Ясно е, че трябва да се радваме на децата, каквото и да правят, но на Ваня Савкова понякога ѝ се иска да се превърне в малка капчица от разливащия се чай и да изчезне. На спокойствие. Ето защо:
Хора, това майчинството е най-трудното, най-отговорното и дано е най-смисленото нещо на света. Защото, ако не се окаже най-смисленото, честно, ще се наложи да се самовзривя с викове “Децааааааааааа! Децааааааа!”.
Да ви кажа, чувала съм, че има послушни деца. Подслушвала съм разговори, в които баби си говорят как техните внучета са такива. Разбирате ли, като им кажеш “Стойте тук” и те стоят, а не се въртят из стаята като мечки, нажилени от пчели да кажем. Или като ги оставиш на едно място, те не се дерат, не крещят и не късат коланите на количката като Хълк при епичното си преобразяване.
Чувала съм, но не съм виждала. За мен тези разкази са като някаква научна фантастика.
Докато пиша това, едното ми дете гледа възможно най-тъпото детско, но само това е в състояние да го застопори на едно място за повече от седем минути, а другото вади зимните си дрехи и се разхожда с една чанта сякаш е тръгнала на новогодишен пазар в мола.
И това е далеч по-добре от обичайните ни следобеди, в които единият разлива чай по пода и реве, че иска десерт, а другият рови в коша за боклук и размазва кафе по плочките. Ако за миг можех да изляза от картината, да погледна отстрани, сигурно щях да се разсмея, щях да им се възхитя колко са дейни, изобретателни, искащи, амбициозни и смели тези деца. Или поне да кажа, че така е много по-добре, отколкото в случаите, когато са с температура и не им се прави нищо.
С няколко думи – ясно е, че трябва да се радваме на децата, каквото и да правят и да благодарим на Господ, че са здрави. И аз го правя, о, да, правя го, но има моменти, в които ми се иска да изчезна, да се стопя, да се превърна в малка капчица от разливащия се чай, попиващ в килима и размазана утайка кафе, която да изтече в канала. На спокойствие.
Разбира се, когато човек ме срещне, това е изписано на лицето ми, както и на лицата, телата и цялостния външен вид на всяка майка. По тези признаци ще ни познаете и, вярвайте ми, няма да ни завидите.
По какво ще познаете майката на малки деца:
-- 1 Има кръгове около очите с големината на планетата Земя, гледана от много близко разстояние или поне на учебен глобус в кабинет по география.
-- 2 Няма никакви дрехи без петна, без някоя и друга дупка тук-там или пък такива, които да ѝ стават. И не, няма време да отиде на пазар за нови.
-- 3Може да заспи по всяко време и навсякъде, дори тикайки количката, ако някой за две секунди не ѝ иска солета, сок, вода, количка, търкалце, топка, не реве за нещо, не иска да му избърше сопола, да му намести шапката, да му изтрие дупето и т.н. Затова не се учудвайте, ако на някой купон или сватба някоя жена просто заспи на масата. Може и да не е пияна. Може би просто е майка на малки деца.
-- 4 Ако все още има червило или балсам за устни и си спомня как се използват (но не се учудвайте, ако видите майка да си слага балсам за устни на веждите, например), то те ще са с формата на малкото пръстче, което е бъркало в тях и ще миришат на агнешката яхния, заешкото фрикасе, пуешката супа или на нещо друго, с което е хранила детето наскоро.
-- 5 Телефонът ѝ обикновено е покрит с всякакви вещества. По него, при по-щателен анализ или дори с просто око могат да бъдат открити следи от каша, пюре, банани, киви и какво ли още не.
-- 6 Какъвто и разговор да започнете с нея, рано или късно, но по-вероятно рано ще стане дума за децата ѝ. Не че тя не иска да говори на други теми, не че не иска да обсъдите някоя книга, тенденциите в рекламата или SEO оптимизацията, но нейният свят през последните месеци или години е изпълнен с оптимизацията в отглеждането на деца.
-- 7 Не се учудвайте, ако я видите да си говори сама. Или на зададен от ваша страна въпрос, тя ви отговори с нещо като “КВАДРАТТРИЪГЪЛНИККВАДРАТЖЪЛТОЖЪЛТОЖЪЛТО”. Това е безценното наследство от слушане на тези и други полезни думи от някоя образователна играчка на детето.
-- 8 Винаги е нащрек. За падащи деца и предмети, за болнави деца, които кихат и кашлят наоколо. Тя е способна да хване паразит във въздуха и да го тръшне с йоко гери на земята.
-- 9 Може да я видите накуцваща, защото поне 45658690068463 пъти днес е стъпила на част от лего, на играчка от шоколадово яйце или на метална количка, а това боли, приятели, много боли.
-- 10 Освен дрехите с петна, ще я срещнете полу-сресана, полу-изкъпана, с лак на ноктите само на едната ръка или без лак изобщо, нищо чудно космите на веждите или на краката ѝ да не са скубани от момента на раждането на първото ѝ дете, а това може да бъде мноооого дълго време. Но да знаете, че тя се старае, все пак се старае да остане жена или поне човек.
-- 11 Ако случайно успее да се измъкне за сбирка с приятели, то тя ще е толкова ентусиазирана, че на някои от тези приятели може нейният ентусиазъм да им дойде в повече. Спокойно, изтърпете я, жената вероятно не е излизала от месеци, а и не забравяйте, че съвсем скоро може би ще заспи на масата, докато жадно лочи вино и ви обяснява какво удивително място е този свят и колко е хубав градът, заведението, в което сте, изобщо колко е хубаво навън. НАВЪЪЪЪЪЪН!
-- 12 Може да на знае последните новини от света, но пък е добре осведомена за развитието на историята на “Калинката и Черният котарак”, “Мики Маус”, “Бен 10” и много други знайни и незнайни детски филмчета.
Затова, когато срещнете жена, която отговаря на това описание, не я дразнете, не ѝ се карайте, за Бога, само не ѝ давайте съвети за децата, мъжа, семейството и живота като цяло, просто я пуснете да мине покрай вас, без да ѝ се подигравате и присмивате.
И никога, ама никога не произнасяйте думите “Те майките, нали си нямат работа и само се разхождат насам-натам по цял ден.”
Вече добре познавате Маша Павлова, която ни е гостувала с няколко чудесни текста. В Защо майките непрекъснато се чувстват виновни направо ни възмути с признанието си как е започнала да кърми чак на втория ден след раждането. В Ще мрънкам колкото си искам доказа как целият живот на майката минава под знака на всеобхватна саможертва, а Чуждестранни раждания: Анестезиологът влезе и почна да прави йога! е класика в категорията „европейски, комедия, драма“.
Всичко от Маша е тук, а сега нека се потопим в изключително полезния ѝ текст на тема как да развинтим фантазията на децата вместо да им купуваме поредната играчка, интересът към която трае не повече от три дни.
_____________________
Аз съм майка-екстремист. Обичам да ми е трудно, обичам да има предизвикателство, да си правя интересно, с други думи. Сигурно затова наредих 3 деца в рамките на 4 години, които гледам сама от самото начало та чак до 3-годишна възраст.
Не разчитам на баби и роднини, защото ме изнервят. Освен това се ядосвам, когато някой прави нещо против моите принципи – например да даде пържен картоф на 10-месечно бебе или пък да опакова детето с 50 ката дрехи при 20 градуса. Затова помощ – не, благодаря!
Е, когато се налага да изляза без децата, допускам външна намеса, но е сравнително рядко. Сигурно заради мазохизъм реших да използвам многократни пелени и да пера до откат, ама пък я колко пари съм спестила за последните 5 години.
Ако някой си мисли, че съм скръндзава, изобщо няма да тръгна да го опровергавам, защото си е самата истина. Не обичам да хвърлям пари на вятъра. Поради същата причина набавих повечето неща за първото бебе на старо или просто приемах употребявани вече неща от приятели и роднини. На бебето му е все тая дали ще носи бодита Бейби Армани или от Алито, на мен – още повече.
Оказа се, че едно бебе не е чак такъв голям разход. Особено като ти подарят количка, креватче, матрак, повивалник, шезлонг, столче за кола и една камара дрехи и играчки. Направо без пари! Следващите доизносват каквото остане.
Много бързо осъзнах, че дори да не купувам никакви играчки, пак сме затрупани. Това се случва, защото всичките ми деца са родени през лятото, а на рождените дни се струпват повечко подаръци и хората подаряват какво? – Предимно играчки! Това е единият прилив в годината, другият е по Коледа.
И така, с баща им установихме правилото да не купуваме играчки вкъщи, а ако е за повод, да се задоволяваме с книжки или нещо, което така или иначе е належащо.
Работата е там, че всяка играчка, която получат поддържа интереса им максимум 3 дни. Да не говорим за качеството на повечето играчки днес. То са едни шарени пластмаси, едни кичозни лампички, джвъчки, фльонги. Някой път се чупят още на първата игра.
И ти запълват цялото пространство – накъдето се обърнеш, ти маха плюшено мече или настъпваш количка, а още по-неприятно е докато правиш секс, отнякъде да изцвърчи гумено пате.
А и не може да разчиташ само на играчки, за да забавляваш детето, все пак то има нужда и от някакво умствено стимулиране. Телевизор вкъщи няма, казах вече, че сме скръндзи. Така съумяваме да упражним поне някакъв контрол върху времето за гледане и качеството на предаванията. Като се огледам, не усещам децата ми да са по-назад от връстниците си.
Остана питанката „как, тогава, да ги занимаем тези деца, така че хем да им е приятно, хем обогатяващо, хем да не изяжда цялото време на родителя”. Инкрустирах ги в почистването на къщата, доколкото е възможно. Най-голямото помага и в кухнята. Включих занимания с музикални инструменти. Пак оставаше време.
След известно чудене, стигнах до извода, че трябва да ги науча да използват фантазията си.
Така вместо да купувам много нашумялата тогава кухня за деца, реших да им я направя сама. Снабдих се с кашони от близкия супер, малко акрилна боя, малко лепило, телбод, тиксо тук-там, цветна хартия, стари CD-та за котлоните, кори от яйца за хладилника, стара пластмасова купа за мивка и воала – кухнята беше готова.
Естествено, както с всичко друго, за 3 дни ентусиазмът стихна. Но пък остана усещането, че можем да използваме подръчни материали, за да създадем това, което искаме.
И така, скоро децата започнаха да играят на магазин, ресторант, библиотека, болница, училище, използвайки наличното в детската стая, при това без изобщо да ме питат. Понякога искаха да им помагам да изрежем нещо от картон, да направим гараж за коли, къща за кукли или нещо друго.
Научиха, че фантазията им е най-ценното оръжие срещу скуката.
Повечето съвременни родители не можем (или не искаме) да отделим от времето си за децата и залъгваме и тях, и себе си, купувайки много играчки. Смятаме, че така ще получим бленуваното спокойствие, но всъщност се вкарваме в омагьосан кръг. Детето се отегчава много по-бързо и търси нови и нови предмети, а в по-дългосрочен план, се чувства презадоволено от еднообразни неща и дори не успява да им се зарадва истински.
Започва да иска по-големи и по-скъпи играчки, а родителят няма много голям избор освен да го задоволи. А и си мисли, че така прави най-доброто за детето си. Нали и другите правят така. Същевременно го лишава от възможността да развие собствената си фантазия, тъй като всяко нещо, което детето получава, бива употребено по начин, по който се очаква от него.
Нещо повече, често родителите показват на децата си как да използват някоя играчка по „правилен начин”, спирайки всякакви техни опити за креативност.
Привеждам в пример един експеримент, за който прочетох преди време. Провеждащите експеримента разделят определен брой деца в две еднакви групи. Децата от първата група влизат в стая с родител и на детето се връчва играчка, която не е виждало. Родителят понякога се намесва, „помагайки” на детето, ако то не може да разбере как се използва играчката. Децата от втората група влизат в стаята сами и отново играят с невиждани играчки.
Във втората фаза на експеримента, родителите на децата от първата група са помолени да излязат и на децата се дават нови играчки. Оказва се, че децата от първата група, в по-голямата си част, губят бързо интерес от новата играчка, а ако не успеят да открият как тя се използва, я захвърлят.
Децата от втората група проявяват по-голяма упоритост, докато не открият как точно да се възползват от играчката, откриват алтернативни начини за игра с нея и като цяло прекарват повече време преди да им омръзне. Експериментът илюстрира колко вредни можем да сме понякога родителите, в опитите си да „помогнем” на децата.
Надявам се никой родител да не се почувства като „лош” или „провален” заради прочетеното. Мисля, че трябва всеки от нас да подхожда с отговорност към заниманията на своите деца и да мисли в перспектива, защото времето минава изключително бързо и това, което днес ни се струва безобидно, може след време да се окаже труднопоправима грешка.
В крайна сметка, децата искат най-вече нашето внимание и време и това е най-скъпата играчка, която можем да им дадем. А и така един ден няма да ни е яд за пропиления шанс.
Публикуваме този разказ с леки угризения на съвестта, породени от факта, че... не знаем кой е авторът му. Знаем, че някоя майка някъде ни го е пратила, но коя е тя - за нас остава мистерия! Отвъд този криминален казус, текстът си е абсолютно прекрасен и отразява тегоби, с които много от нас, майките на деца в колички, се сблъскват през зимата! Приятно четене! А, и не забравяйте другия култов текст по темата - “Това дете защо е без шапка?!?” или за даването на акъл от непознати.
************************************
“Ама къде сте го помъкнали туй малко дете в ТОВА време?“
Много обичам да ми задават този въпрос, когато падне снегът.
Обикновено замълчавам, но пък понякога, в резултат на очакването на отговор от моя страна и съответния настойчив поглед, просто отговарям сухо “По работа”...
И пак рефренът: “Ама в ТОВА време??”. Все едно ако кажа къде съм го помъкнала, та някой ще ми помогне, ще ме отмени или ще си отстъпят реда, ако сме на опашката...
С първото ми дете доста се дразнех и все държах да отговоря, да обясня, ако станат нахални - да подхвърля хаплив коментар. Сега, 6 години по-късно, опитвам, а понякога и успявам, да не се подразня и просто подминавам.
И какво му е на времето? Зимно. И какво е най-характерно за зимния сезон? Разбира се, ниски температури и сняг. Защо ми задават все един и същи въпрос? И защо е странно да изляза навън в това време? То дори не е странно, а е по-скоро неудобно, най-вече когато вляза там, накъдето съм се запътила.
- заради дъъългите кални и мокри следи, които оставяме аз и моята широка количка по излъсканите плочи, защото, нали разбирате, това не е просто лека двойна следа, оставена от два ефирни дамски ботуша, а едри следи от кубинките ми 40-ти номер с дебел грайфер, пълен с разтапящ се кален сняг. И да не забравя – четири следи от едрите гуми на широката ми количка... нещо като минаващ бронетранспортьор;
- заради задръстването, което правим аз и моята широка количка в тесните пространства в магазини, аптеки и други места с хиляди стелажчета, рафтчета и просто наредени бутилчици и пакети по земята до пътеката, по която опитвам да мина като гъсеница с ремарке, и чиито иначе желани посетители са пазаруващите майки (опс, но ако е удобно - да са без децата);
- заради моята тежка и КАЛНА количка, която седналият наблизо служител с мъка ще повдигне, за да премина по стълбите
- заради мястото, което предполагат, че ще заема в метрото притеснено оглеждащите се пътници, които се гледат един друг и се надцакват кой да стане и всъщност да стане ли на майка с количка, защото, все пак, не е бременна вече, нали!
Всеки път се забавлявам на тази гледка. Прилижавам с количката към вратата на влакчето и повечето хора се втурват да минат пред мен, като че ли след това друг няма да може да се качи и аз ще задръстя целия вагон.
Следва притеснено оглеждане от страна на вече поседналите - “Да стана ли, да не стана ли, ама на майки с колички прави ли се място, не се ли прави??”
После следва спринт ”Пръв съм в асаньора” и опит за решение на уравнението „600 кг максимална маса в асансьора дали е равно на 10 човека с 16 чанти и два куфара??”, а когато асансьорът не тръгне заради свръхтовар, идва ред на играта “Мълчанка”.
Правилата са: мълчаливо споглеждане и побутване, разрешава се и сумтене, а играта губи най-засраменият, който доброволно се отправя към изхода.
Неудобството да съм навън обаче си остава само за мен – защото е трудно, понякога направо невъзможно, да се бута количка по отъпканата пъртина на тротоара; а когато искаш да слезеш от тротоара и да пресечеш, това също се оказва почти невъзможно, заради преспата сняг, избутана от шосето за удобство на шофьорите.
Но за бебе-шофьорките, за пешеходците, за възрастните хора и инвалидите кой да помисли?
От друга страна - те пък какво ще правят навън в това време??
Иначе за двата дни, в които натрупа снежец, все слушам как добре са почистени пътищата и как няма сняг по уличните настилки.
И не се оплаквам, а се ядосвам... но не мога да преценя на кого да се ядосам - на себе си заради упоритостта да изляза в ТОВА време, на някой, който е трябвало, но не е изринал снега от тротоара пред магазина си, на производителите на детски колички, защото не произвеждат котки за гуми на количка или поне вериги, на мястото, където живея, или на избора ми да живея на това място?
И то докато реша на кого съм ядосана, ще вземе да се стопи снегът...
Маша Павлова се е появявала не един и два пъти в Майко Мила!, а цели ТРИ! Дебютът ѝ беше с разказ от серията ни за чуждестранни раждания: Анестезиологът влезе и почна да прави йога!, продължи с размишления за вечното чувство за вина у майките - Защо майките непрекъснато се чувстват виновни?, а последният ѝ разказ е за най-старата от всички професии, а именно – да си майка (вие какво си помислихте!): Майка – професията на всички професии. Днес обаче идва ред на един практичен текст, от който ще разберем в дълбочина тайните на... бебешката количка. Както ни е написала авторката - „пращам ви още един текст, този път с опасност дори да е полезен на някого“. Сигурни сме, че ще е – особено за някоя бременна, която в момента си гризе ноктите и се чуди нейната да има ли зимен кош или да няма зимен кош...
****************************
Не знам за вас, но на мен като ми кажат „бебе”, първата асоциация, която ми изниква, е „количка”. Нали помните онази весела песничка от детството:
„Малко бебе във количка, майка му го гъделичка, бръкна му със пръст в окото, пукна то, горкото”.
Сега, вероятно бебеносещите майки ще побързат да ме опровергаят, но съм сигурна, че и те някога - преди да се запознаят със слинговете, ерго-раниците и прочие носилки, са асоциирали бебето с количката.
Съвсем естествено, когато настъпи онзи луд момент на първа бременност, мнозина от нас започват да мислят за пола на бъдещото бебе, за имена, за дрешки и неминуемо попадат в капана на никнещите като гъби бебешки магазини, които никой не е забелязвал дотогава.
Докато се усетим, сме изкупили всеки умилителен малък чорап или миниатюрно боди с оригинален надпис, а наличието на три различни вида термометри ни се струва крайно наложително.
Със сигурност голяма част от покупките в списъците за бебе с времето се оказват не само ненужни, но и абсолютно неприложими (или с изтекъл срок на годност) и в крайна сметка приключват в кофата.
С количката обаче нещата стоят малко по-иначе. Тя се е доказала като доста полезна вещ и общо взето, няма мърдане – което си трябва, трябва си.
Сред всички останали отклонения, сполитащи бъдещата майка, у някои видове се забелязва неизследвано все още от медицината отклонение по отношение на количките.
И като горда притежателка на упоменатото, реших да ви споделя това-онова по темата.
Първо, трябва да отбележа, че количката е сакрална за една майка. Търсенето и откриването на правилното возило за неродения още малчуган без преувеличение може да се сравни със закупуването на автомобил. Тя е нещо искрено и лично, така че ако свекървата ви предложи количката да е от нея, намерете тактичен начин да вземете парите, но последната дума за избора да е ваша.
Аз бях изчела интернета да се образовам за количките, бях започнала да сънувам колички, а когато срещнех по улиците майка с бебе, веднага се обаждаше рефлексът да назова марката, модела и годината на производство на въпросното возило.
Ето защо останах безкрайно разочарована, когато една позната на мъжа ми ни подари използваната си количка. Нямаше как да откажем, доста спестени пари са това, но пък колко съм псувала след това... А когато забременях за втори път, реших, че няма да повтарям същата грешка, хванах се в ръце и си избрах такава количка, която на мен ми харесва и животът ми рязко пое в правилната посока.
Второ, с този атрибут се очаква да прекараме поне две-три години след раждането, така че количката хем трябва да е здрава, хем да милва окото, хем да е двупосочно удобна, хем да отговаря на куп други критерии, сред които:
ЦЕНАТА! О, боже, колко са скъпи проклетите колички! Направих си експеримент и накарах свой приятел без деца да предположи колко горе-долу струва една бебешка количка.
„Как 220 лв, бе, ти чуваш ли се?!” – помислих си. Порових се из нета и наистина открих колички с подобна цена, дори имаше по-евтини (!), но това бяха възможно най-некачествените и неиздръжливи колички, които съществуват на пазара.
За да се снабдите с нещо прилично, подходящо за новородено, трябва да се бръкнете с поне 500-600 лв, а цените на доказалите се марки започват от 1000 лв и с лекота достигат космически суми. Както е казал народът, всеки се разполага според чергата си. За радост на по-скръндзавите от нас, колички се продават и втора ръка, а на бебетата изобщо не им пука в какво ще ги тътрузите по дупки и павета – с всичко се свиква, в крайна сметка.
МАНЕВРЕНОСТ. Това е качеството на количката да не запецва на всяка по-изпъкнала плочка или шахта и да можете да я возите леко и нежно, като че мажете масло на филия.
Най-често срещаната фраза във връзка с този критерий е „бутането с един пръст”. Не знам какво точно е имал предвид авторът, но аз досега не съм виждала такава количка, а съм виждала немалко, камо ли бутала. Не се хващайте на такива манипулации, особено ако идват от продавач на колички.
За да е маневрена и лесно подвижна една количка, е важно да е с хубави, големи, единични, гумени колела (чуват се добри отзиви за помпащите се), за предпочитане, снабдени с амортисьори и да могат да се откачат лесно с цел почистване. Друг помощник за безпрепятствено бутане е единичната дръжка, която ще ви позволи да държите нещата под контрол само с една ръка, докато в другата се спасявате от прозаичността на всекидневието посредством телефон.
Или, в краен случай, сте разтворили чадър, а може и да сте от онези мазохисти, които водят бебе и батко/кака/куче/шимпанзе едновременно на разходка. Някои модели предлагат телескопична дръжка, която можете да нагласите според ръста и настроението си – уж дреболия, но определено внася удобство.
ТЕГЛОТО е сред най-сериозните критерии при избора на количка. Въобще не го подценявайте и не се заблуждавайте, че няма да има поводи да вдигате количката! Моят опит е, че количката се вдига по-често от очакваното. Това са подлези, градски транспорт, високи тротоари или просто някой магазин с две-три-осем стъпала... Да не говорим пък, ако живеете в сграда без асансьор. Затова, ако количката тежи над 10 кг, а вие не сте шампионка по вдигане на тежести, съветът ми е да се насочите към друг модел. Много полезно също така е да проверите колко място заема количката в сгънато състояние и дали се побира в багажника на автомобила ви.
ЛЕГНАЛО ПОЛОЖЕНИЕ. Важно е най-вече за току-що появилите се на бял свят бебета, но и за другите е плюс, особено ако обичат да си поспиват навън, докато ги возите като царчéта насам-натам. Аз лично избягвам кошовете за новородено (още „зимни”), които твърде бързо умаляват, а освен това тежат допълнително.
ЕКСТРИ. В този критерий пъхам големия кош за багаж, който ще ви позволи да се натоварите като камила, връщайки се от кварталния парк и отбивайки се мимоходом през близкия супермаркет. Друг плюс е голямата козирка - най-добре направо да покрива изцяло бебето и да е шумоизолирана, но такава, уви, още не е измислена - какво чакат, за Бога?!
Повечето модели днес включват дъждобран и комарник, така че търсете си ги. Всъщност, количеството детайли, които могат да бъдат добавени на една количка, е невъобразимо за човешкия ум – в това число спадат поставка за чаша за кафе, чадърче против слънце, закачалка за играчка, джобче за биберон, кукичка за дамската чанта на майката, компас (защото е жизненоважно да знаем накъде е север), ветропоказател, рутер за безжичен интернет, кабелна телевизия и бензинова колонка тип Пенка.
Почти пропуснах да спомена, че някои колички имат опцията да се въртят на 360 градуса и да подготвят отрано невръстния наследник за кожения шефски стол. Абе, друго си е да може да го гледаш ,докато го возиш, то да ти се пули идиотски насреща, а когато се наложи, да го погъделичкаш или да му бръкнеш с пръст в окото!
Понякога е нужно нещо съвсем просто, за да може животът ни да стане по-лесен и щастлив. Подкрепа, жест, помощ в трудна ситуация или... нов инвалиден стол.
Трудно е да си представиш, че една нова инвалидна количка може да донесе толкова щастие и радост за едно дете и неговата майка. Когато житейските ни проблемите не включват тежки физически увреждания, няма как да знаем колко усилия и воля са необходими на една жена да гледа дъщеря си и да ѝ осигурява що-годе нормален и пълноценен живот, който за останалите хора е даденост.
Да излезеш на разходка, да се придвижваш с лекота, да се виждаш и общуваш с хора, да избираш къде и как да ходиш, за да ти е удобно и приятно – за повечето от нас това е съвършено естествено, лесно и почти безплатно.
За Антоанета Василева и дъщеря ѝ Мария обаче финансовото изражение на това удобство е напълно непосилно. Защото Мария е дете с увреждане, а цената на инвалидната количка, необходима ѝ, за да се чувства тя удобно и приятно навън, както ние се чувстваме в удобни обувки, е толкова висока, че за семейството тази количка доскоро беше само мечта.
За щастие, както казахме в началото, радостта е най-голяма, когато в труден момент се появи неочаквана помощ. В случая на Антоанета помощта дойде от Българската асоциация на застрахователните брокери (БАЗБ), които взеха присърце проблема на Мими и нейната майка и осигуриха средства за незабавно закупуване на инвалидна количка Рейсър +, размер 4.
Така желанието на БАЗБ да бъдат социално отговорни и да направят нещо добро за човек в нужда намери най-добрия получател - малката Мими и майка ѝ Антоанета.
Сами можете да видите от снимките колко радост донесе това на детето и неговата майка – сега излизането навън и разходките за Мими ще са много по-пълноценни и приятни, а майка ѝ ще е спокойна, че детето ѝ се чувства комфортно - нещо, което всяка от нас иска за детето си.
Благодарим от сърце на БАЗБ за светкавичната реакция и за това, че се обединиха и дариха удобство, комфорт и сигурност на едно дете с увреждания, и радост за една майка, която се грижи по 24 часа в денонощието за детето си.
Ние, от Оле Мале, вярваме, че емпатията, разбирането и добротата към хората в нужда са в основата на всяко развито общество, каквито са и добрите практики от страна на социално отговорните бизнеси.
Убедени сме, че подобни случаи на подаване на ръка ще зачестяват, а ние само можем да се радваме, че участваме в популяризирането на такива каузи и техните решения.
Благодарим от сърце на всички хора в БАЗБ и пожелаваме на Мими и майка ѝ Антоанета много и приятни поводи за разходи и излизане навън!
Михаела Георгиева е майка на почти двегодишно момиченце, която ще ни разкаже какво е да пътуваш сама с дете в самолет и да клечиш по летища, особено на летището във Виена. Там Михаела прекарва три часа, достойни за пълнометражен филм, но тя хубаво го е синтезирала в този текст, който сега ви поднасяме и ви заклеваме да прочетете - особено ако ви предстои да пътувате с деца! Be afraid! Be very afraid!! А след това си припомнете, че сме публикували и Трикове за по-лесно пътуване с деца (двупосочно)
*************************
Предстои ми пътуване до София с 21-месечната ми дъщеря: за втори път ще летим само двете.
Първият път тя беше почти на годинка, не ходеше, носех си я в раничката и единствената запомняща се случка беше скандалът, който вдигнах на един господин, който, незнайно защо, се беше залостил в продължение на половин час в тоалетната за майки с бебета, точно когато трябваше да сменя пълния памперс на дъщеря ми и, разбира се, в момента, когато извикаха пътниците на нашия полет за качване.
И така, мисля си аз, няма как да е по-различно този път – ще се справя. Да, обаче, има моменти, в които Вселената решава да си направи експеримент и да забърка всички статистически невъзможни вероятности в едно тържество на невероятните случайности.
Три дни преди пътуването съм болна като куче и на антибиотик. В деня на полета се събуждам с усещането за дупка в стомаха, гади ми се и въобще замислям се сериозно дали да не зарежа всичко и да се върна вкъщи, където да легна и да не се помръдна поне три дни.
В главата ми се върти в 3D сцената как припадам и как ми оказват първа помощ. Въпросът, който ме гложди обаче, е къде е по-добре да се припадне: преди качването в самолета или по време на полет? Е, ето сега имам шанс да тествам емпирично тази несъвсем дооформена хипотеза.
Стискам количката, поемам дълбок дъх и се устремявам към контролата за сигурност. Там на въпроса дали съм извадила всички предмети с течности ме заглождва мисълта за едни капки за нос, които пъхнах в багажа в последния момент, но не се сещам къде точно. Успявам да прикрия колебанието си и, слава Богу, рентгенът не хваща подлите капки, и преминаваме благополучно.
Вече сме в самолета: след като надлежно сложих пликчето за повръщане най-отгоре, с облекчение установявам, че гаденето е отминало. До мен седи младеж на не повече от 30, който не отговаря на моя поздрав, но след известно време, ей така, изведнъж, започва да се закача с дъщеря ми. Аз съм свикнала на обичайните въпроси за бебето, но този ме хваща неподготвена: не проявява ни най-малък интерес към името, възрастта, дали ходи на ясла и прочее. Само я гъделичка от време на време по крачетата и ръчичките, и услужливо ми задържа чашата с вода, докато аз жонглирам с бебето и сандвича, който ни раздадоха.
Това поведение ми е много съмнително: аз задавам няколко разследващи въпроса с цел да установя какво точно да си мисля за моя спътник – нямал деца, но обичал децата. Хммм, в ума ми изплуват две опции: социално неловък тип или човек с лоши помисли относно деца.
Най-сетне кацаме във Виена. Моят спътник предлага да ми помогне при слизането и аз се съгласявам, мислейки си, че той ще вземе поне една от трите чанти, които мъкна.
Но не би - човекът взима дъщеря ми и се запътва към изхода.
Единственото, което ме възпира да се провикна “спрете този човек – отвлича бебето” е фактът, че долу ни чака автобус до терминала и няма къде да избяга. Догонвам го, взимам си бебето обратно и съм почти убедена, че трябва да докладвам на Европол за този съмнителен господин.
Запътвам се към опашката на самолета, където разтоварват количката и другия ръчен багаж, който не се побира в кабината. Устремът ми е спрян от служителка на летището във Виена, която с леден глас ми обяснява, че ще си получа количката в София. Изпадам в паника и ѝ показвам трите чанти и бебето и настоявам, че са ми казали да си взема количката при кацане. Освен това имаме близо 3 часа до следващия полет!
Без успех: политиката на летище Виена е да не разтоварва колички, имало под наем на терминала. В последен опит да я разоблича настоявам да видя дали на етикета наистина пише София и виждам как тя преценява каква е вероятността да грабна количката, да метна бебето с все трите чанти и да пробягам разстоянието до терминала, където да поискам убежище и се позова на чл. 5 от Хартата за родители, пътуващи соло.
Единствено болката в стомаха ме спира да прибягам до този сценарий и примирено се отправям към терминала.
Пристигаме на гишето за проверка на документите, където дъщеря ми се опитва да премине нелегално границата, докато аз ровя едновременно и в трите чанти, за да намеря писмото от баща ѝ и убедя австрийския полицай, че не я отвличам. Чувствам се като многоръкия Шива, но в режим на остеритет – с две ръце трябва да поема 3 чанти, 2 паспорта, 3 документа и едно дете, което прави пети пореден опит да премине зад линията на това стъклено гише и потъне в дебрите на терминала.
Запотена, изтерзана, викаща на горкото дете и проклинаща на глас политиката на виенското летище относно количките, се отправям към гишето за информация, откъдето се наемат колички.
Лош късмет – не са им останали никакви. Препращат ме към съседно гише, където също нищо не е останало. Единственото положително в ситуацията е, че покрай тътренето ни от гише на гише е минал около час от престоя ни. Намирам свободен кът с една осмоъгълна структура, наподобяваща басейн – явно предназначен за деца. Отдъхвам си – най-сетне някой е помислил за изтерзаните родители без колички на виенското летище и им е предоставил място, където да оставят децата да щъкат свободно в сигурно и оградено пространство.
Облекчението ми трая 2 минути и половина – толкова бяха необходими на дъщеря ми да открие, че може да се покатери, прекрачи оградата и избяга на свобода. И ето ме мен, като Рамбо в “Първа кръв” - моментално претеглям в ума си капаните на виенското летище и каква трябва да е следващата ми стъпка: грабвам само чантата с документите и парите, зарязвам останалите две и с подскоци настигам дъщеря ми, която вече е в магазина на Версаче и две мазни ръчички са на милиметри от най-новата рокля в колекцията, гордо изложена на манекен на първа линия.
Обзема ме тих ужас, но не мога да преценя дали заради осезаемата възможност манекенът да се стовари върху бебето или заради вероятността да се наложи да заплащам роклята.
Отдалечаваме се на безопасно разстояние от шопинг зоната, но дъщеря ми е оценила комичността на ситуацията да я гоня по летището и продължава да търси начини да се отскубне от мен и с кикот да изчезне зад някоя стъклена врата или коридор, където започва игра на криеница: тя се спотайва като мишка и не отговаря на моите викове да се покаже, а аз се заклевам, че на връщане ще си нося термален бинокъл в чантата с памперсите.
По уредбата за Н-ти път звучи предупреждението да не се оставя багаж без надзор и че глоба от 35 евро грози нарушителите. Вече подготвям наум защитна пледоария в случай, че някой докладва моите две безнадзорни чанти - как това е най-некомфортното летище за родители, особено тези, които пътуват сами с децата си!
И изобщо да не ми хвалят "шопинг и дайнинг" възможностите на летището. Не ща Версаче, не ща Старбъкс, даже и Моцарт Кугел не ща! Ето, пушачите си имат аквариум с висока концентрация на никотин, която им държи поне за един презокеански полет. И аз искам подобен аквариум за родители с деца – направо един паноптикум да ни подготвят, първа ще съм там!
Междувременно дъщеря ми е открила ескалатора – тези, хоризонталните, които се движат с десет стотни от секундата по-бързо, отколкото ако си на собствен ход.
Препускането по летището най-сетне придобива цел и посока: през следващите 45 минути преминаваме по ескалатора отново и отново - безспир и без колебание.
Крачкомерът ми прегрява, преизпълнила съм на 300% плана за деня: напът съм да достигна ново ниво на атлетически умения и се замислям дали да не предложа нова спортна инициатива само за родители: нещо като "Iron Parent – airport edition"!
До полета ни остава половин час – време е за тоалетната. Повечето родители сигурно знаят, че тоалетните за деца са също и тоалетни за хора с физически увреждания. Дотук добре, само че във Виена тези тоалетни са автоматизирани. Сиреч, няма резе или ключ, а бутон, който затваря вратата, отделен бутон, който я заключва и трети бутон, който я отключва.
Представете си неустоимото привличане, което всички бутони крият за малките детски ръчички; добавете и липсата на количка или друго ограничително средство, което да увеличи разстоянието между вашето дете и тези бутони поне за минута, която на вас, като на един трениран родител, ви е предостатъчна, за да ползвате тоалетната.
Имайте също предвид, че вратата се отваря тежко и тържествено и в пряка видимост към ескалатора, който е като един конвейер, доставящ делегати за поне едно мини-ООН.
Ето сега може да разберете моята дилема: да приема ли съвсем реалната възможност една тържествено отваряща се врата да разкрие голия ми задник (със сигурност и за това има глоба от 35, че и повече евро!) или напук на родителския ми инстинкт да използвам колана на дънките си, за да вържа временно малката изследователка за тръбата на мивката.
Най-сетне сме в самолета: трите чанти са напъхани в три различни багажни отделения, бебето стои кротко в скута ми и все още не си е прищипала пръстите на колана, торбичката за повръщане очаква прилежно да влезе в употреба, макар че, както сигурно е станало ясно, тя има по-скоро символна роля на потушител на моите обсесивно-компулсивни изблици. През място от нас стои мой сънародник, който учтиво поздравява и за голямо мое облекчение не проявява ни най-малък интерес към мен или бебето, нито пък раздразнение от това, че дъщеря ми прекарва почти целия полет до София в методично отваряне и затваряне на люка на прозореца.
Кацаме в София – и мисълта, че това изморително пътуване най-сетне привършва, ми дава прилив на енергия! Минути ме делят от моите мили родители, с които сборно най-сетне ще достигнем необходимия брой ръце за пренасянето на всички багажи и едно много немирно малко дете. Подавам паспортите за проверка и в този момент до мен изниква полицай, който взима документите ни и любезно ми казва да го последвам.
Първата ми мисъл е, че това е допълнителна проверка, за да разсеят всякакви съмнения, че отвличам (или в случая, "довличам") детето в София. Не е това – заподозряна съм, но не за отвличане. Едва сега се сещам, че когато аз и поне 1/3 от пътниците на самолета преминахме вратата, за да влезем в терминала, се задейства алармата за сигурност. Та в момента въпросният полицай и колегите му, с които разменят оперативна информация по телефоните си, се опитват да издирят всички заподозрени, които във въпросния момент са преминавали през вратата.
Питам полицая какво точно кара алармата да се активира и отговорът ме смущава дълбоко:
Радиация!
Веднага в мозъка ми изниква подозрението, че онези прословути коларголови капки, за които смътно си спомням, че пъхнах някъде в последната минута, са активирали системата за сигурност. Този ужасен кафяв цвят със сигурност се дължи на някаква радиация!!
Честно казано, моето притеснение в момента е, че въобще нямам идея къде са въпросните капки и колко ще е ужасно, ако извадят всички партакеши от всичките три чанти. Стигаме до вратата и полицаят ме кани да преминем отново – аз пристъпвам неуверено и за голямо мое облекчение алармата не се задейства. Отдъхвам си, полицаят се извинява за неудобството и веднага праща заръки на колегата си, да намери и спре “онази, другата жена с якето”. Запътваме се към изхода и почти съм се примирила, че сега ще получа количката ни, счупена на две и омазана с керосин, докато куфарът ни все още си седи в някой хангар на Виена.
Но, о, чудо – куфарът и количката ни излизат най-напред от багажното и невредими; дъщеря ми цвърчи от удоволствие, че количката ѝ най-сетне се е завърнала от своята одисея. Напрягам мускули, за да избутам едновременно един 25-кг куфар и количката с трите чанти плюс бебето – последни метри до финалната права...
Пристигнахме - ураааа!
И така, мили родители, ако ви предстои да пътувате сами с децата си:
1. Наспете се добре преди това, заредете се с високопротеинови десертчета за енергия, вода не ви трябва – в краен случай, пийте вода само десет минути преди кацане и ако имате поне час до следващия полет.
2. Не преминавайте транзит през летище Виена. Ако все пак летите оттам, носете си раница, слинг или която и да е друга допустима джаджа, която би могла при нужда (разбирай, неминуемо) да послужи като временна усмирителна риза за отрочето ви
3. Ако някой спътник ви предложи помощ с детето, непременно уточнете, че имате нужда от помощ с пренасянето на багажа, не на детето ви
4. Ако все пак е възможно някой да пътува с вас – дядо ви, съседката от долния етаж, пети братовчед по майчина линия, приемете помощта с отворени обятия – направо им купете билети и инструктирайте как успешно да удържат детето ви да не разкопчава колана си и тича по пътеката на самолета при излитане или кацане
5. Не се опитвайте да пренасяте плутоний през летище София. Не е 100% сигурно, но може да ви хванат в момента, в който тътрите куфара към изхода.
6. И накрая, въоръжете се с търпение и не се нервирайте, когато някой ви пожелае “приятно пътуване”.
Помните ли Пътник О' Свиден - тази прекрасна душа от мъжки пол, която от време на време ни разтопява и разсмива с разкошните си прозрения от света на бащинството? Няма как да не го помните, но ако съвършено случайно никога не сте се сблъсквали с него, веднагически наваксвайте със следните текстове: За някои видове майки, Четирима мъже в родилното, Бременността е като казармата – като минат години, става хубава и “Как се справяте със секса?”. Днес нашият Пътник О'Свиден е в Майко Мила! с един текст, който ще ви разсмее и умили, защото от него ще разберете какво му е на един мъж да разбере, че е татко.
*********************************
- Пичове, ще ставам баща.
- Браво! Кога?
- Какво кога?
- Ще ставаш баща. Кога е терминът?
- Че терминът какво общо има?
Кога ставаш баща? Двете черти и безумната математика (кога ѝ е дошъл за последно, извади три дена, раздели на две тръби и един басейн, умножи по циклите на луната, вържи червен конец на дойна крава във вторник, добави мая, за да бухне добре, и накрая изчисли девет месеца след онази нощ, когато беше пиян и едно главоболие не успя да те спре) са едно добро начало.
Те дават доста бегла представа кога приблизително любимата ти ще стане майка. Нищо повече. Последващите хормонални вихрушки, търсенето на диня в три сутринта през октомври, спешното обаждане, което те вади от важна среща, за да чуеш “Скучно ми беше и излъгах секретарката”, онова незабравимо “яде ми се сладолед” в януарско утро, заради което ринеш два часа сняг от колата, разбиращите погледи на продавачките...
Всичко това те подготвя за времето, когато у дома ще имаш МАЙКА.
Във времето, когато природата пренамества чакри и хормони в тялото на любимата, тя цъфти и става все по-красива с всеки изминал ден, а кожата ѝ се опъва под напора на живота, целият свят се изрежда да ти обяснява колко е хубаво да станеш баща.
Но не ти казва най-важното. Кога.
Раждането, паниката, задължителните промени и неизбежният стрес са само една малка стъпка към превръщането ти в баща. Първо трябва да вземеш изпита за подържащ персонал. Да откриеш търпението. Да си там, когато се леят сълзите, да намираш успокоителни думи, които никога няма да помагат.
Да се запознаеш със следродилната депресия, с депресията след депресията и депресията, последваща тази депресия.
Да си там.
Вторият изпит е да откриеш разбирането. Да срещаш всекидневно нелогични ситуации, да изпълняваш абсолютно безмислени желания, да решаваш спешни казуси за след две години и да отговаряш мъдро на въпроси като: “Ама нали вече родих, ко прай това шкембе тука?” и “Кога пак ще стана 46 кила, две седмици минаха, докога трябва да чакам?”.
Да не се нервиш, когато ти обясняват как петкилограмова тонколона има “дълги пръстчета, ще стане пианист”, да слушаш с разбиране, че “има красивата структура на нашия род, само тез, големите уши и космите по гърба, са от теб”.
Да се научиш да не спориш, когато те заковат с “това синьо не му отива на очите” и “как можа да купиш червени бодита, ние нямаме пасващи панталони, с какво да го облека сега?”, дори и да си наясно, че “го” обличате, само за да го завиете в двеста и единадесет пелени, чаршафи и одеалца и да излезете за половин час с количката.
Да си наясно, че каквото и да правиш, както и да си скъсваш гъза, ще чуваш “лесно ти е на теб” и “никой не ми помага”. Да си там и да чакаш да мине.
И тогава идва един момент. Секунда. Ако си все още там да го преживееш, ако си минал през тестовете, ако си устоял на напора, ако си развил търпението и разбирането, ако, ако, ако.
Един поглед е. И една усмивка. Към теб. Онази секунда, в която “то” поглежда ТЕБ, усмихва се НА ТЕБ и се намирате. Един поглед, пълен с двупосочни обещания.
Разбираш, че вече не си сам. Разбираш, че с кеф ще гониш чудовища изпод леглото, смело ще влизаш в тъмната баня, за да светнеш, и с чутовна сила ще вдигаш целия кош с играчки. Моментът на осъзнаване, че битката не е само твоя.
Нетърпението да прочетеш с граничещ с оргазъм тон как вълкът изяжда майката на майката. Да крещиш “защо са ти толкова големи зъбите (ма, ТЪЩО, наум)?”.
И да знаеш, че вече въпросите на любимата “кога най-накрая ще пораснеш?” и “не ти ли омръзна да си такова дете?” губят смисъл и не трябва да стискаш зъби, за да премълчиш.
Започнеш ли да чакаш с нетърпение момента, когато леглото пак ще е кораб в буря, пространството под масата пак ще бъде палатката, пред която реват вълци и лъвове, а всяка дръжка на метла е магически меч за борба с дракони, ще знаеш. И ще го искаш.
Тате.
Помните ли разказа „Не пипай бебето!“, който описваше дискомфорта у една майка, на която ѝ е писнало непознати хора да пипат бебето ѝ, да го щипят по бузите и да ѝ задават нетактични въпроси относно развитието му. Днес на дневен ред е един подобен текст, този път свързан с личното пространство И на майката. Надежда Илчева е майка интроверт и с разказа си иска да каже на хората: „Моля ви, престанете да се врете там, където не ви е работа!“ Да, представете си, на този свят има хора, които са отишли в градинката с детето си, за да си помълчат на чист въздух, да помислят върху нещо, което ги тревожи или просто да си поседят, без някой да се опитва да ги заговаря за времето, памперсите и глутена в пюретата. Прочетете какво е да си майка интроверт, току-виж и вие се откриете в описанието (ние на моменти също доста се припознахме!).
Изречението, започващо с енергичен поздрав към непознати, си е ирония само по себе си.
Аз съм интроверт. Не съм от онези свити, срамежливи същества, които гледат от някой ъгъл. Ако човек не ме познава много добре, ще си каже обратното – аз съм общителна, забавна, мога да намеря общ език с всеки. Стига да искам.
Харесвам уединението, което ми дава възможност да наблюдавам околните и да си разсъждавам за разни мои неща. Не обичам да ми влизат в личното пространство, да ми задават въпроси колкото да се поддържа някакъв разговор. Аз самата не го правя. Дори не питам „Как си?“, ако наистина не ме интересува.
Когато забременях, не си давах ясна сметка, че занапред ще се сблъсквам с доста неща, които ще ме „изваждат от зоната ми на комфорт“ (както е модерно да се казва напоследък). Само знаех, че няма да се заговарям с непознати майки/баби/ лели/ татковци по градинките.
Винаги ми е било странно – отиваш при някой напълно непознат човечец и почвате:
Добре, де, ами ако този човек го измъчва нещо – зъб, кофти връзка, безсънна нощ? Замисляли сте се? Или просто е извел детето на въздух, за да може да си поседи, без никой да го закача?
Да не говорим, че винаги ми е било странно това говорене в множествено число.
Майката, както и детето, са самостоятелни биологични единици и би трябвало да се възприемат и действат като такива (дори в периода докъм 2-годишна възраст, когато детето не е самостоятелно и разчита на майка си за почти всичко).
Когато бременността започна да ми личи, си дадох сметка, че
Постоянно се намираше някой, който да ме пита „ама да не си бременна?“ (не, просто съм дебела в коремната област!), „ще се жениш ли сега?“, „какво чакаш?“ (очевидно ДЕТЕ) и т.н.
Но най-любимото ми оставаше онзи странен порив у хората да се опитват да ми пипат корема. Вижда ме някоя позната на улица и оооп – веднага се пресяга към корема ми. Откачах!!! Винаги се дърпах леко назад, за да покажа, че не ми е приятно. Понякога пресягането към корема беше съпроводено с въпроса: „Може лиии?“, на който аз отговарях „Не.“ (позволявала съм да слагат ръка на корема ми само няколко човека, които съм чувствала по-близки, изключвам семейството ми).
След като родих, моята интровертна природа беше поставена на още по-голямо изпитание.
„Е, нормално е“, ще си кажат повечето хора, все пак всички се умиляваме от новородени и малки деца.
Да, нормално е да се усмихнеш на улица на някое бебе и майка му, да я заговориш за някакви общи неща относно детето. Но НЕ е нормално да се опиташ да се навреш (буквално) в количката при спящо бебе или да започнеш да го пипаш по ръчичките, да разпитваш майката как и защо (не) го кърми, ходи ли, говори ли и какво ли още не.
Един от „любимите“ ми моменти е щателният оглед на майка и бебе, за да си отговорим на почти Хамлетовия въпрос „На кого прилича“.
Майко мила, какъв ДНК експерт трябва да си, за да разбереш на кого прилича едномесечно неоформено създание???
За да избегна изпадането в подобни ситуации, които често приключват с моето мълчание (или ако хората са по-недосетливи/нетактични – с някой саркастичен отговор), правя дълги разходки с малкия, като избягвам да сядам на места, където има твърде много любопитни хора.
Намирам си закътани пейки в парка или кварталните градинки, и обикновенно сядам там, когато малкият заспи в количката и
Не си мислете, че с детето ми водим живот на отшелници. Водя го по паркове, люлея го на бебешките люлки, понякога си разменям някоя и друга приказка с друга майка. Имам познати с деца, понякога излизам с тях и хлапетата им.
Нямам за цел да отглеждам детето си в „социален вакуум“ или да го затворя вкъщи.
Още не сме свършили, скрол надолу
Наясно съм, че когато проходи и проговори, ще се наложи да прекарвам повече време сред компанията на други родители. Сигурно и ще се сприятели с някои от тях.
Повечето ми близки ми казваха: „
Ще видиш, като родиш, как ще се променят нещата. Ще станеш по-социална... ама ти трябва и заради детето“.
Да не ви разказвам колко ги обичам тия умозаключения „заради детето“...
Разберете ме правилно – аз не страня умишлено от другите и не осъждам тези, които използват „папкахме, нанкахме, пишкахме“ и т.н.
Светът е цветен и широк и всеки е свободен да действа, да чувства и възпитава детето си, както намери за добре. За себе си знам, че няма да се опитвам да възпитавам сина си да прави или не прави нещо, „защото така всички правят“ или защото „какво ще си кажат хората?“.
Те, хората, както вече съм установила, ако имат да си кажат – ще си го кажат.
Детски психолози, психиатри и други експерти непрекъснато предупреждават за десетките неща, които не трябва да правим или казваме на децата си, ако искаме те да израснат щастливи, уверени и с добро самочувствие.
Помните ли топлото гъделичкащо чувство, което изпълни сърцето ви при новината, че ще имате деца? Вълнението и нетърпението от предстоящото житейско събитие да сте родител?
Едва ли в тези радостни моменти сте си представяли какви откачени и неуместни неща НЕМИНУЕМО ще кажете някой ден на децата си!
Ето, да вземем пазаруването. Ходенето в магазина с деца на възраст под 10 години може спокойно да бъде наречено „Пътуващия цирк“ - всяка майка на повече от нула деца го знае много добре!
Близка приятелка на Майко Мила, чието име ще запазим в анонимност, ни разказа следната прекрасна случка по този повод:
“Веднъж казах, че ще ги разменя с брат му за палто от чинчила. В началото се стреснаха, но после това се превърна в своеобразна шега между нас. Получавала съм доста критични погледи и шушукания от непознати, които не знаят, че това е шега (макар и неуместна). Миналата година бяхме в един супермаркет и големият ми син не спираше да мрънка за някакви бонбони. В един момент ми писна и му казах, че ако още веднъж поиска да купя бонбоните, още утре го разменям за палто!
Тогава той ме погледна съвсем сериозно и каза:
„Ако продължаваш да не ми купуваш бонбони и да ме държиш гладен, няма да ти дадат хубаво палто за мен.“
Не е ясно какво точно става, докато пазаруваме в компанията на децата си, но то наистина изкарва най-лошото У ВСИЧКИ.
В момента, в който влезнем в какъвто и да е магазин, особено ако там се продават играчки, един много зъл, гладен и недоспал демон се вселява в иначе миловидното и добре възпитано ваше детенце. Вероятно не е далече денят, в който някой човечец в магазина ще се скрие зад фризера с грах и ще набере тайно социалните, след като ни е чул как крещим на децата да внимават, защото ще срутят нещо от рафта, а вероятно и целия рафт И ТОГАВАААА...!!!
Е, в интерес на истината трябва да отбележим, че на всеки родител все някога се е случвало да бъде „онзи татко или майка с бясното дете“. Заклещени между другарския съд на останалите клиенти, особено ако са и родители, и желанието да опазим децата си живи сред десетките рафтове, понякога ние самите звучим като пълни психопати и казваме безумни неща на хлапетата.
Майко Мила събра в един списък някои от най-идиотските неща, които ние и други родители сме казвали на децата си – не само по време на пазаруване, а изобщо! Разбира се, ние се радваме на тези моменти. Помним всяко „Обичам те“ и всяко „Ти си най-добрата майка на света!", но помним и милионите предупреждения „Не си слагай паста за зъби в ушите“ и “Не ближи опаковките от кофата за боклук!!“ и затова сега ще почетем именно тези реплики.
И така, ето какво дуднат родителите на децата си с цел да ги опазят живи и да ги научат да се държат прилично:
Спри да си ближеш ръцете!
Това е чаша! Остави я веднага! Ще я счупиш и ще се порежеш, и после ще ти изтече кръвта. Нали не искаш да ти изтече кръвта? Ако не оставиш чашата, ще стане точно това!
В кой момент реши да се изпишкаш на входа???
Излизай изпод рафта. Веднага излизай! Там се крият тролове! Казвам го за твое добро, излизай оттам!
Бельото не е по желание. Да си с гащи е задължително!
Не пишкаме по приятелите си!
Ако не спреш да удряш сестра си, заклевам се, ще ти залепя ръцете за джобовете! Ще ти се съсипе якето и това ще е само по твоя вина! Не заради мене!
Пазарската количка е остров. Искам през цялото време с едната ръка да я държиш и ако я пуснеш, ще паднеш в морето и ще се удавиш. Дръж се за количката или това е краят!
Не си кръщавай акитата с имена, просто пусни водата, след като си акал.
Знам, че обичаш рибката, но недей повече да я вадиш от аквариума и да я гушкаш.
Спри да си дърпаш зърната! Ако продължаваш да ги дърпаш, зърната ти ще се отлепят и ще паднат!
Не! Няма да ти го купя! Защо искаш да ти купя нещо, което дори не е за теб? Това е за стари хора! Няма да ти стане, докато не станеш поне на 60 години, затова стига рева!
Пишката ти не е играчка. Остави я на мира, иначе ще я повредиш.
„Мама“ вече е лоша дума. Ако я кажеш още веднъж, ще съжаляваш!
Мислиш ли, че отговорът ми се е променил през последните 5 секунди, откакто ме попита?
Не ми казвай да се успокоя! Твоя работа беше да гледаш брат си! Ти беше отговорен! Сега не можем да го намерим, защото ти реши да играеш на телефона точно в този момент! Сигурно е отвлечен от някой перверзник и е на половината път за летището, а ти през това време си минаваше нивото на тъпата игра! Дай телефона!
Ако продължаваш да си тъпчеш Лего-та в носа, няма да ти стигнат частите да си завършиш конструкцията.
А ти на какво мислеше, че има вкус подметката?
Няма нищо, случва се. Дори и аз се напишквам, когато кихам.
Изкара ми акъла! Ако пак избягаш така, заклевам се, ще те оставя да живееш в магазина!
Не готвя зеленчуци защото те мразя, а защото те обичам.
Качвай се в колата. Качвай.Се.В.Колата. КАЧВАЙ СЕ В КОЛАТА!!=""++%%
Искаш ли да знаеш какво ще стане, когато преброя до три?
Извади храната от джоба си!
Никой не може да е гладен непрекъснато. Днес яде поне 18 пъти! Не може да си пак гладен!
Обичам те, но се махни.
Ако си стоиш в стаята си цялата нощ и не излизаш, ще ти купя каквото искаш.
Трябва да търсиш къде си си оставил обувките. С крясъци „НЕ МОГА ДА СИ НАМЕРЯ ОБУВКИТЕ!“ те няма да се появят.
Добрите момичета не си показват дупетата. Свали си полата.
Помолих те да говориш тихо. Крещенето не е тихо говорене.
Лягаме да спим всяка вечер. Не мога да разбера защо това те изненадва. Легнахме си снощи, предната нощ - също, и по-предната - също. Това не е нещо ново. Довечера пак ще лягаме да спим.
Полина Костова е стара познайница на Майко Мила - може би сте чели текстовете ѝ Кърмене, amore mio и Водете децата на гости - там ядат всичко! Днес Полина ни е написала нещо като справочник за ужасни въпроси, които нетактични хора задават на клети майки и ги карат - клетите майки - да искат да се проснат на улицата и да плачат го́рко. Ето я нейната класация и ако таман сте се наточили да зададете такъв въпрос на някоя майка, моля ви, СПРЕТЕ!
****************************
След като се преселих в света на вечната следродилна депресия и нисък праг на търпимост, водещ до честа и неадекватна истерия, открих, че има адски много хора и въпроси, които искам да избегна. Но, както често се случва, не мога. За пръв път се сблъсках с явлението “общуване със странни хора по принуда на обществени места, като детски площадки, широки оградени пространства, магазини и понякога - вкъщи”.
Повтарящото се всекидневие и голямата умора ме превърнаха в леко саркастична, рошава, неадекватна, бягаща насам-натам в потрес или просто за да се скрия от децата, майка. Днес старателно избягвам следните въпроси:
Как мина денят ти? (най-често от мъжа ми)
Ами, как да е минал, любов моя. Ето, седя си тук, щастлива и гола, с обръснати крака, четох Шекспир на глас, сготвих суфле от гъши дроб, изчистих и сега разсъждавам върху екзистенциализма на Кафка. Най-често отговорът е фалцетен, но все пак се долавя желание да не премине в истерия, и даже понякога с тих плач в шепи “Как така какво правих?! СЪЩОТО КАТО ВЧЕРА. Искам да умра!”
Тук понякога припадам или си сипвам вино, открила поредната причина за това.
Какво има за ядене? (от мъжа ми)
Честно казано, след този въпрос започвам да се смея истерично и да се чудя наистина кога от екзистенц кризи преминах само на кризи. Но, признавам си, често наистина има нещо за ядене. Леко загоряло, със захар или сода вместо сол, със съмнителен вкус и аромат, но има. Аз съм от хората, които готвят по рецепти и когато видя в някоя да пише “време за приготвяне - 30 минути”, изпадам в такъв тежък пристъп на зловещ смях, че децата се скриват поне за 8 минути.
Гладна ли си? (Мъжът ми, баба ми)
ХАХАХА!!! Не, не съм гладна. Днес изядох 5 солети, които открих на дъното на чантата си, вероятно от онзи рожден ден през септември. Глад ли, какво беше това? Аааа, сетих се, това е онова, дето ти става лошо и ти прилошава, и децата започват да пищят, и количката започва да трака, и в този момент усещаш, че нещо смърди ужасно, и си в тесен магазин за храна, на огромна опашка, и осъзнаваш, че миризмата е от количката, и че може би И ДВЕТЕ са се наакали, а на теб ИСТИНСКИ ти трябват тези продукти от този мгазин и вътрешно питаш Бог или някакви други висши сили “Какво толкова направих, защо ме наказваш?!”
Така де. Сетих се за глада. ДА, гладна съм. Винаги.
Как си? (Мъжът ми, майка ми, детето)
Е, приятели, това е любимият ми въпрос. Освен очевидното състояние, което наподобява малко на едни хора в един филм - Ергенски запой, но без ергените, бивам. Много ми е любимо, когато някой ми каже: “Това са най-хубавите години, после ще си спомняш за тях с умиление!” Господи, а какви ли ще са другите години? Просто да се чуди човек чай ли да пие или да се обеси.
Колко са големи децата? (ненормално добре изглеждащи майки с прически и маникюр)
Тук вече гушвам букет от биберони и памперси и си показвам всичките зъби. Ето, признавам си - НЕ ЗНАМ. Като чуя “27 месеца”, примерно, и се изправям на дъската в осми клас по алгебра, а мозъкът ми започва да щрака като развалена пералня. Имам бегла представа, че едното е на година и нещо, а другото на две години и няколко месеца. Представям си как има майки, които прилежно попълват бебешки албумчета - “На 14 месеца каза ПАРАЛЕЛЕПИПЕД”, но аз не го правя. Аз съм проста и тегава женица, която яде понякога тайно в тоалетната и пее baby finger по 284 пъти на ден.
Как се справяш? (Баби на каси, съседки)
Справям се страхотно, аз съм царицата на справянето с две деца под 3 години. Важното е да не ядат нещо, което мърда, и да облека нещо, което не мирише на ако или повръщано. Толкова със справянето. Този въпрос ми е особено любим, защото веднъж ми го зададоха в трамвая, докато се опитвах да си купя билет с едното дете в ръка, придържайки с крак другото, за да не избяга. Трамваят спря и всичко се сля в едно.
Какво работеше преди? (познати, непознати, аз)
Преди кое? Преди глобалното затопляне, преди Апокалипсиса? Не помня. А и да съм можела нещо преди, то е избягало от мен. Работех нещо си, спях и се виждах с някакви нормални наспани хора. Това помня, благодаря.
Искате ли помощ? (много рядко мъже в подлези, хора в трамваи и по-често други жени с по-големи деца)
Ето, това е много рядко задаван въпрос, на който ми идва да изкрещя: „А КЪДЕ БЯХТЕ ВЧЕРА, КОГАТО СВАЛЯХ ДВОЙНА КОЛИЧКА В ПОДЛЕЗ И ПОСЛЕ ПАК Я КАЧВАХ И ПОСЛЕ ПАК СЛЯЗОХ И ВЪОБЩЕ ВИЕ ЗНАЕТЕ ЛИ КОЛКО МИ Е ТЕЖКО! Искате ли да гледате утре вечер децата?”
Обаче нищо ме казвам, усмихвам се тъжно и оставям количката в ръцете на някой клет непознат да поноси малко и да избяга, отдъхвайки си.
С какво се занимаваш сега? (майки, всякакви непознати, съседи, приятели без деца)
Ахахахахахахахаха, ама вие припознахте ли се, алоо! Ами, пиша докторантура по ядрена физика, изчислявам теориите за вероятност на проявление на депресивно-агресивните разстройства на средна възраст и, между другото, тука побутвам едни деца напред-назад. И на театър ходя всеки ден.
Как спа? (приятелки, майки, мъжът)
Така, на този въпрос вече съм избягала. Което всъщност значи, че много трудно съм обърнала количката с децата и съм закретала клета нанякъде, като си въобразявам, че е много бързо, нали...
Ето това са десетте въпроса, от които всячески и винаги се опитвам да избягам. Със сетните си останали сили искам да уточня, че този текст е само за хора с чувство за хумор и не трябва да се приема като съвършено чиста монета. Разбира се, че ако ме видите на улицата и ме попитате НЕЩО, вероятно ще се опитам да ви отговоря що-годе човешки, но все пак не разчитайте да имам напълно ясен разсъдък!
