Когато дойде моментът да възпитаваш дете, е нормално да повтаряш моделите, с които си израснал, и автоматично да изричаш фразите, които си чувал в детството си, пише авторът Мартин Пиньол в статия за El País. Често дори не се замисляш за смисъла на тези емоционални реакции, които излизат сами от устата ти.
Представяме компилация от 15 фрази, често използвани от родители, които са на ръба на търпението, както и съветите на експерти с какво да ги заместим.
С тази фраза отстрелваш два заека с един куршум (възрастния и детето) и междувременно смазваш индивидуалността на детето, като му казваш, че всъщност не е нищо повече от копие на възрастния с неговите недостатъци. По-добре се съсредоточи върху това да критикуваш или коригираш конкретните действия на детето.
Не може да се обобщават емоциите и поведението. По-добре е да конкретизираш промяната в нагласата или действието, което искаш да направи, например: „Моля те, събери си дрехите от коридора, за да не се спъне някой“ или „Трябва да учиш за утрешния изпит, за да се гордееш с резултатите си.“
Разбира се, че на теб ти се получава по-бързо, защото имаш десетилетия опит повече в сравнение с детето си. Ако имаш нерви, остави му време да сгреши, да се разочарова, да прояви упоритост и сам да открие правилната комбинация. Защото бързото разрешаване на проблема ти дава самочувствие, но лишава детето от самочувствие, правейки го по-зависимо и по-несигурно.
Това, че малките деца мамят при игра, е класика. И освен това се ядосват, когато им го кажеш. Важното е да съобщиш отново правилата на играта по обективен начин, без да губиш търпение. Или да си напомниш, че това е игра, и да позволиш на неговото въображение да се развихри свободно.
Всеки се чувства разочарован, когато след като е организирал и платил нещо, децата го приемат за даденост и не оценяват усилието. Но вместо да изискваш благодарност, по-добре е тя да излезе спонтанно – например като попиташ децата: „Хареса ли ви това, което подготвих?“
Обикновено се казва, докато и ти самият крещиш, и така хабиш още повече енергия, добавяйки допълнителна доза гняв. Опитай да му кажеш: „Имаш вниманието ми, можеш да ми кажеш каквото искаш, с нормалния си глас.“
С тази фраза убиваш любопитството и самостоятелността, затова е по-добре да конкретизираш отговора си: „Ще можеш да ползваш това, когато станеш на X години и вече няма да е опасно или сложно.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Разбира се, че малките и тийнейджърите драматизират за абсурдни неща като настояването да им отвориш киселото мляко. Но не бива да се подиграваш на тази избухлива емоционалност. По-добре е да валидираш чувствата им и да ги насочиш с нещо като: „Виждам, че това е важно за теб. Какво ти хрумва, за да го оправим?“
Това е типичното послание, когато оставяме детето в дома на други хора. Понякога го казваме, за да не направи беля, а друг път – за да не посрами семейната чест и да не ни изложи, като „толкова добре сме го възпитали“. По-добре конкретизирай намерението си: „Уважавай къщата на Х и спазвай правилата.“
Талантът и усилието невинаги могат да се сведат до една оценка или една дума. Желателно е децата да се стараят и да имат добри резултати, но нека им напомняме, че това е в техен интерес и за тяхното бъдеще, а не защото ги чака наказание или награда.
Много пъти ще ти се изплъзва това потвърждение, че си бил прав, когато си предупредил детето, и че щеше да е по-добре, ако те беше послушало от първия път. Но тъй като децата трябва да учат чрез собствения си опит, вместо да му натякваш грешката и да го унижаваш още повече, фразата, която действа и успокоява, е: „Добре ли си?“
Със заплахи можеш да овладееш конкретна ситуация, но това става за сметка на травмиране и образуване на страх. Колкото и да си изнервен, управлявай ситуацията с емпатия, като признаеш, че моментът е труден за детето ти и че ти си там, за да му помогнеш.
Почти всички сме попадали в този социален капан – да караме децата си да бъдат щедри, понякога дори с непознати на площадката. Но ти не би споделил телефона, колата или компютъра си с някого, така че не го насилвай да го прави с това, което за него е съкровище. Вместо то да остане без своето и да гледа как другият играе, по-плодотворната идея е да включиш другото дете в играта, но твоето да контролира предмета.
Ако самият ти се страхуваш да не се превърнеш в чудовище на публично място и другите да се уплашат от реакцията ти, отложеният страх, който предаваш на детето си, също няма да е много полезен.
Родителите често се оплакваме, че отглеждането на децата минава твърде бързо и че те прескачат етапи със скорост, но в същото време изискваме от тях да бъдат възрастни преждевременно. Ако искат да играят на нещо детско – нека се насладят.
Източник: El País
Майките, които са ветерани в областта на родителството, може да са източник на полезна информация и ценни съвети. Понякога обаче в желанието си да предупредят младшите родители се превръщат в токсични обременители. Има определени фрази, които бъдещите майки или бащи не искат да чуват. Нищо че после се хващаме как изговаряме същото, съветвайки новобранец в сферата. Мари Холмс разкрива пред Huffington Post коя е най-ненавижданата фраза за новите родители и защо.
Когато бях бременна в седмия или осмия месец с първото си дете, споменах на една приятелка, че отивам на йога за бременни. Нейната реакция? „Наслаждавай се сега. Защото няма да има йога, когато бебето се появи.“
Що за ужасно нещо ми каза?! Откъде знаеше тя какъв ще бъде животът ми, когато се роди бебето?! Много вероятно е да намеря начин да ходя на йога всяка седмица. Разбира се, бях уплашена, че всичко ще се промени. За да се справя със страха обаче, се самоубеждавах, че има как да избера неща от досегашния си живот и да ги пренеса в новия.
Дали моята приятелка, която е майка на две деца, знаеше повече от мен за родителството? Да. Дали беше права, че ще има оскъдно количество йога в живота ми, след като бебето се роди? Безспорно. Когато родих и ходех с детето на класове „Мама и бебе“, индивидуалните ми упражнения бяха рядкост, докато кърмех.
Но трябваше ли наистина да ми се казва онова изречение? Полезно ли беше да ме предупреди за предстоящите предизвикателства, или да отнеме надеждата, която имах, макар и да е била нереалистична? Ако просто беше запазила тази мисъл за себе си, можеше да ми спести малко тревога.
Далеч не съм единствената, която е провела такъв тип разговор с по-опитен родител. Тези зловещи съвети се споделят гордо на почти всеки етап от родителския път.
Д-р Мона Амин, педиатър във Флорида, споделя пред Huffington Post: „Когато бях бременна, ми казваха: „Само чакай – да видиш какви безсънни нощи ще имаш.“ Когато бебето вече беше родено и спеше по цяла нощ, ме заплашваха с други думи: „Само чакай, като стане на две години и да започне да излиза от леглото си.“ Когато детето беше на 2 години и се тръшкаше сравнително рядко, ми казваха: „Само чакай да стане на 3.“
„Непрекъснато чувах „чакай да стане на (следващата възраст)“ всеки път, когато трябваше да се справям с нещо характерно от текущата възраст. Сякаш посланието на хората беше, че още нищо не съм видяла“, разказва Дестини Дейвис, консултант на родители.
И ако си мислите, че този тип предупреждения имат крайна дата, лъжете се! Мишел Айкар, авторка на книги за родители и майка на две пораснали деца, описва следния случай: „Публикувах видео как да се подготвиш за връщането на децата на училище след дълга ваканция. Рийлът имаше почти 500 хил. гледания и 46 коментара. 45 от тях бяха ентусиазирани. Но този, който остана в съзнанието ми, беше: „Чакай да видиш, като заминат за университета. Тогава ще искаш да се върнат.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Единственото, което постига коментар от типа „само чакай“, е да обезцени чувствата на другия човек. Дестини Дейвис определя израза като обезкуражаващ, защото пренебрегва онова, което родителят преживява в момента.
Такъв вид фрази не оставят много пространство за надежда. Те внушават, че „родителят няма цялата информация, за да знае как ТРЯБВА да се чувства наистина“, обяснява Мишел Айкар. И не само това, но и няма да получи тази информация, докато не мине още време. Така че всичко, което подобно изречение прави, е да предизвиква усещане за недалновидност.
Д-р Мона Амин добавя, че проблемът с подобни изказвания е, че „те се основават на страх“ и служат единствено да „потиснат хората, когато се наслаждават на приятен момент“.
Ако един родител е успял да се настрои на определен ритъм и е оптимист, коментар от типа „само чакай“ може да срине надеждата му и да подскаже, че нещата отново ще станат трудни.
Можете да кажете нещо подкрепящо и по-малко песимистично. Очевидно е, че ще има промени, докато детето расте. Амин съветва да опитате с изречение като: „Радвам се, че на 2 години детето не се е тръшкало много. Но помни – ако ситуацията се промени и на 3 години истериите се засилят, това е напълно нормално. Ако имаш нужда от помощ, съм насреща.“
А често е най-добре изобщо да не коментирате. Това, от което родител новобранец или всеки, който се бори с някаква трудност в момента, най-често има нужда, не е съвет, а изслушване.
Вместо заканително да обяснявате „как стоят нещата“ в бъдещето, Айкар предлага „да задавате въпроси, които изразяват искрено желание да помогнете или да заявите готовност за изслушване“.
Дестини Дейвис добавя и други подходящи фрази: „Ако жена се чувства нервна заради предстоящото раждане, кажете ѝ: „Напълно разбирам защо си нервна. От какво точно се страхуваш най-много?“.
Можете да попитате родител, който се бори с проблеми със съня на бебето: „Сигурно е трудно. Как мога да ти помогна?“
Заявете конкретни, ясни предложения за помощ. Айкар предлага нещо подобно на: „В магазина съм. Трябва ли ти хляб или тоалетна хартия?“ „Сам(а) съм вкъщи тази вечер! Мога ли да гледам бебето, докато се изкъпеш?“ или „Ще донеса пица по-късно днес. Искаш ли да има лук?“
„Всеки период в родителството е етап. И в това има както красота, така и тъга. Красотата е в това, че виждаш еволюцията, докато детето ти се развива, но тъгата е в осъзнаването, че дори етапите, които обичаш, не траят завинаги“, подчертава Амин. И определя родителството като „пътуване, а не дестинация.“
Педиатърката обобщава: „Тревожността е заразна, но същото важи и за спокойствието. Ако постоянно сте около приятели или хора, дори онлайн, които засилват притесненията ви, обмислете поставянето на граници. Обградете се с хора, които ви държат спокойни, уравновесени и са вдъхновяващи реалисти.“
Източник: Huffington Post
Понякога като родители казваме на децата си неща, които ги нараняват, и го правим, без да си даваме сметка за това. Не го искаме, но се случва.
Когато сме уморени, а децата си игра ят с търпението ни. Когато сме изнервени от това, че се налага за 600-тен път да им казваме едно и също.
Може и несъзнателно да повтаряме неща, които сме чували в детството си от нашите родители, без да осъзнаваме, че това нанася реални психологически щети.
Като родители обикновено се опитваме да дадем най-доброто от себе си, но невинаги се получава. Затова HuffPost събира някои от най-често казваните от родителите неща, които може да наранят децата, разговаряйки с експерти как да реагираме, когато ни идва да кажем нещо неподходящо.
Децата често плачат или започват да се тръшкат за безумни неща. Този рев наистина може да ви изкара извън равновесие, особено ако е за нещо, с което сте сигурни, че могат да се справят. Въпреки това е добре да не отричате начина, по който се чувстват, като им казвате да се стегнат или че няма за какво да се плаче.
На вас техните “проблеми” може и да ви се струват незначителни, обаче за децата са си голяма работа. И ако пренебрегвате случващото се с някаква фраза от типа на “Еее, голяма работа”, казана дори с цел да ги успокоите, това може да отекне в тях като “Изобщо не е важно как се чувстваш” или дори “Глупаво е да си уплашен или разстроен”.
Опитайте да видите нещата от тяхната гледна точка. “Изглеждаш наистина уплашен/ изнервен/ разстроен. Искаш ли да поговорим и да видим как да се справим с това?” В края на краищата по този начин им помагате да идентифицират емоциите си и им засвидетелствате, че могат да разчитат на вас, когато не се чувстват добре.
Децата имат модели на поведение, при които повтарят едно или друго, но да казвате, че детето ви “винаги” или “никога” прави нещо, просто не е вярно. Използването на обобщаващи твърдения е червен флаг, че сте спрели да сте любопитни какво се случва в конкретния момент с вашето дете.
Останете любопитни защо детето ви има едно или друго поведение в конкретен момент. Помага, ако проявите физическа близост с него, за да не му подвиквате от другия край на жилището. Ако сте близо, ще сте сигурни, че не се разсейва с друго, когато му говорите.
Със сигурност се натоварвате, когато детето ви не слуша, но е много важно да поставите и да задържите някакви граници, без да хвърляте собствените си емоции в играта. Тези чувства са си ваши, не на детето. Освен това създавате прецедент, като му осигурявате възможност за негативно влияние над вас.
Когато детето види, че то може да определя дали да сте щастливи, тъжни или ядосани, може съвсем спокойно да реши, че иска да продължи да ви “действа” през цялото време, казват специалистите.
И дори когато порасне, подобен мироглед може да продължи да влияе негативно в бъдещите му връзки и да го кара да манипулира останалите, за да получи каквото иска.
Установете някаква граница за каквото и да е: “Не е хубаво да скачаш по дивана”. А след това дайте някакъв избор: “Не е ли по-добре да си поиграеш спокойно тук, или да отидем навън?”
Когато кажете нещо подобно, единственото, което искате да направите, е да накарате детето да се промени чрез вина или срам. Но това поставя децата в защитна позиция, което ги кара да са още по-непослушни.
Освен това подкопава увереността им. Ако им казваме “Вече трябва да ги знаеш тези работи” - а те очевидно “не ги знаят” - изпращаме следното съобщение: “Прекалено си тъп/малък, за да вземеш адекватно решение”. Нямахте предвид точно това, нали?
“Изглежда имаме ситуация. Какво да направим, за да оправим нещата?” Целта е да се фокусирате върху решенията на даден проблем, а не върху самия проблем. Така децата ще се научат да решават проблеми и да поправят сами собствените си грешки, но и да мислят как може да постъпят по-добре следващия път.
Когато бързате или чакате детето да свърши нещо, което очевидно му отнема цяла вечност, инстинктът ви обикновено ще ви подскаже да поемете нещата в свои ръце. Опитайте се да не правите така, ако е възможно.
В противен случай така казвате на детето, че то не е способно да се справи с тази задача само, което е едновременно обезкуражаващо и изнервящо за него.
Спомнете си как като малки сте били съвсем близо до това сами да си закопчаете ципа, но изведнъж някой от родителите ви се намесва и спира опитите ви.
Дайте на детето колкото време му трябва, за да свърши задачата. Или ако това не е възможно, бъдете много ясни защо бързате. “Ще ти помогна само този път, защото много закъсняваме, а после ще се упражняваме заедно”.
Едно от най-хубавите неща, които родителите могат да направят за децата си, е просто да не им дават най-различни определения. “Етикетирането” разваля връзката дете-родител, защото определенията пречат на родителите да видят, че детето се затруднява и има нужда от помощ.
Родителите започват да свързват дадено поведение на детето с конкретно определение, което са им дали, вместо да помислят по-задълбочено какво точно се случва от гледна точка на развитието му. Определенията ни отнемат възможността да състрадаваме и да сме любопитни към децата си.
Понякога определенията имат силата да се “самосбъдват”. Ако детето постоянно слуша, че е еди си какво, нищо чудно накрая да стане точно такова.
Дори определения, които звучат позитивно като “Ти си умен”, може да са вредни.
Когато казваме на децата, че са “умни” или че са “спортни натури”, едва ли не им съобщаваме: “Справи се добре на това контролно, защото си роден умен” или “Нямаше да вкараш този гол, ако не ти беше вродено”.
Нещо повече, ако детето не се справи на следващото контролно, ще е объркано и обезкуражено, подлагайки на съмнение собствените си възможности. Щом съм толкова умен, защо се провалих?
Обръщайте внимание и хвалете усилието, не изхода. И се опитвайте да бягате от определенията - било то добри или лоши.
Едно от нещата, които несъмнено чакаме с голям трепет, е проговарянето на децата. Кои ще са първите им думи? Дали ще е "мама", или "адронен колайдер"? Колко бързо ще започне да говори като голям човек? Колко време ще ни отнеме, за да го накараме да замълчи поне за миг?
Но какво да правим, ако на детето не му се говори с нас и това си е. Да посетим специалист е задължително. Но има и някои техники, които можем да прилагаме вкъщи.
За тях ни разказва Ели Мантовска, която е съосновател, заедно с психолог и логопед, на курса "Сладки думи", помагащ на родителите с техники за стимулиране на проговарянето и общуване с малкото дете.
Може би най-често даваният съвет (дори и от педиатри) на родители с дете на около 2 години, което все още не говори, е „Да изчакаме и да видим“. Причините са много:
Предлагаме ви няколко прости и забавни игри, базирани на академичния и професионален опит на психолог и логопед (общо над 35 години), научни изследвания и опита на над 100 семейства в България, преминали онлайн курса ни, с които да се опитате да съдействате на детето за по-интензивно проговаряне.
Това е езикът, който всички майки по света използват, за да говорят на децата си; онзи език на нежност и радост, който може да разбереш и на китайски.
Звънливи, високи тонове, изпълнени с емоция. В този момент думите звучат като песен и са чудесен начин детето да разбере как използваме езика, за да предадем емоция.
Гласните се издължават, думите се преувеличават, говорът става по-бавен, изреченията са по-къси и опростени. Поставя се акцент на определени думи. Това не е говорено по бебешки („ам-ам“, „папкаме“ и т.н.).
Научни изследвания сочат, че този начин на говорене помага на бебетата и малките деца да развият няколко ключови способности:
Изследвания от още 1995 г. сочат дори нещо повече: „майчинският“ изглежда помага и на възрастните. В експеримент с англоезични възрастни, на които са пуснати записи на китайски, се оказва, че участниците могат да различат и научат нови думи по-лесно, когато записът включва реч, насочена към бебета.
Използвайте го в ежедневни ситуации. Например може да научите детето да казва „пак“. Играйте на любима игра и със звънлив глас и преувеличена емоция кажете „Хайде отново? Пак?“ и изчакайте. След като повторите още няколко пъти, вероятно детето ще опита да покаже, че иска да играе отново или с жест, или с опит да каже „пак“.
За да поканите детето по неустоим начин да общува с вас, се придържайте към мотото: саботаж на средата, рутината и играта. Например:
До втората година около 60% от речника на детето се състои от съществителни имена, защото “учим” детето, като наблягаме предимно на тях. Но да не забравяме и останалите части на речта, за да може то пълноценно да се изразява и да е готово да формира фрази и изречения към втората година.
Може да използвате предложения от нас функционален речник или да си съставите собствен списък с разнообразни думи, с които да улесните детето в общуването. Това са думи, много по-важни от цветове, форми, числа или букви, които ще имате време по-късно да упражнявате.
Функционалният речник е особено важен, ако детето предстои да тръгне на детско заведение или да го гледа друг човек. С тези думи новият човек ще може по-лесно да разбира и откликва на нуждите на детето.
Нещо важно, което малко родители знаят, и вярваме, че ще ви успокои – всъщност как да броим думите на детето?
Дума е това, което детето използва последователно, с намерение, независимо (не просто като повторение след родителя).
Това може да са:
Ето защо възклицанията и звуците на животните, които са лесни за произнасяне, могат с времето да се превърнат в срички, които изграждат правилно произнесени думи.
Бременността е толкова красив и вълшебен момент и в същото време си е голямо изпитание и за духа, и за тялото, пише Лили Бъртън, а ние няма как да не се съгласим с нея.
Не само че тялото ти се променя и нямаш никакъв контрол върху хормоните си, но може и да се наложи да се справяш с хора, които се бъркат прекалено много и са несъзнателно (или пък точно обратното!) нетактични.
Когато бях бременна, постоянно имаше някой с непоискан коментар, но най-лошо беше накрая, тъкмо преди да родя. И понеже искам да помогна на всички да се чувстват по-добре, ето тук съм събрала 5 неща, които никога, НИКОГА не бива да казваме на бременна жена, наближаваща термина си.
“Еха, огромна си”, “Коремът ти може ли да стане още по-голям”, “Изглеждаш все едно ще имаш близнаци”.
Никой не иска да му казват как коремът му е огромен, нали? Вместо да се коментира размерът на нечий корем, може просто да кажете колко чудесно или невероятно е, че вътре в този корем расте малък човек.
… изморена. …нещастна. …подута.
Има голяма вероятност тази жена наистина да е уморена или нещастна, или подута, даже може и да е трите неща едновременно, но надали има нужда да ѝ се казва. Не е лошо да се посочат позитивните вместо негативните неща.
Знам, че това се казва с добри намерения особено от родители ветерани, които се опитват да обяснят на хората, на които ще им е за първи път, да спят, преди да се е появило бебето. Обаче това НИКАК НЕ ПОМАГА.
Когато бях много бременна и без друго вече не спях, защото ми беше адски неудобно. И когато хората ми казваха нещо подобно, ми ставаше още по-напрегнато, защото се плашех, че след раждането съвсем няма да мога да спя.
Бременните приличат ли на врачки? Когато наближаваше да родя, ми задаваха този въпрос толкова много пъти и, честно казано, беше последното, което исках да чуя. Бях ужасно нещастна и се молех бебето да излезе преди термина, защото ми беше писнало да съм бременна.
Бих разбрала хората, които ме питат кога ще се роди бебето, ако имах планирано цезарово сечение, но и с двете ми деца разчитах на естествено начало на раждането. Този въпрос изглежда безобиден, но е много изнервящ, защото обикновено е последван от репликата “Кажи му да побърза!”. Де да можех…
Ъъъ… ДА.
Родих дъщеря си точно в 39 седмица, а сина ми в 38 седмица и 4 дни и въпреки това ми задаваха този въпрос. Според мен това е един от най-ужасните въпроси.
Беше ми толкова неудобно, че единственото, което исках, беше да родя. А постоянните коментари как трябва да побързам и да раждам направо ме вбесяваха. Дори не бях стигнала до термина си, а си представям какво би било, ако бях преносила.
Знам, че всички тези коментари идват от хора с добри намерения или не особено информирани какво може да звучи обидно или неуместно за една бременна жена. Искаше ми се да опиша всичко това, не за да обезкуражавам някого, а за да помогна да се разбере какво казват и как това може да засегне някого.
Най-хубавото, което можете да направите за бременна жена, която обичате, е да бъдете до нея и да я подпомагате колкото можете. Ако се чудите и нямате идея какво мило да кажете, по-добре не казвайте нищо.
Това, което говорим, влияе на децата – все пак се учат от родителите си как да възприемат света и да реагират в различни ситуации. С думите си можем да им предадем емоции и да дирижираме вътрешния им глас, без дори да го осъзнаваме. Днес Анна Герджикова споделя с нас какво не се казва в нейното семейство – няколко неща, които пропускат, за да растат децата ѝ по-добри и уверени.
**********
Преди да се роди дъщеря ни, изчетох маса литература с цел подготовка как да не окепазим съвсем детето. Не помня почти нищо от прочетеното – 15 години минаха и много вода изтече оттогава, включително се сдоби с двама братя. Една мисъл, прочетена незнайно къде, се загнезди в главата ми, а именно, че нашият глас се превръща във вътрешния глас на децата. Демек, каквото ние казваме ден след ден, те постепенно започват да чуват в главите си, като техен личен глас, съответно ръководещ душите и делата им. Не знам колко е вярно, но понеже не искаме да рискуваме да сме причината, заради която в главите им кънти постоянен негативизъм, има няколко неща, които се стараем да НЕ казваме в нашето семейство.
Нямам време
Ако нещо е наистина важно за нас, време има. Например, да има сготвена храна в нашата къща. Често казваме „не знам дали ще сва̀рим“ за по-маловажни неща – при нас в това число е чистенето. Но това има друг привкус и се предполага, че ние избираме как да използваме времето, а не то да ни води за носа. Ясно, че време за всичко няма, но идеята е да се намали списъкът (често съвсем кратък у нас) до наистина важното за участниците. Да се научим да планираме и приоритизираме семейно – все хубави неща, с които да запознаем децата – и тогава време бол.
Нямам пари
Както с времето, за жизнено важни неща – в нашия случай основна храна, якета, моливи – пари има. На непрестанното охкане кой какво иска, като бяха по-малки, отговаряхме: „Запиши в листа за Коледа / рождения ден“. За по-засукани неща, от типа „Гошо ще ходи на ски в Алпите, ние защо не?“, отговаряме нещо от типа „Това не е семеен приоритет в момента, може би догодина” (малко в духа „татко ще ми купи колело, ама друг път“). Пак идеята е, че избираме ние колко и за какво харчим, а не страдаме клети, че последният ай-уред е на повече от 4 ръце разстояние.
На диета съм , че как ще облека бански / Трябва да ходя във фитнеса, на нищо не приличам
У дома за килограми и телесни форми не се говори. Децата чуват и виждат много повече, отколкото си мислим. Има доста изследвания, чиито резултати сочат, че непрестанното себе нехаресване на родителите – външно и вътрешно – води до негативи у децата, затова и в тяхна чест ядем баклава на воля. Ходим да се движим – често зорлем – за да сме здрави и с енергия, караме и децата – често зорлем – да го правят ежедневно със същата мотивация – здраве, не размер на талия в сантиметри.
Как мразя да ходя на работа
Работата, така да се каже, е неизбежно зло. И цар да е човек, пак му се налага да се труди на някакво поприще. Расла съм, за щастие, с майка, която обича работата си. Това, мисля, има огромно значение за моето отношение към работата, а именно, че невинаги е суперлесно и забавно, но като цяло харесвам осемте часа извън дома ни и намирам, че правя нещо смислено. Как иначе се мотивира тийнейджър да учи латински, да се бори с тригонометрия и да гони оценки – всичко насочено към перспектива за добра работа – като вижда постоянно недоволство у дома? Уморяваме се, понякога не ни се ходи, има безумно скучни дни, някои позиции не са оптимални – това не крием – но работата като цяло е хубаво нещо.
Ти / баба ти / съседката сте лоши / тъпи / друго
Избягваме етикети от какъвто и да било характер. И ние, и околните, правим грешни избори – казваме неверни неща, чисти безумия дробим понякога – но това не не прави „еди какви си“, а „понякога с поведение Х, У, Z, което не е за хвалба“. Критиките по адрес на роднини и заклеймяването на близки хора са ни особено неприятни, защото съвсем объркват децата – „Как така баща ми е лош? Значи и аз съм лош?“.
Начинът, по който говорим, влияе на това как мислим, подобно както езика на тялото влияе на настроенията и емоциите ни (помните ли Ейми Къди?). Факт е, че откакто се напънахме да внимаваме какво казваме на глас, сякаш в главите си се борим по-малко с непрестанно усещане, че нещо все не достига. Колкото до децата, надяваме се вътрешният им глас – когато нашият, външният, дето все каканиже, го няма – да им казва, че повечето от нас сме щастливци. Че имаме достатъчен избор да оцветим както искаме картинката и лилавото има много нюанси, а никой с нищо не ни е длъжен и с малко добро по на често далеч се стига.
А какво спряхте да казвате във вашето семейство, за да помогнете на децата да растат уверени и способни да обичат себе си и другите?
