fbpx
И аз съм човек

Не пипай бебето!!

17 юли 2016

Продължаваме поредицата от текстове, посветени на неволите около общуването с непознати и тяхното навлизане в личното пространство на майката и бебето. Много от вас може би няма да се съгласят с написаното от Милослава Савова и ще се попитат "Е, какво пък толкова???". Но помислете - какво ли щяхте да си мислите, ако някой ви попипваше и пощипваше, когато и където му падне, само защото му се виждате изключително сладка/сладък!

Мислех, че се подразбира, че съществуват определени социални кодове в общуването и всички хора варират някъде около общоприетото поведение. От началото на живота ми физическото докосване е било нещо много лично и интензивно, затова и ограничено до близките хора. За мен беше разбираща се от само себе си истина кои хора как се докосват: прегръдки и милувки между родители и деца; бой, хапане и гъделичкане между братя и сестри; галене по главата от дядо, гушкане от баба; с другите деца необходимото докосване при гоненица, „сляпа баба“ и подобни игри; с възрастни извън семейството - ръкостискане, а най-добре да си помахваме за „здрасти“ и „чао“; а най, ама най-много от всичко мразех да ми щипят бузите и да ме потупват разни лелки и бабки, известни в семейството като „бузощипачките“.

Редовното и свободно докосване е запазено за хората, които са в романтични интимни отношения (секс, имам предвид секс). В един момент в живота си попаднах в театрална група, която си имаше собствен код. Едно нещо ми направи впечатление много по-ярко от всички възгледи за изкуството – всеки прегръщаше всеки - и при среща, и при раздяла. Особено „приятно“ ставаше след неколкочасов физически тренинг в репетиционната, където имаше душове толкова, колкото и в съблекалните по физическо в училище, т.е. ХИЧ.

Изкуството сближава душите, а сценичното експериментално такова – и телата в голяма степен, та свикнах да се прегръщам с 20-30 човека на влизане и още толкова (вече потни) на излизане. В резултат на това започнах да прегръщам повече и приятелите си, особено тези, с които живеех, а и роднините си също. Все още обаче, да ме докосне непознат на улицата за мен значи няколко неща: в опасност съм; не съм забелязала някого, когото познавам; изпуснала съм си портфейла; човекът се е спънал, припада или търси помощ; или съм се качила в 204 в пиков час, в който случай аз търся помощ, но небесата злокобно мълчат.

Както читателите на МАЙКО МИЛА вече знаят, обществените норми и правилата за личното пространство рязко спират да важат, когато наоколо има дете, особено когато то е вашето. Всяка продавачка в магазин и всеки пенсиониран военен бързат да ви услужат с безценната си експертиза по въпросите на педагогиката, психологията, диететиката, метеорологията и педиатрията, напълно безплатно и само срещу безкрайната ви благодарност и немедленно вкарване в употреба на всеки бисер мъдрост.

Но, да кажем, ръсенето на акъл по теми, които не ми влизат в работата, го разбирам. С малката разлика, че аз чакам да бъда попитана или включена в разговор по някакъв начин, но важното е, че не ми е чуждо удоволствието да се изкажа, да се аргументирам и да просветля околните за това какво смятат актуалните школи на мисълта по даден въпрос.

Но! Ако редовите многознайковци могат да бъдат оборени с аргументи или просто учтиво (или не толкова) пратени на майната си, то аз все още имам проблем с хората, които, ей така от нищото, идват и докосват бебето ми. Близките ми роднини и приятелите ми имат право на същото ниво на интимност с детето ми, на което и с мен. Същото трябва да важи и за непознатите! Първите няколко пъти просто бях в шок и не можах да реагирам, когато доцентка в университета му щипна крачетата (за щастие, в чорапи, че беше зима) и продавачката в един магазин до нас (виждам я през ден-два, но все пак дори не ѝ знам името) направо си заби маникюра в ръчичката му, докато си избирах шампоан. След като осъзнах, че явлението явно ще е трайно и масово, започнах да пробвам подходящи реакции.

