиновила, с голяма гордост и удоволствие щях да го съобщя, защото за това се иска сърце, и то голямо.
Последва втори въпрос:
А с червена коса като сестра си ли е?
- Не. Явно някъде по трасето рецесивният ген е спукал гума и не е могъл да се придвижи, за да удари стремително и неговите космени фоликули. Скучновато светлокестеняв е и бащата е същият - отвърнах аз с леко намигване.
Жената не успя да разбере моя майтап и смутено се извини. Пожела ми хубав ден и продължи по своето направление.
В следващите дни на няколко пъти ми се налагаше да обяснявам, че това дете е мое, а отсреща ми казваха “Че кога го роди?! Теб бременна не сме те виждали!”
Та така завърши моята 9-месечна супер успешна вталяваща диета. С още едно съкровище, което да ми опъва нервичките, и доста излишни килограми, останали в миналото.
За всички дами, които се колебаят дали да я приложат, нека пробват. Ако ефектът не е като при мен, поне ще се сдобият с едно от най-смислените неща, на което сме способни.
В последните дни ни разтресе поредният случай с насилие над деца. Защото връзването им в креватчетата, докато са болни и сами в педиатрично отделение, Е насилие.
Разтресе ни, от една страна, защото не сме си представяли, че в 21 век в страна от Европейския съюз бебета могат да бъдат връзвани и приемани за лечение в болница без придружител. А от друга, защото всички много добре знаем, че българското детско здравеопазване е в такъв колапс, че е абсолютно невъзможно да не произвежда такива ужасии всекидневно.
Затова публикуваме позицията и въпросите към институциите, които задават от Национална мрежа за децата, като заставаме плътно зад всяка дума и всяка въпросителна.
Във връзка със сигналите на майки от Сливен, разпространени в репортаж на бТВ новините, за бебета, които са връзвани денонощно без грижа, Национална мрежа за децата изразява огромното си възмущение и призовава за незабавна проверка и поемане на отговорност, както от страна на конкретните извършители, така и на управата на болницата и предприемане на необходимите мерки за предотвратяване на подобни практики в педиатричните отделения у нас.
Потресаващата практика на връзване на децата без възможност да движат ръцете и краката си с довода „да не се наранят“ разкрива дълбоки, фундаментални проблеми не само пред оказването на педиатрична грижа, но изобщо пред подготовката на хората, чиято работа включва досег с деца.
Сигналите описват оставяне на бебетата часове наред сами с очевиден дискомфорт. Това повдига основателно въпроса за това дали на децата е осигурявана необходимата храна, вода и хигиена.
Нещо повече, очевидно не става дума за инцидентен случай, а за постоянна практика в Педиатричното отделение, за което свидетелстват разказите на майки от последните поне две години. В същото време, с огромна сила възниква въпросът защо деца, още повече бебета на 2-3 месеца, са настанени в педиатричното отделение сами, без придружител.
И докато повече от две години тече разговорът за създаването на Национална детска болница и спешни мерки в областта на детското здравеопазване, историите на бебетата в Педиатричното отделение на МБАЛ „Д-р Иван Селимински“ показват с изключителна острота ужасяващото състояние на педиатричната грижа у нас.
Ситуация, която допуска бебета да бъдат връзвани, без да могат да помръднат, без вода и храна, която напомня повече на изтезание, отколкото на друго.
Призоваваме случаят да не се използва като повод за заклеймяване на всички педиатри и медицински специалисти. Той говори много повече за системните проблеми на детското здравеопазване.
От Национална мрежа за децата настояваме за спешен отговор на следните въпроси:
Още веднъж подчертаваме, че от изключителна важност е този случай да не се ограничи само до проверката на Педиатричното отделение на МБАЛ „Д-р Иван Селимински“. Проблемите, които седят зад него, са проблеми за много други болнични отделения, които трябва да бъдат спешно решени.
Премахването на плащанията, въвеждането на задължително осигуряване на място и условия за придружител на децата, настанявани в педиатрични отделения, са само част от тях. Въвеждането на подготовка на медицинските и немедицинските кадри по отношение на предотвратяването на насилието над деца и създаването на работещи механизми в болниците, заедно с и изричното криминализиране на подобни практики са необходими веднага. В противен случай можем единствено да очакваме следващия подобен случай.
Раждането е непредвидимо събитие. Много неща могат да се объркат или да се случат съвсем различно от представите и плановете на бременната жена. И това е в реда на нещата. Не е в реда на нещата обаче, през 2021 г. да продължава да ни става леко лошо, като четем разкази като следващия.
Той е на Даниела Йорданова, майка на Александър, която си спомня за неговото раждане с усмивка и разказва историята точно така - с чувство за хумор. Това обаче не променя факта, че има болници, в които все още не ни дават да пием вода, докато раждаме, да се разхождаме, ако това ни облекчава, да викаме, ако така го усещаме...
И, разбира се, най-важното – продължава да има "специални прегледи", случващи се в 1 през нощта, продължава да има жени, вкарани в болницата три дни, преди да родят, защото уж раждат всеки момент, за да може всичко да се проточи и накрая да завърши с операция... Продължава всичко да си е каквото си е било. А ние продължаваме да цъкаме с език, да се кръстим и да викаме "Е, нали с бебето сте живи и здрави, всичко се забравя". Ами не, не се забравя. А и не е ли в реда на нещата да искаш да си спомняш раждането на детето ти?!
Но, важното е, че на финала на тази история всички за живи и здрави, макар и леко в несвяст. Това е разказът на Даниела за раждането на Александър. Благодарим ѝ за споделеното и за ведрото чувство за хумор, с което е разказала ситуации, принципно лишени от всякакво забавление.
Денят е четвъртък, 13 май, денят на моя термин. Отивам на преглед при моя лекар, защото още не съм родила. Пращат ме на записи да слушат как е бебето.
Отивам, опаковат ме с кабели и колани отвсякъде и ме питат: "Абе, момиче, ти имаш контракции, не усещаш ли?!”… Ами не?!
Нищо не усещам. Сестрата ми казва: "Отивай при лекаря си, да те пращат да раждаш!".
Отивам в болницата, която си бях избрала. С мъжа ми се загубихме 20 пъти. Изобщо не знаехме накъде трябва да ходим. Стигнахме. Казаха ми да изчакаме да ме прегледат. В това време през едно прозорче показват туко-що родилите се бебета. Аз плача от радост, мъжът ми трепери, още малко ще припадне.
Прегледаха ме и ме приеха да ме наблюдавали няколко дни докато родя. Е как така?! Не го бях планирала така!
“Момиче, ето това ти е стаята – влизай. Ако има нещо, ела.” Е, постоях си три дни в болницата, никой не знаеше какво да ме прави. А аз само си почивах и се радвах на последните ми дни спокойствие.
Пълен отказ на болничната храна, изглежда странна. Ядене на солети и търсене на запалка за две момичета, които бяха с мен. Много им се пушело. Аз стоя в коридора на пост, гледам да не дойде някой да ги спипа.
Избягах да си купувам карта за телевизора. Скучно ми е. Даже не забелязаха, че ме няма. Останах сама в стаята. Минах на бисквити и кисело мляко. Няма да го ям това. Денонощно върви Нова телевизия, а аз гледам "Черешката на тортата" и си представям, че ям нещо вкусно. Солети.
Решиха, че на третия ден ще ми развалят спокойствието и в 1 през нощта ще ми правят специален преглед за предизвикване на раждането без система. Е, тази лекарка като каза "специален преглед" не знаех, че има предвид, че ще си навре цялата ръка там долу… Леко псуване по път към стаята ми. Тази какво ми направи...
И като се започнаха едни контракции... Казах си, че ако това е раждането, аз съм герой, не е болка за умиране. Даже и си поспах. На сутринта отивам на преглед и пак ми казват: “Абе, момиче, ти имаш силни контракции, не усещаш ли?!” Отново не е толкова болезнено, колкото съм чувала.
“Тогава връщай се в стаята и утре сутринта в 5 да си готова за системи.”
Ох, развълнувах се. Реших, че като сега ми казват, че контракциите ми са силни, до утре ще родя и ще разказвам какъв герой съм, как не ме е боляло и всички бременни само се лигавят, като пищят така.
Хахахаха, как сама си повярвах.
Ставам къпя се набързо. Правят ми тоалет, бягам по коридора с големия корем и се моля да не изгубя битката. И хайде с чантичката и в родилното – ще се правя на герой.
Пак ме опаковат с разни кабели, за да следят тоновете на бебето, и ми включват системите за предизвикване.
Родих в държавна болница, която е и университетска, и една студентка трябваше да ми следи контракциите.
Първия час добре. Болката се усилваше бавно, а сестрите решиха да ме ободрят, като ми пуснат предаването “Тази сутрин” със сина на Катето Евро. Аз обяснявам на всички, че нищо не ме боли и ей сега ще родя след малко.
Мъжът ми се изстрелва от работа – щял да ходи да помага, защото вече един час ни вест, ни нищо от мен. Аз раждам – уж. Изпращат го в болницата и му пожелават успех.
Че пък на него за какво му е? Да не би да ражда той?!
Болката вече започва да става малко по-непоносима, но аз съм герой! Ей сега ще дойдат и ще кажат, че имам 8-9 см и след малко ще напъна два-три пъти и всичко ще свърши. Мхм.
Идва докторът да провери колко разкритие имам. След като изяде няколко ритника заради контракция, дошла по време на прегледа, каза: “4 см, увеличете системата”.
Ето в този момент усетих, че съм доста прецакана.
Обяснявам на студентката, че всичко ще е наред, че тя се притесни повече от мен. Започва леко да ме наболява. Искам обезболяващо, докато е време. Никой не ми обръща внимание. Започна някаква сапунка по телевизията.
Аз, в предродилна зала, слушам как разни жени крещят от другата страна и започва да ме хваща страх. Искам да си ходя.
Мамка му! Боли! Много!
Крещя и се моля на господа всичко да свърши по-скоро, а студентката до мен ме гледа така все едно ще ритна камбаната. На всичкото отгоре решиха, че ще ги изпитват в предродилната зала, където аз се гърчех като червей. Е, да ви кажа аз можех да изкарам шестица, защото знаех повече от тях.
Моля да ми дадат телефона. Не можело. Забранено било. Искам да чуя мъжа ми. Пак не можело, имало Covid. Еее, нищо не може.
– Вода може ли?
– Не!
– Моля ви, изкарайте го това от мен!
– Но, госпожо, това е детето ви!
– ВАДЕТЕ ГОО!
Само 5 см разкритие, нищо не се случва. Студентката май се отказа да има деца.
Пет момиченца бъдещи акушерки стоят над мен, а аз мисля дали така ще изглежда погребението ми. Вече не съм много в час и започвам да бръщолевя някакви глупости и да заплашвам всички, които минат покрай мен. Две сестри, седнали срещу мен, ми разправят как правили скоро ремонт на отделението. Да, ама радиаторите не ви смениха.
Вече се мъча като в "Екзорсистът" и викам за помощ, пак никой, братче. Една сестра ме пита: "Ти като го прави това бебе, така ли викаше?!" Ми дааа, така виках!
Ползват ме като опитна кукла как се усещали котракциите на допир. Ела да те ритна в корема да ти покажа. Искам да ми сменят предаването и да махнат оня глупав часовник, че ме дразни как тиктака.
Цялата ми рода отвън се кръсти и се моли да не изпоприпадат, защото съм се чувала как крещя чак там. Мъжът ми, изпаднал в ужас, не знае какво се случва, паднало му кръвното и той ще се гътва все едно той ще ражда. А аз горката го псувам вътре и го проклинам какво ми е причинил.
2. Майка ми и тя плаче, не знам защо. Моли се на една икона в болницата.
3. Баща ми гледа в една точка и чака мълчаливо всичко да приключи. От цялата група той е най-хладнокръвен. Споделя след това, че е родил с мен. Психически.
Проклела съм половината свят. Докторът е изял още няколко ритника. Сестрите – някоя и друга псувня. Съобщават ми, че бебето губи тонове и трябва да ме оперират по спешност.
Значи, мамка ви... Аз се мъчих като куче шест часа, а вие сега се сетихте, че трябвало операция.Айде още малко псувни. Идват някакви сестри да ме вдигат. Е, бях качила някое и друго килце през бременността, но пък чак толкова...
Влязох в операционната и последното, което видях, бяха едни красиви очи. Оказа се анестезиологът, който ме пита дали имам алергии, поклатих само глава за "не".
Споделих му, че има много хубави очи и съм заспала.
Събуждам се… Някаква жена ми бие шамари и ме вика. ”Абе, ти на кого ще биеш шамари, ей!”
– Госпожо, събудете се!
– Стига ми би шамари, чувам те!
Да, ама не, пак съм заспала. После отворих очи, усетих, че леко ме приболява корема и какво да видя – майка ми ,баща ми и мъжът ми ме гледат втренчено и не казват нищо. Викам си "КРАЙ! Умрях!".
Е, не умрях, просто не съм се освестила още.
Ами бебето?! Къде ми е детето?!
Междувременно отвън: всички плачат и се прегръщат от радост, че са видели най-накрая малкия Алекс, а аз лежа някъде в безсъзнание.
Идва една сестра и пита как ще се казва. Аз, още незнаеща какво се случва, започвам да ѝ обяснявам буква по буква и да се смея. След това влиза друга, която носи нещо, увито като дюнер. “Ето го сина ви Александър!”
Лелеее, аз родих! Аз съм майка! Аз съм ГЕРОЙ! Много се разтроих, като го видях. Един смачкан. Погалих го и той ми се усмихна.
“Защо сте го увили като дюнер?", попитах аз, а сестрата се засмя и излезе с бебето. Явно разбра, че още не съм в кондиция. След два дни бях пушка, раздвижих се и ми дадоха вече сама да се грижа за него.
Сега се смея на всичко това и ще го разказвам отново и отново с усмивка.
