fbpx
И аз съм човек

Аз съм Надя и съм дебела

25 юли 2020

Надежда Данабашева е тук, за да каже на всички притеснени за нейното тегло да не се тревожат - виждала се е в огледалото и знае всички последствия. Знае също така и че е малко обидно да преценяваш хората само по това дали са дебели, или не. Нейният текст няма за цел да нормализира свръхтеглото, а да напомни, че килограмите са си нейни - няма нужда някой друг да ги носи вместо нея, и че понякога едното желание да не си дебел не е достатъчно. Между другото, това важи и за всичко останало.


Здравейте, казвам се Надя и съм човек със свръхтегло. Популярна съм цял живот като „Надя, бе, дебелата Надя“.
Пиша този текст с надеждата да хвърля малко светлина по въпроса за това какво е да си човек със свръхтегло. Започваме с първото прозрение, което вероятно ще шокира някой от вас.
Аз знам, че съм дебела.

Всъщност всички дебели хора знаят, че са дебели.
Аз например знам, че съм дебела много отдавна, понеже съм такава от дете. Още от ученическите ми години ми беше напомняно постоянно, в случай че забравя, че съм „свиня“, „прасе“, „мазно прасе“, „дебело прасе“ от всякакви случайни хора.

Милата ми майка, която е прекрасна жена и си мислеше, че го прави за мое добро, постоянно ни обясняваше (на мен и сестра ми, доскоро също от хората със свръхтегло), че сме „дебели“ и че трябва да спрем да „плюскаме“ (цитирам я жената дословно).

Та не ви го споделям това, за да ми съчувствате. Пораснах, ожених се за най-красивото, елегантно и умно момче в града, имам кариера, деца и прекрасен живот. Просто искам да разберете, че, ако случайно съм пропуснала да се погледна в огледалото и да установя, че съм дебела, имаше достатъчно хора в живота ми, които ежедневно ми го напомняха.

Обаче …
Очевидно светът и хората, които не са със свръхтегло, не разбират това, че ние знаем истината за себе си, и се опитват по всевъзможен начин да ни обяснят как точно трябва да си помогнем.

Стигаме до следващото прозрение за тази вечер (защото ме осени музата да пиша след полунощ): да, ние сме чували за всички диети.

Jon Stewart Mind Blown GIF - Find & Share on GIPHY

Сигурна съм, че ви разбих с тази информация. Изненадващо за всички сме чували за кето, Аткинс, нисковъглехидратни диети, холивудски диети, протеинови диети, лечебен глад, суровоядство и какво ли не. Оставете това, знаем и за калориите, даже сме опитвали да ги броим. Освен всичко друго, запознати сме, че движението е здраве, трябва да се спортува, да се движи човек, да върви, да ходи на фитнес, да плува, да играе футбол и каквото там е вашата лична страст.

И за да не говоря от множествено число, щото аз съм човекът със свръхтегло в тази история, ще се опитам да ви обясня какво се случва в главата ми. Не ме съдете много.

  • Поздравявам и високо адмирирам всичките ви приятели, роднини, близки и членове на семейството, които са свалили ХХ килограма за ХХ време и са се погрижили за проблема. Празнувам техния успех с фанфари и фойерверки. Не, не искам да говоря с тях. Не, техният успех си е техен и няма никаква корелация. Не, техният успех не ме мотивира, депресира ме.
  • Не, това, че съм дебела, не ме прави щастлива.
  • Познавам чувството, когато искам да седна да пия кафе, но да не мога да го направя във всяко заведение, защото се притеснявам, че пластмасовият стол няма да ме издържи.
  • Не намирам дебелите хора за по-красиви, по-изтънчени или по-желани. Не, не искам всички останали да са дебели. Не ги намирам и за по-грозни или по-неприятни. Смятам, че са просто хора.
  • Познавам и чувството когато стана, столът да стане с мен, защото подлакътниците са се впили в дебелия ми задник.
  • Познавам чувството мисловно да избирам възможно най-краткия маршрут между точка А и точка Б, защото не ми се върви.
  • Познавам чувството да се задъхвам, след като мина 20 метра.
  • Познавам чувството да се оглеждам постоянно къде да се подпра и да се облегна, докато чакам права.
  • Познавам чувството да искам да изчезна, когато седя в самолета и се опитвам някак си да събера телесата си по възможно най-компактния начин и да не преча на пътника до мен (никакъв късмет няма тоя човечец). Да не смея да дишам. Да не смея да мръдна.
  • Познавам чувството на лека погнуса в очите на случайни хора, ей така, тая пък как се е разпуснала. Не ги обвинявам хората, просто казвам, че мога да разпознавам укора в очите им и леко намръщената физиономия.

Защо го пиша всичко това ще ме попитате сега. Защото водя безкрайни разговори с интелигентните си приятели. Които искат да помогнат, обаче го правят по възможно най-безумния начин.

Какво предлагам да не правите

Не ме питайте „Ама ти само салатка ли ще ядеш?“ с едно учудване все едно като съм дебела задължително на всяко сядане трябва да изям 6 кила свински пържоли с пържени картофи, заляти с майонеза. Противно на очакванията, понякога всичко, което искам, е просто една салата.

Не ми казвайте как работи тялото ми. Не го сравнявайте с вашето тяло. Разбирам и оценявам информацията, че с воля можете да си наложите да не ядете сладолед или хляб, разбирам, че е било лесно и елементарно да свалите последните 4 кг, които са ви мъчили.

Разбирам, че сте започнали да ходите на фитнес и това ви е помогнало да свалите последните 2 кг, за да постигнете идеалното за вашия ръст тегло. Аз имам да свалям 80 кг. И уверявам ви, моето свръхтежко тяло категорично функционира (или не функционира) така, както функционира вашето.

Не ми обяснявайте, че всичко е въпрос на желание и воля. В смисъл, не съм дебела, защото ми е било самоцел. И ако беше въпрос на желание и воля, нямаше да го водим този разговор в главата ми.

Наясно съм, че дебелите хора са под огромен риск да се разболеят от диабет, да имат високо кръвно налягане, да получат инсулт, инфаркт или просто да умрат от смърт. Живея с този риск всеки ден, и колкото и да е странно, знам за него. И се страхувам като всеки един нормален човек, че един ден ще се наложи да се сблъскам с тези проблеми. И не, това не променя нито факта, че съм дебела, нито начините да спра да съм дебела стават по-лесни или достъпни за мен.

Защо съм дебела?

Защото за мен храната е живот.
Вие празнувате с шампанско. Аз празнувам с ядене.
Вие тъгувате с плач или викане. Аз тъгувам с ядене.
Вие се справяте със стреса като бягате десетки километри или блъскате във фитнеса. Аз се справям със стреса като ям.
Стресът изисква ужасно много ядене.

Когато нямам храна у дома, изпадам в паника. Ако отворя хладилника и в него няма храна, изпитвам панически ужас, че ще огладнея и няма да има какво да ям. Ами ако се почувствам тъжна? Ами ако се почувствам гладна? КАК ТАКА НЯМА ДА ЯМ?

Да, разбирам, че нещо дълбоко психологически не е наред, но реално съм стигнала до момента, в който, ако ме попитате дали да спра да ям, или да ми отрежете дясната ръка, вероятно за остатъка от живота си ще се науча да пиша и да ям с лявата.

Да, знам, че не го разбирате. Да, знам, че ме съдите. И да, това е по-силно от мен, точно както е алкохолът за алкохолиците или наркотиците за наркозависимите. Което не ви пречи да съдите и тях, де, просто исках да дам един бърз паралел.

Дебела съм, защото не съм намерила механизма да не съм.

Какво може да направите

Ако не ме познавате, моля ви, опитайте се да не ме съдите по моята дебелост. Противно на очакванията съм приятен за разговор човек, умна съм, имам отговорна и интересна работа, имам поносимо чувство за хумор. Мога да ви разкажа много и интересни истории, мога даже понякога да ви дам адекватен съвет.

Ако ходите с мен, не ме карайте да ви се моля да спрем, за да си поема дъх. Като виждате, че ставам червена и почвам да пуфтя като товарен влак, моля ви, спрете за миг. После ще минем още 20 метра. И още 20 метра.

Не ми се сърдете, че не искам да дойда с вас на концерт или на бар. Множеството хора ме карат да се чувствам ужасно некомфортно, усещането, че преча на всички около мен и че им дишам кислорода, ме ужасява.

Не ме съдете.

Светът е ужасно неуютно място за дебелите хора.
Не ми подхвърляйте ехидни забележчици от сорта „Купи ли си много ядене сега?“. Знам, че се опитвате да провокирате чувство за вина. Това, което постигате, е, че се чувствам виновна и, както е обяснено по-горе, аз вината я изяждам. На момента гледам да я натъпча и да я покрия с пластове храна, да я погреба под хиляди калории, които да ме накарат да забравя, че съм дебела.

Докато не огладнея пак.

П.С. Тая дума… дебел. Колко е лесно просто да я подхвърляме наоколо, сякаш това е всичко, което човек представлява.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross