Власт, бюрокрация, силна централизация, липса на обратна връзка, контролирана среда, бледи следи на активност и индивидуалност на ученика. За това какво Е и какво трябва ДА Е образованието, за „Визия за децата“, за ролята на учителите в промяната, за смелостта на единиците и пълния контрол над останалите, за прехода, който българското образование не прави вече над 30 години, говорим с Марияна Георгиева и Нора Гавазова.
Марияна Георгиева е образователен психолог с трайни интереси в сферата на професионалното развитие на учителите в средното образование. Провеждала е изследователска работа във Великобритания, Германия и Австрия. Разработва анализи и проекти, свързани с качеството в образованието, професионалното развитие на учителите и сравнителното образование.
Нора Гавазова е специалист по ранно детско развитие и последовател на философията на подхода Реджо Емилия. Създател е на център за ранно детско развитие, учене и игра във Варна. Председател на Фондация Калейдоскоп, която е част от международната мрежа на Reggio Children и Loris Malaguzzi Center, Италия.
Марияна Георгиева: Образователната система в България си остава йерархична и централизирана. Човек се чуди толкова ли ни е лошо държавното образование, че МОН трябва да има пълен контрол върху него, за да го спаси от разпадане!?
Въпреки множеството послания, че детето е в центъра на системата, министерството е това, което не само дава някаква рамка, но и активно предписва всичко, което трябва да се случва до най-малкия детайл. Дори не съм сигурна самото министерство осъзнато ли иска да има пълен контрол, или това е и очакване, което МОН просто осъществява. „Бог високо – цар далеко“ и все някой друг е отговорен за решенията или липсата на такива.
За сметка на това горещите картофи като договарянето с родителите, трудните поведения и нарушените граници, недостигът на добре обучени учители, децата с обучителни трудности, интернет тормоза са прехвърлени на училищното ниво. И са оставени на експертизата на директора и учителите, която невинаги е достатъчна. Вече почти 30 години няма промяна в нагласата на възрастните спрямо образа на детето.
Мисленето за децата си остава в парадигмата на „послушни празни съдове“, в които учителите да наливат познание.
Дори бих казала, че поколенческата разлика учители – деца стана по-голяма, откъдето идва и по-трудното разбиране и комуникация. Емоционалният и духовният свят леко надничат от някоя друга училищна програма или осъзнатост на учител, но съвсем не е част от цялостна политика. От друга страна, образованието стана любим приоритет на политиците. В почти всяка предизборна програма се закача като брошка на ревера, но политическото разбиране за този приоритет обикновено се свежда до повече пари, без ясна визия за какво или за повече от същото.
Още нещо, през тези 30 години България излезе на картата на международните изследвания в образованието като PISA, PIRLS, TIMSS. Но това засега предизвиква вълнения повече в неправителствения сектор, отколкото в правителствения, освен естествено ако резултатите не са крайно положителни.
Наблюдава се тенденция, която поляризира родителите спрямо ролята и смисъла на детската градина и училището в живота на децата. Повече или по-малко престой в тях, възможност за избор на алтернативни форми или задължително образование. Както и ясна рамка за завършване на степен, ако не си в държавна градина или училище. В тази посока се създадоха алтернативни форми, кооперативни, частни училища. Това засега създава алтернативи, но и парцелира обществото в социални пашкули. Все още обаче липсват услуги към училището, все още се разчита, че то може да се справи само с всичко.
Поради силната централизация контролът в системата залага на множество бюрократични справки, властова комуникация, натиск, размиване на проблеми и отлагането им. Това прави все повече учители объркани в собствена им роля, а понякога и безсилни.
Забелязва се и очакване за обгрижване на децата до по-късна възраст, което възпрепятства порастването им. Тук бих обърнала внимание, че училището като че ли отстъпва от изискванията си към родителите. За 30 години се пропуснаха възможности за смела промяна, стъпваща на визия и лидерство. В която училището и учителите да станат по-автономни и свободни, по-свързани с децата, техните семейства и реалността, по-смислени и отговорни за развитието на обществото.
Нора Гавазова: Така нареченият индустриален или традиционен образователен модел, който е и българският, е строго йерархичен. В него ученето се налива от тези, които държат знанието, към онези, за които се предполага, че го нямат. Като фуния – в нашия случай на върха на фунията е образователното министерство, след това са директори, учители… На дъното е детето, от което се очаква да погълне и смели това, което му е подадено „отгоре“.
Този вид образование има обезличаващи последици. Като изключим паметта и послушанието, всички други аспекти от детето – като индивидуалните му възприятия, мнения, стремежи, таланти, особености на учене, не само не се насърчават, ами често се налага да бъдат потискани, за да не пречат на знанието.
Това е парадигма на власт, системна злоупотреба с правата и границите на детето, която обслужва заучена безпомощност и насилническа култура, а и лесно се поддава на идеологизиране. Перфектната формула за отглеждане на общества от безгласни хора, склонни да следват авторитарни лидери. Децата, които спират да задават въпроси и да се вслушват в себе си, стават възрастни, които вярват, че нищо не зависи от тях. Обратното също е валидно: детето, което знае, че гласът му се приема сериозно, е мотивирано да допринася не само за ученето си, но и за процесите на общността, защото се чувства част от едно по-голямо цяло.
Именно участието, а не наливането е това, което гарантира развитието на съвременните общества. Детето не е дъно, а централна фигура – не искаме да попива и безкритично да възпроизвежда, каквото му се казва, а да бъде активно.
Ролята на образованието в демократичните общества е друга: да бъде двигател за социална креативност и трансформация, а не да се самовъзпроизвежда. Ако искаме да бъдем демократично общество, способно на морални избори и отговорност, е нужно да отхвърлим властовата парадигма. Да разберем, че ролята на децата в тяхното собствено развитие и учене е водеща. Изграждането на реални връзки между избор и отговорност, между критическо мислене, процеси на учене и образователни политики стои в основата на прехода към ефективна демократична образователна система — преход, който България вече близо 40 години не е направила и това вече няма как да не е пагубно за обществото ни.
Марияна Георгиева: Промяната в образованието започва и спира толкова много пъти и ми си струва, че учителите загубиха доверието в нея. Тихо се чуват гласовете на бизнеса. Родителите се спасяват поединично и от време на време се обединяват в малки групи. Холистичното образование е грижа за цялостното израстване на личността, а не е само учене. То предполага развитието на интелектуалния, социалния, физическия, артистичния, творческия и духовния потенциал на всяко дете.
При тази структура на системата, която изцяло се фокусира върху ученето, не мисля, че има време за това. А и все пак добавена стойност на училището към личността на детето продължава да се мери през инструменти, търсещи научени факти. На този етап в България нямаме холистичен модел. Затова говорим, че е нужна визия, която да зададе параметрите на преминаване към холистичен модел.
Нора Гавазова: Спешно трябва да се въведат отворени рамкови стандарти, в които учителят и детето не са притиснати от изкуствени педагогически ситуации и принудени да следват унифицираните работни книжки (в детските градини, бел.ред.).
Важно е, говорейки за оценка да си дадем сметка, че има държави, като например Швеция, най-егалитарната европейска раннообразователна система, където самото дете изобщо не се измерва и оценява. Измерва се качество на образователната среда – стимулира ли любопитство, различни интереси, различни начини на свързване, качество на преживяването и общуването между учителя и детето, възрастните имат ли възможност да подходят индивидуално към всяко дете и как го правят? Връзката между дете и дете, рутината на деня позволява ли на децата да играят, да участват в изборите, да поемат различни отговорности?
Както и учител – учител – имат ли екипно време, какво е то; родител – учител – какви форми на участие предлага детската градина, колко родители са активни, как родителите оценяват градината и още други примери. Проследява се внимателно контекста, от който идва детето, като при нужда се предоставя индивидуална и езикова подкрепа, нерядко още преди влизането в детска градина. Това е холистичният подход, който се подкрепя и от всичко, което знаем от невронауките. Ако още от бременността и раждането на всички нива се мисли за доброто на детето, то се развива по най-добрия възможен начин. Разликата с българския контекст, в който опитваме да замерим детето, без да се интересуваме от системата около него, е драстична.
Марияна Георгиева: Природата си остава най-големият лечител за нашите емоции в този доста сложен свят. Менталното здраве на детето не се заключва само във физическата форма и успешното учене. Изкуството и природата дават друга храна на личността, която не бива да се пренебрегва, особено в този толкова залепващ за технологиите свят. Винаги ме радва, когато срещна деца в гората или в планината. Или пък групи малки греещи очи на изложба или концерт. Има чудесни примери на учители, които увличат децата. Но в колко града на България има достъп до култура, подходяща за деца!?
Нора Гавазова: Пак ще се върна към рамковите стандарти и свободата на учителя. Държавната намеса трябва да се фокусира в създаването и поддържането на съвременна рамка с ясни и хуманни критерии за качество на процесите. За сметка на това е важно да се сведе до минимум намесата на държавата в самите учебни програми и в организационните аспекти, които са в компетенциите на учителите и самите деца, и не бива да се идеологизират.
Още не сме свършили, скрол надолу
Учебното заведение не може да е някакъв задължителен дневен затвор, където по цял ден си обект на контролирана среда и не ти е позволено да следваш интересите си или да излизаш, дори с придружител. В момента регулациите са в разрез с правата, те са антихуманни: нарушават естественото общуване и мотивацията за учене, прекъсват досега на децата с истинската храна, с природата и културата, въобще – с истинския живот, който е пълен с важни неща и с реални проблеми за разрешаване.
Когато правихме изследване за „Визия за децата” попитахме деца от различни краища на страната кое е любимото им място в детската градина и бяхме учудени, че огромна част посочиха места извън градината: беседката на двора, пясъчника, дървото, парка или горичката, където веднъж са ходили на излет. Същите деца, попитани как изглежда ученето, разказват как готвят супа или пица, правят чай, свирят на истински музикални инструменти, правят нещо важно с приятел, измислят песни, наблюдават насекомите, създават неща с въображението си. Ученето е неделима част от живота и децата добре разбират това, само трябва да се научим да ги слушаме.
Адаптацията на детето в училище невинаги върви по план. Понякога учениците не се чувстват добре приети сред останалите, не виждат благоприятна среда, сложно им е да намерят приятели. За подобни трудности и как да съдействаме на децата да се справят в такива ситуации споделя Боб Маккинън за Parents.
Когато бях на 12 години, се преместих от Бостън в Йорк, Пенсилвания, с майка ми и братята и сестрите ми. Смених училището в средата на учебната година. Изглеждах и звучах различно от другите деца.
Спомням си, че се чувствах все едно не ми е там мястото – проблем, който засяга много ученици в цялата страна.
Един мил и подкрепящ учител на име г-н Даунс, на когото е базиран героят от детската ми книга America’s Dreaming, помогна преходът ми да стане малко по-плавен. Осланях се и на книгите в класната стая. Спомням си, че се идентифицирах с Любопитния Джордж, тъй като и той се премести на странно непознато място.
Необходимо е да се повиши осведомеността за децата, които не се чувстват вписани в училище, и за факта колко силно може да им влияе това. За щастие, има начини да им помогнем да се справят.
Проучване от 2020 г. установява, че до 29% от учениците в гимназията и до 27% от учениците в прогимназията казват, че не чувстват принадлежност към училището си. В същото време едно проучване от 2022 г., проведено сред 1000 гимназисти, показва, че почти половината от тях не се чувстват като част от общността.
Децата може да не се чувстват желани по различни причини. Една от тях е, че са нови в даденото училище. Изследванията показват, че 70% от децата ще сменят училището си преди гимназията. А около 13% ще посещават четири или повече училища по време на гимназиалния курс (данните са за САЩ, бел. ред.).
Всяха промяна често се посреща с притеснение, с чувство за неуспех или с усещането, че не се вписваш в новата среда. Това може да доведе до безпокойство, тъга или усещане за загуба.
В скорошен уебинар Ребека Слаби от AmazeWorks и Ребека Криста от Raising a Reader заявяват, че при влизането си в класната стая децата често се питат дали приличат на останалите или дали околните споделят техните симпатии, ценности и култура.
Липсата на принадлежност води до по-ниски образователни постижения, по-малка социална ангажираност и лошо психическо и физическо здраве.
Когато не се чувстват желани, учениците са склонни да седят в задната част на класната стая и не искат да бъдат активни в час. В резултат на това често изостават в училище – модел, който може да продължи и с напредването на възрастта.
Според Алисън Тейлър, докторка по психология и клинична психоложка от Ню Йорк, която работи с деца и юноши, има няколко потенциални признака, че детето не се адаптира в училище. Те включват:
Детето не се вълнува от ходенето на училище и това може да прерасне в избягване или отказ от училището.
Възможно е, когато се прибере вкъщи, да не споделя много за деня си, дори когато му задавате въпроси.
Необясними болки в стомаха и/или чести посещения на медицинското лице в училище.
Проявява на тревожност и/или тъга.
За да получите по-добра представа дали се чувства добре прието, задайте му отворени въпроси. Като например: какво е правило със съучениците си, с кого е обядвало, как е прекарвало междучасието.
Други въпроси: вдига ли ръка, изпитват ли го... Те ни помагат да разберем дали детето се чувства видяно, чуто и оценено в новата си среда.
Книгите могат да помогнат на детето да се идентифицира и след началната дистанцираност да се превърне в част от общността. Започва се с утвърждаване на чувството за идентичност и създаване на пространства, в които децата се чувстват сигурни и забелязани.
Още не сме свършили, скрол надолу
Особено за малките деца книгите действат като „огледала, прозорци и плъзгащи се врати“ – термин, въведен от Рудин Симс Бишъп, почетен професор на Държавния университет в Охайо.
„Литературата трансформира човешкия опит и го отразява обратно към нас, а в това отражение можем да видим собствения си живот и опит като част от колективния човешки опит“, пише д-р Бишъп.
Д-р Тейлър е съгласна, че книгите играят голяма роля в подпомагането на децата и тийнейджърите.
„Да видят себе си в героите може да им осигури спокойствие, че не са сами в своите борби“, казва тя. „Използването на героите в книгите като символ за преодоляването на личните трудности позволява на децата да изследват и да получат разбиране, без да рискуват да бъдат емоционално претоварени.“
Все по-често учителите са насърчавани да показват собствената си уязвимост, като споделят истории как са били „новото дете“ в клас или как са били първите в семейството си, които са отишли в колеж.
Учениците често отбелязват колко полезни са споделените от преподавателите лични истории.
Родителите могат да направят същото у дома. Разкажете за подобно преживяване, което сте имали, когато сте се чувствали сякаш не се вписвате, и как сте преодолели трудностите.
Д-р Тейлър смята, че може да бъде „много полезно за децата и тийнейджърите, когато се прави по начин, който е утвърждаващ и емпатичен. Този вид споделяне е мощен способ да им се помогне да се чувстват по-малко самотни, да усещат, че са по-свързани и също да знаят, че техните чувства и преживявания са разбрани“.
Ако преценят, родителите може да се свържат с учителя на детето, за да научат повече за класа и за нещата, които се обсъждат в училище.
Като родители можем да се поинтересуваме с кого обядва детето или с кого си партнира за групови проекти, изглежда ли, че се вписва в групата и т.н.
Всички родители искат децата им да се чувстват добре приети. Точно както всички деца искат да се чувстват част от другите. Но понякога се случва и да не можем да помогнем на децата.
Затова, ако се притеснявате, че детето ви има проблеми с психичното здраве, например проявява по-продължителна тъга, която може да е свързана с липсата на чувство за принадлежност, е добре да потърсите професионална помощ.
Източник: Parents.com
Ставане рано, уроци до късно, децата са пак в клас. Новите първокласници тренират търпението си да стоят мирно по чиновете. Поредната порция четвъртокласници и седмокласници залягат над ученето заради предстоящите НВО-та, а голяма част от родителите им пресмятат колко точно ще им струва подготовката, за влизане в „по-елитно“ училище.
За това си говорим с Катина Цолова. Тя е майка на две деца и учителка от 12 години. Когато се ражда първото ѝ дете, за Катина настъпва моментът на осъзнаване, че носи отговорност за създаването на ценностната система на следващите поколения.
„Притеснението, че в обществото ни се усилва усещането за безнаказаност, израждането на ценности като патриотизъм, създаването на стереотипи и необходимостта да се научим да живеем в днешния свят, който е много различен отпреди, са част от причините да избера професията учител“, казва тя. „Всеки, който е взел такова решение, знае, че тук не говорим за заетост с работно време и измерими в стойности разходи на енергия и емоции.“
За Катина той идва с попадането в университета, където учи как да бъде учител. Вече е завършила право и няма особени притеснения, че ще се справи. Отива подкована с множество прочетени книги и теории, свързани с детското развитие. Познава някои педагогически подходи и се надява в университета знанията ѝ да придобият форма.
Но се сблъсква с хора, които не са заинтересовани истински от преподаването, а просто им трябва диплома. Същото отношение среща и в преподавателите. „Имаше едва няколко души, които не бяха загубили смисъла на това, което правят. Истински се стреснах, защото много малко от хората, които влизат в образователната система, всъщност искат да работят с деца. Оттам се вижда и нуждата от организации като „Заедно в час“, които да откриват истински мотивирани хора и да ги подготвят за същността на работата в училище. Едни от най-добрите учители, които съм срещала, са минали оттам“, обяснява Катина.
Това е срещата с родителите, които казват и искат едни неща, но не могат да си представят, че другите родители искат същото за техните деца. Катина Цолова вижда как се настройват едни срещу други, без да си дават сметка, че се оглеждат в себе си и създават огледало за децата си.
„Огромната работа не е с децата, а с родителите. А за това никой не ни подготвя в университета. Не се учи как се разговаря с родителите; как се проявява емпатия; как, когато си най-огорчен, да намериш начин да се гледате в очите и да разбереш болките им и трудността им, да чуеш техния зов за помощ зад всички обвинения и страхове“, коментира преподавателката.
Идва при запознанството с учителите. „Представях си, че в училище всички ще мислят като мен. Че това е толкова логично – да следваш децата, да ги уважаваш, да се държиш с тях така, както искаш да се държат и те с теб“, споделя учителката.
„Големият ми сблъсък беше с понятията и смисъла, който влагаме в тях. Разбирате ли, когато някой каже слънце, вие си мислите за вашето дете, друг си мисли, че това е небесно тяло, трети се сеща за топлина, четвърти – за море и лято. Така и в образованието използваме еднакви понятия, но ги пълним с различен смисъл. Например понятието дисциплина. Алфи Кон пише в книгата си „Митът за дисциплината“, че „контролът поражда необходимостта от повече контрол, който след това се използва, за да оправдае използването на контрол“, казва Катина.
По думите ѝ, някои участници в образователната система разбират дисциплината като налагане на правила, които да се спазват под страх от наказание. Други разбират дисциплината като процес за осъзнаване на социалната необходимост от спазване на определени норми, за да може едно общество да живее и да се развива. И естествено двете неща отнемат различно време.
„Едното действа моментално и в краткосрочен план, другото може да отнеме години. Учителите често сме поставени пред дилемата дали да си решим проблема в момента и да въдворим ред, или да движим учениците към по-задълбочено осъзнаване на необходимостта от спазване на някакво поведение в дългосрочен план.“
Скоро учителката си говори с учениците си, че колкото и различни хора да сме външно, без значение от коя държава сме и с каква религия, на ниво чувства и емоции сме еднакви.
„Всички знаем какво е обида, страх, болка, предателство, приятелство, разбиране, сигурност, обич – само контекстът е различен. Децата днес сякаш нямат много време да се вгледат в себе си, да останат сами и да скучаят толкова, че да започнат да си задават въпроси, да се опознават... Нямат време да се преборят със скуката, като използват своята креативност и нищо повече. Като дете имах моменти, в които можех да си лежа с часове и да си представям истории. Сега нямам време“, казва Катина.
Тя е убедена, че скуката е нещо много полезно, а днес запълваме всяка свободна минута на децата с уроци, допълнителни занимания, организиран спорт, организирано изкуство… Всъщност, според нея, творческите процеси имат нужда от вдъхновение, което е част от откривателството в свободното време, в свободното общуване и самонасоченото учене.
Разликата е в областта на детското развитие, когнитивните, физическите, хормоналните, емоционалните, социалните процеси. „Всичко се променя с порастването, дори класните стаи миришат различно“, казва тя. „Аз съм начален учител. Много харесвам тази възраст, в която децата вече имат зад гърба си първите седем. Имат създадена база данни и тъкмо започват да я използват. За мен е много интересно да разговарям с тях, да виждам каква логика използват, какво смятат за важно, как виждат света. Това са невероятни процеси.“
При големите Катина предполага, че е нужно съвсем друго умение: „Да общуваш с цял клас, да успееш да го завладееш в свят на технологии, а ти си само един човек... С тийнейджърите изобщо не знам как се оправя човек. Там вероятно има специалност за работа с извънземни. Но учителите, за които е важно, намират подход и стигат до душата и умовете на своите ученици или обратното – учениците стигат до учителите си. Знам, че критериите и очакванията на родителите също се променят.“
По думите ѝ, в начален етап фокусът на учителите пада много повече върху това как се чувства детето, как се развива социално и емоционално. По-късно се измества най-вече върху академичното развитие. „Сякаш изведнъж другите неща спират да са важни… Скоро пътувах до Израел, бях на обучителен семинар. Това, което много ме впечатли, беше, че всеки човек, всеки ученик е ангажиран с доброволческа дейност. Тук също има много организации, много възможности, но сякаш не е достатъчно „модерно“ да си доброволец. Мисля, че тук и родители, и учители можем да бъдем по-активни като пример и като опит.“
Добрата атмосфера, според учителката, е задължителна съставка „в този аквариум от бълбукащи мозъци и движещи се елементи“. За Катина тя е атмосфера на доверие и уважение.
Но и това е от онези понятия, които, както казва, всеки може да напълни с различен смисъл. Катина е щастлива, когато учениците ѝ се чувстват спокойни да участват, да дават примери, дори да я прекъсват. Харесва ѝ да спори с тях понякога, да ѝ споделят откритията си, да ѝ разказват вицове. Добрата атмосфера за нея е възможност всеки да бъде себе си и да си позволи да изпитва чувствата, които изпитва.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Да си позволим да имаме лоши дни и да правим грешки, да задаваме въпроси, да започваме отначало... От друга гледна точка, добрата атмосфера може да е тишина, внимание и концентрация от всички и по всяко време. Би могла да бъде съчетание от много елементи според нуждите на класа, предмета, учителя“, допълва тя.
Според Катина Цолова училищната общност не може и не бива да изключва родителите. „Истината е, че се правят стъпки в тази посока, най-вече чрез обществените съвети. За съжаление, обсъжданията там са най-вече на битово ниво, поне в училищата, в които имам отношение и като родител“, казва тя.
„Като учител не мога да си представя да работя без съдействието на родителите. На една от лекциите си Яков Хехт, визионер на демократичното образование, каза, че работата на учителя е 50% да обича учениците и 50% да обича родителите. Първоначално това ми прозвуча шокиращо.“
Струва ѝ се важна стъпка да спре да се прехвърля отговорността между родители и учители и всички да осъзнаем, че отглеждането на бъдещето е част от общите ни проекти. „Влизането на родителите в класните стаи е безценно за взаимоотношенията на доверие. Това е начин да им дадем друг поглед над процесите в училище, защото те всъщност виждат само това, което децата им разказват“, смята преподавателката.
„Правила съм Часове на родителя. След това родителите излизат от стаята и ми казват, сякаш са направили велико откритие за себе си: „Ама те са много сладки всичките!“ И тогава си давам сметка, че те имат дете, но не работят с деца. Родителите имат други грижи по цял ден, нямат идея от света на техните деца и колкото повече ги изолираме, толкова по-голяма пропаст копаем помежду си.
Тук учителите можем да направим много неща – например редовна информация, която е конкретна и не непременно лоша. Свикнали сме да търсим родителите, само като искаме да се оплачем, а е много по-хубаво да ги разплачем, когато им кажем, че точно техният калпазанин е извършил нещо мило. Помогнал е на някого и ние сме забелязали, че това дете, както и всяко друго, има своите силни страни.
Най-силният комплимент, който ми е правил родител беше: „Благодаря ти, че виждаш моето дете“. Още настръхвам от това. Стана една от посоките ми, от обещанията ми – без значение къде работя, в каква система и с какви хора.“
15-те дни отсъствия по семейни причини са важни за спокойствието на родителите. Катина Цолова иска да си позволим по-широко тълкуване на ученето. Тя вярва, че децата учат много когато пътуват.
„Това е друг вид учене, друго преживяване“, казва тя. „Днешните деца най-често отсъстват по домашни причини заради пътуване и това е прекрасно. Хубаво е родителите да имат законово право на това, а не да се чудят каква фалшива бележка да измислят, за да отидат на ски две седмици с децата си. Не мисля, че има нещо, което не могат да наваксат в училище, особено ако са заредени с хубави емоции и са свалили стреса.“
Според Катина образователната система и програмите в своята цялост изостават от нуждите на обществото. „Все още се преподава, както сме учили ние. Аз съм била в първи клас преди повече от 35 години. Урочните единици оттогава не са много различни, но пък учителите притежават повече свобода. Има много смели учители, които правят чудеса, вместени в програмите.“
„Децата ни нямат свободно време и не успяват да пораснат. Потискат детството си, защото през цялото време са заобиколени от правила и правила, и правила… Нямат свободата да грешат. Нека обаче се замислим какво пък чак толкова може да сгреши едно малко дете и дали, потискайки това, няма да сгреши с нещо доста по-опасно на по-голяма възраст, когато контролният орган няма да е наблизо“, казва Катина.
„Предизвикателство е да преведа на разбираем за тях език информацията, до която имат достъп. Те са изключително информирани, а не могат да разбират в дълбочина процесите. Изграждат си мнения и стереотипи към отделни групи хора и са изключително податливи на манипулации.“
Според учителката, предизвикателството идва с идеята да създадем устойчивост по отношение на проверка и осмисляне на информацията. „Възпитаването на социална и емоционална интелигентност не може да стане изолирано от света и реалните ситуации, а днес те почти отсъстват. Всичко е предвидено, организирано и нарочно някак си. Смятам, че расте нискочувствително поколение към всичко, което не ги засяга лично. Питала съм тийнейджъри с какво биха се занимавали, когато завършат училище – основна ценност е да имат пари, често пъти няма значение как ще ги получат. Дори не е „да бъда щастлив“.
Консуматорският свят работи много по-бързо и се превръща в основна ценност за децата, защото е много лесно. Наистина е предизвикателно да надскочим това.“
Има моменти в детското развитие, в които превес трябва да вземат общуването, работата с ръцете, реалните игри и фантазията. Катина разбира колко е трудно децата да бъдат ограничени, затова е много повече за търсене на баланса. Смята, че възрастният трябва да им покаже, че извън този изкуствен свят има друг и той може да бъде не по-малко вълнуващ. Според нея ползването на телефони в училище до четвърти клас не е необходимо.
От друга страна, все повече се говори за дигитална ученическа раница. Учителката вярва, че дигиталният свят дава невероятни възможности, но също така крие опасни капани.
„Реалният живот сякаш води битка с виртуалния. Обикновено губещите сме ние, потребителите. Може би тук ще е голямата роля на образованието – да даде достатъчно избор и познание на различни възможности. За да го направим, трябва и ние да сме подготвени. Аз правя час на класа, в който учениците споделят какво са научили през седмицата извън училище. Това е часът, в който научавам най-много“, допълва тя.
Според Катина, знанието е толкова необятно, че ако учителите разчитат само на факти, които да предадат на учениците си, са от страната на губещите. А другото, за което мисли, е каква е причината децата толкова много да се нуждаят от дигиталния си свят.
„Това е толкова сложен въпрос! Аз като българин, разбира се, имам мнение по всички въпроси, дори по тези, за които не съм компетентна. В случая като родител и учител мисля, че е крайно време да се фокусираме върху образование, което дава на децата знания и умения, които наистина ще им бъдат необходими в живота и към които те имат интерес. Трябва да се отдалечим от зазубрянето, от ограниченото тълкуване на успешен ученик, според което такъв е само този, който се справя добре по български и математика на матурите. Ограбване е това с матурите. Мисля, че е престъпно безхаберие да подлагаме децата на това начинание. Какво мерим с матурите точно?“
Катина може да каже какво не мерят: „Не мерят уменията за екипна работа, социалната и емоционална интелигентност. Не мерят уменията за презентиране, изобретателността, креативността.“
Според Катина Цолова училищата трябва да имат ясни цели и ценности, избирани от хората. „Не може да записвам детето си в първи клас и до първата родителска среща да не познавам учителя, на когото ще го поверя. Не може родителската среща да е като съвещание на входа, където се събират пари за ремонт на стълбите и боядисване на тавана или за принтер и тонер, защото училището не може да си го позволи…“, казва тя.