Когато някой в радостното си умилено гукане и ломотене се пресегне към крачето, размахващо се босо от количката или раницата, с учтив тон изстрелвам „можелиданегопипатеакообичате“. Най-често бузощипачката си прибира ноктите като опарена, вече е докоснала детето, и спира да общува и с поглед с него, като цялото ѝ поведение говори, че за нея аз съм една от онези лудите майки, дето сигурно го храня с киноа, купувам му дървени играчки и го оставям да лази по пода.

Особено пък, когато бебето е цяла седмица изприщено и се чудя дали е от някоя храна (няма как да е от киноата!), от новия слънцезащитен лосион (да, и с лосион го мажа, знаехте си, нали), от препарата за пране (ужас, той не е „био“ и не е „бебе“) или от някое незнайно отровно тропическо растение в кварталната градинка, където съм имала неблагоразумието да го заведа, та само ми трябват разни с олющен лак и гъбички, возили се в трамвай, пипали пари и кой знае още какво, да ми добавят нови променливи в уравнението.

На няколко смъртно обидени лелки дори имах време да им вкарам обяснението с обрива, „извинете, нали, нищо лично“, което резултира в леко развиване на кълбото и продължаване на интеракцията с усмивки и муцуни към бебето до достигане на респективната им метростанция.

Докато вчера не ми се случи следното, което и ме накара да напиша цялото това пространно излияние.

Обичайната картинка майка-бебе-количка-метро, любезна лелка ми отстъпва крайната седалка на перона, за да мога хем да седя, хем да съм до количката, докато дойде следващият влак. Аз съм учтив човек, благодарности, усмивки. Качваме се в един и същи вагон, тя от друга врата, но идва и се чучва до мен. Започват се коментарите колко красиви очички, на колко месеца е, момченце или момиченце (в тъмносиньо моряшко костюмче, но лелята е gender-unbiased) и следва хищното протягане на ръка и пипане на крачето, докато аз за наносекунди си казвам мантрата „можелиданегопипатеакообичате“.

Свива си тя пипалата и докато обидено решава судоку, промърморва: „Никой да не ти го пипне това дете цял живот!“

МОЛЯЯЯЯ! Най-лесният начин някой да зачеркне цялото ми възпитание, хуманизъм и вяра в цивилизацията и да извади от мен бяс, злоба и агресия, е да ми кълне детето. Обърнах се в лицето ѝ и формулирах най-точния аргумент, който ще ползвам за всяка бузощипачка от тук, докато синът ми стане тийнейджър със странна прическа, мирищещ на феромони и никой (аз включително) няма да иска да го пипа.

„Ако Вас непознати Ви опипват в метрото, как ще се почувствате? Непознатите възрастни хора не се пипат, защо децата да се пипат от непознати?“

Признавам си, че не стигнах до там да протегна ръце и да я опипам по краката, но някоя следваща категорично ще си го получи, и то ПРЕДИ хищните ѝ нокти да са стигнали до кожата на детето ми.

Аз разбирам порива да се зарадваш на сладичко бузесто бебенце, което на всичкото отгоре се усмихва и гука, а кожата му изглежда по-нежна от розови венчелистчета. Разбирам порива да искаш да докоснеш тази нежност, мекота и невинност. Но точно затова пълнолетните хора имат право да шофират, да гласуват, да сключват брак и да купуват алкохол – защото се очаква, че могат да контролират поривите си и да преценяват кога какво поведение е редно и допустимо.

Затова, следващият път, когато видиш ужасно сладко усмихнато и гукащо бебе, чиито родители не познаваш, усмихни му се и ти, гукай му даже, ако не те е срам, задавай на майка му добронамерени демографски въпроси за пол, възраст, вероизповедание и хранителни навици, сподели своите истории отпреди 30 години, когато твоите деца са били малки, поискай съвет и добри пожелания за внучето, което очакваш в близките месеци, но в никакъв случай НЕ ПИПАЙ БЕБЕТО!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross