Пътник о'Свиден е стар познайник на Майко Мила и наш скъп приятел. Вие също вече го познавате добре с текстовете му при нас - За някои видове майки и "Как се справяте със секса?". Днешното му включване е прекрасно и освен това си има специален повод - рождения ден на първото му дете. Оставяме ви да прочетете един чудесен разказ за това как един мъж се справя с раждането и ви обещаваме, че много ще му се зарадвате.
*******************************
В едно далечно минало, в живот, живян от някой друг, във всекидневие, непознаващо памперсите, безалкохолното безсъние и напоителните лиги, превърнали картоненото издание на Червената шапчица в подгизнала каша, любимата каза:
Май ще раждам!
И роди... Между двете последни изречения има всъщност десетина часа крясъци, рев, сълзи, смях и истерии... И всичко започна с крясъците.
От три стаи на нас дадоха средната. Акушерката Мария ме предупреди, че в първа и трета стая ражданията са вече в разгара си, но нищо не можеше да ме подготви за онези крясъци. Нищо! Беше като в сбъдната мечта на Торквемада. Когато половин час по-късно дойде доктор да се запознаем и ме пита имам ли нужда от нещо, аз го стиснах с треперещи пръсти за ръкава и през зъби изсъсках:
ДА ПУША!
На което той съвсем спокойно, с усмивка, отговори:
- Това тук е родилно, очаква се да има само жени. Още не мога да разбера на кого му е хрумнало да направи мъжка тоалетна. С пепелник на стената! Странна работа!
И си замина. Не го видях повече. Тук започна истинската история на раждането. Мъжката. Историята, която се зароди около едно тоалетно казанче, в мъжката тоалетна на родилното отделение в болницата St. Josef във Виена. В малката, тясна, стерилна и зверски задимена тоалетна бяха трима... Двама, застанали от двете страни на гърнето, пушеха. Третият, на колене между тях, повръщаше.
Не е такова, каквото очаквахме, нали?, заговори ме единият и преди да отговоря, се представи. Аз съм от трета стая. Коленичилият в молитва е от първа, те вече са на финалната права и гледката явно му дойде нагоре. А младежът срещу мен е от операционната. Имат усложнения и се наложило спешно секцио.
Така се запознахме и в следващите часове (и месеци) си останахме 1-ва, 2-ра, 3-та стая и "ОР". И днес не им знам имената.
ОР беше DJ и седеше в коридора с телефона си, записваше крясъците и ги миксваше.
Останалите прекарвахме доста време в стаите с крещящите половинки, срещахме се периодично в тоалетната да споделим важни информации за разкрития, честота и тоналност на крясъците и паузите между контракциите. Трета стая се оказа диригент и на всяка среща ме молеше за цигара. В един момент ме изблъска настрани и започна да повръща.
В главата ми се завъртяха картини от кланици, бойни полета и инквизиции и го попитах толкова ли е зле? На което той отговори: Не, от цигарите е. Никога досега не съм пушил...
Раждането в тази болница нямаше нищо общо със събраната предварително информация. В общи линии, почти през цялото раждане бяхме само аз и любимата.
Акушерката минаваше периодично да даде по някой съвет и да види "докъде сме". Когато стана наистина критично, Мария дойде първо при мен и ми обясни как да държа ръцете, какво и как да говоря, кога да я галя и успокоявам и кога да я юркам да напъва. Направи грешката да ми каже, че ако искам, мога да крещя с милото, да вия, да пея. Каквото искам, само да не спира да напъва.
Приех съветите много присърце и когато Мария извика, че главичката вече се подава, аз бях по средата на една песен, превъзнасяща великолепието на Спартак (Варна) и може би немекваща грозни неща за майките на Черно море (пак Варна).
Казвам може би, защото не си спомням до кой куплет стигнах. Пък и няма значение, защото Мария не разбира български, на любимата в момента въобще не ѝ пукаше, че съдията е пеерас, а аз просто изгубих контрол. Безумие без примеси.
Някъде след като рязах пъпна връв и получавах уроци по миене на новородено, от трета стая чух песента на Rapid. И там, наведен над мивката с бебе в ръце, с полуприпаднала от разкъсвания новоизпечена МАМА зад мен, аз получих пристъп на истеричен смях.
Неконтролируемо тресене, смях, сълзи. Истерия. И се започна едно надпяване. Аз превъзнасях Челси, първа стая крещеше нещо за Байерн Мюнхен, а от коридора пред операционната ОР обясняваше доста фалшиво как "you'll never walk alone"...
Минути по-късно се срещнахме в коридора. Всеки с опаковано дете в ръце, само ОР беше залепнал на едно стъкло, зад което беше кувьоза с неговата Лина. Четирима бащи се прегръщахме, поздравявахме, пеехме, докато зад нас съшиваха разкъсванията на любимите ни. Само на ОР не му беше първото дете и когато ние се развикахме, че вече е свършило, той ни прекъсна и каза:
Момчета, това е дълбока заблуда. Не е свършило, нищо не е свършило. Сега започва.
Днес, точно десет години, стотици памперси, хиляди приказки за лека нощ и милиони уроци и курсове по-късно, искам да го прегърна и да му благодаря. Но на онзи 3-ти ноември 2006-та, аз бях убеден, че трудното вече е минало.
Бях потънал в калта на "колко е хубаво да имаш дете" и сляпо вярващ в идиотизмите за "няма нищо по-хубаво"... Днес, десет години по-късно с ръка на сърце заявявам, че в много нощи бих предпочел и чаша вкиснало вино пред това "няма нищо по-хубаво".
Но ако имах възможност да избирам отново, щяха да са същите 10 години. Със същото дете. По същия начин.
