fbpx
Бременност

Бременността е като казармата - като минат години, става хубава

29 април 2016

Един чудесен мъж и баща, скрит зад мистичния прякор Пътник О'Свиден, ни изпрати историята за Първата Бременност на неговата мила половинка, а ние толкова се смяхме, че чак ни стана неудобно!

Колкото и добре един мъж да познава жената до себе си, колкото и да е убеден, че тя трудно ще го изненада, колкото и самочувствие да е натрупал, все някога идва първата бременност.

Първата бременност разкрива на мъжа непредполагаеми дебри на женското коварство и изтрива всички надежди, че дори и в лукавството си има граници. Още в първите седмици след "добрата новина", Формула 1, финалите на Шампионската лига и милите осъмвания с приятели си събират багажа и тихичко се изцеждат от всекидневието ти. И от бъдещите ти планове. И от бъдещето ти като цяло. А ако зависеше от жената до теб, и от миналото ти.

Всяка жена приема първата бременност буквално. Като първа. Като нещо, което никой преди нея не е преживявал, през което никой не е минавал и, естествено, като нещо, което целият свят трябва да съпреживее. Сокът в сладкарницата изведнъж е прекалено студен, сладоледът - прекалено мек, опашката в магазина - прекалено дълга, хората в метрото - прекалено нагли и въобще "ТЕ НЕ ВИЖДАТ ЛИ ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА?!?"

В следващите няколко дни, сгушено между еуфорията и несигурността, първо леко изненадващо, а после все по-убедително и с лек привкус на безнадежност, се налага едно усещане, че бременността не се случва само в едно тяло. Бременността е повсеместна! Ние сме бременни... Това е правилният израз. Не жената, която обичам, не бъдещата майка на детето ми, не онова прекрасно нещо, от което ми потичат лигите и ме избива на похот и мърсуване. Не. Ние сме бременни. Тя, аз, родителите ни, близките ни, приятелите ни, дори някакви хорица, случайно попаднали на съседна маса в кафето.

Когато Първата бременност се стовари в моето семейство, познатият ми свят акуратно изчисти всички следи от присъствието си, сбогува се набързо и напусна. Завинаги. Хормоналните промени в тялото на любимата създадоха цунамита, които се разпростряха до всички познати хоризонти и оставиха след себе си руини. Това, че в тялото ѝ растеше дете, изведнъж стана причина аз да пия по-малко, да пуша по-малко, да се храня по-здравословно, да се срещам по-рядко с онези отрепки, довчерашните наши приятели.

Промените настъпваха с темпове, които моят мозък не успяваше да обработи, а ако успееше, приетите промени вече отдавна бяха остарели и ми трябваше нов ъпдейт. Към края на третия месец, леко изкривен от наложената стерилност, купих най-евтината палатка и два спални чувала и в началото на май заведох любимата на къмпинг. Корсика ни посрещна тиха, предсезонно празна и слънчева. Естествено, с нас беше и бремето на бременността. До тоалет през нощта ходихме двамата, слънцето ту печеше гадно в очите, ту неприятно в гърба, птичките пееха шумно, после беше прекалено тихо.

В колата или беше прекалено задушно, или прекалено студено. За първи път в отношенията ни се прокраднаха изрази като “Аз четох, че климатиците са вредни", "В една книга пише, че подовото отопление е..." или "Казаха ми, че когато съм в това състояние не мога да..."

Беше хубаво, много хубаво... Верно, не се напих нито веднъж, не посрещнах нито един изгрев, не опитах местната реколта сас, нито веднъж не дойде полиция. Мноооого хубаво... И се отказах. Не можеш да се бориш с природата. Хормоните за седмици превърнаха любимата ми в зрял човек. Човек, мислещ за цветове на стени в кухня, опасни дръжки на шкафове, нюанси при покривките за маса, книги за детска музика и въобще хиляди жизненоважни неща. Когато стана време за следващата палатка, целунах любимата по челото, оставих я в любящите ръце на семейството ѝ и отидох сам.

Изпих всичкия джин на Сардиния, посрещнах всеки изгрев, спях, където паднех и се върнах у дома, пълен с енергия и готов за края на кризисния период, наречен "бременни сме". Първата бременност е едно прекрасно време. Нещо като казармата, кандидатстудентските изпити и защитата... Колкото повече време минава, толкова по-хубави стават.

И изобщо, този текст стана повод за едно велико, неочаквано безумие. След като го написах, просто ги заведох в Сардиния - нея и двете ни деца. Невероятно добро решение.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross