„Скучно ми е.“ Това е не по-малко дразнещият домашен вариант на въпроса „Стигнахме ли вече?“, който децата повтарят безброй пъти по време на пътувания. Според новите проучвания решението е родителите да се снабдят със слушалки за потискане на шума.
Шегата настрана – данните, цитирани от Parents.com – показват, че децата във всички възрастови групи изпитват високи нива на скука. В проучване, проведено от OnePoll, по поръчка на Elmer’s, сред 2000 родители на деца между 3 и 12 години, участниците споделят, че на децата им отнема средно 33 минути, за да се отегчат.
Тийнейджърите също не са имунизирани срещу скуката. Анализ на YahooLife върху годишното проучване Monitoring the Future на Университета на Мичиган, сред ученици от 8-и, 10-и и 12-и клас, показва, че нивата на скука са се повишили по време на локдауните в пандемията и отново са нараснали през 2023 г.
Експертите посочват увеличеното време пред екрана като една от причините за нарастващата скука. „Живеем в технологична ера“, казва Джилиан Амодио, лицензиран социален работник в Waypoint Wellness Center в Мериленд. „Затова, макар да е изкушаващо да кажем, че децата вече не играят както преди, нещата не са толкова прости. Децата не играят както преди, защото светът, в който живеят днес, не е същият като този, в който са израснали предишните поколения.“
Какво могат да направят родителите, които са всичко друго, но не и отегчени, докато жонглират с домакински задължения, работа извън дома (а понякога и от вкъщи) и грижата за децата? Остават с минимална подкрепа и са под голямо психическо напрежение?
Има много за осмисляне, но експерти по психично здраве споделят своите виждания за причините зад нарастващата скука, конкретни стъпки, които могат да се предприемат, и важността на това да сме по-състрадателни към себе си като родители.
Проучването на Elmer’s установява, че 81% от анкетираните общо 2000 родители съобщават, че децата им на възраст от 3 до 12 години „винаги търсят нещо за правене“, след като се приберат от училище или детска градина. Въпреки това, тъй като възрастовият обхват е доста голям, е полезно да разгледаме какъв е „нормалният“ диапазон на вниманието. Експертите имат леки различия в определението си за „нормално“ внимание според възрастта, но общо взето, то варира между една и три минути за всяка навършена година.
„Минимално това е два пъти възрастта им в минути, а максимално – три пъти възрастта им“, казва Лесли Тейлър, доктор по психология и детски психолог в UTHealth Houston. Така че при дете, което не е с невропсихологично разстройство, нормалният диапазон за задържане на вниманието би бил:
Изводът е, че е нормално, макар и да създава неудобство, едно 3-годишно дете да се концентрира в рамките на по-малко от 33 минути.
„Мисля, че проучването показва, че това, което се възприема като скука, често е естествено отражение на възрастовите диапазони за задържане на вниманието“, казва Зишан Хан, доктор по медицина, сертифициран психиатър за деца, тийнейджъри и възрастни в Mindpath Health.
Така че наистина ли става въпрос за отегчение? Отговорът е сложен и до известна степен отразява съвременната ера.
„Родителите трябва да прекарват много повече време с децата си у дома“, казва Алехандра Галиндо, лицензиран терапевт по брачни и семейни въпроси в Thriveworks в Хюстън. „В действителност те рядко разполагат с време, подкрепа, финанси или психически капацитет да подсилват посланията и уроците чрез други дейности толкова последователно, колкото може да е необходимо.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Галиндо обяснява, че това включва съвместно гледане на екран с децата и обяснение на послания от 20-минутно шоу. Вместо това, родителите опират до използването на екрани, за да разсейват детето, докато се опитват да се справят с множество други задачи, без да оказват почти никаква подкрепа.
Според проучването на Elmer's 80% от родителите признават, че децата им са по-склонни да гледат телевизия извън учебната среда. Около две трети твърдят, че децата предпочитат да играят с играчки (67%) или с братя, сестри и приятели (62%). Иронично и за нещастие, използването на екрани може да увеличава нивата на скука.
„Макар че прибягването до екрани е разбираемо, особено за заети родители, зависимостта от екрани може да създаде цикъл, в който децата свикват с постоянна стимулация. А това може да намали способността им да се занимават със самостоятелна, творческа игра“, казва д-р Хан. „Тази зависимост може неволно да допринесе за по-кратко задържане на вниманието и увеличаване на чувството за скука, когато не са ангажирани с екрани.“
За намаляване нивата на скука д-р Хан предлага:
Още преди локдауна, заради COVID-19, скуката при децата нараства. Проучване от 2019 г. установило, че тийнейджърите в САЩ започват да се оплакват, че им е скучно все по-често още през 2010 г., а честотата на оплакване се увеличава с 1.17% всяка година до 2017 г. След това пандемията принуди училищата да преминат на онлайн обучение, бяха отменени различни дейности и стана невъзможно да се излиза с приятели и близки — вероятно не е нужно да ви припомняме.
Не е изненадващо, че YahooLife установява, че броят на тийнейджърите, които са съгласни или по-скоро съгласни с изявлението „Често ми е скучно“ достига най-високото си ниво през 2021 г.. Като повече от 21% е делът на осмокласниците и 45% на дванадесетокласниците, които говорят за скука. Тези стойности са с 13.2% по-високи при осмокласниците и десетокласниците и с 37% по-високи при дванадесетокласниците в сравнение с 2014 г.
След като през 2022 г. нивата на чувството за отегченсот намаляха, през 2023 г. те отново се повишиха. Експертите отново посочват екраните като един от факторите, но не и единствен.
„Постоянното дигитално ангажиране може да доведе до свръхстимулация, което прави офлайн дейностите по-малко привлекателни и допринася за усещането за скука“, казва д-р Хан. „Въпреки това е важно да се отбележи, че днешните тийнейджъри често имат по-малко свобода да изследват заобикалящата ги среда самостоятелно, в сравнение с предишните поколения, което също може да доведе до чувство на затвореност и отегчение.“
Галиндо добавя, че липсата на контрол също може да играе роля за тези изводи.
„Когато тийнейджърите чувстват, че нямат думата или поне не им се предоставя възможност за избор или предизвикателство, те често стават неангажирани“, анализира Галиндо. „Например, ако помолите вашите деца тийнейджъри да направят сандвичи с шунка и кашкавал за вечеря, вероятно ще се опитат да избегнат задачата или ще възразят срещу това.“
Родителите могат да работят с тийнейджърите си, за да намалят чувството на скука.
Скуката не е непременно нещо приятно, но експертите посочват, че обикновено тя е полезна в умерени количества.
„Самата скука по същество не е нещо лошо и може да служи като катализатор за творчество, самоанализ и решаване на проблеми“, казва д-р Хан. „Въпреки това хроничната скука без конструктивни решения за справяне може да доведе до негативно поведение или проблеми с психичното здраве. Често виждам как децата се държат неподходящо, когато им е скучно или търсят стимулация.“
Също така понякога скуката и проблемите с вниманието могат да бъдат знак за дефицит на вниманието и хиперактивност и родителите и децата може да имат нужда от подкрепа.
„Докато обичайното отегчение и пропуски във фокусирането са нормални, перманентните трудности със задържането на вниманието, импулсивността и хиперактивността може да са признак за ADHD“, акцентира д-р Хан. „Ако това поведение е постоянно и влияе на всекидневното функциониране, включително в училище, консултация с психиатър е препоръчителна.“
Интензивното родителство и натискът детето ви да е постоянно ангажирано – като ръководите всеки момент от живота му извън училище или детската градина – бяха посочени като основни фактори за стрес през 2024 г. от бившия главен здравен инспектор на САЩ д-р Вивек Мърти.
„Никога не очаквам родителите да бъдат перфектни“, казва Галиндо. „Всички ще направим грешки и ще се поддадем на капана на времето пред екрана, но това не означава автоматично, че на детето ви ще му бъде постоянно скучно или че ще бъде повредено.“
Галиндо добавя, че е добре понякога да се използват екрани, за да имате време за почивка, но е важно да се намерят и други начини, с които да съдействаме на децата да регулират поведението си. Един от начините е чрез подражание.
„Насърчавам родителите да практикуват саморегулация с децата си от време на време“, съветва Галиндо. „Когато ангажиментите ни стресират или се чувстваме претоварени, е напълно нормално да се спрем и да си поемем дълбоко въздух, да правим разтягания или да приложим други механизми, които включват сетивата ни, за да ни помогнат да се възстановим. Например – да помиришем неща около нас или да си пуснем музика, за да се успокоим.“
Източник: Parents.com
Семействата днес са заобиколени от много екрани – смартфон, лаптоп, таблет, телевизор. И някои родители прекарват повече време онлайн от други, защото работата или хобито им е свързано с това. Други пък разпускат след натоварен ден, скролвайки в телефона. Всички знаем, че когато екраните се използват вкъщи, независимо от кого, се говори по-малко. И това влияе на езиковите способности на децата, показва ново проучване, споделено в Motherly.
Не може да се отрече, че днес всички прекарваме много време, взирайки се в екрани. И то от всякакъв вид – било то телевизори, смартфони или друг тип устройства.
Ново проучване, публикувано в научното издание Frontiers in Developmental Psychology изследва каква е връзката между използването на екранни устройства (телефон, лаптоп, таблет или телевизор) през уикенда от родители и деца и как това влияе на езиковите умения на децата.
Заключението на проучването е, че родителите, които са склонни да прекарват повече време пред екран, вместо да имат интеракция с децата си, не просто изграждат лош навик. Те всъщност могат да възпрепятстват езиковите умения на децата си.
Проучването установява, че има връзка между родители, които използват устройства по-често, и това, че децата им правят същото. Но по-притеснителното е, че децата на родители, прекарващи повече време пред екрана, имат по-беден речник.
Изследователите са анкетирали родители на 421 естонски деца на възраст между 2 и 4 години. Само 6,7% от децата в проучването не са използвали смарт устройства. А голяма част – 69,5% са имали над 1 час екранно време на ден.
Те отбелязват, че откритията им са напълно логични, тъй като вербалните взаимодействия с родителите са важен начин, по който децата усвояват езикови умения на тази възраст. „Знаем, че когато се ползват устройство – било от родител или от дете – в домакинствата има по-малко говорене и четене. И това може да е причина за по-ниските граматически умения и речников запас“, казва д-р Джени Радески от Американската академия по педиатрия.
Телевизорът, пуснат като фон, значително намалява количеството и качеството на вербалните взаимодействия между родители и деца, допълват изследователите. Скорошни проучвания подчертават, че децата научават нови думи по-ефективно от взаимодействия на живо, отколкото само от видео съдържание.
Още не сме свършили, скрол надолу
Все пак едно от най-шокиращите открития в проучването е, че когато децата гледат нещо заедно с родителите си, това пак не помага за подобряване на езиковите им умения. Тази констатация подкрепя предишни изследвания, които показват, че децата не учат толкова добре от екраните, колкото от жива интеракция с хора.
„Нашето проучване измества фокуса от връзката дете – екран към ролята на семейните навици и екранното време, като показва, че използването на технологии от родителите влияе върху езиковите умения на децата“, казва д-р Тия Тулвисте, професор по психология на развитието в Естонския университет на Тарту и водещ автор на изследването. „Това подчертава необходимостта от подходи при управлението на времето пред екрана.“
Всъщност проучването на д-р Тулвисте е проведено през 2019 г., преди пандемията от COVID-19, която накара много хора по света, особено деца, да прекарват много повече време пред екраните. И то с образователна цел. Д-р Тулвисте планира следващо проучване за изследване на ефектите от използването на екраните по време на пандемията. За да разбере как това може да е повлияло на езиковите умения на децата.
Както ви обещахме, ето я и втората част на разговора ни с Валерия Рачева – детска психоложка с над 15 години практика и хранителна терапевтка към американската програма SOS Approach to feeding. Вече 5 години Валерия подкрепя семейства с деца, които имат ограничен прием на храна, както и такива, чиито деца имат емоционално хранене. В личен план Валерия е майка на две момчета, която обожава да чете и да пътува.
В предния ни разговор засегнахме темата за захранването, злоядите деца и какво да правим, когато детето отказва да опитва нови храни. Днес си говорим с нея за храненето с екрани, за „нездравословните“ храни, какво да правим, ако детето яде едно и също, и в кои случаи е добре да се обърнем към хранителен терапевт.
Много родители се оплакват, че липсва разнообразие в менюто на децата им и често те посягат само към едно и също нещо на масата, а Валерия ни успокоява, че това е съвсем логично. Но какво да правим в този случай? Ето какво ни отговори тя.
Първо търсим какво не му харесва на детето в тази нова храна, която му предлагаме. Ако някой ви каже – „вземи и изяж този червей, много е вкусен, чудесен е, пълен е с протеин…“, едва ли ще ви спечели и ще го хапнете. Но ако дадем повече информация, ако кажем мек е, крехък е, има вкус на пиле, може и да имаме успех. Ако все пак детето не иска да яде храната, която предлагаме, а ние вече сме дали повече информация за нея, просто трябва да кажем „Окей, не е нужно да я ядеш.“ И тук много често получвам репликата:
Естествено, че ще си яде любимите неща, защото ако се върнем на моя пример с червея, разбира се, че няма да си го включи в менюто. Затова започваме с игрови подходи. „Ето тази краставичка, тя е много скоклива и можем сега да я забодем на една виличка.“
Това, което те правят най-добре, е да играят с предметите по начин, по който им харесва. Трябва да можем да влезем в техния тон и в играта им, защото на тях това им е интересно, а сядането на масата обикновено ги лишава от играта и те чувстват, че храненето е един вид заточение. Трябва да включваме децата в разговорите на масата, в общуването, което се случва около нея. Иначе детето седи, блее и се чуди какво да прави. Или пък още по-зле – сложено е самичко на масата с една купичка пред него и край.
Често при мен идват и родители, които твърдят, че детето им не яде нищо, а когато започнат да ми изброяват какво яде, се оказва, че далеч не е така. Проблемът е, че не ядат основни храни и хапват доста между храненията. Има много семейства с култура да си похапват през целия ден и децата го виждат и правят същото.
Това е голям проблем, защото екранът затваря цял един сензорен канал – очите и в частност зрението. А това е супер важно, защото така не можем да видим храната и да я преценим – красива ли е, вкусно ли изглежда, каква е на цвят.
А при по-малките деца обхватът на внимание е малък. То гледа детското, чинно отваря уста и хапва като едно послушно пате. Но в един момент това дете пораства още малко и обхватът на внимание се разширява. И изведнъж, докато си гледа детското, вижда храната, която му даваме. И то решава, че няма да я яде, но ще продължава да си изисква екрана, а вече ще си избира и храната.
После детето пораства още малко, обхватът на внимание става още по-голям, а с нея расте и хитростта. И детето казва „Оф, пусни ми YouTube и ще ти го ям това нещо, което ми предлагаш“. И се започва едно ядене с часове пред екрана, защото на детето вече не му трябва екран, за да се храни, а му трябва да каже, че ще се храни, за да си увеличи екранно време.
Екранът захранва съзнанието с бързи картини и ние спираме да мислим за много неща, които се случват около нас, не само за храната. Представете си един възрастен, който си скролва по телефона. Той може изобщо да не ни чуе, ако му говорим нещо, и да не знае какво се случва наоколо. Да, храненето с екрани е бързо решение, но реално ни прави мечешка услуга.
В никакъв случай не упреквам родителите, които са прибегнали до хранене с екрани, защото никога не знаеш кой каква битка води у дома, колко е изморен и колко безсилен се чувства.
Може да е майка, която няма никаква подкрепа и това е било единственото ѝ спасение в даден момент. Но все пак този навик следва да се промени и хубавото е, че може да се промени. Важното е да бъде в правилното време, когато родителят е спокоен, за да може детето да получи това, от което има нужда. И е хубаво да стане, колкото се може по-рано, защото на детето на 5–6 години вече му е все тая.
При най-малките става най-лесно. Важно е в началото да дадем някаква алтернатива. Децата трябва да разберат, че могат да живеят на по-ниски обороти и всички бързи картини от екраните не са най-великото нещо на света. Да, екранът никога не забранява, комуникацията с него е лесна, бърза, поглъщаща и на децата това започва много да им харесва. Трябва да ги научим, че ритъмът на комуникация извън екраните е доста по-бавен и по-различен.
На кой му се яде, когато е болен? Важно е да запомним, че децата ни вярват и не бива да ги лъжем. Ако кажем „изяж това и ще оздравееш“, детето вярва, че ще стане точно така и го изяжда, но после продължава да кашля. И то си казва „значи мама ме лъже, мама не е права“. И следващия път детето ще каже „Не, аз оздравях, защото ядох хляб, а не тази супа“. Когато едно дете е болно, най-важното е да бъде хидратирано. Количеството храна е нормално да намалее, самите ние ядем по-малко, когато боледуваме.
И като цяло, количеството храна е нещо много относително. Днес мога да изям 1 килограм храна, а утре мога да изям 200 грама. И причините могат да бъдат какви ли не – била съм заета, движила съм се много малко или пък защото съм тъжна. Децата също ядат различно. Те често отказват храна, когато са много тъжни, както и когато са много щастливи и превъзбудени. Трябва да се притесняваме, ако детето започне да смъква килограми. Тогава можем да помислим за изследвания и за по-сериозна терапия.
Кога и по колко сладко да даваме на детето? Тук най-важното е да се имат предвид хранителните навици на цялото семейство. Защото ако семейството обича и си похапва много сладко, детето го вижда и няма как да го спрем.
Аз съм на мнение, че до втората година на детето е добре да не яде захар и пакетирани храни. Но реално е неизбежно в един момент да се запознае с тях, просто това е светът, в който живеем. Самите ние не можем да се контролираме съвсем, а какво да очакваме от едно дете.
Храните трябва да бъдат равнопоставени. Детето не трябва да различава ябълката от тортата като опция за десерт. За детето ябълката или бананът трябва да бъдат представени като нещо сладко, точно както им представяме шоколада или тортата. Най-важното е как представяме нещата и как говорим за тях с детето. Казваме: „Ябълката също е сладка и е достатъчно добър десерт“. Тази храна трябва да е равнопоставена на другата.
„Ако си изядеш супата, после ще има десерт.“ Защото по този начин детето решава, че трябва да се бори за наградата. И докато са по-малки ще се борят, а после си казват „я да пробвам какво ще стане, ако не се боря“. И така децата започват да отказват храна и да гладуват. „Когато си изядеш едното, ще получиш другото“ не е добър вариант.
Ако в семейството има навик винаги да се хапва нещо сладко след вечеря, можем да поставим нещата по следния начин: „Ние първо ядем супата, а после ядем десерта“. При 2–3-годишните деца дори можем да кажем, че няма проблем първо да си изядат десерта и след това останалото. Защото те имат нужда да го усетят веднага, те не могат да отлагат задоволяването и след това може да се продължи с останалата част от храненето. Оказва се, че не е огромен проблем, ако обърнем реда по този начин.
Човек трябва да си познава детето и да работи според неговия темперамент. В доста ситуации това действа, децата са спокойни, че са си изяли десерта и всичко е наред. Но пак стигаме до най-важното, а то е, че всички храни трябва да са равни в представите на детето.
Ако кажем, че една храна е лоша, автоматично заявяваме на детето, че прави лоши избори и то вярва в това. „Аз съм лош, аз правя лоши избори.“ И когато това се превърне във вътрешно убеждение, тогава проблемът излиза извън храненето и дори може да прерасне в личностен.
На по-големите деца можем да обясним искрено за ползите и вредите от някои видове храни. Например: „Тези храни са много вкусни, но те не носят нищо на тялото. Тези пък са полезни заради това и това.“ Да се говори за хранителните пирамиди, коя храна какво ни дава. Но не бива да се изключват храни като наказание, да не се изключват като тотална забрана.
Още не сме свършили, скрол надолу
Когато няма доверие, те го усещат и често свръхкомпенсират с избора на сладко. Защото тези храни носят радост. В междучасието децата тичат, за да си купят нещо сладко от лафката, защото искат да се почувстват по-добре. И в крайна сметка някои хора просто обичат да хапват повече сладко от други и това е напълно нормално. Има и деца, които не обичат сладко, и не можем да ги впечатлим по никакъв начин с тези неща. Придирчивите деца в никакъв случай не ядат само сладко. Може да предпочитат тестени неща, защото са лесни за хващане с ръце и не цапат, или пък да искат само месо. По-рядко се случва, разбира се, но се случва.
Когато има нещо, което ни притеснява, винаги е добре да се обърнем към специалист. В днешно време достъпът до специалисти е доста лесен. Дори да се окаже, че е фалшива тревога и няма повод за притеснение, е добре да се потърси специализирано мнение.
Алармиращи признаци биха били следните:
Моят съвет е – ако нещо ви тревожи, потърсете мнение на специалист за ваше успокоение.
Още ценни съвети за детското хранене и развитие, можете да откриете в страниците на Валерия: Facebook, Instagram, YouTube, TikTok.
Екранното време – дали, кога, по колко? Едно време бабите ни не е трябвало да решават на ежедневна база тази непосилна дилема. Хубаво им е било. Ние сме улеснени откъм доста други неща, но пък екраните ни го връщат тъпкано.
Къде е тънката граница между това да си отглеждаш зомби или дете? И имаме ли нужда някой да ни дава съвети по отношение на екраните и децата? Или, както се казва, „всеки сам си преценя“? Авторката Амил Наязи oт The Cut споделя защо не иска да слуша чуждото мнение по отношение на екранното време на децата ѝ. И защо непоисканите съвети са ужасно дразнещи.
Обичам да чета и слушам за всички неща, които хората си мислят, че ще правят и няма да правят като родители, преди наистина да са станали родители и да имат деца.
Смятат, че малките им ангелчета няма да ядат сладко, няма да се тръшкат или да гледат детски – и всичко това заради перфектното им родителство. Още повече обичам да виждам какво се случва с тези хора, след като наистина станат родители и шкафовете им започнат да преливат от чипсове и бонбони, а децата им крещят в синхрон с поредния епизод на Cocomelon, пуснат на личния им таблет.
Защото на децата не им пука каква е била теоретичната им версия в нашето въображение, преди да се появят на този свят. Те ще си бъдат такива, каквито са. А ние ще осъзнаем колко е лесно да бъдеш родител, щом престанем да ги натоварваме с нашите очаквания и просто ги оставим да бъдат себе си. Да, детето ти ще се тъпче понякога със захар. И сигурно ще се пристрасти към най-дразнещото и шумно детско. И е сигурно, че ще ти се тръшка на улицата и в магазина, карайки те да поставяш под въпрос цялото си съществуване и всеки избор, който си направил до момента.
Просто еволюцията го е измислила така, за да не се затрием като вид. Оставя ни да се заблуждаваме, че точно ние ще бъдем тези родители, които ще прецакат системата. В противен случай кой би се впуснал в игра, която знае, че със сигурност ще загуби. Преди време поне „перфектните родители“ не се показваха толкова и не стигаха до всички нас със своите съвети. А сега социалните мрежи подхващат тези идеалистични представи и ни ги навират още повече в лицата.
Последното такова „навиране“ идва благодарение на поколението Gen Z, което е изпълнило X и TikTok с мрънкане как децата трябва да се държат на публични места (ако изобщо имат право да са там!) и чия е вината за тяхното непослушание, и защо им се позволява толкова много екранно време.
Една 20-годишна девойка се кълне, че няма да позволява на децата си да гледат детски и същите тези хипотетични деца няма да имат достъп до техника с екрани, както и няма да се държат невъзпитано и шумно в ресторанти.
Междувременно, в реалния свят, с няколко приятелски семейства отидохме заедно на обяд, след като децата ни си поиграха на детската площадка. Бяхме общо 7 души и се разпростряхме в удобно сепаре. Първоначално децата бяха твърде заети и превъзбудени, за да осъзнаят, че от известно време стоят мирно на едно място, рисуват с пастели, които сервитьорката милостиво ни донесе, и просто си общуват помежду си.
След това дойдоха соковете, които им поръчахме, и енергията започна да се раздвижва. Почти можех да видя как захарта се изкачва към малките им мозъчета, подготвяйки се да задейства бунта. Скоро обувките и чорапите щяха да бъдат свалени, а акробатичните номера щяха да бъдат достойни за олимпиада. Като солидна родителска група трябваше да решим дали да позволим половината ресторант да се превърне в лудница, или да „бутнем пред лицата им по един екран“, както би се изразила онази досадна 20-годишна тиктокърка, за да може децата ни „да слушат поне за 5 минутки“.
Това беше и единственият начин да обядваме и самите ние, без да трябва през цялото време да бъдем звероукротители. Да, сигурно можеше да не пускаме детско и през цялото време да скърцаме със зъби на децата да седят мирно и да ядат или да ги молим да са тихи и да си рисуват. Но ако някога сте били в ресторант с малки деца, много добре знаете, че това няма да работи. И между другото, тези екрани не помагат единствено на самите родители да имат няколко минути спокойствие, те спасяват и всички останали мирни посетители на ресторанта, които са дошли да хапнат на спокойствие.
Целият стрес около това как се държат децата ни е част от нарастващото усещане на много родители, че хората не желаят повече да търпят нито тях, нито децата им на обществени места – че семействата просто трябва да си стоят вкъщи или да обитават само детските площадки, и че дори тези детски площадки трябва да са по-далеч от останалия свят.
Какво значение има за теб, непознат човеко все още без деца, как всеки родител успява да създаде момент на спокойствие и тишина за семейството си в кратките моменти, в които споделяте едно и също пространство? Всяко семейство, всяко дете има свои собствени нужди и аз се опитвам да ги приемам, без да ги съдя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Не съм им наложила стриктни ограничения кога и по колко могат да гледат. Ходим заедно и на кино. И със сигурност гледат далеч по-малко, отколкото го правех аз в моето детство. Родителите ми не ми забраняваха да гледам телевизия, а аз обожавах да го правя. И не виждам вредата. Това ме направи човекът, който съм днес.
Но като всеки родител съм съгласна, че телефоните и таблетите, както и най-вече съдържанието вътре в тях, носят хаос както на децата ни, така и на самите нас. Безкрайните плейлисти в YouTube, настроени на алгоритъм, който насърчава, ако не директното забиване и изпадане в транс, то поне забавяне на мисълта… Те унищожават вниманието ни и способността ни да се концентрираме, правят ни по-малко социални, по-тревожни и по-депресирани.
Дори не се нуждая от експерт, за да ми каже последното – усещам го всяка минута, в която избирам да се взирам в телефона си, вместо да правя нещо друго. Това е и причината с няколко мои приятели да въведем пълна забрана на YouTube и таблети у дома. Вярваме, че децата заслужават шанс да се отегчат, да поскучаят и да усетят как могат да развиват въображението си и сами да си измислят забавления.
Но ако ни бяхте срещнали в онзи ресторант и бяхте видели как всички деца са строени пред един телефон и гледат детско, докато ядат, нямаше да ми дадете медал за „Майка на годината“. Защото просто не знаете каква е цялата картинка. И какви ограничения съм наложила на децата си у дома. А и не е ваша работа. Както и мнението ви не е мой проблем. Ще видите вие, когато станете родители…
Източник: The Cut
