fbpx
И аз съм човек

Чуждестранни раждания: Анестезиологът влезе и почна да прави йога!

3 август 2016

След като в Майко Мила ви разказахме какво е да раждаш в Джакарта, както и как се справя с три деца една българка в Канада, сега ви поднасяме и един разказ на Маша Павлова, която е родила своето над 4-килограмово бебе във Франция в присъствието на анестезиолог, който по време на раждането е правил... йога! Приятно четене - разбира се, може и в поза Лотос!

Живеехме си ние нормално с мъжа ми и всичко беше наред, докато не отидохме в един лунапарк през лятото. Там, в романтичния полъх на захарен памук и досадното тракане на бутоните на онези ужасни автомати, в които пускаш стотинка и движиш щипка, която аха да хване айфон, айпад или нещо друго и ай! - пак го изтърва, и прекарвайки поредния тлъст хотдог през храносмилателните си системи, решихме да станем родители.

Не помня чий бе безразсъдният въпрос „Искаш ли да си направим бебе?” и кой с хладнокръвие отговори „Ми, добре”, но всичко се случи за части от секундата.

Два месеца по-късно слязох 3 пъти до аптеката, за да се уверя, че не в теста е „проблемът”, а след това си направих и неминуемата регистрация в бегемама.

Първите три месеца протекоха в еуфория и обмен на опит с други бременни, които, макар и първескини като мен, изглеждаха много по-запознати и опитни по всички теми, касаещи бременност, раждане и възпитание на детето до навършването му на пълнолетие.

Вторият триместър беше ужасен. Качих толкова килограми, колкото си бях определила за максимум до края на бременността. И понеже преди това бях скелет по джапанки, реших, че няма никакъв проблем да мина на зърнена диета, т.е. да ям всичко, което зърна.

Смело махвах с ръка на необмислените опити на франсетата (живеем във Франция) да ме вразумят с думите: „Не трябва да ядеш за двама, а двойно по-добра храна” и продължавах да тъпча домашни пуканки в количества, достатъчни да причинят запек на стадо крави. И когато една вече родила приятелка добронамерено ме предупреди: „Ооо, почакай да видиш какво ще стане в третия триместър”, бях на косъм да я разприятеля във Фейсбук и в живота.

Оказа се права и в последните месеци нещата излязоха извън контрол. Бебето вървеше над всички норми, аз приличах на ходещ кит и дори дрехите на бъдещия татко не успяваха да обгърнат огромното ми туловище. Атаките от България с въпроса „Как ще раждаш?” ме напрягаха допълнително и още повече разбъркваха подивелите ми хормони.

Че кой ме пита изобщо мен как искам да раждам?! А ако ме бяха питали, щях да кажа, че искам да родя като онази розовата блондинка от „What to expect when you are expecting”, който, макар и по американски глуповат, изгледах общо три пъти за бременността – по веднъж всеки триместър с различни нагласи, очаквания и резултат.

Кихна и роди. Близнаци!

Доктор Друан пък ме сложи на диета: само салати, по един плод на ден и никаква захар! Да си призная, не съм фен на сладкото, но как така ще ми забранява той на мен, той не знае с кого си има работа, седи си там зад бюрцето, вади рецептички по цял ден и нарежда: качи се на кантара, събуй се, разкрачи, усмихни се, дай пет и хайде следващата!

Дойде юни, терминът ми мина, настана невероятна жега, а аз още не съм родила. Мислех си, че въпроси от рода „Роди ли?”, „Ти да не роди случайно?” и „Хайде, няма ли да излиза вече това бебе?” трябва да бъдат изтрити от паметта на човечеството завинаги.

Прилежно набутах всички онези безкрайно нужни вещи от списъка „За родилното” в една чанта, паркирах я пред вратата, сипах си един доматен сок, завъртях пясъчния часовник на стената и зачаках. Във въпросния списък присъстваше и „нещо за четене” – факт, който и до днес ме разсмива. Чаках около седмица. Е, не в тази поза, междувременно слизах и качвах стълби, навъртях километри ходене, изядох и изпих всичко онова, което ми беше забранено през последните 9 месеца, защото предизвиквало контракции.

