Над 200 страници становища от НПО организации, родители и специалисти са публикувани на страницата за обществени консултации относто промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО). Има защо. В промените са видими изключително спорни и опасни за децата промени. Сред тях:
Всеки може да остави своето становище или коментар тук. Обсъждането е удължено до 29 юни.
Предложение: В §47, т. 4 на Закона за изменение и допълнение на ЗПУО се предлага създаване на нова ал. 5 в чл. 117, гласяща: „Чрез оценяването в процеса на училищното обучение се насърчава активното учене и придобиването на житейски значими умения и се отчитат и придобитите от учениците социално-поведенчески умения“.
Ирина Манушева, застъпник за свободно и качествено образование, смята, че това е изключително опасна легитимация на наказателните оценки и смесване на оценката за знания и умения с тази за поведение. Според нея оценката за поведение е чисто и просто наказателна мярка, която в някои случаи може да постигне краткотрайно подчинение, но не и полезен ефект във формирането на личността.
Справедливо ли е второкласникът, който тича в коридора, защото е бил принуден два часа да седи на чина, без да мръдне, да получава ниска оценка по родинознание, понеже не е усвоил правилата в „урока“ за правата и задълженията на учениците?
Предложение: § 85. В чл. 172, ал. 1, т. 12 се изменя така: „12. да не използват мобилни устройства за комуникация в училище, освен за строго образователни цели, по здравословни причини или при форсмажорни обстоятелства“
Предложението разширява обсега на сега съществуващата забрана за използване на мобилни телефони по време на учебните часове. Манушева казва, че новата формулировка може да доведе до пълна забрана за използване на мобилни устройства, включително отнемането им за цял ден и налагането на санкции при употребата им при възникване на спор дали е имало уважителна причина.
Това би могло да има крайно неблагоприятни и опасни последствия. Телефоните са буквално спасение за много деца. За тези, които се чувстват изолирани от съучениците си, и в междучасието се обаждат на приятел. За тези, които са станали обект на злепоставяне, вербално или дори физическо насилие от връстници или учители, и в междучасието се обаждат на родителите си. Крайно време е да започнем да вземаме решения, основаващи се на научни изследвания, анализи и прогнози, казва Ирина.
В списание Lancet публикуваха мащабно изследване, показващо, че сама по себе си забраната за телефони в училищата не води нито до подобряване на образователните резултати, нито до положителен ефект върху благополучието на учениците, нито дори до намаляване на общото екранно време.
„Училищното образование у нас се намира в тежка криза. Част от нея е липсата на смисъл в учениците и чувството им, че са бездушни обекти на обучително и възпитателно въздействие в система, предназначена да служи преди всичко сама на себе си. Изключително вредно е да продължаваме да говорим за забрани, санкции и наказания.
Вместо това следва да работим активно за качествена промяна в подготовката на учителите, учебната програма и училищната култура като цяло, за да създадем човеколюбива и уважителна среда, възпитаваща по естествен път“, казва още тя. И предлага, най-просто казано, да направим така, че учениците да не злоупотребяват с телефоните си не поради страх от наказание, а от интерес към случващото се в часа. Както и от уважение към съучениците и учителя.
Манушева прави предложение към сега съществуващия чл. 172, ал. 1, т. 12 от ЗПУО („да не използват мобилните си телефони по време на учебните часове“) да се добави„освен за образователни цели“.
Предложение: § 31. В чл. 88 се правят следните изменения и допълнения: Създава се нова ал.2: „В задължителните учебни часове в съответствие с държавния образователен стандарт за учебния план се включва и изучаването на учебния предмет Добродетели и религии.“
„Без ни най-малко да омаловажавам нито религията, нито важния въпрос за ценностното формиране на личността възразявам срещу въпросното предложение“, казва Ирина Манушева. Сред мотивите ѝ е фактът, че изучаването на религиите в исторически, културен и философски аспект и сега присъства в хуманитарните предмети от задължителната програма. И сега желаещите могат да изучават религия като избираем предмет (православие, ислям или т.нар. неконфесионална, но също религиозно насочена програма).
„Въвеждането на религиозно обучение като част от задължителната учебна програма, дори да има възможност за избор, накърнява светския характер на училището и поставя под въпрос мисията му да гради умения за критично мислене, основаващо се на научни достижения. Очевидно липсва обществен консенсус по този изключително важен въпрос. Омбудсманът неслучайно призова за прозрачност на процеса по обсъждане и вземане на решение с обществен консенсус. И двете видимо липсват. Отвореното писмо против въвеждането на предмета като част от задължителната учебна програма има 9000 подписа, а МОН така и не отговори на въпросите, зададени в придружаващото писмо при внасянето му.“
Според нея позоваването на европейската практика („навсякъде се учи религия“) е силно спекулативно. Много държави, в които тази възможност не е била добре уредена, са понесли осъдителни решения от Европейския съд за правата на човека.
„У нас обаче се планира въвеждането на общ задължителен предмет „Добродетели и религии“, който да дава възможност за избор между различни програми. Всички знаем, че реалният избор в българското училище е силно ограничен: за чуждите езици, за нивата, на които се изучават, за спорта, за профилиращите предмети и пр. Няма никаква яснота как ще се случва съставянето на групи. Министър Вълчев „успокоява“, че никой няма да бъде принуден да изучава религия, ако не желае, само че няма никакви гаранции за това. Не е ясно как ще се случва, когато децата са недостатъчно за сформиране на група. Има разлика дали принуждаваме децата да учат език, който не отговаря на желанието им, или религия, която не отговаря на личните им разбирания и тези на семейството им.“
Според Манушева няма никаква яснота кой и как ще преподава по православие, ислям и етика, какво ще съдържат програмите, нито колко ще струва подготовката на достатъчно учители (допълнителна квалификация на сегашните, подготовка на богослови и др.) и осигуряването на учебници за всички ученици. Не е ясно дали този предмет ще се добави към бездруго претоварената програма на учениците.
„Първо, на тази възраст няма изградено абстрактно мислене. Второ, идеята да преподават началните учители поставя логичния въпрос за дълбокия когнитивен дисонанс у децата: как един и същи авторитет в един час ще говори за креационизъм, а в следващия – за еволюция? Как един и същи учител ще води различни програми? Как ще възпитаваме общочовешки ценности, ако децата от най-малки учат, че са по-добри от съучениците си, защото тяхната религия е по-добра и единствено вярна?
Особено тревожни са прокрадващите се сигнали, включително в изявления на министър Вълчев, че програмата, предвидена за деца, които не желаят да изучават религия, също ще съдържа значителна част религиозен материал. Възпитанието в добро обаче не е прерогатив на религията и внушението за обратното има опасни последици“, казва Ирина Манушева.
И допълва, че безспорно училището има важна възпитателна роля, но поставянето на знак за тъждество между морала и религията е манипулативно и нередно. Силно неоснователно е също да смятаме, че с час по „добродетели“ може да се постигне полезен възпитателен ефект, намаляване на агресията, ограничаване употребата на вредни вещества и др. Изследванията показват, че тези проблеми имат дълбоки корени, които следва да се адресират с промяна в цялостната култура, в т.ч. семейството, училището и обществото, а не с „час по добродетели“.
Страната ни е на последните места в Европа по ред показатели, свързани с образованието: като академични и социално-емоционални умения, критично и творческо мислене, мотивация за учене през целия живот, здравна култура, толерантност, гражданско самосъзнание и други важни компетентности. Учениците ни се представят под критичния минимум на собствените ни и международните изпити. На този фон МОН предлага… религия, допълва Манушева.
„Вместо да пилеем огромни ресурси за въвеждането на нов предмет, за който още не знаем какво ще съдържа, как ще се впише между останалите и как ще повлияе на учениците и тяхното израстване, трябва да започнем сериозен и задълбочен експертен и обществен дебат за целите на образованието; да очертаем нужните реформи, стъпвайки на надеждни данни, анализи и научно обосновани принципи и прогнози; да набележим стъпките в близък и далечен план за осъществяването им, включително адекватно проследяване на резултатите и своевременни корекции. Едва тогава ще видим как, къде и в каква форма има място подобен предмет. В заключение изразявам категорично мнение против въвеждането на задължителен учебен предмет „Добродетели и религии“. Призовавам изучаването на определена религия да остане избираемо, както досега, и да се съсредоточим върху преосмислянето и осъвременяването на образователната система като цяло.“
Национална мрежа за децата (НМД) и 30 граждански организации и експерти в сферата на предучилищното и училищното образование искат удължаване на срока за обсъждане на законови промени в образованието и изпратиха до медиите писмо по темата. Експертите посочват като тревожни индикатори липсата на обществен консенсус за предлаганото задължително изучаване от първи клас на предмет „Добродетели и религии“, засилване на санкциите в училищата без предвидена подкрепа за децата, липсата на мерки за обучение и подкрепа на учителите, както и липсата на възможност за обжалване или корекция на резултатите от изпитите след 7 и 12 клас.
Предложение: Чл. 107. (1) Формата на обучение се избира от ученика при условията на чл. 12, ал. 2, а за ученици със специални образователни потребности - от екипа за подкрепа за личностно развитие, при спазване изискванията на този закон.
Силвена Христова, председателka на фондация „Живот със Синдром на Даун“ и майка на дете със синдрома, казва, че предлаганата редакция на закона в частта за децата със СОП е неприемлива. „С нея се отнема правото на родителя на детето със СОП да определи формата на обучение. Никой външен специалист, включително и екипът за подкрепа за личностно развитие, няма дълбочината на познание и контекста, който има родителят за своето дете. Отнемането или ограничаването на правото на родителя да участва пълноценно и да има последната дума при избора на форма на обучение е неприемливо вмешателство в личния и семеен живот и същевременно нарушава правата му като законен представител на детето“.
Промяната е в разрез с Конвенцията за правата на хората с увреждания, където ясно е описано, в Член 19, че: „държавите признават правата на всички хора с увреждания да живеят в общността с възможности за избор, каквито имат всички останали хора и предприемат ефективни и подходящи мерки, така че хората с увреждания да бъдат подпомогнати за пълноценно упражняване на това тяхно право и за пълното им включване и участие в общността, включително чрез осигуряване на: възможност за хората с увреждания да избират равноправно с всички останали местожителството си, къде и с кого да живеят, като не биват задължавани да живеят при конкретни условия; достъп за хората с увреждания до набор от услуги в дома, в социални заведения и услуги за подкрепа в общността; равен достъп за хората с увреждания до всички обществени услуги и публични обекти по начин, съобразен с техните нужди“.
Според Нора Гавазова, председателка на Фондация „Калейдоскоп“, предложените промени в частта, касаеща ранното детско развитие, не стъпват върху анализ на най-тежките проблеми в системата: недостиг, еднообразие, ниско качество и неравен достъп до услугите за ранно образование и грижа в големите и малките градове. Не е предвидена нито една мярка, предоставяща основни права или насочена към подобряването на качеството и реалната наличност и достъпност на висококачествени услуги за образование и грижа в ранна детска възраст – четирите основни стълба, върху които трябва да се изграждат системите за ранно детско развитие и учене в Европейския съюз.
Предложените цели и мерки са произволни, обяснява Гавазова. Те не само не предлагат решения на тежките проблеми, но заплашват да ги задълбочат. Затова предлага три основни промени:
Според Гавазова детето не се нуждае от книжки за оцветяване и режисирани педагогически ситуации. То трябва да бъде поставяно в позиция, в която да е активно, можещо, говорещо, чувстващо, експериментиращо, творящо, да избира, да мисли, да носи отговорност за изборите си.
Холистичният модел означава да се разграничим от модела на поучаване и оценяване на детето и да пренасочим фокуса си към създаване и оценяване на интелигентна среда за развитие: богата на стимули за приобщаване, игри за измисляне, чудеса за изследване. Това е единственият начин да преминем от настоящата система, която е фокусирана върху запомнянето и възпроизвеждането на факти, към друга, в която се целим в растежа на човешкия потенциал: умения за учене през целия живот, взимане на решения и рефлектиране на последствия, разгръщане на емпатията и креативност.
„Ако родителите могат да избират между различни услуги не на база финансовите си възможности, а спрямо формата, която смятат за най-подходяща за тяхното дете, услугите се развиват, откликвайки своевременно на нуждите на обществото, и могат да се разпределят равномерно сред всички групи на населението, достигайки в еднаква степен до рисковите групи. По този начин се осъществява ефективна превенция на изтичането на качество от държавния сектор към частния и израждането на общинската система по модела на лошо държавно образование за бедните“, казва още Гавазова.
Тя предлага да бъде премахнат модела на финансиране, който фаворизира унифицирания подход за сметка на образователното разнообразие. Това е много просто: настоящата наредба за компенсациите беше необходима стъпка към преодоляването на недостига, но вече не е достатъчна. Ако искаме да спрем обедняването на обществото, но и на самата образователна система, следва час по-скоро да се премине към равноправно финансиране на разнообразие от услуги и подходи по избор на родителя.
Гавазова предлага и да се легитимират по-малките и неинституционални услуги, като родителски кооперативи, детски центрове, детегледачи и други практики, които се развиват в по-малки пространства и среда, близка до дома, създавайки полезни партньорства между деца, родители и учители. В момента МОН обезщетява финансово родителите на децата, които посещават алтернативна услуга, но изискването е дори 3-годишните да бъдат записани в самостоятелна форма на обучение към общинска детска градина. На практика това означава, че през най-важния период в живота на всеки човек, а именно първите седем години, системата не цели разгръщането на благополучие, гъвкавост и критично важни умения за живот, а формализирането на хартиени знания в унифицирани книжки.
Едновременно с това, на детските учители, които работят в тези услуги, от една страна са отнети ключовите за професионалната им подготовка отговорности по постигането на държавните образователни стандарти, но от друга е отнето и самото им право да упражняват легитимно професията си (понастоящем в националната класификация на професиите не съществува позиция „детски учител или предучилищен педагог”, а единствено „учител в детска градина”). Това създава неравнопоставеност и отнема правото на професионален трудов стаж и други специфични за професията права.
Още не сме свършили, скрол надолу
Все пак в закона, в областта на ранното детско развитие, се предвижда разкриване на нова професионална квалификация – специалист по ранна детска грижа. Промяната е в отговор на нарастващия недостиг на медицински сестри в детските ясли и нуждата от подготвени специалисти.
Знаете за идеята на МОН да се въведе задължителен предмет „Религия и православие“ в училище. След ожесточен отпор на родителите от МОН преименуваха предмета на „Добродетели и религии“ и разясниха, че ще бъде с три направления по избор – православие, ислям или добродетели и етика. Но „общото сечение на трите програми от новия учебен предмет е едно – възпитанието на общочовешки ценности“, обобщи министърът на образованието Красимир Вълчев по време на брифинг, на който представи концепцията за новия час в училище. Все пак този предмет ще запълни ли липсите в образованието?
Всеки с профил в социалните мрежи е мернал нещо тези дни по дебата за задължителния предмет „Добродетели и религии“. Всъщност, Министерството на образованието не пита дали да има, решило е вече, че това е промяната, от която имат нужда учениците. А именно – да им преподават добродетели в клас. Според министъра Красимир Вълчев обучението би могло да влезе в сила още от учебната 2026/2027 г. след поправки в Закона за предучилищното и училищното образование.
И все пак от МОН направиха рязък завой от задължителното изучаване на религия до избор от три варианта: час по православие, по ислям или по добродетели и етика. Но какво означава това за децата? Кой ще преподава? Какво ще се преподава? За сметка на кой час? Ще има ли ефект? Въпроси, на които търсим отговорите.
„Много повече въпроси, отколкото отговори има в предложената концепция на МОН за въвеждането на предмета „Добродетели и религия“. Започна се дебат, в който нямаше никаква конкретика от страна на МОН. Концепцията не представя учебни цели, очаквани резултати от обучението, нито пък дефинира методи за проследяване на напредъка“, каза за Майко Мила Георги Богданов, изпълнителен директор на Националната мрежа за децата.
„Искаме ясно да опровергаем и да кажем: не, няма! Учебният предмет няма да се води от свещеници, а от учители с такава квалификация“, категоричен бе Красимир Вълчев.
Задължителният час нямало да натовари допълнително децата, защото щял да бъде включен в рамките на сегашния брой часове. За сметка на кой час обаче? Не става ясно.
По данни на МОН от 2018 г. има разработени три програми по религия в три направления: „Религия – Православие“, „Религия – Ислям“ и „Религия – Благонравие“. Предметът още е свободно избираем и го изучават около 12 хиляди ученици.
Прилагаме откъс от учебна програма за неконфесионално обучение по религия за 9-и клас, качена на сайта на МОН, която ни направи впечатление. В темата за Стария завет в подточка „полово разделение“ се посочва цитат 20:13 от Левит: „еднополовите сексуални отношения според Закона се наказват със смърт“.
За съжаление, има много въпроси без ясни отговори към момента. Каква ще бъде ролята на родителите в този процес? Също не става ясно. Според образователния психолог Марияна Георгиева интересно е кой и как ще пише учебниците, ще разработва учебната програма, ще дефинира добродетелите, които да се „преподават“.
„Съгласно какви философски системи, духовни учения, религиозни канони, обществени норми или други рамки и репери? Особено с оглед на заглавието на новия учебен предмет, включващо добродетели и религии. Ясно е, че съществуват много и различни такива рамки. Кой и по какви критерии ще определя коя или кои са подходящи за нашите деца? Как ще бъдат обяснявани противоречиви „добродетели“, ако се преподават различни религиозни или етични доктрини, например? А и претенцията, че ще „направим децата по-добри“ звучи най-малкото опасно. По-добри за кого – за тях самите, за нас като възрастни, за бъдещия им живот”?
Според МОН децата в първи клас ще се запознават с теми като морал, добро и зло, доверие и вяра, щедрост, важността на семейството и приятелството, учтивост, почит към родители и учители, грижа, личните емоции, чувства и желания, семейните, националните, религиозните празници. Но все пак програмите по православие и ислям ще стъпят върху сега съществуващите.
„Часът няма да бъде само час по нравствено и духовно развитие, той ще бъде и час по граждански компетентности, с елементи на гражданско образование, на история, надявам се да има и социално и емоционално учене в него”, обобщи Вълчев. По думите му може да се засягат теми като „преодоляване на агресията, борба със зависимостите и пороците”.
Според Георги Богданов трябва да си зададем въпроса как практически седемгодишно дете да учи за ислям или християнство. „В първи клас децата трябва да се учат да четат, да пишат, да общуват и да правят общи задачи като екип и клас. А не да се учат на молитви, религиозни догми и обичаи”, допълва Георги Богданов.
Според него предлаганите „добродетели“ в концепцията на МОН са изложени твърде абстрактно, без връзка със съвременната реалност, в която растат и се развиват децата. Няма ясна интеграция на социално-емоционално учене и планираният за въвеждане предмет не може да отговори на актуалните предизвикателства на децата, особено на тези в начален етап. В крайна сметка, училището е поле за сметка училището е поле за учене, дебат, насърчаване на критичното мислене, изграждане на умения за независимост и работа в екип. Това са темите, които липсват в българското образование, а религията отдавна я имаме като свободно избираем предмет”, каза още той.
Според Марияна Георгиева добродетелите се живеят, не се преподават. „Те са модели на поведение на герои, на близки хора, на родители, на връстници. Върху тези модели рефлектираме, опитваме се да ги разберем, приемаме ги или ги отхвърляме. Поведения, които се случват на площадката, в класната стая, във връстникова група, но най-вече, такива, в които всички сме участвали. Те не са външни послания, които някой кодира в ума на децата”.
„Нека не забравяме, че и досега учителите, особено началните и тези по литература, имат своята роля за възпитаването в добродетели. През приказките и литературните произведения те разглеждат темите за толерантността, съпричастността, милосърдието. Но ако в училище ти говорят за толерантност, прошка, милосърдие, а по телевизията, от колата или в средата, в която живееш, наблюдаваш точно противоположното, това как ще се отрази на психиката ти? Кое ще възприемеш като модел?”, допълва Марияна.
И ни напомня, че агресията има други предиктори. „Тя се повлиява от груповите норми и границите в семейството, училището, обществото. Вместо да положим усилия за възстановяването на границите, не за първи път прехвърляме проблема от болната на здравата глава. И то на детската глава. Да прехвърлим отговорността за агресията в обществото върху раменете на първокласниците не е нито отговорно, нито честно към децата, независимо как ще наречем предмета.“
Според Марияна в училище се предполага децата да усвояват и усъвършенстват и да учат знания и умения. А добродетелите, както и да се дефинират, са нещо различно. Те са свързани със светоглед, вътрешна настройка, поведение. Същото важи примерно за ценностите и вярванията. Такива морални и духовни категории са много по-дълбоки и фундаментални за човешката личност, допълва тя.
Но е категорична, че образователната система не може да учи на добродетели, ако учителят не ги практикува и показва във всекидневното си общуване в класната стая. „Личният пример е основен инструмент, особено когато става дума за морални и етични теми. Имаме ли основания да очакваме, че изведнъж ще се появят в масов мащаб, в училищата в цялата страна подобни достойни модели на поведение, които да водят подобен учебен предмет? И че те ще имат, и ще проявяват необходимата житейска мъдрост и зрялост, за да обясняват на децата разминаванията между добродетели и реалните поведения и драми, които се набиват от телевизора и социалните мрежи. А какво би се случило, ако добродетелите в учебника не са в унисон с личните ценности и разбирания на преподаващия?“
„Идеята, че едни учители ще минат през краткосрочни курсове и ще започнат да „преподават“ добродетели е дълбоко наивна. Краткосрочните курсове не променят нагласи, не задават нови ценности, не променят мироглед“, каза още тя.
Според Георги Богданов в училище трябва да има гражданско и здравно образование и социално-емоционално учене. „В момента у нас има деца с 50% функционална неграмотност, ранна бременност, раждания и аборти, употреба на цигари, алкохол и наркотици сред децата. За да се справим с тези феномени, трябва да стъпваме на научно доказани методи, а не да връщаме децата назад във времето“, категоричен е той.
Образователният психолог Марияна Георгиева не може да скрие изненадата си от тази проактивност на министъра. „На фона на задълбочаващите се проблеми с функционалната неграмотност, критичните резултати по PISA, огромната пропаст в образователните представяния на учениците по училища и области, буди недоумение защо ще се хвърлят ресурси и усилия за добавянето на силно полемизиран нов учебен предмет. Признавам, че ми се иска да видя същата силна енергия и лидерство от страна на министъра за качествено образование, което се основава на научни доказателства“.
Родителите също виждат редица други сериозни проблеми в образованието в училище, но липсата на религиозно образование определено не е един от тях. Като най-важна тема в анкета на „Асоциация Родители“ е посечена липсата на развитие на мисленето и уменията на децата (56%), което директно кореспондира именно с ниските резултати на PISA 2022, която замерва именно функционалната грамотност. На второ място, със сходни дялове (41-44%) се поставят претовареният учебен материал, лошото му поднасяне в учебниците и остарелият начин на преподаване в българското училище. Проблеми, за които често се говори много, като липсата на дисциплина и мотивация за учене у децата се посочват като важни от една трета от респондентите.
„Образованието има нужда от промяна и то сериозна, съвременна, демократична, овластяваща и най-вече поставила детето в центъра. За нещо подобно обаче трябва да се отдели време, за да се изгради визия, за се поставят целите. Образованието не е самоцел, то е ключово важно за една държава“, коментира пред Майко Мила Яна Алексиева, изпълнителен директор на „Асоциация Родители“.
Според нея в момента образованието до голяма степен не отговаря на нуждите, начина на учене и интересите на децата. „Това не е защото децата нямат умения и са различни, а защото системата не се променя, за разлика от тях. Виждаме чудесни примери, но те са все още единични и благодарение на конкретни учителите и директори“, допълни тя.
Според Алексиева с последните промени отново се създава усещането за бързане, много въпроси остават неотговорени и без анализ, както и да е ясно има ли ресурс, за да се обезпечи образованието с повече специалисти, подобрена материална база и възможности за иновация на учителите. Освен това в тези промени е ключово важно да се заложи и социално-емоционалното развитие на едно дете, както и системното включване на родителите.
Ясно се вижда, че има голяма нужда в промяната на учебните програми, учебната структура, философията на оценяването, категорична е тя. Необходимостта от богат избор на знания и умения е наложително. Когато се върви към промяна и въвеждане на нещо ново, е добре да има ясна цел, анализ и планиране как ще се осъществи по най-качествения начин.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Проблемите в образованието са много, но за да се решат, със сигурност е необходимо да има сериозна визия, мотивация и висок професионализъм за всяка една сфера. Оценката за дисциплина е сериозен знак, че възрастните сме безпомощни. Много ми се иска да не говорим за подобни теми, а да говорим как да мотивираме и подкрепим децата. И разбира се, не на последно място, преди да искаме каквито и да е санкции, следва да имаме работеща социална система, която има капацитет, за да подкрепя семействата, децата и учителите“, каза още Яна Алексиева.
„Страхувам се, че част от подкрепата за това предложение, идва от безсилието на възрастните да се справят с поведението на съвременните деца, но това няма да се реши с час по добродетели и религии. Училището не може да решава проблемите на възрастните, то съществува заради децата. В този казус стои един много по-голям въпрос и той е за автономността на училището и гласа на децата. Как училището чува децата? И как този глас намира място във взимането на решения за тях? Изобщо има ли пространство за разговор за промяна в българското училище, за да им е приятно на децата да бъдат там?“, допълва психологът Марияна Георгиева.
На нашия въпрос дали има доказателства, че обучението по религия и добродетели намалява агресията или насърчава емпатията сред децата по пример на други държави, Богданов отговори, че ние ще сме първенци по въвеждането на подобно нещо в училище. По думите му по време на така наречената обществена дискусия по темата бяха представени примери от други държави по доста едностранчив начин, в полза на задължителното религиозно образование. Но това съвсем не е така, навсякъде в Европа предметът се изучава като свободно избираем, както е при нас. Задължителна форма няма и никой не принуждава децата да избират едното или другото, както е в концепцията на МОН.
През 2024 г., благодарение на петиция на Ирина Манушева бяха увеличени от 3 на 15 отсъствията, които могат да се извиняват с бележка от родител. Същите тези, които сега искат да намалят, но без да е ясно защо. Ирина ни е гостувала и по повод преразглеждане на външните оценявания и кандидатстването с резултатите от тях. Днес тя е в Майко Мила, защото има идея какъв трябва да бъде по-важният разговор за образованието, до който така и не се достига.
Бързо беше задушена малката надежда, която припламна след първоначалните заявки на настоящия образователен министър за фундаментални промени, целящи да извадят българското образование от блатото, в което тъне от десетилетия, и където бавно, но сигурно завлича цялото общество. Разговорите за преосмисляне на целите на училищното образование, учебните програми, осъвременяването на подготовката на учителите и пр. – жизнено необходими промени – буквално заглъхнаха пред призивите за затягане на мерките, за оценки за дисциплина, санкции, забрани, контрол върху присъствията и всичко това, гарнирано със задължително религиозно обучение, което, кой знае защо, някои смятат, че ще сее добродетелност като с магическа пръчица.
Някак пак се оказа, че въпреки множеството анализи и становища на български и чуждестранни специалисти, единственото, което пречи на нашата инак чудесна система да постига отлични резултати на НВО, ДЗИ и PISA, е безотговорността на децата и, естествено, на техните родители.
Лайтмотивите за дисциплината и възпитанието, уважението, авторитета и отговорността от много години витаят във всички аспекти и модуси на разговора за образованието. Те безспорно са важен фактор и в ученето, и в човешките взаимоотношения изобщо.
Решенията безспорно са трудни – но в плаващите пясъци на толкова проблеми всеки недобре преценен опит за отскок може да доведе до още по-безнадеждно затъване. Естествено би било да се започне с анализиране и осмисляне на проблемите и приоритетите за тяхното решаване. Част от проблемите са фундаментални (смисъл и цели на съвременното образование и средства за постигането им), други са с приложен характер (подготовка на кадри, учебни програми), а трети са неизбежните текущи. И въпреки че е важно всеки проблем да бъде решен, няма как да не приемем, че основното внимание и усилия трябва да са насочени първо към фундаменталните.
За жалост, отново се хванахме за текущите, и то по крайно неконструктивен начин.
Все по-категорично се чуват старите гласове, които твърдят, че решението са по-строги наказания. Настояват за санкции, оценки за дисциплина, договори между училището и семейството, отпадане на правото на родителите да извиняват отсъствия до 15 дни годишно в случай на здравословни неразположения и важни семейни ангажименти.
Договорът е взаимно, доброволно споразумение между равнопоставени страни, а не благовиден начин за изтръгване на писмено съгласие от хора, които нямат никакъв избор. А родителите носят крайната отговорност за добруването на децата си и естествено, че могат сами да преценят кога последните не са в състояние да участват адекватно и ползотворно в учебния процес и без медицинска бележка, каквато, впрочем, е практиката във всички европейски страни без ограничение в общия брой дни годишно. Тук хиляди родители, учители и лекари едва се пребориха за една малка, но символична възможност миналата година.
Ала сега, въпреки че няма никакви данни да е използвана неразумно и безотговорно, се подхвърлят безпочвени обвинения и искане за отмяната или орязването ѝ.
Що се отнася до непрестанното искане за санкции, би трябвало отдавна да сме научили от психологията, педагогиката и личния си и обществен опит, че със забрани и наказания не постигаме нищо. Освен краткотрайно подчинение, мотивирано от страх. Както неведнъж съм казвала, най-простият пример е безотговорното шофиране.
Ние учим поколение след поколение да изпълняват правила, защото някой така казва и само докато този някой гледа, а не защото правилата са важни за всички ни.
Наказанието е израз на безсилието ни да овладеем ситуацията, на стремежа ни да подчиним човека насреща, вместо да го приобщим. То веднага го поставя в позиция да се отбранява, да се противопостави и/или да се почувства незначителен в тази ситуация, която не зависи от него.
Или както пише големият френски педагог Селестен Френе: „Наказанията винаги са грешка. Те са унизителни за всички и никога не постигат целта си.“
С тях буквално снемаме отговорността от себе и я прехвърляме върху детето, казвайки: „Не се справяш, виж там, направи нещо, за да се държиш по-добре“. Само че ако детето може, то ще се държи добре и това е психологически факт. Поведението е неговият начин да прошепне или да извика „Имам нужда от помощ“. Единственото, за което трябва да мислят всички възрастни край него, е подкрепа, не санкции.
В същото време има куп прекрасни примери за създаване на култура и отношения в класната стая и в цели училища. И в тази култура всеки ученик се чувства важен и значим участник. Не само в педагогическата литература, не само в чуждестранния опит, но тук, в България. Може би самите вие го правите. Може би го правят колеги във вашето училище или учителите на вашето дете.
Затова предлагам преди всичко да спрем да подменяме истинския разговор за образованието с всевъзможни не просто неефективни, а вредни, буквално човеконенавистни мерки, излъчващи едничкото послание, че децата пречат на системата.
Вместо поредните промени на парче, най-после да проведем сериозен професионален и обществен дебат, в който да определим върховните цели на образованието у нас. И на тях да подчиним всичко, което правим.
В решенията си да стъпваме на научни анализи и да проверяваме по надежден, своевременен начин целесъобразността и ефектите от тях.
Да се заемем да направим училището такова, че учениците да виждат смисъл в него.
Да приотизираме ученето пред оценяването.
Да разработим съвременни рамкови програми и система от модули, за да гарантираме, че всяко дете ще има възможност да развива интересите и заложбите си. А учителите ще могат да работят адекватно с конкретните ученици пред себе си, без да следват подробни задължителни програми, създадени от чиновниците за несъществуващи деца със „средни“ способности.
Да не забравяме нито за миг, че готвим децата си за бъдеще, което никой от нас не може да предвиди. Затова трябва им помагаме да развиват важни умения, които ще ги мотивират и ще им помагат да учат през целия си живот.
Да направим така, че децата наистина да имат думата и в решенията за образованието си, и в училищното ежедневие. Ние никога не питаме децата, или го правим проформа, а после се чудим защо не поемат отговорност. Просто е – никой не може да поема отговорност за чужди решения.
Да направим така, че децата наистина да имат думата, като създаваме училищна култура, в която всяко дете се чувства зачитано и ценено като личност. Добре е да осъзнаем, че единственият начин да възпитаваме уважение е като се отнасяме с уважение. Дори само това да успеем да направим, решаваме почти всички проблеми на отношенията в класната стая.
Да помним, че детето попива ценности и норми не толкова от думите, колкото от поведението на възрастните около себе си. Нека си даваме по-често сметка, че възпитаваме във всеки момент, с всяко гласно и негласно послание. Нека не забравяме, че всяко дете и подрастващ има нужда от здрава връзка със зрели възрастни до себе си. И когато прекарва огромна част от времето си в училище, няма как тази роля да не се пада и на учителите.
Нужно е да помагаме на децата всеки ден и всяка минута да разбират, че правилата са важни за благото на общността. В момента границата между важните правила и капризите на възрастните е напълно размита. Децата от малки свикват, че е важно да не те хванат и да не те накажат, а не да бъдеш едновременно отговорен и равноправен участник във всички проявления на обществения живот.
В това число свобода в работата, възможности за развитие и усъвършенстване, ефективно наставничество и подкрепа във всички аспекти.
Да обърнем изрично внимание на подготовката на учителите в университетите и на продължаващата им квалификация, за да отговарят на целите, които сме си поставили като общество.
Да приобщаваме родителите като реален и активен участник в образованието на децата. Каквито са и по закон. Да не им звъним само когато има проблем. Да не ги обвиняваме постоянно и за всичко, защото те са продукт на същата образователна система, която толкова десетилетия не успяваме да доближим нито до съвременен, нито до човешки облик. И да не забравяме, че родителите са специалисти в своята си област, а част от работата на учителя и директора като специалисти в образованието е да комуникират с родителите конструктивно в името на детето.
Още не сме свършили, скрол надолу
Да осигурим реална свобода на избор на децата и родителите им, които по силата на природата и закона носят отговорност за тях. Включително по отношение на формата и начина на обучение. Детето е носител на правото на образование, а държавата и всички ние – на задължението да му гарантираме качествени и достъпни възможности.
Изобщо, нека да си дадем сметка, че училището и образователната система съществуват, за да помагат на децата да се развиват като пълноценни личности. А не е обратното – не захранваме системата с деца, за да може тя да съществува.
Хората в Министерството на образованието и науката бих помолила да не забравят, че диалогът между всички страни е важен, но най-важните им партньори в начинанието, наречено ОБРАЗОВАНИЕ, не са политическите сили, църковните институции или синдикалните и работодателските организации в системата, а тези, на които тя би трябвало да служи – учениците.
Знаем, че често с настъпването на Новата година правим големи обещания и си казваме, че е време за гръмки промени. Всеки го е правил. Но, както често става с подобни революции, резултатът за огромна част от хората е нулев. Затова ви предлагаме друг подход – този на малките еволюционни стъпки. Така, де, не се става лесно човек, както си е казала маймуната преди стотици хиляди години. Ето някои малки промени, които според Петър Хераков ще ни свършат достатъчно работа за една по-добра година. Преформулирайте си ги както ви харесва или – още по-добре – формулирайте си свои.
Няма значение какво и защо правите. Всички ние сме просто малки точици върху малко по-голяма точка, която се носи из безбрежния Космос. За себе си и за един–двама–трима други души вие сте най-важното, но на останалите милиарди им е все тая.
Но наистина. Не си заслужава да правите нещо, което не ви харесва, само защото ви натискат или защото изглежда социално привлекателно. Ходете на партита и стойте до ранните часове на нощта. Спането е надценено, а и ще спите, когато сърцето спре, нали? Всички завиждат на хора, които могат да се забавляват, да спят четири часа и после да се сцепят от работа. (Последното е много важно, защото иначе ставате неприятен кръшкач.)
Ако нещо е скучно и не ви носи куп пари, защо го правите? Защо да гледате тъп филм до края или да четете глупав текст до последната точка? (За този текст важи същото, макар че завършва с въпросителна.)
Най-вече на концерти на местни банди и изпълнители. Не че не можете да отидете на някой голям фестивал – лошо няма. Но там няма да си лафите на по бира с групата преди или след концерта, нито ще се запознаете с музикантите. А освен това, ходейки по български концерти, подкрепяте и клубовете за музика, които и без това не са толкова много.
Ходете и на концерти на непознати групи. На 29 декември с децата се озовахме на трибют на Guano Apes в бар Download в Пловдив и певицата – Мария Матеев, отвя всички с глас и енергия.
Да, не можем да се откажем изцяло. Но можем да спрем да изсипваме живота си онлайн. Хората, на които им пука за вас, биха се зарадвали да им разкажете нещата на живо и поотделно. На другите хора не им пука. А и на вас също не ви пука за тях и не би трябвало да ви пука. Е, освен ако Ник Кейв или Майк Патън не ви се обясни в любов, но това няма как да се случи.
Добре, де, една минимална част могат да се променят и понякога го правят. Но повечето хора не могат. И колкото повече остаряват, толкова повече се превръщат в по-силна и упорита версия на себе си. Тоест, не очаквайте чудеса. И си намерете различни приятели. Светът е голям и шарен.
Първо, че вече е скъпо. Второ – няма да чакате багажната лента да изплюе куфара ви. Трето – всичко може да се събере в раница за лаптоп (включително лаптопът). Майка ми и баща ми пътуват така за дългите тримесечни посещения при сестра ми в Щатите. Не е лесно да се прецени какво точно да се натъпче, но не е драма – дефицитни стоки вече няма.
Хората не знаят и няма как да разберат какво е в главата ви. Те не ви четат мислите. Затова трябва да обяснявате добре и внимателно. Да не говорим колко скандали и разправии ще си спестите. Което със сигурност не означава, че трябва да говорите през цялото време, защото пък тогава никой няма да ви чува.
В специфичния случай на автора, който не яде шоколад заради алергия, буквално му е все тая. Но иначе – оставете ги за утре. Въздържаността удължава удоволствието. И премахва чувството за вина.
С напредване на възрастта ефектите от алкохола се променят. И понеже е ясно, че крайното отказване е много трудно постижимо, свалете дозата. Вместо три, позволете си две чаши вино. Вместо всеки ден, пийте 2–3 дни в седмица. По-лесно се постига, а пък и усещането, че си успял, те прави щастлив. И това ви го казва човек, който няма и никога не е имал махмурлук.
По време на празниците с жена ми ходихме два пъти на бар. В единия случай дори седяхме на бара. За три часа едва два души оставиха бакшиш и нито един не се заговори с бармана (освен нас). Ясно е, че плащането с карта или телефон променя играта, но все пак – бъдете добри.
Няма значение дали са познати, или непознати. Споровете онлайн са тотална загуба на време и усилие, при това от тях не произтича нищо положително. Да не говорим колко лесно се обиждат непознати и с какви чувства приключва всичко. Спорете с приятели в местния бар или ресторант (и оставете бакшиш).
Да, знам, че другото е много по-лесно. И съответно – много по-безлично. Познавам и поздравявам всички продавачи на нашата улица, няколко на пазара и т.н. Това спестява време пред екрана и купища найлон и опаковки. И ако в кварталната книжарница няма някоя книга, винаги могат да ви я поръчат. Ще дойде с 2–3 дни закъснение, но какво от това?
И не купувайте импулсивно. Гардеробът ви е пълен с дрехи, библиотеката с книги, хладилникът – с храна. Светът няма да свърши, ако само разгледате и се приберете с празни ръце. Ако два дни по-късно обаче още мислите за въпросното нещо – действайте.
Още не сме свършили, скрол надолу
Хората са различни и това е прекрасно. Да се карате за политика с приятел е тотална глупост. Освен ако не е много краен или тотално глупав (но тогава защо още ви е приятел?). Разговорите по различни теми, чуването на другата страна (ако тя ви чува, още по-добре), културните спорове ни правят хора. Иначе живеем в собствен балон, който не е реален.
Всички го правят и съответно всички знаят, че лъжат. „Закъснях, защото тръгнах късно“ е по-добре от „Закъснях, защото забравих ютията и се върнах да я изключа“. „Отговорих бавно, защото ми трябваше време да го измисля“ е по-добре от „Бях болен“. Честността е по-важна от оправданието.
Не сте успели веднъж? Супер. Опитали сте втори път със същия резултат? Това е тъпо, но ви дава ясен знак – приемете провала, насладете му се и продължете напред. Научили сте урок за себе си. Е, може да не ви харесва, но поне се познавате по-добре.
Бързо е, лесно е и знаете какво слагате в супата. Ясно е, че децата няма да я искат, но пък вие знаете, че е вкусно и полезно. И те ще го разберат някой ден.
Можете да свършите нещо сега, веднага? Правете го – сгънете тези четири блузи и пет тениски и ги приберете. Отговорете на имейл, приберете двете чаши в миялната – печелите и удовлетворение, и мотивация.
Всеки ден, дори да вали, стига въздухът да става за дишане. Това е сред най-полезните неща, които може да правите за себе си. И за физическото, и за психическото си здраве. Още повече, ако имате парк наблизо.
Най-добрата физическа активност, измислена от човечеството. Без натоварване на костите и дори без потене. Плюс това развива хармонично цялото тяло. Морето е далече и е студено през дълги периоди от годината, но има и басейни. Другият вариант е да се преместите на по-топло море (което е една от дългосрочните промени в моя списък).
Като човек с четири дискови хернии имам нужда от постоянни упражнения. Иначе просто боли. Светът е пълен с йога и пилатес приложения, килимчето е без пари, бермудите – също. Изглежда нелепо в началото, но, мамка му, наистина помага. И сложните упражнения са по-лесни сутрин, отколкото вечер. А късно вечер може да пробвате да си миете зъбите на един крак. Помага за глезените, колената, бедрата и баланса. А и децата айролват великолепно, като ви видят да се правите на щъркел.
Истина е – нямате нужда от тях. Освен от аларма, за да събудите децата да ходят на училище или градина. Мобилните приложения се мислят така, че повечето от тях да пристрастяват. Социалните мрежи, телевизията, игрите – също. Сложете си книга до леглото и четете. Или просто прегръщайте човека, когото обичате (може дори да правите секс). Помнете, че всяка минута безцелно скролване може да бъде отделена за нещо, което има значение. Ако отделяте по 4 часа на ден на телефона си, което е съвсем нормално средностатистически, вие му обричате по 60 денонощия на година. Доста дълга ваканция, нали?
Разперила криле, при нас каца Петя Илиева-Желязкова. Философ, финансист, мениджър и... техник на газовотурбинни двигатели. А също така и майка на сладко малко бебе.
Желанието да учи обаче е по-силно от всичко и Петя изкарва alternative MBA в The Business Institute, после още един работилница пак там.
И понеже стана въпрос: The Business Institute и Майко Мила дават на трима от вас стипендии за придобиване на ключови бизнес умения в alternative MBA – програмата е съчетание от дисциплини за въведение в бизнеса и три надграждащи специализации. Две от стипендиите покриват 50% от таксата за програмата, а една – 90%.
Можете да кандидатствате тук и да си спечелите една от трите, за да получите реални практически знания, които да ви помогнат във всяко бизнес начинание или в настоящата ви работа.
Обучението е двусеместриално и включва 9 дисциплини. Първият семестър е Business Essentials – полагат се основите с най-важните за един бизнес теми: стратегия и позициониране; маркетинг мениджмънт; финансова грамотност; убедително представяне на проект.
Във втория семестър можете да изберете между три специализации: „Мениджмънт инкубатор“, „Процеси и проекти“ и „Иновации и промяна“. В общата за всички курсисти дисциплина „Холистично управление на бизнеса“ и в трите специализации има включена онлайн симулация на Харвард. В две от специализациите има и дисциплини, базирани на методологията LEGO® Serious Play®.
Аlternative MBA започва на 23 март 2023 г. Пролетният семестър се провежда в периода март – юни, а есенният от октомври до февруари 2024 г. Сесиите се провеждат онлайн и присъствено в удобно за работещи време.
Крайният срок за кандидатстване е 12 март – побързайте и кандидатствайте за стипендия за aMBA с Майко Мила и The Business Institute!
А ето я и Петя, която е минала през всичко това и има какво да разкаже.
Здравейте, казвам се Петя, на 32 години съм и съм родена и живея в София.
Най-общо казано, занимавам се с авиация. В момента съм трейнинг мениджър в компания, която предоставя обучения в областта на авиационните регулации. Но наскоро завърших професионален курс за авиационен техник, обслужващ самолети с газотурбинни двигатели. Ако някой ден едното ми омръзне, мога да го сменя с другото.
Нямам представа! Учила съм финанси и философия – ама комбинация, а? Но към средата на 20-те си години все още нямах никаква представа каква искам да стана, като порасна. Беше ми интересно всичко, но и нищо чак дотолкова, че да му отдам цялото си внимание. Всички ме питаха „Какво ще правиш с тази философия, след като завършиш?“, а аз вдигах рамене и си мислех „Ами, ще бъда сервитьорка с диплома“.
Истината е, че имах огромно желание да развивам алтернативното образование в България, тъй като смятам, че традиционният педагогически модел е остарял и системата създава зомбита, лишени от способността да раждат автентични идеи. Аз самата до голяма степен съм жертва на тази система, но в онзи момент все още нямах нито куража, нито самочувствието, за да се опитам да направя някакви качествени промени. От друга страна, летенето винаги ми е било гъдел в стомаха, и то не точно летенето, ами самите машини.
Съвсем на майтап през 2017 г. кандидатствах за стаж в „Луфтханза Техник“ София, откъдето пък не на майтап взеха, че ме одобриха. Когато ме разходиха за пръв път из хангара, вярвате или не, направо очите ми се насълзиха от вълнение. Тогава взех решението, че това ще е моята професия и така започна пътешествието ми в света на самолетите. Началото беше много трудно, но си заслужаваше, защото сега работя точно това, което харесвам – образование и авиация в едно.
Мениджър станах по неволя, но ми допадна.
Далеч не, но това е защото през 90-те летенето все още беше лукс по нашите ширини, тогава пътуването при нас се случваше предимно с влака или автобуса. Но вероятно, ако бях летяла като дете, сега може би щях да съм стигнала дори още по-далеч.
Като дете със сигурност обичах да бърникам в куфарчето с инструменти на баща ми и можех да поправям дреболии. Както казах, мениджър станах по неволя и не съм искала да бъда на ръководна позиция, защото ме плашеше отговорността. Иронично, сега точно това ми харесва в работата ми. Харесва ми да вземам решения и се радвам, когато ми се гласува доверие.
Реших да уча aMBA, защото липсват тоновете суха и неприложима в живия живот материя. Вярвам дълбоко в ученето чрез правене, а не чрез просто наизустяване и евентуалното припознаване на чужди идеи като свои.
Далеч не казвам, че четенето не е важно, тъкмо обратното, но са ни необходими и определени инструменти, чрез които да извлечем най-важното от прочетеното и да го приложим на практика, а това от своя страна е съвсем различно умение. Що се отнася до самата aMBA програма, смятам, че е абсолютно задължителен набор от дисциплини за всеки млад мениджър и лидер, който иска да опознае по-добре бизнеса и да разбере как той функционира отвътре.
За себе си намерих ограмотяване в областта на маркетинга, стратегиите и пазарното позициониране, както и управлението на екип – все елементи, неизменна част от успешното управление и развитие на бизнеса.
Програмата е много различна от останалите, в които съм участвала досега. Alternative MBA насърчава студентите да мислят абстрактно и чрез ролевите игри, симулациите на Харвард и реалния бизнес казус, пред който са поставени, те са провокирани да бъдат креативни и сами достигат до отговори на въпросите, които ги вълнуват. Разбира се под менторството на експерти (фасилитатори практици, бел. ред.) в съответната област.
Динамиката и фактът, че ученето никога не спира, определено са плюс за мен – винаги има накъде още да се расте. Като лоша страна, персонално за мен, бих отчела, че в авиацията, от гледна точка на сигурността и безопасността, е добре всичко да бъде двойно и тройно застраховано, има много правила и процедури, които трябва да бъдат стриктно следвани и това прави системата доста тромава. За нетърпеливи хора като мен това е истински кошмар, но се налага, защото така е правилно.
Да, имам едно много желано и мечтано бебче, което съвсем скоро ще навърши една година. Беше изключително важно за мен по време на отпуска ми по майчинство да ангажирам активно ума си с учене, защото не исках да губя тренинг, а и като превенция срещу следродилна депресия. Оказа се, че работи. Съчетавам всичко доста трудно, но с добро планиране и с приемането на факта, че от време на време ще има и провали – успявам.
Принудително си почивам (смее се). Рядко ми остава време за почивка в истинския смисъл на думата. Почивам си, когато изляза на разходка с детето, а когато съм наистина напрегната и искам да остана сама, излизам с колата и шофирам безцелно из града.
Допреди детето, имах завиден спортен ентусиазъм и обожавах да изтичвам по няколко километра всеки ден, както и да карам колело. Планирам да възобновя тези дейности съвсем скоро, тъй като са жизненоважни за доброто психично, емоционално и физическо здраве, а и искам да възпитам същото у детето си.
Все още не съм съвсем сигурна какво значи да си успял. Ако означава да си удовлетворен и сутрин да ставаш с усмивка на лице, то тогава съм успяла.
Ами аз пробвах aMBA с The Business Institute Бизнес института и след това пробвах и работилницата „Управление на проекти: холистичен подход“. А сега планирам и трети курс. Оставям изводите за тях (смее се).
Обичам да следвам естествения ход на нещата, не си поставям крайни и категорични цели. Имам някои стартъп идеи и при всички положения, ако ми се отдаде удобна възможност да реализирам някоя от тях, ще се възползвам. Ще видим накъде ще задуха вятърът.
Но е сигурно, че следващото предизвикателство ще е майсторският клас Leadership Excellence с The Business Institute, който ще надгради някои от вече придобитите знания по време на aMBA програмата. Нямам търпение!
Чували ли сте латинската сентенция, че трябва да се учи не за училището, а за живота? Е, и да не сте, сигурно ви се е случвало да се зачудите защо ви е трябвало в училище да учите валентността на водорода, но никой не ви е обяснил някои далеч по-практични неща като например как да си платите данъците, защо е важно да си здравноосигурен, защо е важно да разбирате бизнес модела на организацията, в която работите, нищо че сте още асистент, или пък да сте запознат с базови концепции в бизнес финансите.
Балансът на знания “за училището” и “за живота” е това, което прави едно образование качествено и смислено. И ако до един момент всички трупаме академични знания, които после да приложим в дадена област, то после практиката е къде-къде по-важна.
И точно към зажаднелите за практика е поканата ни да кандидатстват за три стипендии за alternative MBA от Майко Мила и The Business Institute. Конкурсът вече стартира, а 18-ият випуск aMBA на The Business Institute търси своите нови попълнения, които са готови да получат практични основни знания за бизнеса, за да реализират най-смелите си бизнес идеи или професионално развитие. И по този начин да научат някои работи тъкмо “за живота”, а не единствено с цел придобиване на диплома. Не ни разбирайте погрешно - няма нищо лошо в дипломите и академичните знания. Но ако не знаеш как да приложиш знанията, които стоят зад нея, тя си остава просто една хартия.
В обучението по alternative MBA всичко е насочено към практиката. Целият обучение включва множество силно интерактивни работилници, които развиват реални умения от ден 1. Областите са следните: основи на стратегия и позициониране, маркетинг, финанси и убедително представяне на проект за 1-ви семестър; след това във 2-ри семестър заедно да управляват компания в онлайн симулация на Харвард и да изберат желана специализация през втория семестър.
Alternative MBA (aMBA) следва подхода на класическите MBA, но адаптиран към бизнес средата в България. Това е интерактивна 9-месечна програма, обединяваща хора с различни умения, бизнеси и гледни точки. Програмата цели изграждането на комплексни бизнес и мениджмънт умения, директно приложими в практиката.
Съдържанието е базирано на международни и авторски методологии и инструменти и реални български или бизнес казуси, както и реалистични казуси от симулации на Харвард. В рамките на целия курс на обучение се разглежда реален бизнес казус на някоя компания и така курсистите имат възможност да стигнат до конкретни решения и да проверят всичко, което учат, “в движение”.
Участниците в тази aMBA програма ще могат да изберат специализация във втория семестър. Това е нововъведение от тази година, като досега изборът беше между тематичните области „Хора и екипи“ и „Проекти и процеси“. От новия випуск 18 към тях се включва и още една област - “Иновации и промяна”.
Съвсем спокойно можем да се измъкнем, като кажем “за всички”, но няма да го направим. Но, да, за всички, наистина.
За всеки, който от години иска да направи нещо свое, но все не му достига:
А) време - защото винаги трябва да се прави нещо друго по-важно;
Б) средства - защото парите винаги трябва да отидат за нещо по-съществено;
В) смелост - защото не знаеш откъде да го подхванеш и как да го завъртиш.
Обучението по aMBA е подходящо и за всички настоящи професионалисти в света на бизнеса, които имат нужда да надградят, обогатят, раздвижат, опреснят – и каквото друго се сетите – знанията си, за да станат по-бързи, смели и сръчни във всекидневните оперативни предизвикателства.
Alternative MBA е и за онези, изгубили тръпката от “играта”, но имащи желание да я преоткрият, за да доразвият уменията си и да продължат към нови начинания със свежи сили.
Стипендиите са три. Една, покриваща 90% от пълната такса за обучение, и две, покриващи 50% от пълната такса за обучение. Кандидатстването вече тече с пълна сила и ще продължи до 5 октомври. Става в специалната платформа на сайта на The Business Institute, където ще искаме да ни разкажете малко за себе си, за професионалния си и/или предприемачески опит и, изобщо, за творческите ви планове - сигурни сме, че имате такива.
Ще се радваме да прочетем малко повече за вас и да изберем трима, които ще могат да се включат в 18-ия aMBA випуск на The Business Institute. Ще обявим победителите на 10 октомври, а учебната година започва на 20 октомври. Един вид, ще ходите на училище заедно с децата, което е страхотно, защото те съвсем резонно могат да ви питат (с лека истерия) “Написа ли си домашното?!”, а вие хлъднокръвно да ги мятате по тополите с небрежното “Днес нямаме домашно”, защото си знаете, че в aMBA се учи не за домашното, а за живота.
Благодарим на Medical News и главния редактор Полина Тодорова, която е и автор на този текст, че ни позволиха да го споделим с вас, за да обърнем внимание на нещо много важно: педиатри няма да има, ако отношението на държава към тази специалност не се промени.
А промените трябва да включват адекватно заплащане, анализ на нуждите на детското здравеопазване в цялата страна, нормални възможности за специализация - без да се налага да си плащаш, за да работиш... И още много. Вижте трима водещи педиатри, които имат какво да кажат по темата.
Един от проблемите, пред който е изправена здравната ни система и с който се е сблъсквал почти всеки родител, особено в София, търсейки педиатър за новороденото си дете, е недостатъчният брой педиатри у нас. Кадровият дефицит сред този тип специалисти ще се засили особено много в доболничната помощ, и то съвсем скоро, ако не бъдат предприети навременни мерки в тази насока, споделиха различни специалисти пред Medical News.
“Основният проблем е при личните лекари със специалност "Педиатрия“, заяви пред Medical News д-р Таня Андреева, специалист по педиатрия. Тя цитира статистика на Института по обща медицина, според който на територията на София има 151 общопратикуващи лекари с втора специалност "Детски болести".
Сред тях най-младият е на 49 години, а най-възрастният – на 82 години. Средната възраст на личните лекари с детски профил възлиза на 63,9 г. Според тези анализи през 2036 г. на територията на София ще има едва 83-ма семейни лекари с профил "Педиатрия".
„В момента личните лекари със специалност "Педиатрия" са старите поликлинични педиатри, които след реформата в извънболничната помощ взимаха без особени трудности специалност обща медицина, без да се налага да държат допълнителни модули. В момента средната им възраст за страната е над 60 години“, посочи д-р Андреева.
Според нея проблемът с малкото педиатри сред семейните лекари може да се разреши с нормативни промени, които да позволят новозавършилите лекари със специалност "Педиатрия" да могат да работят с деца в извънболничната помощ.
„Има варианти в системата да се влеят млади кадри и специалността да стане привлекателна и за тях, но са нужни нормативни промени. В момента, за да може един лекар със специалност "Педиатрия" да стане личен лекар, трябва да вземе специалност "Обща медицина", тоест да учи още три години.
Проблемът може много лесно да се реши, ако се позволи на завършилите педиатрия да работят като лични лекари на деца. Те имат всички нужни познания, за да могат да се грижат за децата“, обясни тя.
Тя коментира и кадровото обезпечаване с педиатри в болничната система.
„Педиатричните клинични пътеки са едни от най-ниско заплатените, поради което детските отделния във всяка една болница са губещите. Те същестуват основно благодарение на останалите клиники. Това е и причината, поради която в детските отделения да не се получава ДМС или ако има такова, то да е напълно символично. При една средна заплата от 1000 лв. един млад лекар не може да покрие чисто битовите си нужди“, каза тя.
Д-р Андреева обясни, че 4-годишното обучение по педиатрия изисква както работа в отделението, в което е зачислен медикът, така и допълнителни курсове, които се провеждат в университетските болници.
„През това време един млад човек трябва да получава заплата в болницата, в която е зачислен, без обаче да има възможност да дава дежурства, което се отразява на дохода му. Или трябва да работи по 16 часа в двете лечебни заведения, което представлява огромна трудност.
Затова нерядко болниците, които взимат специализанти по педиатрия, ги карат да се отказват от заплатите си, за да могат да специализират модулите, които не може да покрие лечебното заведение“, разяснява тя.
„Всички тези недомислици в обучението по педиатрия и цялостно недоброто заплащане на тези кадри превръща тази иначе изключително хубава специалност в не особено желана“, каза тя. Д-р Андреева посочи, че особено голям е и проблемът с недостига на детки медицински сестри.
„Усилията и отдадеността на българските педиатри заслужават респект, но в момента системата е така направена, че от една страна затруднява работата на педиатрите, а от там притеснява родителите и влошава грижата за децата“, обобщи д-р Андреева.
“Безспорно има проблем със специалистите по педиатрия и той не е от днес, а от години, като причините за това са няколко”, заяви пред Medical News д-р Калин Лисички – началник на Клиника по педиатрия в болница „Токуда“.
Той също посочи, че особено изразен ще е недостигът на педиатрите в извънболничната помощ, където средната възраст на общопрактикуващите лекари с тази специалност е 60 години.
На второ място, има изключително малко желаещи да специализират педиатрия. Малко са и желаещите да работят в болничната помощ, отбеляза д-р Лисички.
Причините за това са различни, коментира специалистът. “На първо място това е изключително голямата отговорност на лекарите, които работят с деца. Винаги съм казвал на моите студенти, че при децата няма неспешно състояние, особено при децата под годинка – при тях всичко може да се промени и влоши изключително бързо.
Това създава огромна отговорност за педиатрите. Вниманието, когато има тежък случай с дете от страната на обществото и медиите, винаги е много по-голямо, а това също засилва усещането за отговорност и напрежение в работата”, отбеляза той.
Д-р Лисички допълни, че от години заплатите на специалистите по педиатрия са неглижирани и това също е сред факторите, които водят до по-малко желаещи да упражняват тази специалност. „Техните възнаграждения понякога са в пъти по-ниски от тези на други специалисти“, изтъкна той и даде за пример с възнагражденията на инвазивните кардиолози.
Според него е нужно да има промени, които да направят отново педиатрията атрактивна за бъдещите лекари. „Работата с деца е трудна, но за мен е признание и носи изключително удовлетворение“, сподели той.
Педиатърът доц. Рада Маркова, управител Mедицинска дейност в 1-ва ДКК, също е категорична, че има недостиг сред педиатрите. „Определено има кадрови дефицит и то на всички нива – и в болничната, и в извънболничната помощ, още повече доста от колегите работят едновременно на две или повече места.
Налице е и застаряване на кадрите и въпреки наличието на желаещи млади лекари да работят и специализират педиатрия, кадровият дефицит е съществен, особено в някои детски субспециалности и райони на страната”, коментира тя пред Medical News.
“Педиатрията е едновременно много отговорна и динамична специалност и малко атрактивна от гледна точка на заплащане. Работата с деца е както много зареждаща, така и натоварваща, с дежурства и редица неотложни случаи, не е за всеки”, допълни доц. Маркова.
Според нея липсата на цялостна концепция от години за развитие на специалността също отказва младите хора. Тя е на мнение, че е необходимо проучване на дефицита по райони и здравни заведения, анализ на нуждите, разкриване на места за специализация и последваща работа на младите лекари.
Необходимо е и по-високо обществено и социално признание на специалността, както и осигуряване на по-добро възнаграждение на лекарите и медицинските сестри с детски профил.
Думите на специалистите се потвърждат и от данните, които Министерство на здравеопазването изпрати след запитване на Medical News. От тях става ясно, че за 2021 г. няма нито едно обявено място, финансирано от държавата, за специалност "Педиатрия".
През предходната държавата е финансирала 12 места за бъдещи педиатри, но от тях са заети само една трета или 4. През 2018 година утвърдените места са били 18, от които 14 са заети от бъдещи педиатри. За настоящата 2022 г. държавата е подсигурила 24 места за специализация по педиатрия.
Оригиналното заглавие на статията е "Недостигът на педиатри става все по-критичен".
Всички деца във всяка общинска и държавна детска градина и училище трябва да прекарват поне два часа навън. Това време за игра на открито е подсигурено от промените в Наредба №5, за които пише detskitegradini.com.
Тези два астрономически часа на открито ще са задължителни за всички деца в целодневна организация. При децатам посещаващи градина или училище полудневно, е определен минимум един час.
В наредбата пише, че излизането на децата трябва да е подсигурено всеки ден, когато климатичните условия го позволяват. Надяваме се да не се появят рязко урагани и пясъчни бури и децата да имат възможност действително да прекарват време навън. Защото в момента на много места то е твърде ограничено. И през топлите месеци се случва да стоят по цял ден в сградата, без да ги извеждат.
В промените в наредбата, въведени още в края на 2020 г., се въвежда и адаптационен период с присъствие на родителя в началото. Продължителността на родителското присъствие и дейностите, в които може да участва, ще се определят предварително в разговор с учителите.
Какви са правилните параметри, в които може да съществува едно женско тяло? Оказва се, че това по-често се определя от обществото, отколкото от нагласата на самата жена.
Преди време Надежда Данабашева ни разказа историята си в текста “Аз съм Надя и съм дебела”, а днес Линдзи Улф се опитва да обясни, че женското тяло заслужава да бъде харесвано и уважавано във всичките му размери, възрасти и разновидности, без значение дали носи бебе, или току-що е родило такова.
Никога няма да забравя момента, в който се влюбих в корема си.
Лежах в болничното легло, след като бях родила дъщеря си. Нивата на окситоцин бяха високи, а аз бях зашеметена какво беше направило тялото ми току-що. Казах на мъжа ми да вземе телефона и да ме снима, за да запомня как точно съм се чувствала в този момент. Докато се хилех към камерата и гордо се държах за корема, ми просветна. Това беше първият път, в който истински обичах тялото си.
Десетилетия наред хранително разстройство и натрапчиво усещане, че нещо не е наред с тялото ми ме хвърляха в постоянен цикъл на самоненавист. Като тийнейджър се пристрастих към хапчета за отслабване и се абонирах за програми за сваляне на килограми с идеята да сваля тегло от едно така или иначе кльощаво тяло.
Нямаше тегло, което да ме удовлетворява, а безкрайните комплименти колко съм отслабнала само ме провокираха да се смаля още повече. Съвсем отрано обществото ми беше изпратило ясно съобщение, което пазех като неоспорима истината и в 30-те си години: бях привлекателна и достойна за този свят, само ако останех слаба.
И след това забременях и възхвалите към тялото ми изведнъж се изместиха в друга посока. Хората не спираха да ми повтарят колко красиво расте коремът ми. Колкото по-голям беше той, толкова по-голямо обожание получаваше. Все едно съществувах в някаква паралелна вселена, където единствената приемлива форма на напълняване беше корем с растящ в него живот.
Наивно си мислех, че позитивното отношение ще продължи и след като родя, тъй като всички изглеждаха много положително настроени към промяната в тялото ми, докато в него растеше бебе.
30 кг по-късно, с току-що родило тяло, което си изглеждаше абсолютно бременно, седях в болничното легло и ми се искаше завинаги да живея със същата смелост, свобода и изключително достойнство, които изпитвах.
Разбира се, прибирането вкъщи беше съвсем различна история. Защото там вече станах уязвима за добронамерените, но вредни реакции и съвети, които получавах за следродилната ми фигура. Любимите ми хора се чудеха дали някога “ще си върна тялото”, като през цялото време ме уверяваха, че ще отслабна след кърменето. Похвалите към тялото ми спряха напълно.
Няколко пъти непознати ме питаха дали съм бременна и когато им се усмихвах и им казвах, че току-що съм родила, ме поглеждаха със странна смесица от вина и симпатия, преди да започнат да се извиняват обилно.
Коремът ми се беше разтегнал и пораснал в новия етап от майчинството ми и ми се налагаше да живея в дебело тяло за първи път в живота си. И още веднъж онова досадно послание ме шамароса през лицето, убеждавайки ме, че изобщо не е редно да оставям тялото си да съществува нормално в новия му вид.
Искате ли да знаете най-странната част от тази история? Неочаквано се влюбих в коремчето си, без да изгубя и килограм. На всичкото отгоре родих още едно дете, качих още килограми и все още като се погледна в огледалото обичам големия си корем със стрии по него.
Но се случи и нещо още по-фундаментално, когато изненадващо се “сприятелих” с майчиното ми коремче.
Спрях да обичам обществото, заклеймяващо дебелите хора, което неправилно ме беше научило да се срамувам от естествената еволюция на тялото ми.
Културата на диетите е тотално сбъркана и абсолютно ми е дотегнало от нея. Издигаме в култ слабите тела, а после изпадаме в умиление към растящия корем на бременната жена. И след това имаме наглостта да ѝ предлагаме опции като операции за възстановяване на корем след раждане, тренировки “върнете си тялото”, тренировъчни корсети и кремове за стрии, които карат жената да си мисли, че трябва да изтрие всички физически доказателства за майчинството, които, между другото, огромна част от всички хора хвалеха и боготворяха месеци наред.
Акълът ми не го побира как културата ни е стигнала дотам да демонизира неща като стрии, отпусната кожа, белези, целулит и промени в теглото все едно те изобщо не са естествена част от живота. В моя Инстаграм често говоря за това и редовно получавам съобщения от жени, които дълбоко се срамуват от телата си - без значение дали са родили, или не.
Тези жени се борят със себе си, за да позволят на партньорите си някаква интимност, презират корема, в който са пораснали децата им, получават редовно критики от близките си и се чувстват негодни, защото външният им вид не отговаря на критериите на обществото.
И направо ми се къса сърцето, защото последното нещо, което трябва да чувства една жена, току-що родила дете, е омраза към тялото, помогнало ѝ да направи това. И никоя жена не трябва да бъде карана да мисли тялото си като безкраен проблем.
Трябва вкупом всички да променим нагласите си и да минем от боготворене на бременните кореми и отхвърляне на следродилните тела към наратив, в който жените са уважавани, оценявани и подкрепяни във всеки физически етап от живота им. Истината е, че ако всички го направим, ще има един тон индустрии, които ще спрат да съществуват.
Защото приемането на собственото тяло не продава детокс чайове за отслабване и истинската любов към себе си никога няма да свърши работа в реклама за хапчета за отслабване.
Можете ли да си представите свят, в който тялото на родилата жена е смятано за точно толкова достойно за изкуството, колкото е тялото на бременната? Чудя се и колко много жени биха била различни в живота си, ако изобщо не смятаха, че размерът, формата или състоянието на корема им имат някакво значение за тяхната привлекателност, стойност и достойнство.
Докато пиша това, “майчината ми торбичка” лежи меко и спокойно в скута ми. Усмихвам се, когато от време на време поглеждам към нея, защото абсолютно честно си мисля, че е очарователна.
Коремът ми разказва историята на живота ми. А това е история, която си заслужава да бъде разказана. Разбирам, че моят случай е сам за себе си и че за много от нас пътят към обичането на телата ни, без постояно да смятаме, че трябва да ги променяме, е много труден.
Така че какъвто и избор да направите си е ваша работа и няма да получите осъдителни оценки от мен, ако все пак решите да посегнете към крема за стрии. Повярвайте ми като ви казвам, че абсолютно разбирам. Просто се надявам, че историята ми може да помогне на някоя от вас да осъзнае, че никога не е имало никакви проблеми с тялото ви.
Моля ви, никога не позволявайте да ви убедят, че неизбежните физически промени, които настъпват в течение на живота и с остаряването, са нещо, от което трябва да се срамувате. И ако сте родили деца, вие и тялото ви заслужавате същата любов, която получавахте, когато детето все още растеше във вас.
Ще е изтъркано да започнем с това, че Covid-19 ситуацията се оказа голямо предизвикателство за всички нас, но така си беше. Затворени вкъщи, много скоро разбрахме колко ни липсва животът навън – приятелите, гостите вечер, градинките, пълни с деца, които до съвсем скоро ни се струваха ужасно скучни. Въобще, залипсваха ни хората – близки и далечни. Колеги и роднини, които гледахме само през екрана на компютъра. И си рекохме, че ще е добре да си имаме приятели у дома, с които да си общуваме и да говорим, и кой друг ако не зелените ни саксийни приятели?
Почти всеки от нас има по един листен съквартирант, чиято история обаче често остава скрита въпреки огромните ползи, които носи този зелен другар, затова ние сме тук да ви разясним какъв неоценим гражданин имате вие на прозореца.
Знаехте ли, че отглеждането на няколко зеленчука и малко билки вкъщи помага за справяне с всеобщи глобални проблеми като климатичните промени, замърсяването на въздуха и разхищението на храна? Бързо свикнахме да намираме всичко необходимо на пазара и не се замисляме колко ресурс е необходим за отглеждането и транспортирането му и колко вреди носи изхвърлянето на храна.
Тъжната истина е, че 53% от хранителния боклук по света идва от домакинствата, т.е. от домовете ни и храната, която изхвърляме от вкъщи. Освен че това е огромно разхищение и хабене на полезни ресурси, често този отпадък не се изхвърля правилно и попада в депата, където гние – процес, характерен с отделянето на вредни емисии, влияещи негативно на качеството на въздуха и климата.
Връзката между производството и разхищението на храна не спира до нашето участие като отделни домакинства – за създаване на повече и по-мащабни селскостопански площи често се изсичат гори, с което влияем на биоразнообразието в много региони и на качеството на въздуха като цяло. И макар някои от тях да са на другия край на света, резултатите пропътуват стотици километри и стигат чак до най-близката детска площадка, парка и градината пред блока.
Въпросите за климата рядко присъстват на масата и се радваме, че един от положителните ефекти последните месеци е именно засилващият се интерес на общността към отглеждането на билки, подправки и цветя в домашни условия – защото големите неща започват от мъничките действия вкъщи.
Когато сами отглеждаме своята храна, макар и на балкона, когато откъснем малко подправки от саксийките на перваза, започваме да гледаме по съвсем различен начин на зелените ни приятели. И нека си го признаем – чувстваме се далеч по-спокойни, когато знаем откъде идва храната ни. Да не забравяме и онези неядливи цветя и растения, които се грижат за чистия въздух вкъщи и естетическия вид на жилището, а също така и за положителните емоции и настроение. Все пак друго си е, когато в хола мирише на пролет, нали?
Ние имаме нужда да виждаме растенията като част от семейството – онзи малък зелен приятел, за когото заедно избирахме подходяща саксийка и правилното място на перваза, и грижите, за когото ни сплотяват като семейство. А както препоръчахме, най-добре е да му дадете едно чудесно име, така че съвсем да си станете близки. А той в замяна на вашето приятелство, ще осигури по-чист въздух, както у дома, така и навън.
Така решихме да дадем глас на #МоятЗеленПриятел да разкаже своята история.
Стотици от вас ни писаха и ни изпратиха снимки на другарчетата с листа. Кои бяха домати, кои бяха мушката, кои са от разсада на баба и кои идват от далечни екзотични страни - няма значение. Оказа се, че ги имате премного, макар повечето да сте градски хора, и ние премного се радваме.
Радваме се, че макар често да нямате възможност да готвите и макар да живеете предимно хай-тех живот, намирате време за малко парченце природа и общуване с нея. Това са стотици от вас, които допринасяте за положителната промяна - по-зелени балкони, по-чист въздух, по-благоприятно влияние върху климата. Защото, в крайна сметка, всички споделяме един общ дом.
Затова решихме да наградим един от вас на случаен принцип, защото не е възможно човек да подбере от всички тия красоти. И ето я нашата разкошна победителка, която ще получи всякакви такъми да си раззелени дома още повече.
Тя се казва Христина Хаджийска и ни е написала: "От ляво на дясно - разсада с любимите люти чушлета, една роза, която незнайно как оцелява вече половин година, мента, босилек, чубрица и любимия магданоз, който тъкмо остригах."
Ние с Красимира магданоз не ядем, но всичко друго ни е по вкуса, особено лютите чушки.
Много се радваме, че се запознахме с вашите зелени приятели. Грижете се за тях, а те ще се погрижат не само за вас, но и за всички нас на тази единствена наша планета.
