Когато в разговор се е стига до въпроса какво точно е да си родител, повечето от нас се опитват да заключат отговора в някаква всеобща дефиниция на щастието. "Това е най-хубавото нещо на света." "Децата са смисълът на живота." "Станах човек, откакто станах родител." Чували сме всякакви подобни отговори. И няма лошо. Те си приличат вероятно защото повечето от тях са истина. Само че има една голяма част от пътя ни като родители, която не е осветена от прожекторите на безметежното щастие, и често не искам да говорим за "кривите" неща в това да си родител. Да, има и такива. Затова когато на нас ни се налага да отговаряме на този въпрос, се стараем да обясним, че това да си родител не е нито по-хубаво, нито по-лошо, то просто е друго.
Днес при нас със свой текст гостува Антония Шехова-Василева. Тя съвсем скоро е станала майка за първи път и много би се радвала информацията, стигнала до нея за бременността и раждането - като първа стъпка на майчинството, да не е била толкова филтрирана през розовите очила на холивудските продукции.
Ето какво иска да сподели тя. Пишете ни и вие за вашите преживявания като родители на maikomilabg@gmail.com.
Бременността и раждането - магия или кофти период в името на една голяма любов?
Ако можех да започна живота си отначало, бих искала да чуя бруталната истина за бременността и раждането без розовите очила от сълзливите филми.
В живота гледам да съм реалист, определено влизам в графа “хейтъри” и ни най-малко не съм от жените, които се превъзнасят по бременността. Никога не съм била с такава нагласа.
Връхлетя ме Тя - моята бременност - желана, планувана и плод на голяма любов и тогава един по един започнаха да рухват всички митове за нея, които приятелки и познати ми бяха споделяли.
Бременността всъщност се оказа един безкрайно дълъг период, в който не можеш да разполагаш с тялото си, както преди, но за сметка на това трябва да го пазиш повече от всякога.
Налагаш си ред ограничения, докато капка по капка мозъкът ти се превръща в безполезна пихтия, коремът ти придобива размерите и формата на онези глобуси - шкафове за алкохол, а горещите вълни те връхлитат една след друга. Получаваш редица полезни съвети в стил "Спи сега, че после…" и в един момент ти се иска да запишеш автоматичен отговор на въпроса "Още ли не си родила?".
Моята бременност протече сравнително леко, но с много взимания на кръв, 250 инжекции, не малко прегледи и скъпи изследвания.
Досаден период е бременността. Въпреки всички трепети покрай пазаруването и подготвянето на живота и дома за малкия човек. Въпреки свръхентусиазма, макар и с размера на кит, да изгладиш всички дрехи на отрочето, да стерилизираш всичко, да стерилизираш стаята, жилището и блока, ако може. Времето не минава, а коремът расте.
Преносих пет дни и честно казано в един момент вярвах, че само екзорсист може да изкара това бебе на бял свят. Но неее… Часове преди уговорения момент за предизвикване на родова дейност, тя реши да вземе нещата в свои ръце.
И тогава започва раждането.
Разбираш, че раждаш, когато усетиш онази болка, която "няма как да сбъркаш". Ама откъде да знаеш каква е, като няма как да я сбъркаш?! (Колко ли повиквания с фалшива тревога получават лекарите...?). Това може би е едно от малкото неща, за които всички са единодушни - не можеш да сбъркаш тази болка. Краката ти се подкосяват, избива пот, болката в корема става почти нетърпима, не можеш да се съсредоточиш върху нищо друго (освен евентуално да дишаш), но въпреки това усещаш, че можеш да понесеш още.
При раждането минаваш фазите на махмурлука: мислиш, че няма да оцелееш този път; надяваш се болката да приключи; молиш се болката да приключи и когато изплаче малкият човек - мислиш, че ще живееш вечно.
Обачеее…болката. Никога не съм разбирала жените, които казват, че болката се забравя и дори след като родих, продължавам да не им вярвам. Не се забравя. Прощава се. И си заслужава.
Моето първо и единствено раждане беше бързо. Постъпих в болницата в 3:09 с 6 см разкритие и в 4:45 дъщеря ми проплака. Без упойка, без много викове, но с много дишане и в очакване болката да премине.
За мен самото раждане е всичко друго, но не и красиво, нито вълшебно.
Красивото и вълшебното идват след раждането. Идват и хормоните, следродилната депресия и бруталният сблъсък между добрата теоретична подготовка и реалността, които са тема на друг разговор.
Моето малко вълшебство е на малко повече от два месеца и все още се боря със себе си и обвиненията за някои провали на старта. Но и за това друг път.
Кофти период е бременността, изпитание за духа и тялото е раждането. И когато всичко премине и нямаш сили да се събереш, защото тялото ти е изтощено, както никога досега, а в душата ти бушуват всякакви мисли и чувства, в този момент се ражда любовта и знаеш, че си способна на всичко в името на новия живот.
