Вяра Георгиева споделя личния си опит с детската агресия в училище. Тя повдига темата за родителската реакция към насилието, която, за съжаление, все още се състои повече от заплахи между възрастните, отколкото от адекватни разговори.
Големият лош свят на училището
Още когато предстоеше синът ни да напусне защитената среда на детската градина и да тръгне на училище, в нас се зароди онзи напълно рационален страх и постоянно безпокойство за неговата безопасност.
Да не би някой да го нагруби, удари, травмира. Започнахме да му говорим и да го подготвяме как да реагира, какво да направи. Окуражавахме го да споделя с нас какво му се случва през деня.
Обяснявахме, че дори да си само свидетел на акт на насилие, това е лошо, прави те съучастник. Учехме го какво е лична отговорност, за да не търси оправдание за поведението си.
И въпреки това един ден се случи. Получих телефонно обаждане от училище.
Но не за това, че детето ми е станало жертва на насилие. По-лошото.
Детето ми беше набило друго дете.
В самото начало помислих, че е станала грешка. Сигурно търсеха друга майка. Нима беше възможно моето възпитано, скромно, добро момче да удари друго?! Уви, да.
Пътувайки към училището, стиснала волана с потни длани, мислех само за едно. Не как това се случва на мен, а какво да правя оттук нататък. Ще кажете, че преекспонирам ситуацията сигурно. Какво са няколко шамара между 9-годишни момчета? Колко по-страшни неща има! Но аз изпитвах вина за случилото се.
Защото според мен отговорността е винаги на родителите. Няма лоши деца по рождение, нали? Значи аз бях сгрешила нещо.
Първото, което направих, когато видях детето си, беше да го прегърна. Да му кажа, че всичко е наред. Видях го уплашен, виновен и все още толкова малък. Та, първата ми реакция беше да го уверя в моята подкрепа и обич.
Пропускам, че преди това бях говорила с учителката, за да ми разкаже точно какво се е случило. По-трудното се оказа да накарам него да говори. След много сълзи, въздишки и търпение от моя страна, най-накрая чух неговата версия. А тя не се различаваше особено. Няколко момчета, включително той, раздразнени от друго дете, скочили и го ударили.
Нямаше оправдания
Не беше подведен, както мои близки се опитваха да ме успокоят.
Аз не исках да го оправдавам. Не исках да слушам кой друг какво е направил. Исках да проумее своята отговорност в случката и да понесе последствията.
Нямаше наказания, ако това си мислите. Напротив, в следващите няколко дни се опитвах да съм максимално мила с него и на разположение за разговори и споделяне. Виждах вината и съжалението, което изпитва, но не исках да остане само с тях. Затова следващото, за което говорихме, беше какво да предприемем сега и още по-важното, как да се реагира в сходна ситуация в бъдеще.
Имаше още много говорене. Аз говорих с майката на пострадалото момче, която реагира повече от адекватно, за което съм ѝ благодарна.
Бащите се виждаха отделно, защото се оказа, че за другото момче това не е първата подобна случка и таткото, разбираемо, не беше особено благоразположен. Наистина не мога да си представя какво са преживели тези родители. Това им и казах. Че съжалявам и отдавам голямо значение на случилото се.
Моят син се извини и така нещата приключиха. Нищо драматично ще кажете. И сте прави. Момент от съзряването на момчетата. Но ако е вашето дете – побойникът или тормозеният...
За щастие, година след това не сме имали подобни емоции. Или поне не знам. Винаги ще имам едно наум. Ще ми се да вярвам, че с нашите действия и думи на родители можем да предотвратяваме, променяме и подобряваме лошите неща, които неминуемо ще се случват на нашите деца.
Още не сме свършили, скрол надолу
И за финал искам да споделя няколко не съвсем позитивни коментара, които чух из училищните коридори и имат много общо с описаната по-горе история.
Коментар от майка към учителката:
„Ами вече ѝ казвам, като я удрят, и тя да удря.“
Коментар от баща по време на родителска среща:
„И да знаете, ако някое от вашите момчета удари дъщеря ми, нито охрана, нито учители ще ме спрат. Идвам и го мятам!“
Коментар от моя колежка:
„Предпочитам детето ми да е от тези, които удрят, а не от онези, които ги бият и тормозят.“
