Както ви обещахме, ето я и втората част на разговора ни с Валерия Рачева – детска психоложка с над 15 години практика и хранителна терапевтка към американската програма SOS Approach to feeding. Вече 5 години Валерия подкрепя семейства с деца, които имат ограничен прием на храна, както и такива, чиито деца имат емоционално хранене. В личен план Валерия е майка на две момчета, която обожава да чете и да пътува.
В предния ни разговор засегнахме темата за захранването, злоядите деца и какво да правим, когато детето отказва да опитва нови храни. Днес си говорим с нея за храненето с екрани, за „нездравословните“ храни, какво да правим, ако детето яде едно и също, и в кои случаи е добре да се обърнем към хранителен терапевт.
Помощ! Детето ми яде само едно и също
Много родители се оплакват, че липсва разнообразие в менюто на децата им и често те посягат само към едно и също нещо на масата, а Валерия ни успокоява, че това е съвсем логично. Но какво да правим в този случай? Ето какво ни отговори тя.
Първо търсим какво не му харесва на детето в тази нова храна, която му предлагаме. Ако някой ви каже – „вземи и изяж този червей, много е вкусен, чудесен е, пълен е с протеин…“, едва ли ще ви спечели и ще го хапнете. Но ако дадем повече информация, ако кажем мек е, крехък е, има вкус на пиле, може и да имаме успех. Ако все пак детето не иска да яде храната, която предлагаме, а ние вече сме дали повече информация за нея, просто трябва да кажем „Окей, не е нужно да я ядеш.“ И тук много често получвам репликата:
„Да, ама аз ако го оставя така и му кажа, че няма нужда да го яде, то нищо няма да хапне или пак ще си яде любимите неща.“
Естествено, че ще си яде любимите неща, защото ако се върнем на моя пример с червея, разбира се, че няма да си го включи в менюто. Затова започваме с игрови подходи. „Ето тази краставичка, тя е много скоклива и можем сега да я забодем на една виличка.“
И така вкарваме играта в храненето, защото играта е част от езика на децата.
Това, което те правят най-добре, е да играят с предметите по начин, по който им харесва. Трябва да можем да влезем в техния тон и в играта им, защото на тях това им е интересно, а сядането на масата обикновено ги лишава от играта и те чувстват, че храненето е един вид заточение. Трябва да включваме децата в разговорите на масата, в общуването, което се случва около нея. Иначе детето седи, блее и се чуди какво да прави. Или пък още по-зле – сложено е самичко на масата с една купичка пред него и край.
И всичко идва от факта, че не се храним заедно, което не е хубаво.
Често при мен идват и родители, които твърдят, че детето им не яде нищо, а когато започнат да ми изброяват какво яде, се оказва, че далеч не е така. Проблемът е, че не ядат основни храни и хапват доста между храненията. Има много семейства с култура да си похапват през целия ден и децата го виждат и правят същото.
Хранене с таблети и телефони – колко е вредно?
Това е голям проблем, защото екранът затваря цял един сензорен канал – очите и в частност зрението. А това е супер важно, защото така не можем да видим храната и да я преценим – красива ли е, вкусно ли изглежда, каква е на цвят.
Все едно детето ни яде със затворени очи.
А при по-малките деца обхватът на внимание е малък. То гледа детското, чинно отваря уста и хапва като едно послушно пате. Но в един момент това дете пораства още малко и обхватът на внимание се разширява. И изведнъж, докато си гледа детското, вижда храната, която му даваме. И то решава, че няма да я яде, но ще продължава да си изисква екрана, а вече ще си избира и храната.
После детето пораства още малко, обхватът на внимание става още по-голям, а с нея расте и хитростта. И детето казва „Оф, пусни ми YouTube и ще ти го ям това нещо, което ми предлагаш“. И се започва едно ядене с часове пред екрана, защото на детето вече не му трябва екран, за да се храни, а му трябва да каже, че ще се храни, за да си увеличи екранно време.
Това е пристрастяване към екрана, защото той действа така.
Екранът захранва съзнанието с бързи картини и ние спираме да мислим за много неща, които се случват около нас, не само за храната. Представете си един възрастен, който си скролва по телефона. Той може изобщо да не ни чуе, ако му говорим нещо, и да не знае какво се случва наоколо. Да, храненето с екрани е бързо решение, но реално ни прави мечешка услуга.
В никакъв случай не упреквам родителите, които са прибегнали до хранене с екрани, защото никога не знаеш кой каква битка води у дома, колко е изморен и колко безсилен се чувства.
Може да е майка, която няма никаква подкрепа и това е било единственото ѝ спасение в даден момент. Но все пак този навик следва да се промени и хубавото е, че може да се промени. Важното е да бъде в правилното време, когато родителят е спокоен, за да може детето да получи това, от което има нужда. И е хубаво да стане, колкото се може по-рано, защото на детето на 5–6 години вече му е все тая.
Децата могат да се хранят без екрани, но трябва работа и желание в тази посока.
При най-малките става най-лесно. Важно е в началото да дадем някаква алтернатива. Децата трябва да разберат, че могат да живеят на по-ниски обороти и всички бързи картини от екраните не са най-великото нещо на света. Да, екранът никога не забранява, комуникацията с него е лесна, бърза, поглъщаща и на децата това започва много да им харесва. Трябва да ги научим, че ритъмът на комуникация извън екраните е доста по-бавен и по-различен.
Хранене по време на боледуване
На кой му се яде, когато е болен? Важно е да запомним, че децата ни вярват и не бива да ги лъжем. Ако кажем „изяж това и ще оздравееш“, детето вярва, че ще стане точно така и го изяжда, но после продължава да кашля. И то си казва „значи мама ме лъже, мама не е права“. И следващия път детето ще каже „Не, аз оздравях, защото ядох хляб, а не тази супа“. Когато едно дете е болно, най-важното е да бъде хидратирано. Количеството храна е нормално да намалее, самите ние ядем по-малко, когато боледуваме.
И като цяло, количеството храна е нещо много относително. Днес мога да изям 1 килограм храна, а утре мога да изям 200 грама. И причините могат да бъдат какви ли не – била съм заета, движила съм се много малко или пък защото съм тъжна. Децата също ядат различно. Те често отказват храна, когато са много тъжни, както и когато са много щастливи и превъзбудени. Трябва да се притесняваме, ако детето започне да смъква килограми. Тогава можем да помислим за изследвания и за по-сериозна терапия.
Сладкото НЕ е най-големият враг
Кога и по колко сладко да даваме на детето? Тук най-важното е да се имат предвид хранителните навици на цялото семейство. Защото ако семейството обича и си похапва много сладко, детето го вижда и няма как да го спрем.
Няма как аз да си хапвам шоколад по няколко пъти на ден, а на детето да казвам, че това е нещо гадно, лютиво и горчиво.
Аз съм на мнение, че до втората година на детето е добре да не яде захар и пакетирани храни. Но реално е неизбежно в един момент да се запознае с тях, просто това е светът, в който живеем. Самите ние не можем да се контролираме съвсем, а какво да очакваме от едно дете.
Но има по-безопасни начини да представим този вид храна на детето. Как да го направим?
Храните трябва да бъдат равнопоставени. Детето не трябва да различава ябълката от тортата като опция за десерт. За детето ябълката или бананът трябва да бъдат представени като нещо сладко, точно както им представяме шоколада или тортата. Най-важното е как представяме нещата и как говорим за тях с детето. Казваме: „Ябълката също е сладка и е достатъчно добър десерт“. Тази храна трябва да е равнопоставена на другата.
Също е много важно да не превръщаме десерта в награда
„Ако си изядеш супата, после ще има десерт.“ Защото по този начин детето решава, че трябва да се бори за наградата. И докато са по-малки ще се борят, а после си казват „я да пробвам какво ще стане, ако не се боря“. И така децата започват да отказват храна и да гладуват. „Когато си изядеш едното, ще получиш другото“ не е добър вариант.
Ако в семейството има навик винаги да се хапва нещо сладко след вечеря, можем да поставим нещата по следния начин: „Ние първо ядем супата, а после ядем десерта“. При 2–3-годишните деца дори можем да кажем, че няма проблем първо да си изядат десерта и след това останалото. Защото те имат нужда да го усетят веднага, те не могат да отлагат задоволяването и след това може да се продължи с останалата част от храненето. Оказва се, че не е огромен проблем, ако обърнем реда по този начин.
Човек трябва да си познава детето и да работи според неговия темперамент. В доста ситуации това действа, децата са спокойни, че са си изяли десерта и всичко е наред. Но пак стигаме до най-важното, а то е, че всички храни трябва да са равни в представите на детето.
Няма лоши и добри храни
Ако кажем, че една храна е лоша, автоматично заявяваме на детето, че прави лоши избори и то вярва в това. „Аз съм лош, аз правя лоши избори.“ И когато това се превърне във вътрешно убеждение, тогава проблемът излиза извън храненето и дори може да прерасне в личностен.
На по-големите деца можем да обясним искрено за ползите и вредите от някои видове храни. Например: „Тези храни са много вкусни, но те не носят нищо на тялото. Тези пък са полезни заради това и това.“ Да се говори за хранителните пирамиди, коя храна какво ни дава. Но не бива да се изключват храни като наказание, да не се изключват като тотална забрана.
Още не сме свършили, скрол надолу
Може би ще харесате и...
Трябва да се доверим малко повече на децата
Когато няма доверие, те го усещат и често свръхкомпенсират с избора на сладко. Защото тези храни носят радост. В междучасието децата тичат, за да си купят нещо сладко от лафката, защото искат да се почувстват по-добре. И в крайна сметка някои хора просто обичат да хапват повече сладко от други и това е напълно нормално. Има и деца, които не обичат сладко, и не можем да ги впечатлим по никакъв начин с тези неща. Придирчивите деца в никакъв случай не ядат само сладко. Може да предпочитат тестени неща, защото са лесни за хващане с ръце и не цапат, или пък да искат само месо. По-рядко се случва, разбира се, но се случва.
В кои случаи е добре да се обърнем към хранителен терапевт и за какво трябва да следят родителите
Когато има нещо, което ни притеснява, винаги е добре да се обърнем към специалист. В днешно време достъпът до специалисти е доста лесен. Дори да се окаже, че е фалшива тревога и няма повод за притеснение, е добре да се потърси специализирано мнение.
Срещите ни са под формата на игра и не е нищо страшно и натоварващо за детето.
Алармиращи признаци биха били следните:
- ако детето плаче неудържимо, когато сяда да яде;
- ако преходът от млечната към твърдата храна е много труден;
- ако детето не може да дъвче, не иска да докосва храната, хапва по-малко от 10-тина храни и не може да има разнообразие;
- ако детето започне да избира храната си по форма, по цвят.
Моят съвет е – ако нещо ви тревожи, потърсете мнение на специалист за ваше успокоение.
Още ценни съвети за детското хранене и развитие, можете да откриете в страниците на Валерия: Facebook, Instagram, YouTube, TikTok.
