Ставане рано, уроци до късно, децата са пак в клас. Новите първокласници тренират търпението си да стоят мирно по чиновете. Поредната порция четвъртокласници и седмокласници залягат над ученето заради предстоящите НВО-та, а голяма част от родителите им пресмятат колко точно ще им струва подготовката, за влизане в „по-елитно“ училище.
Но от какво всъщност имат нужда днешните ученици?
За това си говорим с Катина Цолова. Тя е майка на две деца и учителка от 12 години. Когато се ражда първото ѝ дете, за Катина настъпва моментът на осъзнаване, че носи отговорност за създаването на ценностната система на следващите поколения.
„Притеснението, че в обществото ни се усилва усещането за безнаказаност, израждането на ценности като патриотизъм, създаването на стереотипи и необходимостта да се научим да живеем в днешния свят, който е много различен отпреди, са част от причините да избера професията учител“, казва тя. „Всеки, който е взел такова решение, знае, че тук не говорим за заетост с работно време и измерими в стойности разходи на енергия и емоции.“
Представата за преподаването и сблъсъкът с реалността
Първият сблъсък с реалността
За Катина той идва с попадането в университета, където учи как да бъде учител. Вече е завършила право и няма особени притеснения, че ще се справи. Отива подкована с множество прочетени книги и теории, свързани с детското развитие. Познава някои педагогически подходи и се надява в университета знанията ѝ да придобият форма.
Но се сблъсква с хора, които не са заинтересовани истински от преподаването, а просто им трябва диплома. Същото отношение среща и в преподавателите. „Имаше едва няколко души, които не бяха загубили смисъла на това, което правят. Истински се стреснах, защото много малко от хората, които влизат в образователната система, всъщност искат да работят с деца. Оттам се вижда и нуждата от организации като „Заедно в час“, които да откриват истински мотивирани хора и да ги подготвят за същността на работата в училище. Едни от най-добрите учители, които съм срещала, са минали оттам“, обяснява Катина.
Вторият сблъсък с реалността
Това е срещата с родителите, които казват и искат едни неща, но не могат да си представят, че другите родители искат същото за техните деца. Катина Цолова вижда как се настройват едни срещу други, без да си дават сметка, че се оглеждат в себе си и създават огледало за децата си.
„Огромната работа не е с децата, а с родителите. А за това никой не ни подготвя в университета. Не се учи как се разговаря с родителите; как се проявява емпатия; как, когато си най-огорчен, да намериш начин да се гледате в очите и да разбереш болките им и трудността им, да чуеш техния зов за помощ зад всички обвинения и страхове“, коментира преподавателката.
Третият сблъсък с реалността
Идва при запознанството с учителите. „Представях си, че в училище всички ще мислят като мен. Че това е толкова логично – да следваш децата, да ги уважаваш, да се държиш с тях така, както искаш да се държат и те с теб“, споделя учителката.
„Големият ми сблъсък беше с понятията и смисъла, който влагаме в тях. Разбирате ли, когато някой каже слънце, вие си мислите за вашето дете, друг си мисли, че това е небесно тяло, трети се сеща за топлина, четвърти – за море и лято. Така и в образованието използваме еднакви понятия, но ги пълним с различен смисъл. Например понятието дисциплина. Алфи Кон пише в книгата си „Митът за дисциплината“, че „контролът поражда необходимостта от повече контрол, който след това се използва, за да оправдае използването на контрол“, казва Катина.
По думите ѝ, някои участници в образователната система разбират дисциплината като налагане на правила, които да се спазват под страх от наказание. Други разбират дисциплината като процес за осъзнаване на социалната необходимост от спазване на определени норми, за да може едно общество да живее и да се развива. И естествено двете неща отнемат различно време.
„Едното действа моментално и в краткосрочен план, другото може да отнеме години. Учителите често сме поставени пред дилемата дали да си решим проблема в момента и да въдворим ред, или да движим учениците към по-задълбочено осъзнаване на необходимостта от спазване на някакво поведение в дългосрочен план.“
А срещата с децата?
Скоро учителката си говори с учениците си, че колкото и различни хора да сме външно, без значение от коя държава сме и с каква религия, на ниво чувства и емоции сме еднакви.
„Всички знаем какво е обида, страх, болка, предателство, приятелство, разбиране, сигурност, обич – само контекстът е различен. Децата днес сякаш нямат много време да се вгледат в себе си, да останат сами и да скучаят толкова, че да започнат да си задават въпроси, да се опознават... Нямат време да се преборят със скуката, като използват своята креативност и нищо повече. Като дете имах моменти, в които можех да си лежа с часове и да си представям истории. Сега нямам време“, казва Катина.
Тя е убедена, че скуката е нещо много полезно, а днес запълваме всяка свободна минута на децата с уроци, допълнителни занимания, организиран спорт, организирано изкуство… Всъщност, според нея, творческите процеси имат нужда от вдъхновение, което е част от откривателството в свободното време, в свободното общуване и самонасоченото учене.
За разликата при учениците в началното училище, след пети клас и в гимназията
Разликата е в областта на детското развитие, когнитивните, физическите, хормоналните, емоционалните, социалните процеси. „Всичко се променя с порастването, дори класните стаи миришат различно“, казва тя. „Аз съм начален учител. Много харесвам тази възраст, в която децата вече имат зад гърба си първите седем. Имат създадена база данни и тъкмо започват да я използват. За мен е много интересно да разговарям с тях, да виждам каква логика използват, какво смятат за важно, как виждат света. Това са невероятни процеси.“
При големите Катина предполага, че е нужно съвсем друго умение: „Да общуваш с цял клас, да успееш да го завладееш в свят на технологии, а ти си само един човек... С тийнейджърите изобщо не знам как се оправя човек. Там вероятно има специалност за работа с извънземни. Но учителите, за които е важно, намират подход и стигат до душата и умовете на своите ученици или обратното – учениците стигат до учителите си. Знам, че критериите и очакванията на родителите също се променят.“
По думите ѝ, в начален етап фокусът на учителите пада много повече върху това как се чувства детето, как се развива социално и емоционално. По-късно се измества най-вече върху академичното развитие. „Сякаш изведнъж другите неща спират да са важни… Скоро пътувах до Израел, бях на обучителен семинар. Това, което много ме впечатли, беше, че всеки човек, всеки ученик е ангажиран с доброволческа дейност. Тук също има много организации, много възможности, но сякаш не е достатъчно „модерно“ да си доброволец. Мисля, че тук и родители, и учители можем да бъдем по-активни като пример и като опит.“
Добрата атмосфера в клас и доколко тя е ценност в съвременното училище
Добрата атмосфера, според учителката, е задължителна съставка „в този аквариум от бълбукащи мозъци и движещи се елементи“. За Катина тя е атмосфера на доверие и уважение.
Но и това е от онези понятия, които, както казва, всеки може да напълни с различен смисъл. Катина е щастлива, когато учениците ѝ се чувстват спокойни да участват, да дават примери, дори да я прекъсват. Харесва ѝ да спори с тях понякога, да ѝ споделят откритията си, да ѝ разказват вицове. Добрата атмосфера за нея е възможност всеки да бъде себе си и да си позволи да изпитва чувствата, които изпитва.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Да си позволим да имаме лоши дни и да правим грешки, да задаваме въпроси, да започваме отначало... От друга гледна точка, добрата атмосфера може да е тишина, внимание и концентрация от всички и по всяко време. Би могла да бъде съчетание от много елементи според нуждите на класа, предмета, учителя“, допълва тя.
Родителите – помагат или пречат?
Според Катина Цолова училищната общност не може и не бива да изключва родителите. „Истината е, че се правят стъпки в тази посока, най-вече чрез обществените съвети. За съжаление, обсъжданията там са най-вече на битово ниво, поне в училищата, в които имам отношение и като родител“, казва тя.
„Като учител не мога да си представя да работя без съдействието на родителите. На една от лекциите си Яков Хехт, визионер на демократичното образование, каза, че работата на учителя е 50% да обича учениците и 50% да обича родителите. Първоначално това ми прозвуча шокиращо.“
Сега Катина знае, че изобщо не може да се справи, ако не е видяла детето с очите на родителите му.
Струва ѝ се важна стъпка да спре да се прехвърля отговорността между родители и учители и всички да осъзнаем, че отглеждането на бъдещето е част от общите ни проекти. „Влизането на родителите в класните стаи е безценно за взаимоотношенията на доверие. Това е начин да им дадем друг поглед над процесите в училище, защото те всъщност виждат само това, което децата им разказват“, смята преподавателката.
„Правила съм Часове на родителя. След това родителите излизат от стаята и ми казват, сякаш са направили велико откритие за себе си: „Ама те са много сладки всичките!“ И тогава си давам сметка, че те имат дете, но не работят с деца. Родителите имат други грижи по цял ден, нямат идея от света на техните деца и колкото повече ги изолираме, толкова по-голяма пропаст копаем помежду си.
Тук учителите можем да направим много неща – например редовна информация, която е конкретна и не непременно лоша. Свикнали сме да търсим родителите, само като искаме да се оплачем, а е много по-хубаво да ги разплачем, когато им кажем, че точно техният калпазанин е извършил нещо мило. Помогнал е на някого и ние сме забелязали, че това дете, както и всяко друго, има своите силни страни.
Най-силният комплимент, който ми е правил родител беше: „Благодаря ти, че виждаш моето дете“. Още настръхвам от това. Стана една от посоките ми, от обещанията ми – без значение къде работя, в каква система и с какви хора.“
Новото тази година, което може да промени атмосферата в клас
15-те дни отсъствия по семейни причини са важни за спокойствието на родителите. Катина Цолова иска да си позволим по-широко тълкуване на ученето. Тя вярва, че децата учат много когато пътуват.
„Това е друг вид учене, друго преживяване“, казва тя. „Днешните деца най-често отсъстват по домашни причини заради пътуване и това е прекрасно. Хубаво е родителите да имат законово право на това, а не да се чудят каква фалшива бележка да измислят, за да отидат на ски две седмици с децата си. Не мисля, че има нещо, което не могат да наваксат в училище, особено ако са заредени с хубави емоции и са свалили стреса.“
Най-сериозните предизвикателства в училище
Според Катина образователната система и програмите в своята цялост изостават от нуждите на обществото. „Все още се преподава, както сме учили ние. Аз съм била в първи клас преди повече от 35 години. Урочните единици оттогава не са много различни, но пък учителите притежават повече свобода. Има много смели учители, които правят чудеса, вместени в програмите.“
„Виждам напрежение в децата“
„Децата ни нямат свободно време и не успяват да пораснат. Потискат детството си, защото през цялото време са заобиколени от правила и правила, и правила… Нямат свободата да грешат. Нека обаче се замислим какво пък чак толкова може да сгреши едно малко дете и дали, потискайки това, няма да сгреши с нещо доста по-опасно на по-голяма възраст, когато контролният орган няма да е наблизо“, казва Катина.
„Предизвикателство е да преведа на разбираем за тях език информацията, до която имат достъп. Те са изключително информирани, а не могат да разбират в дълбочина процесите. Изграждат си мнения и стереотипи към отделни групи хора и са изключително податливи на манипулации.“
Според учителката, предизвикателството идва с идеята да създадем устойчивост по отношение на проверка и осмисляне на информацията. „Възпитаването на социална и емоционална интелигентност не може да стане изолирано от света и реалните ситуации, а днес те почти отсъстват. Всичко е предвидено, организирано и нарочно някак си. Смятам, че расте нискочувствително поколение към всичко, което не ги засяга лично. Питала съм тийнейджъри с какво биха се занимавали, когато завършат училище – основна ценност е да имат пари, често пъти няма значение как ще ги получат. Дори не е „да бъда щастлив“.
Консуматорският свят работи много по-бързо и се превръща в основна ценност за децата, защото е много лесно. Наистина е предизвикателно да надскочим това.“
Телефоните в клас
Има моменти в детското развитие, в които превес трябва да вземат общуването, работата с ръцете, реалните игри и фантазията. Катина разбира колко е трудно децата да бъдат ограничени, затова е много повече за търсене на баланса. Смята, че възрастният трябва да им покаже, че извън този изкуствен свят има друг и той може да бъде не по-малко вълнуващ. Според нея ползването на телефони в училище до четвърти клас не е необходимо.
От друга страна, все повече се говори за дигитална ученическа раница. Учителката вярва, че дигиталният свят дава невероятни възможности, но също така крие опасни капани.
„Реалният живот сякаш води битка с виртуалния. Обикновено губещите сме ние, потребителите. Може би тук ще е голямата роля на образованието – да даде достатъчно избор и познание на различни възможности. За да го направим, трябва и ние да сме подготвени. Аз правя час на класа, в който учениците споделят какво са научили през седмицата извън училище. Това е часът, в който научавам най-много“, допълва тя.
Според Катина, знанието е толкова необятно, че ако учителите разчитат само на факти, които да предадат на учениците си, са от страната на губещите. А другото, за което мисли, е каква е причината децата толкова много да се нуждаят от дигиталния си свят.
Важните неща, за които е добре да обединят усилия родители, учители и МОН
„Това е толкова сложен въпрос! Аз като българин, разбира се, имам мнение по всички въпроси, дори по тези, за които не съм компетентна. В случая като родител и учител мисля, че е крайно време да се фокусираме върху образование, което дава на децата знания и умения, които наистина ще им бъдат необходими в живота и към които те имат интерес. Трябва да се отдалечим от зазубрянето, от ограниченото тълкуване на успешен ученик, според което такъв е само този, който се справя добре по български и математика на матурите. Ограбване е това с матурите. Мисля, че е престъпно безхаберие да подлагаме децата на това начинание. Какво мерим с матурите точно?“
Катина може да каже какво не мерят: „Не мерят уменията за екипна работа, социалната и емоционална интелигентност. Не мерят уменията за презентиране, изобретателността, креативността.“
Според Катина Цолова училищата трябва да имат ясни цели и ценности, избирани от хората. „Не може да записвам детето си в първи клас и до първата родителска среща да не познавам учителя, на когото ще го поверя. Не може родителската среща да е като съвещание на входа, където се събират пари за ремонт на стълбите и боядисване на тавана или за принтер и тонер, защото училището не може да си го позволи…“, казва тя.
Според нея, ако има стабилна училищна общност, самите хора ще движат тези процеси, а не учителите: „Ние имаме друга работа, фокусът ни трябва да е съвсем друг. Срамота е да караш учител да проси пари от родителите за помагала, принтер, тонер, бяла хартия… Учителят е нещо съвсем друго.“