Според нея, ако има стабилна училищна общност, самите хора ще движат тези процеси, а не учителите: „Ние имаме друга работа, фокусът ни трябва да е съвсем друг. Срамота е да караш учител да проси пари от родителите за помагала, принтер, тонер, бяла хартия… Учителят е нещо съвсем друго.“
Унищожителен доклад на Сметната палата за работата на МОН. Така накратко може да се обобщи съдържанието на документа, публикуван в началото на месеца. Одитът показва много категорично всички проблеми на образователната ни система, за които от години „опяват“ експерти, родители, учители.
Люба Йорданова от „Заедно в час“ прави преглед на изводите на доклада и предлага шест решения по основните проблеми.
Одитният орган излезе със силно критичен доклад към държавата по отношение на осигуряването на качествено училищно образование. Решения има, макар и трудни.
Ниски резултати на учениците по български и математика, огромен дял на частните уроци, неудовлетворени родители и университетски преподаватели, сериозни разлики в образователното ниво на хората от различните региони на страната, лошо управление на политиките в системата на образованието. Това са само част от констатациите на одиторите на Сметната палата след извършения от тях одит на това доколко държавата осигурява качество на училищното образование.
Докладът от одита беше публикуван в началото на юли, а изводът на експертите е повече от тревожен: „действията на Министерството на образованието и науката не са достатъчно ефективни за постигане на качествено училищно образование в България“, а в дългосрочен план това е пагубно не само за учениците, но и за икономиката на страната.
Одитът е за периода от 01.01.2019 г. до 30.06.2023 г., но по повечето одитни критерии няма напредък и към днешна дата.
Одиторите са анализирали огромен набор от доказателства, свързани с качеството на образованието – от резултатите на учениците, през недостига на учители, до управлението на цялата система от страна на Министерството на образованието и науката (МОН). Проведено е и национално представително изследване сред родители, ученици във втори гимназиален етап, декани на факултети и ръководители на други структурни звена във висшите училища, директори на училища и учители.
Изводите в доклада до голяма степен се припокриват с въпросите, които активно работещите на терен в образованието граждански организации от години повдигат, но институциите замитат под килима. Не се различават и от препоръките на организации като Световната банка, Европейската комисия и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие за реформи в българското образование.
Затова добрата новина от иначе унищожителния за България одит е, че най-после авторитетна национална институция от ранга на Сметната палата назовава проблемите с истинските им имена – без опити тревожните резултати да се омаловажат, а вината да се хвърли върху ученици, родители или учители.
Другата добра новина е, че решенията на констатираните проблеми са ясни. Самата Сметна палата е изпратила до министъра на образованието и науката 21 препоръки и 7 подпрепоръки със срок за изпълнение до края на 2025 г. Всички те са конкретни и изискват единствено качествена работа от страна на Министерството на образованието и науката и контрол от страна на Народното събрание.
Решения на проблемите са предлагани неведнъж и от експерти от международни, европейски и български неправителствени и други организации от сферата на образованието. Решения могат да се намерят и на терен – в училища, в които директорите и учителите работят в името на учениците – въпреки ограниченията на системата.
Ето някои от най-сериозните изводи от одита и техните възможни решения.
Проблем: Докладът на Сметната палата посочва, че по отношение на целта на ООН – да се осигури приобщаващо и справедливо качествено образование и насърчаване на възможностите за обучение през целия живот за всички, България е не само много далеч от средните нива на ЕС, но и продължава да се отдалечава от постигането на целта.
Нивата на функционална неграмотност на българските ученици са изключително високи – над половината от 15-годишните не могат да мислят аналитично и да решават проблеми от ежедневния живот.
България попада в групата на изоставащите държави и що се касае до дигиталните умения на хората. На едно от последните места в ЕС сме и по относителен дял на младежите, които нито учат, нито работят.
Делът на работодателите, които срещат трудности при намирането на необходимите им специалисти и работници, нараства до близо 75%, като липсват ключови компетентности като инициативност и предприемачество, дигитални способности и умения за учене, умения за писане и изразяване на правилен и разбираем български език.
На този фон родителите, които могат да си го позволят, компенсират недостатъците на училището с инвестиции в частни уроци за децата си. Социологическото проучване е показало, че 60 на сто от родителите плащат за допълнителни уроци. Родители, ученици, директори и декани са категорични, че има нужда от сериозни промени в учебниците и учебните програми в средното образование.
Решение: България има нужда от цялостна реформа на училищното образование, която започва с това какви хора искаме да излизат от училищата – какви знания, умения и нагласи трябва да притежават, за да водят успешен личен и професионален живот в бъдеще, и да са активни граждани, които подобряват средата в държавата. Тези цели трябва да станат основата за реформирането на всички аспекти от образованието – учебните програми и планове, подборът, обучението, допълнителната квалификация и наставничеството на учители и директори, методите на преподаване, системите за оценяване на учениците и други.
Проблем: Одитът е доказал един от най-големите проблеми на българското образование, който излиза след всяко международно и национално изследване – в страната ни няма равен достъп до качествено образование и училището не компенсира социалните, икономическите и образователните ограничения на семейната среда. Има сериозни различия в нивата на грамотност в отделни части на България и високо ниво на неграмотност в част от общините. Това води до „поколенческа мултипликация на неграмотността“ и невъзможност за огромна част от децата да се измъкнат от спиралата на бедността, с която са родени.
Решение: Основен ангажимент на държавата е да направи така, че всяко училище в страната да предлага качествено базисно образование на всички деца, без значение в каква среда са родени. Това включва смели и непоколебими политики за десегрегация в образованието, инвестиции в обучение и ресурси за учители, които преподават на деца с различен майчин език, както и в активно включване на добре подготвени специалисти в помощ на учителите – помощник-учители, медиатори, психолози, ресурсни учители.
Проблем: Въпреки предприетите мерки за повишаване на възнагражденията на учителите, все още не са осигурени необходимите педагогически специалисти, чрез които да се реализира качествено училищно образование, категоричен е докладът. Според данните учителите под 35 години са намалели чувствително за четири години и възрастовата структура на педагогическите специалисти в страната продължава да се влошава.
Значителен дял от завършилите студенти по педагогика (около 50%) не се реализират като преподаватели. Има недостиг на педагогически специалисти по отделни предмети и в регионален план, а почти 8% преподават предмети, за които не са правоспособни. Анализът на данните показва, че след първата година отпадат почти една пета от всички новопривлечени учители в системата на образованието, а до три години след постъпване на работа са се отказали една трета от учителите. Според почти всеки трети директор увеличаването на заплатите не е спомогнало за привличане и задържане на квалифициран персонал, като това е особено характерно за София.
Решение: Сметната палата препоръчва няколко конкретни мерки, сред които:
Преди няколко години Световната банка наблегна и на нуждата от система за ефективно наставничество на учители, особено на новопостъпилите в системата. Взискателният подбор на хората, които искат да станат учители, и обективните атестации на работата на педагогическите специалисти също са задължителна част от нужните промени в образованието. Не са за пренебрегване и множеството сигнали от учители и директори за ненужните административни процедури в системата, които с нищо не помагат за качественото образование на учениците.
4. МОН не взима решения на база анализи и данни
Проблем: Докладът на Сметната палата е силно критичен към начина, по който Министерството на образованието и науката управлява системата. Важен фокус е поставен върху липсата на данни и анализи, върху които да стъпят решенията за политики в сферата.
Като примери са посочени несъществуващите анализи на резултатите от националните външни оценявания и държавните зрелостни изпити, както и липсата на „доклади за прилагането на принципите и за изпълнението на целите на училищното образование, съдържащи планове със срокове за предприемане на конкретни действия за отстраняване на несъответствията“.
„Няма увереност, че резултатите от оценяването на учениците се използват ефективно за промяната политиките на национално ниво и за реализиране на мерки за устойчиво повишаване на качеството на образованието“, посочват и одиторите извода, до който учители, образователни експерти, а вече и родители отдавна са стигнали.
Освен че няма ефективни системи за мониторинг и анализ на сектора, МОН не използва и наличните. Резултатите и препоръките от инспекциите на Националния инспекторат по образованието остават на хартия и не се взимат ефективни мерки за подобряване на работата на училищата.
Решение: Сметната палата препоръчва на МОН да осигури отчетност за изпълнението на целите на образованието на база данни и анализ на постигнатите резултати и ефекти, да повиши ефективността на инспектирането, да прави задълбочени анализи на резултатите от международните изследвания (например PISA), както и да събира и използва данни за ефекта от приложени в училищата иновации в учебния процес.
Това би трябвало да върви със сериозна инвестиция в недостатъчния в момента капацитет на МОН да събира, обработва и анализира данни.
Проблем: Сметната палата констатира, че Министерството на образованието и науката не е спазило ангажимента си да приеме стандарт за управление на качеството в институциите от системата на училищното образование, който беше заложен в образователния закон от 2016 г. Освен това МОН не е внедрило и системата за добавена стойност на училищата, на база на която учебните заведения би трябвало да получават финансови стимули за високо качество и целенасочена подкрепа, когато не постигат образователните цели.
Решение: Една от първите заявки на сегашния образователен министър Галин Цоков, когато пое поста, беше, че екипът му ще предложи стандарт за качество в образованието. Повече от година по-късно това не е факт, макар работната група, която министърът сформира за създаване на стандарта и която включваше десетки представители на различни институции, да приключи работата си през ноември 2023 г. Необходимо е разговорът за стандарта за качество да се качи вече на следващото си ниво – към практическото му прилагане в учебните заведения.
Не личи МОН да предприема действия и по отношение на системата за добавена стойност на училищата, макар създаването ѝ да е тема от години. Ключов момент при нея е, че се базира на резултатите от националните външни оценявания и държавните зрелостни изпити, за които няма данни да са сравними през годините. Замитането на темата под килима обаче не е решение.
Проблем: Сметната палата е установила редица случаи, в които Министерството на образованието и науката не спазва срокове по свои задължения, удължава ги и след това отново ги пресрочва. МОН не изпълнява и задълженията си за мониторинг на националните програми (по които всяка години се отделят милиони левове за различни дейности в детските градини и училищата, както и за квалификация на учители). Ведомството не изготвя и вътрешни доклади за прилагане на Закона за предучилищното и училищното образование и извеждане на стъпки за подобрение.
В одитния доклад е отделен специален фокус върху Центъра за оценяване в предучилищното и училищното образование (ЦОПУО) – звеното на МОН, което отговаря за националните изпити на учениците и международните оценявания като PISA. Според одиторите центърът „изпитва сериозни затруднения за изпълнение на нормативно вменените му аналитични функции, свързани с качеството на училищното образование, поради недостатъчен финансов ресурс и административен капацитет“. Одитът е установил, че МОН не е заложило изискване в ЦОПУО да работят статистици и психометрици – задължителна експертност за подобно аналитично звено.
Липса на капацитет одиторите наблюдават и в дирекция „Политики за стратегическо развитие, квалификация и кариерно развитие“ на МОН, която би трябвало да изработва концепции, стратегии, програми и планове и да анализира ефективността от прилагането на държавните образователни стандарти.
Решение: В препоръките си Сметната палата е описала детайлно необходимите анализи, доклади и други документи, които МОН трябва да разработи.
Липсата на капацитет в администрацията на Министерството на образованието и науката е част и от темата за ефективността на работата на цялата държавна администрация, в която в момента не съществуват достатъчно механизми за привличане на мотивирани и добре подготвени кандидати за работа.
Всеизвестно е, че скуката провокира креативността на децата, желанието да измислят нещо, да майсторят. Но скуката в училище е нещо различно. Тя по-скоро убива вроденото любопитство, с което човек опознава света.
Една книга на канадския журналист Зандър Шърман „Любопитството на училището“ дълбае именно тази тема.
По думите му, образованието като учене произтича от естественото ни любопитство и желание да опознаем света около нас. „Придобиването на знания никога няма да излезе от мода“, твърди той, защото то е самата същност на образованието и е „благо само по себе си“.
Според него обаче „съвременните училища се ръководят от учебни програми, които служат на други цели, като бъркат строгостта с енергичността, убиват любопитството и лишават ученето от удоволствието от него“.
За някои деца скуката в училище е епизодично явление, но за други тя е постоянно преживяване, пишат и в Parents.com. Постоянната скука може да причини истинско страдание, апатия или разочарование.
Според Натали Гуин – педагогическа съветничка, преподавателка по училищно консултиране в университета Уолдън и терапевтка в Грийнсбъро, Северна Каролина, проблемът със скуката в клас е често срещан и е полезно не само учителите, но и родителите да се замислят как да съдействат за по-голямата ангажираност на детето към самия процес на учене.
За да се реши проблемът със скуката, от ключово значение е да се открие защо ученикът е незаинтересован от училището.
Понякога ученици, които са по-надарени, намират училището за скучно, когато материалът не отговаря на техните интереси и способности, смята д-р Гуин. Твърде лесният вариант води до отегчение и липса на мотивация, счита и Тамеко Хейрстън-Пиги, клиничен социален работник.
Често „училището е скучно“ се свързва със „затова не си върша работата“ или „затова не внимавам“. Този тип ученици всъщност може да имат предвид, че не виждат връзка между това, което учат, и реалния живот.
Те може и да не правят добра връзка с училището, учителя, връстниците си или предметите, които изучават.
Важно е да се има предвид, че недостатъчната мотивация не означава, че детето е мързеливо. В някои случаи липсата на мотивация е свързана с усещането, че това, което учи, не е важно за него – че учебният процес няма смисъл или значение за живота му.
Когато децата намират училището за скучно, понякога това е знак, че изпитват трудности у дома. В семейството им може да има развод, финансово напрежение, да се местят в друг дом или да преживяват смърт на близък.
Не е изключено и да имат проблеми с психичното здраве, казва д-р Гуин, като детска депресия, тревожност, безсъние или посттравматично стресово разстройство, които допринасят за липсата на интерес към училище.
„Също така учениците може да имат неудовлетворени социално-емоционални потребности, като например травма, проблеми със самочувствието или проблеми с вниманието, които може да се възприемат като невнимание.“
В някои ситуации липсата на мотивация може да е признак на синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Обикновено това се диагностицира още в първите месеци на началното училище, но има случаи, в които се установява доста по-късно.
Разстройството се характеризира с трудности при фокусирането, изпълняването на задачите и организацията, както и с импулсивност и нужда от много физическо движение.
Децата, които имат проблеми с установяването на връзка с връстници и учители, може да скучаят в училище, защото се чувстват изолирани. Или защото смятат, че не принадлежат към училищната общност и че не са добре приети.
Ако между детето и учителите му не са създадени положителни отношения на доверие и уважение, може да му е трудно да знае какво да прави и към кого да се обърне, когато има нужда от помощ.
Ако има ограничени социални умения, детето може да има проблеми с намирането на приятели. Това го направи по-малко склонно да се включи, когато всички останали деца се занимават с училищната си задачи.
Не всички ученици са на нивото на класа или притежават уменията (академични, социално-емоционални, физически или практически), от които се нуждаят, за да бъдат успешни в училище. Някои от тях все още не са развили достатъчно умения, за да учат ефективно за тест. Други може да са невродивергентни, да имат проблеми с ученето или други когнитивни различия. Тези деца вероятно се нуждаят от повече насоки или допълнителни усилия, за да отговорят на очакванията на класа и да се развиват успешно в академичната област.
Екзекутивните функции са важен набор от умения, които позволяват на хората да се справят с разсейващите фактори. В тях се включва способността да се планира предварително, да се изпълняват много задачи и да се проявява самоконтрол. Ако детето има проблем с тези умения, е добре да се научи как да управлява времето си или да си създаде план за дългосрочен проект.
Децата с проблеми със зрението, слуха, подвижността или паметта също могат да се окажат отегчени, ако нуждите им не са адекватно посрещнати в класната стая.
Още не сме свършили, скрол надолу
Първата стъпка е да се открие основната причина за апатията на детето. Може да е една от изброените по-горе. Може да е нещо различно. Затова трябва да говорим с децата.
Ще можете да сте съпричастни към ситуацията им, ако наистина разберете и приемете сериозно какво се случва и как се чувстват в училище.
Номерът е да откриете какъв смисъл влага детето, когато казва „Скучно ми е в училище“. Не подценявайте опасенията му и не му казвайте просто да спре да скучае.
Каквито и да са причините за това, учениците се нуждаят от подкрепа, за да се заинтересуват от училищните си задачи, а не от осъждане, че не ги намират за интересни.
Източник: Parents.com
Може би най-честният отговор на въпроса „Какво е да си родител“ е: „Друго“. Не е нито по-хубаво, нито по-лошо. Просто е друго.
Станеш ли родител, се отваря една паралелна магистрала, по която тръгва животът ти. Той не спира, противно на разпространеното схващане, а започва да се движи много по-интензивно. Платната на магистралата стават повече и най-забавното е, че трябва да стъпиш на няколко от тях едновременно. Тук правилникът за движение не важи. Като цяло не важат никакви правилници, защото те се изковават на момента и са различни за всяко семейство. Освен това неизбежно ще сбъркаш.
Това е първото и най-важно нещо, което трябва да знае всеки човек, качил се на скоростния път към родителството: спокойно, грешки ще има. И освен това винаги ще си виновен за нещо. Дали сам ще се обвиняваш, дали детето ти, или обществото – чувството за вина е верен спътник на повечето родители.
Изискванията към съвременните родители са толкова много, че е практически невъзможно да покриеш всички. (Да не говорим, че част от тях взаимно си противоречат.) Затова може би един от най-важните съвети, който може да се даде на всеки млад родител, е „Води се по детето“. Децата са самостоятелни личности още от момента на тяхното раждане и затова най-естественото нещо е да се отнасяме към тях като към такива. А също и да избягваме да подхождаме „по калъп“ и с предварително зададени параметри, защото това, което работи при едно дете, не означава, че ще сработи при друго. Иначе казано, връзката родител – дете е нещо строго индивидуално и тя може да е различна дори вътре в рамките на семейството. Тоест подходът към две деца в едно семейство може да е коренно различен и всеки от родителите да има свой стил на общуване с децата.
Една от сериозните житейски ситуации, в които родителите със сигурност чувстват вина, е тормозът в училище. От една страна, си виновен, ако детето ти е жертва, защото не си му дал механизми да се защити. От друга страна, си виновен, ако детето ти е насилник, защото не си му дал механизми да се справя с емоциите си по друг начин, различен от тормоза. Едновременно искаме да отгледаме чувствителни, емпатични и разбрани деца, но в същото време не трябва да са прекалено крехки и впечатлителни, добре е да могат да се защитят и да имат смелост да се заявят.
Но как да говорим с децата си за този феномен училищния тормоз? Преди всичко може би е добре да изясним сами за себе си какво попада в дефиницията за тормоз, защото, съгласете се, в 90-те години, когато повече от нас, днешните родители, бяхме деца, никой не говореше за това, вероятно защото на никого не му правеше впечатление.
Според УНИЦЕФ могат да бъдат използвани следните три характеристики, за да се опише какво е тормоз или да се окачествят някакви действия като такъв: намерение, повторни прояви и сила. Тормозещият възнамерява да причини болка или чрез физическо насилие, или чрез обидни думи или поведение и прави това многократно.
Тоест, не скачайте като попарени веднага щом чуете, че детето ви се е спречкало със съученик, защото А) може да не става дума за тормоз, а за обикновено неразбирателство между връстници, което в крайна сметка е част от израстването, и Б) без да искате, можете да ескалирате нормална житейска ситуация в нещо, което тя няма потенциала да бъде, като по този начин попречите за нейното адекватно решаване и съдействате за заклеймяването на единия като жертва, а на другия като насилник.
Тук е важно да се отбележи, че няма лоши деца. Има деца с недобро поведение. Едно дете може да се превърне в насилник, защото е жертва на тормоз вкъщи или живее подтискано от някаква сериозна емоционална травма, каквато несъмнено е болест или загуба на близък.
Има и един друг аспект. Когато реагираме прекалено бурно и емоционално на някакъв разказ на детето, от който си вадим прибързано изводи, можем да нарушим доверието помежду ни и то да се откаже да споделя. Най-хубаво би било, ако успяваме да намираме точните въпроси, а не просто да „подпитваме“ по любимия родителски модел. Ако детето е жертва на системен тормоз в училище, по всяка вероятност ще се затвори и вглъби. Възможно е да има и физически белези – синини, одрасквания или скъсани дрехи, загубени вещи и пр. Когато е в такава деликатна ситуация, то вероятно няма да иска да говори, дори по принцип да е разговорливо и общително. Една от възможните причини за това е срам. Другата много вероятна е страх. Срам от самия факт, че е жертва, и страх, че ако се предприемат някакви действия, тормозът ще се задълбочи.
И тук е голямата ни роля като родители. Трябва да се опитаме да създадем семейна среда, в която няма срам и страх. Когато те отсъстват, има място за любов. И само тогава детето се чувства истински защитено, сигурно и разбрано. Как бихте могли да организирате средата вкъщи – и като физическо пространство, и като емоционален свят, който споделяте като семейство, зависи изцяло от индивидуалната семейна динамика. Може да имате специално кътче, в което всеки от вас знае, че седне ли, ще има кой да се сгуши до него и да предложи времето, разбирането и топлината си, за да си споделите или да си помълчите – както ви е по-удобно. Може да си измислите специален предмет – плюшена играчка, одеялце, възглавничка, за които всички да сте наясно, че вземе ли ги някой, то той има нужда да говори. Защото, хайде да си го кажем честно, понякога е много трудно да кажеш „Имам нужда да поговорим“.
Житейският опит показва, че е твърде малко вероятно изслушвани и емоционално обгрижвани деца да се превърнат в насилници. По същия начин деца, които знаят, че имат здрава и сигурна връзка с родителите си, са много по-способни да се защитят и да сигнализират, ако станат обект на тормоз в училище.
Да, факт е, че най-уязвимите деца са изложени на по-голям риск от тормоз. Това често са деца от маргинализирани общности, от бедни семейства, деца с различна полова идентичност, с увреждания или мигранти и бежанци. Но ако на едно дете му се показва (и казва!), че е обичано, самочувствието на истински обичан човек, с което то би преминало през подобни травмиращи ситуации, ще му помогне да излезе от тях по-лесно, а и да ги разпознава, за да се опълчва на несправедливостите спрямо негови приятели и съученици.
Точно по този начин, опълчвайки се срещу тормоза в училище, двама канадски дванадесетокласници от Беруик, Нова Скотия успяват да поведат световно движение преди повече от 17 години. Всичко започва от една най-обикновена розова тениска. С нея се появява облечен на първия учебен ден деветокласникът Чък Макнийл. Изборът му на облекло предизвиква подигравки и става причина за тормоз. Свидетели на този тормоз стават Дейвид Шепърд и Травис Прайс, които решават, че на следващия ден ще се появят с 50 розови тениски и ще ги раздадат из цялото училище. По този начин успяват да покажат на детето, станало обект на тормоза, че го подкрепят и не само̀, а на тормозещите – че постъпката им е меко казано нелепа.
Тази изключително простичка, но особено оригинална идея се превръща в ежегодно събитие – „Ден на розовата фланелка“, към което в годините се присъединяват хиляди училища по целия свят. Част от световното движение става и ИКЕА, които също имат кампания за деня на розовата фланелка, като същевременно подкрепят и усилията на УНИЦЕФ и МОН, обединени в програмата „Стъпки заедно“, чиято основна цел е превенция на тормоза в училище.
УНИЦЕФ и ИКЕА си партнират успешно вече години наред, създавайки програми за промяна в училищната среда. ИКЕА България се включва като партньор на „Стъпки заедно“ още през 2019 г., обособявайки специални пространства, където децата се чувстват уверени да споделят и генерират идеи за подобряване на училищния климат в 5 пилотни училища в България под надслов „За по-добра игра. Заедно.“. В тях учениците могат да общуват помежду си в сигурна и безопасна среда. Към края на 2022 г. по програмата „Стъпки заедно към училище без насилие“ близо 3000 ученици от 1 до 12 клас са взели участие в работилници за развиване на социално-емоционални умения, като част от тях са преминали специално обучение за „миротворци“, за да помагат на свои връстници.
Още не сме свършили, скрол надолу
Тази година ИКЕА България подкрепят дългогодишната си инициатива за превенция на тормоза в училище и със специална илюстративна онлайн кампания. По този начин поставят фокус и върху домашната среда, тъй като тя е основополагаща за развитието на детето и, както вече споменахме, е онова сигурно пространство, в което то трябва да знае, че може да получи безусловна подкрепа. В кампанията „Положението не е розово, но може да бъде“ се споделят няколко основни стъпки в посока качествено общуване и спокойна атмосфера у дома.
Част от кампанията е и 7-годишната Бояна, която илюстрира по свой начин основните послания в кампанията. На 28 февруари нейните рисунки ще бъдат разположени в детските стаи на шоурума на магазин ИКЕА София и ще препращат към информация за инициативата, насочвайки вниманието на посетителите към проблема и възможните стъпки за неговото разрешаване. В знак на съпричастност, служителите на магазина ще бъдат облечени със специални розови фланелки, отново изрисувани от младата художничка.
Ако се чудите как да започнете разговор с детето си по темата „тормоз в училище“, можете да използвате кампанията на ИКЕА и да направите една бърза разходка из магазина, концентрирайки се в шоурума с детските стаи. Със сигурност информацията за инициативата би могла да стане претекст за един такъв разговор.
А ако по някаква причина в главата ви звучи „Това на моето дете не може да му се случи“, ще ви „зарадваме“ със следната информация на МОН, според която само през учебната 2022–2023 г. случаите на физически и вербален тормоз над деца са над 3300, а от национално представително проучване на УНИЦЕФ става ясно, че всяко второ българско дете е преживяло някаква форма на насилие до 18-годишна възраст. Това практически би могло да означава, че не са рядкост случаите, в които жертвите на насилие (и в дома, и в училище) сами се превръщат в насилници. А това, ще се съгласите, се нарежда сред най-големите страхове на всички родители, и то напълно основателно.
Този текст е създаден с подкрепата на ИКЕА България.
Правителството на Великобритания потвърди плановете да забрани употребата на мобилните телефони в училище. Забраната ще засегне не само учениците, а и учителите. С цел по-лесното влизане в сила на новия план бяха пуснати и насоки към директорите.
Насоките не са закон и не са задължителни (засега) и предлагат на училищата различни начини за прилагане на забраната. Като се започне от заповед да се оставят всички телефони у дома и се стигне до предаването им при идване в училището или съхраняването им в недостъпни шкафчета. Сред опциите има и такава учениците да държат в себе си телефоните, при условие че устройствата са на тих режим и не бъдат използвани.
Според британския комуникационен регулатор Ofcom 97% от децата във Великобритания получават телефон преди 12-годишна възраст. Тази масовост на телефоните поражда редица опасения. Най-безобидните са свързани с разсейване и липса на концентрация, най-сериозните – с увеличената възможност за тормоз или друг социален натиск.
Преди половин година ЮНЕСКО се обяви за глобална забрана за употреба на смарт устройства в училище. Подобни забрани действат в Нидерландия и Франция.
„Ние вярваме, че насоките ще овластят тези директори, които все още не са забранили напълно телефоните. Освен това ще изпратят ясно послание за последователност“, казва министърът на образованието Джилиън Кийгън. „Ако ходиш на училище, отиваш да учиш, отиваш да създаваш приятелства, отиваш да говориш и да общуваш с хората, отиваш да се образоваш – а не да стискаш мобилния си телефон и да изпращаш съобщения“, добавя тя в програмата Today на BBC Radio 4.
Насоките са събрани в документ от 13 страници. В тях пише, че политиката за телефоните трябва да бъде ясно съобщена на учениците, като също така трябва да бъдат обяснени причините за нея. Добавя се, че учителите не трябва да бъдат виждани да използват телефон в училищата, освен когато е необходимо за работа.
Още не сме свършили, скрол надолу
Родителите също са включени в забраната. На тях им се напомня, че трябва да се свързват с учениците чрез училищната канцелария, а не директно. Освен това те няма да имат право да се оплакват и да съдят учители за това, че са преровили раницата на ученик и са конфискували устройството му.
Самата Кийгън обеща подобна забрана преди година по време на партийната конференция на управляващата партия. Направи го отново и през октомври 2023 г. Различни министри пък правят подобни обещания от поне пет години насам. „Лесен начин да попаднеш в заглавията, без да харчиш пари“, коментира по повода вестник „Таймс“.
Според доста образователни експерти в правителствените насоки има практики, които вече са широко възприети. Генералният секретар на Асоциацията на директорите на училища и колежи Джеф Бъртън е на същото мнение. „Постоянната употреба на тези устройства не е в училище – където вече са въведени стабилни политики –, а докато децата са извън училище. Повечето училища вече забраняват използването на мобилни телефони през часовете, дори и през междучасията. Или разрешават използването им само при строго определени обстоятелства. Тоест, това е не-политика за не-проблем“, заявява той за „Гардиън“.
Данните от приложението Tacher Tapp, което се използва всекидневно от над 10 хил. учители, подкрепят думите му. Според анкета 80% от училищата или са забранили изцяло употребата на мобилни телефони, или не позволяват те да се употребяват по време на училищни занимания, или позволяват употребата им само след специално разрешение на учител.
Даниел Кебеде, генерален секретар на Националния образователен съюз, е на мнение, че това е много шум за нищо. „Тъй като повечето училища вече имат въведени политики за справяне с проблемите с използването на мобилните телефони, насоките няма да доведат до някаква огромна промяна. Това е просто отвличане на вниманието от многото други проблеми, пред които е изправено образованието“, обясни Кебеде.
„Не искам повече да ходя на училище. То отнема детството ми.“
Думите са на 9-годишен, от малък изразяващ се със силни фрази. Дълго време „говори“ с баба си по телефона след нейната смърт и уверява, че тя му дава повече време да стои пред електронните устройства, както и му разрешава да яде сладолед всеки ден.
По време на първия локдаун при Covid-19 каза, че не издържа. Все си шапката (буквално), обу ботушите и свали семейна снимка от стената. Каза на родителите си, че си тръгва. На въпрос – защо му е снимката, отговори, че ще я гледа, като му домъчнее за дома.
Зад гърба им е бебешкият период, както и първото противопоставяне, появяващо се между 2–5 години. Това е възраст, предвещаваща наближаването на така стряскащото за родителите тийнейджърство.
Специалистите наричат това време „латентно“, тъй като би трябвало да носи повече спокойствие както на родителите, така и на децата.
Но се оказва, че в наши дни това не е съвсем така. Нарасналите изисквания към учениците – матури, амбиции да влязат още след четвърти клас в по-реномирано училище, многото домашни, страничните занимания, стоенето пред компютър или телевизор, явно нарушават спокойствието, което уж се очаква да наблюдаваме в тази възраст.
„Латентно“ означава нещо, което спи, не се разкрива все още. В този смисъл има опозицията „латентно срещу манифестирано“, коментира психотерапевтът Петя Петрова.
Специалистът обяснява, че в известна степен в наши дни вече не може да се говори за това понятие. Поне не така, както е съществувало за предишни поколения, когато децата евентуално са били по-близо до очакваното за развитието за съответната възраст, характерна със задълбочаване на интереса към ученето, трудолюбието, развиване на упоритост и търпение, развиване на по-специфични и по-сложни интереси и занимания .
В настоящето обаче е трудно да се говори за латентен период, тъй като всичко е видимо и достъпно и е навсякъде, няма тайни. Така имаме твърде много индивидуални вариации на порастване, които не съответстват изчистено на предполагаем стадий на развитие.
„Днешните поколения са различни от предходните преди няколко десетилетия заради нахлуването на устройствата и интернет, които променят връзките между хората и връзката със знанието.“
И все пак – казва Петя Петрова – има нещо, което е „латентно“ до момента, но ще се „манифестира“ в този период или след това. Това са необратимите промени в тялото. Те винаги смущават и приемането им е процес с неясен изход.
Едното е особеността, че системата на обучение се променя от пети клас нагоре. Ролята на класния ръководител като една майчина фигура вече се измества. По всеки предмет има различни учители. Има много нови предмети, често децата нямат и обособени класни стаи, а тичат от кабинет на кабинет. Става по-труден и учебният материал. И това още повече подчертава неизбежната раздяла с детството.
Още не сме свършили, скрол надолу
Системата ще изправи всяко дете пред различни предизвикателства, свързани с неговите особености. Разбира се, има значение и какво училище посещава и какви са учителите му по отделните предмети.
Втората особеност на училищния живот в този възрастов период произлиза от това, че децата имат генерално по-висока чувствителност и тревожност заради настъпващия необратим преход от детство към юношество. Този преход ще засегне всеки млад човек, но по различно време (при момчетата и момичетата, но и при всяко отделно дете) и чрез различни изяви.
„В този период липсват достатъчно думи за това ново нещо, което се преживява. Като се включи и описаната промяна в обучителната система заедно с повишените академични изисквания, може да се говори за предпоставки за възникване на тормоза в училище, появяващ се тъкмо в тези ученически години.
Обикновено преходът между пети и седми клас е времето с по-голяма честота на тормоза в клас, когато липсват достатъчно думи за новостите от всякакъв характер, настъпващи при децата“, допълва Петя Петрова. „И понеже това явление протича незабелязано, добре е учители и родителите да бъдат наблюдателни към промени от всякакъв поведенчески и емоционален характер, за да могат да помогнат на децата, ако са в трудна ситуация със съученици.“
Според нея, ако родителите имат по-високи амбиции и упражняват повече натиск над детето си, това също ще окаже влияние, но от различен характер. „Има деца, които искат да угодят на желанието на родителите си и ще са в състояние да го направят. Или самите те ще имат амбиция за високи постижения. Но има други, които ще се противопоставят на тези очаквания. Или пък ще станат твърде тревожни поради големия натиск, което ще блокира способността им да се съсредоточават и да научават.“
Затова всеки от нас трябва да остава чувствителен към реакциите на детето си спрямо родителските очаквания. Дали самото то намира тези очаквания за смислени и има желание да ги удовлетвори, или има други интереси.
„Проблемът със стадиалните теории за развитието е, че човекът не е програмиран предварително в психичното си функциониране, то е твърде индивидуално. Не е необходимо да се осланяме на психологични теории за развитието, за да разберем какво точно трябва да може да прави детето в тази възраст. Родителят не трябва да следи дали то притежава всички очаквани характеристики за възрастта“, допълва психотерапевтката.
Някои родители изпитват притеснения дали тяхното дете се развива нормално за възрастта си, дали нещата, които прави, и реакциите, които има, са очаквани.
„И в този, и във всеки друг период от порастването вместо да си сверяват часовниците с теориите, майката и бащата е добре да се опират на специфичната си връзка с детето. Само през нея те ще разберат дали то се чувства добре, дали всичко се случва благоприятно и дали е необходима подкрепа, която обаче пак трябва да бъде оказана по специфичния за семейството начин.“
Някои родители много разговарят с децата си и предлагат достатъчно емоционална подкрепа. Други умеят да предлагат външна подкрепа – участия в различни курсове и обучения, консултации с различни специалисти, които да са ценни на детето.
Важното е, че трябва да се опираме на връзката с децата си, която ще ни насочи кога от каква подкрепа имат нужда.
В прагматичен план родителите може да наблюдават какви са специфичните интереси на децата – дали са свързани с творчество, или са в областта на някои от науките, или на спорта, и да им се предлага повече изява и задълбочаване. Също така е важно да се дава пространство да развиване на отношенията с връстници, на приятелствата. Което означава цялото време на детето да не е запълнено само със задачи и задължения.
Възрастта 9 – 12 години съвсем не е спокойна, тъй както няма нищо спокойно в наши дни. Важното е да не се ориентираме по външни очаквания и критерии и да се уповаваме на нашата си лична връзка с детето, за да разберем дали то се чувства добре и дали има нужда от помощ. Тогава можем да сме относително спокойни, че каквото и да дойде, ще го посрещнем заедно.
Теодора Илиева ни разказва истории за влюбения си тийнейджър. Как се започва една връзка, през какви етапи и през какви перипетии минава тя. След това дава правила и съвети, които могат да помогнат, ако вашият тийнейджър е в подобен етап от живота си.
Срещнаха се на първия учебен ден в осми клас. В двора на новата за нас гимназия имаше разлепени плакати с лицето на жена „Преди и след наркотиците“. „Преди“ изглеждаше като хронично недоспала зад бюрото си далтонистка, а „след“ периодът ѝ беше белязан от сресана с миксер коса и бушон на окото. Ако зависимостта я беше накарала да се усмихне, тази пародия на социален апел сигурно щеше да включи и шахматни зъби. Някой си беше направил труда да проведе нелепа микрокампания срещу наркотиците, но не и да постави табела с указания къде се събират класовете по паралелки.
С още една майка се намерихме, след като в отчаянието си бяхме започнали да заговаряме тийнейджъри, потенциални съученици на нашите. „Мислех да го пусна сам, защото вече е голям, но като гледам как се сви при вида на тоя хаос и толкова непознати, добре че дойдох за подкрепа“, каза тя. „Той буквално се парализира, пуска косата пред лицето си като перде и спира да общува. Малко ми е притеснено за него.“
„И Светла ме взе за реквизит, трябваше да съм скатана в някой ъгъл и да я гледам как ми маха като президентша, но с тая липса на организация се наложи да движим в комплект“, отвърнах аз. Светла и Христо почти не се погледнаха. Докато течеше срещата с класната им, писах на дъщеря си, че Христо май е кей-поп фен. Това я накара да наостри уши. „Поне не е локален“, отсече тя и потвърди, че са разменили телефони. В следващите два месеца не спряха да си пишат.
Харесах моментално това момче. Беше от породата, в която емоционалната интелигентност все още държеше преднина на развитие пред мустаците и клипчета в TikTok как помпа бицепс. Със Светла си приличаха като темперамент – интроверти с жестоко чувство за хумор, които пишат домашните си сутрин в колата, два светофара преди училище.
Христо влезе индиректно у дома първо под формата на доста сполучливи карикатури на поп звезди, правени в колаборация със Светла и оценени с отличен по рисуване. После канонадата му от гласови съобщения го превърна в третия ни формален гост, докато гледахме сериали привечер. Светла слагаше слушалки, за да го чуе, и спираше епизода, за да не пропусне нещо. Изчаквах тактично. Близостта им ме забавляваше.
Започна да го споменава все по-често.
Взели да ги питат дали не са гаджета, обяснили на класа си, че са „братовчеди“ и не си усложняват живота „като брата и сестрата от „Игра на тронове“. След това Светла се изнесе от нас с краставица в раницата. „Накъде с тоя зарзават? По предприемачество ли ще готвите?“, питах я. „Не, с Христо ще правим таратор в междучасието, на двора“. Христо обаче се усетил, че не е здравословно да разнася нож и други хладни оръжия от домашната кухня и кулинарният им експеримент пропаднал.
Разбрах, че момичето ми преживява първото си увлечение, когато ми разказа, че на шега с нейна приятелка отишли да търсят къде живее Христо. Той им дал груби насоки, не адрес. Девойките го намерили лесно, а и ние сме в съседни квартали. Да отделиш половината си ден, за да локализираш блока на едно момче и да смениш чата с него с разговор от балкона, не е като да гледаш ютюбъри в захлас под одеялото. Тук бяха инвестирани емоция, интерес и време.
Бяха започнали да се влюбват, без да го знаят. Разбрах, че интуицията ми работи безпогрешно, когато Светла стана доста докачлива, щом подметна нещо от типа на „Христо защо не дойде на гости, ще счупите по някой пръст с чат“. Продължихме да гледаме сериали, но при записано гласово тя вече не слагаше слушалки, а директно излизаше от стаята и се усамотяваше за отговор.
Тяхната история е в развитие и все още без драматичен обрат, но ме накара да се замисля. Всички сме били там, с глава в облаците и корем, залепнал за гръбнака, защото сме си мислили за него/нея. На 14? На 15 или 17? Възрастта е тото, което любовта не играе. Когато преживяваме това приключение като родители обаче е различно.
В този начален етап се харесват от дистанция. Доста често не подозират и въобще не разбират, че някой друг тийнейджър е привлечен от тях. Вероятно е и въобще да не общуват помежду си. Разсеяност, резки смени на настроенията, системно споменаване на „увлечението“ пред приятели и у дома са част от признаците.
Тук периодът на лутане приключва, тийнейджърите събират смелост да осъществят контакт. Започват да общуват и да градят отношения. Това е етапът на флирт, в който те намират дребни, но красноречиви начини да покажат на другия, че го харесват. Свързването би могло да се случва в училище, в приятелска компания след часовете, онлайн чрез чатове, в социалните мрежи.
Това е фазата, в която тийнейджърът може да изпита зверски стрес от отхвърляне и да влезе в омагьосан кръг от въпросителни дали въобще да афишира симпатията си пред другия.
По време на този етап родителите ще наблюдават детето си в доста разсеян, нервен и докачлив режим. То може да анализира с часове случаен разговор по време на обяд или да изгуби цяла вечер, опитвайки се да разгадае с помощта на приятели какво е значението на коментар, оставен от другия човек под негов пост.
В тази фаза връзката започва – двамата най-накрая са намерили начин да покажат, че се харесват и искат да си гравитират по-често в полетата. Започват да прекарват някакво формално време заедно, сами или сред приятели. Еуфорията и вълнението от тази споделена близост могат да рефлектират в неспокоен сън, липса на апетит и мрачни настроения вкъщи.
Toва е най-дългият период в тийнейджърската връзка. Партньорите вече са „кликнали“ емоционално, опознават навиците си и се чувстват все по-комфортно един с друг. С укрепването на чувствата и доверието между тях се появява и желанието за секс.
Принципно в този период се очаква тийнеджърът да е по-спокоен, но като всяка хормонална бомба кризите следват една след друга. Най-вече заради липсата на опит да разграничат сексуалното привличане от истинска любов.
В определен момент един от двамата във връзката може да се обостри и издразни, да се почувства като в капан. Или просто да бъде привличен към други хора. Единият да е по-отдаден, а другият да гледа на тези отношения като на парти тест. В емоционалната зрялост на подрастващите има космически разлики и така се объркват представите им за това с какви темпове трябва да се развива връзката.
В тази фаза розовите облаци вече се разсейват и прехвърчат първите гръмотевици в отношенията. С наближаването на раздялата родителите ще посрещат у дома един доста по-раздразнителен, тревожен и тъжен тийнейджър.
Най-болезненият етап в отношенията може да настъпи внезапно или с отложено действие. Независимо дали раздялата се случва по взаимно съгласие, или е едностранно решение, тя звучи като присъда за всеки тийнейджър. Агонията е още по-голяма, ако новината, че връзката приключва дойде под формата на съобщение, а не в личен разговор.
Когато това се случи, налице са няколко опции за поведение:
Подкрепата на родителите тук е изключително важна.
Тийнейджърската любов в част от съзряването, формирането на идентичността и сексуалната ориентация. Психолозите неслучайно я сравняват с чиста форма на себеопознаване. И докато подрастващите минават през доста турбуленции в този период, те извличат и ментални ползи. Развиват комуникационните си умения, учат се да правят компромис, изграждат емпатия към другите, затвърждават ценностите си. Всичко това е от изключително значение за връзките, които създават като възрастни.
Границите могат да варират в зависимост от възрастта и степента на зрялост на вашия тийнейджър. По-малките имат нужда от по-сериозна намеса в ритъма им на срещи, както и от присъствието ви (индиректно или не), за да се чувстват безопасно във връзката. При по-големите може да работи налагането на вечерен час и преглед на съобщенията им при нужда.
Семействата имат различно схващане и правила за сексуалността на подрастващите. Споделете ги с тях и покажете, че са важни за вас. Обяснете защо. Впоследствие отговори като „Защото така казах“ или „Защото си твърде малък да разбереш“ няма да работят за добрия социален климат вкъщи.
Най-лошото нещо, което родителят може да направи, е да омаловажи ефекта от раздялата върху детето. Да, знаели сте, че тази връзка ще е с кратък срок на годнoст и че това ще е един от десетките пъти, в които вашият тийнейджър ще се влюби. Но той все още няма зрелостта за тази перспектива. Страда неистово и има чувството, че светът е свършил. Ролята ви в този драматичен момент е да сте подкрепящи и да му напомняте колко трансформиращо е било това преживяване за него. Ако тийнейджърът може да изрази скръбта си свободно, ако се чувства чут и разбран, ще се възстанови много по-бързо.
Съдържанието е базирано на текста Teenage Role and Relationships: What Parents Can Expect.
Да вдигнат ръце всички родители, смазани под невероятното напрежение на Viber групите и другите родителско-учителски чатове, на които се крепят българското образование и животът на нашите деца в него. Учебната година съвсем скоро ще е тук и отново ще се наложи да съобразим живота си с „познатия сигнал“. Защото винаги можеш да „заглушиш“ чата, но как да заглушиш съвестта, която ти казва, че НЕЩО ВАЖНО ЩЕ ПРОПУСНЕШ, ЗАЩОТО, РАЗБИРА СЕ, СИ ЛОША МАЙКА, КОЯТО НЕ ЧЕТЕ!
Диана Стоева ни разказа за своя живот във Viber групите.
За приятелите на моите приятели аз съм известна като „Тая моята приятелка с многото деца, сещаш ли се?“. За непознатите аз съм „майка героиня“ – винаги така ме наричат, като ме видят по улицата да отварям студен чай, да забърсвам сладоледена уста и да слагам лепенка. Едновременно.
Иначе се казвам Диана и имам трима сина – близнаци на „почти осем“ и техния по-малък брат на пет и половина („другия месец ще стана на шест и половина“).
Беше само април, когато мисълта за наближаващото лято започна все по-настоятелно да се настанява между няколкото ми останали мозъчни клетки.
Защото вече нямаше да ставаме рано? Не.
Защото вече нямаше да имаме домашни? (тук множественото число е умишлено – „ние имаме домашни“ не е като на „на нас ни расте зъбче“. НИЕ наистина си имаме домашни.) Не.
Защото ще можем да ходим на почивка или кино през седмицата? Не.
Чаках края на учебната година, защото през лятото няма Viber групи с другите родители!
Тук не включвам и Viber групите за допълнителните занимания на децата. За всяко дете участвам в група ЗАЕДНО С учителите и в една САМО с родителите. Вторите съществуват, за да можем да избираме подаръци за първите по повод:
Ама като казвам „да ги избираме“, разбирайте едно безкрайно гласуване, което всеки път завършва по един и същи начин – а именно, никак. Няма мнозинство – като при едни други хора, но те поне са на заплата там. Задължително една майка се обявява против подаръчен ваучер, а други две ѝ обясняват, че в класа на другите им деца са подарили ваучер и класната много се е радвала.
Добре че във всяка една уважаваща себе си Viber група има по една дейна майка, която се нагърбва с цялата организация, прави анкети и изобщо се сеща... Не, не – тя не се сеща, тя ЗНАЕ кога е родена класната.
Те повечето знаят и че утре има екскурзия до Байлово, че в сряда е тържеството по народни танци, а в петък трябва да се носи зелена химикалка.
Реално обаче как, за Бога, да знам каквото и да е, като чатът ни с учителите е пълен с:
Но това не е нищо в сравнение с периода, в който има НЯКАКВИ празници. В тоя момент, даже – не, още преди да наближи, аз вече получавам лек тремор на едното око, защото знам какво следва:
В това нямаше да има нищо лошо, ако всички просто се присъединяваха към това пожелание със сърце, но не – обикновено се изстрелват грубо около още 18 реда с:
Още не сме свършили, скрол надолу
Сега ще кажете защо не пробвам с вълшебната опция: mute this chat. По принцип опцията е гениална, но какво се случва след въвеждането ѝ?
– Мамооо, защо не си ми сложила пари за базара?
– Кое?
– Писали са във Viber, мамо!
Или:
– Мамо, вече не сме с буквар, трябваше да ми подвържеш читанка номер 2!
– Кое?
– Писали са във Viber, мамо!
... И просто си връщаш старите настройки и продължаваш да се образоваш за празниците в България като една образцова майка християнка.
Всичко това го написах, след като един вторник, потна и мокра от дъжда, с чуждо куче в ръка, се обадих на домофона в градината на малкия ми син да си го взема и да го заведа на логопед, и чух:
– Ама децата имат открит урок по народни танци в салона и детето е там с костюм! НЕ ЧЕТЕТЕ ЛИ?!
