Животът с деца

Ще мрънкам колкото си искам

25 април 2018

Днес отново ни гостува Маша Павлова, която вече добре познаваме от разказите ѝ Чуждестранни раждания: Анестезиологът влезе и почна да прави йога!, Защо майките непрекъснато се чувстват виновни?, Майка – професията на всички професии и Количката – хамлетовското терзание на всяка майка. Този път тя споделя с нас спецификите, тегобите и особеностите, с които идва майчинството. Като тръгнем оттам, че телата ни приемат странни кръгловати форми, през загубата на социалните контакти, за която говорихме и в Майка съм, но още съществувам и Самотният ездач на дълги разстояния, та до многострадалната ни кариера, която често остава на втори план. Въобще майчинството е доживотен урок по търпение и самоконтрол, безкрайна тревога и безбрежна саможертва... но всичко това си заслужава!

******

Тази сутрин се събудих, или по-точно ме събудиха, в 7. А си легнах в 1. И не е като да съм спала цялото това време в промеждутъка – де тоя късмет! Ставах 4 – 5 пъти, за да кърмя бебе (кой ти ги брои вече) и веднъж да успокоя по-голямата ми дъщеря, която сънувала кошмар. В по-добрите нощи идва сама и се катери по мен. Понякога се събуждам с нея, свита на кълбо в краката ми, като кучетата. Скоро не се очертава да се наспя!

Мрън! Най-естественото нещо за една майка е да мрънка. И това мрънкане е напълно оправдано, заслужено и пречистващо. Затова от тази тежка трибуна днес аз искам да изразя своята абсолютна поддръжка за всички мрънкащи майки. За каквото и да мрънкате, имате право! Много сме, силни сме! Да го духат всички, които ни съдят! И с деца, и без деца! Саможертвата, която една майка прави още с решението си да има дете, е огромна. Именно майката, не бащата, защото колкото и да са равнопоставени, винаги има едни неща, в които майката си е майка и се справя по-добре.

Например, в това да има цици, с които мигом да реши проблема с мощното бебешко реване. И горе-долу това е на теория. На практика обаче се оказва, че майките не се осланяме особено на природата. Жертваме се на макс, където може, щадим ги тия мъже, нищо, че и те биха могли да се справят. Къде от обществени някакви прегради, къде по финансови причини, къде просто от особености в междуличностните отношения на партньорите – все си търсим причина да се самопрецакаме и се справяме прекрасно.

Един път си жертваме тялото, когато вземем, че забременеем. Няма друг такъв враг на перфектната фигура като една бременност. Дори диета с Макдоналдс не може да причини на женското тяло качване на 20 – 30 кила в рамките на 9 месеца – не че съм пробвала.

После, по-големите късметлии от нас се връщат обратно в перфектните си форми и продължават да изглеждат като Барбита (гръмдагипорази), докато други си лепваме по някой и друг десятък, а трети, като мен, забърсват я диастаза, я някое дискретно дефектче, за което знаят само тя и той, ама то стига.

След второто-третото, вече си се примирила, че връщане назад няма и си го носиш, като татуировка – споменче. Децата били най-красивият ни аксесоар, стриите – най-красивият белег и т.н. самозалъгвания... аз си искам тялото обратно!

Да, мрънкам, олеква ми.

Втори път си жертваш социалните контакти. Хората бягат от майки, като вампир от чесън. Особено ако си първа, обебила се сред компанията, изолацията ти е в кърпа вързана. „Ами, аз такова, да не те притеснявам, ти нали си заета с бебето...“ – Ама, моля ви, притеснявайте ме! Знаете ли колко е досадно това еднообразие – пелена, цица, сън, игра, пелена, цица... После майките затъпявали. Глупости!

Майките са същите хора, каквито са били, преди да станат майки, но просто липсват събеседници за нормални човешки разговори. И какво остава – книга, филм, Фейсбук. Личните запознанства често се случват в парка, на детската площадка, в градината, училището, където отново попадаме на изтормозени майки, които, освен че често не ни разширяват кръгозора, а ни вкарват в някакво състезание по по-напреднало дете – нещо, от което една майка няма абсолютно никаква нужда. Е, може да се окаже, че другите се справят по-зле от вас – тогава идва някакво фалшиво удовлетворение, че поне нещо позитивно има в майчинството.

Вярно, някои майки се самоизолират. Ако сте от тях и го осъзнавате, веднага наберете номера на някой приятел и се уговорете да излезете някъде, вземете и детето, ако трябва, не се оправдавайте с „ама то е много туткаво, докато се оправим, докато се облечем...”. Щом аз мога да строя три деца под 5 години, да ида до супера и да се върна цяла, значи и вие можете, вЕрвайте ми! Апетитът идва по време на хранене. Един път ще излезете, ще ви хареса и после ще осъзнаете, че не е чак толкова трудно. А ако се окаже трудно, мрънкайте, позволено ни е!

На спокойствието също може да кажем „сбогом“, защото от момента, в който заченеш, се започва едно постоянно притеснение – дали всичко е наред, дали се развива добре, раждането как ще мине, дали ще се справям с гледането, пък то кърмене, пък то захранване, пък не дай си боже да вдигне температура, сопол да текне... Ами, като проходи, дали няма да падне някъде – обезопасяваме цялата къща, слагаме му каска, наколенки, и то пак пада – о, ужас! После притеснението се пренася в ясла, градина, училище, притесняваме се, че е антисоциално, прекалено социално, много буйно, твърде кротко, не говори, говори непрестанно, а когато дойде моментът да го пускаме самò вън от вкъщи, вече нищо не е същото. Тревогите и притеснението на майката траят доживот. Спокойствието е относително понятие и може да се достигне само в определена степен.

Как да не мрънкаш?

Кариерата да я подхващам ли въобще? Каквото и да си постигнала до момента, то много бързо бива архивирано и отложено. Блазе на жените, които успяват да задържат професионалното си ниво, да се върнат бързо на работа, да не изгубят клиенти и служебни контакти, и като цяло майчинството да не им се отрази на кариерата. Направо им се възхищавам! Дали обаче те не жертват нещо друго, което на мъжете не се налага да жертват изобщо? И колко са, като процент тези щастливки? Като се огледам покрай мен, изобщо не са много. Особено сред тези, които имат повече от едно дете...

Абе, жертва си е – не всички имаме възможността да имаме на разположение баби и гледачки, за да ни водят децата по учреждения, доктори и извънкласни занимания, докато ние работим и изкарваме пари. Не всички имаме толкова добре платени професии, че да можем да си го позволим, дори да си струва усилието. А и не е сигурно колко добре ще се отрази на детето. По-скоро науката е „ЗА” това майката да си седи вкъщи до детето, докато то стане на възраст, подходяща за социализация, разбирай 3 години. По тази логика е добре да имаш близнаци, тризнаци или породени – застояването вкъщи се свежда в рамките на няколко години и след това – кеф ти кариера, кеф ти живот... Ама дотогава... мрън-мрън! Абсолютно оправдан!

Нервите! Ах, каква жертва на неврони е майчинството... Урок по търпение, по самообладание, самоконтрол. Това практики за дишане, това медитация, това броене до 10 по милион пъти на ден, преди да кажеш или направиш нещо, за което ще съжаляваш. Понякога се питам как е възможно децата да могат така да ни изкарат извън кожата ни. Ами, ние не сме били такива! Ама явно сме били – трябва да питаме родителите си. Бива ли да хвърлиш телефон в тоалетна или да мяташ чистото пране през прозореца? Как изобщо ще ти хрумне да рисуваш с перманентен маркер по прясно боядисаната стена в коридора или да направиш самолетчета от данъчната декларация на баща си? С какъв акъл ще излезеш през прозореца на втория етаж и ще се качиш на покрива на съседната постройка, крещейки „аз съм Спайдърмен, не ме е страх”? Не знаят ли тези деца, че майките сме хора и носим сърца и имаме нерви, които не издържат понякога?

Целият живот на майката минава под знака на една всеобхватна саможертва.

И тези, които мрънкаме за обичайните неща, нямаме ни най-малка представа през какво преминават майките на деца с увреждания, тежки заболявания, различни психологични проблеми... За тези майки-героини животът наистина се концентрира върху детето и имат цялото право в космоса да мрънкат и да се оплакват. И да искат да им се обърне внимание, да им се подаде ръка, човешко е.

Ще ми се да завърша този текст-мрънкало позитивно. Ще ви кажа, че въпреки хилядите саможертви, които майките правим, децата са най-хубавото нещо в живота ни и не просто ги обичаме – ние ги обожаваме! Благословени сме да бъдем тези, които им дават живот. Те носят радост, щастие, обогатяват ни по какви ли не начини, отварят ни очите за неща, за които изобщо дори не се замисляме, обучават ни наново в това да бъдем любопитни и да откриваме света, да обичаме, да посрещаме деня с усмивка, да оценяваме семейството и близките си и да пренареждаме периодично приоритетите си.

Животът с деца е непрестанното забавление, което си струва всяка саможертва, а детската усмивка и очите, пълни с обич, могат да те накарат да спреш да мрънкаш моментално. В крайна сметка, всяко усилие се отплаща.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
made by cog + weband
cross