Една вечер мъжът ми ме заведе на ресторант. Това, горе-долу, ми беше и последното свястно излизане за следващата година напред, без някой да ми реве наоколо, да събира възмутените погледи от съседните маси и чисто и просто да ми разваля преживяването. Ако знаех, че там ще ме хванат контракциите, щях да отида около 3 седмици по-рано! После цяла нощ се въртях с надежда да трябва да будя мъжа ми, който хъркаше невъзмутимо, и да тичаме към родилното.

Там се явихме на сутринта и след натиск от наша страна и обяснения, че преносвам със седмица, ме задържаха в болницата. Наредиха ми да слизам от 6-я етаж, след което да хващам асансьора нагоре и отново. Бяхме две такива луди, на другата контракциите очевидно бяха болезнени и озвучаваше стълбището по такъв начин, че съм убедена съм, че виковете ѝ се чуваха чак долу, в рентгенологията. В друг епизод от този ден вървях с единия крак на ръба на тротоар, а с другия – слизах на улицата. Така, обикаляйки, намерих 15 четирилистни детелини, съвсем сериозно!

Не последва нищо съществено и на следващата сутрин някой се смили над мен и реши, че ще предизвикат раждане. Мъжът ми беше до мен, въпреки първоначалните му опасения, че „ще припадне, ако види кръв”. Снабдиха ни със задължителните калцуни, шапки и еднократни нощници и така, пременени като в касапница, се озовахме в предродилната зала. Изредиха се сто човека да разгледат детеродния ми орган отблизо и накрая една акушерка задейства процедурата.

Само раждала жена знае какво е болезнена контракция, ама истински болезнена. Аз бях решила да се правя на герой и си повтарях мантрата „щом някои други могат, значи и аз мога”. Да, но когато извих от болка и една от акушерките измънка нещо като „Ооо, то ако от сега е така...” вече бях оставила настрана естествените идеи и бързичко се ориентирах към съвременната медицина и, в частност, епидуралната упойка, с която тя се гордее.

Тръгнаха да търсят анестезиолог. Бях готова да убивам наред, включително и мъжа ми, той пък се опитваше по всякакъв начин да ме развесели, от което се получаваше обратен ефект. Твърди, че съм го напсувала и съм казала да се разкара, ама как, аз, о, стига глупости!

След около 20 минути дойде анестезиологът – късичък индиец. Погледна ме с делово пренебрежение, а аз него – с очите на изгладняло и прогизнало от дъжда коте и внезапно много ми се допишка. Акушерката се засуети, а той каза „ще се върна след малко” и излезе, напук на всичкото ми страдание. Не можех да си простя своеволието, каква лигла бях!

Неговото „малко” стана около половин час. При повторната му поява, всички напуснаха залата, а той започна да се подготвя и да прави...ъъъ... йога?

Аз се чудя на кой свят съм, а той си намества чакрите, човекът!

Отне му няколко минути да се концентрира и после бях като в нирвана, самсара и барака – взети заедно. Дадоха ми бутон, с който да добавям от чудотворната субстанция, вливаща се директно където трябва. Системата била програмирана така, че дори да натискам бутона, няма как да ми влее доза на по-малко от половин час. Аз, за всеки случай, честичко натисках копчето, да не би да ме заболи – естествено раждане, ама друг път.

Помня, че спах, помня, че мъжът ми цъка Angry birds и ми разиграва пантомима. След около 6-7 часа чакане се появи любимият ми доктор Друан. Така се бях предозирала, че исках номера на анестезиолога, този симпатичен млад мъж с екзотични духовни нагласи. Оказа се, че не мога да си движа краката.

Мислех, че самото раждане ще продължи с часове, но докторът сръчно завъртя бебето, тъй като беше не съвсем добре застанало, а мъжът ми вече беше от неговата страна и се шегуваха непринудено. В един момент той започна да повтаря „Уау, уааааау” и да подскача както само един обезумял французин може да подскача в такава ситуация.

Аз все още не бях наясно, че раждам, затова бях крайно изненадана, когато стовариха на корема ми някакво малко синьо нещо, което приличаше на бебешки гръб. Първата ми мисъл беше „Ама, това ли беше?!”, а втората – „Е, хубава работа, ще обръщаш гръб на майка си!”

И така на бял свят се появи моето малко, над 4-килограмово бебе, което изумително за мен имаше перфектен маникюр на всеки пръст. Реших, че след това раждане, ще ставам многодетна майка и две години по-късно повторих. Още не съм се отказала от идеята...

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross