„Локалите“ – групи от младежи, обикновено облечени в черно, които пребиват случайни хора „за спорта“ – станаха повод за още повече негативна енергия, тревога и стрес. Сложихме им етикети, намразихме ги, даже преди да сме ги срещнали, и оставаме с впечатлението, че агресията в страната удря тавана. И никак не сме далеч от истината вероятно, но проблемът е, че… това не решава проблема.
Дисекция на „бабаита“ – системно неглижирано дете
Психиатърът д-р Владимир Сотиров, управител на амбулаторията за психично здраве „Адаптация“, вижда в „локалите“ лошо гледани деца – деца, които са израснали в дефицит на любов, деца, които са били системно неглижирани или дори активно малтретирани – били са „възпитавани“ строго (възможно е да са „яли“ доста шамари от строгите си бащи дори при най-малкото провинение, например неподчинение и това е възможно да е бил единственият начин, по който бащата е присъствал в живота на детето).
Според него много родители смятат, че възпитанието на децата се състои единствено в налагане на правила, в отправяне на изисквания и очакване за пълно подчинение. „Родителите смятат, че това им се дължи от децата, след като „от нищо не са лишени“, осигурено им е „всичко“, като тук се има предвид обезпечаване единствено на материалните нужди на детето, но не и на емоционалните.“
„Локалите“ са симптом на едно провалено родителство. Децата са огледало на своите родители – гледаме децата и тяхното девиантно поведение, но виждаме родителите и техните дефицити да се грижат и да обичат.“
Дигитализацията уголемява ли образа на агресията?
Задаваме си въпроса дали обаче социалните мрежи не хиперболизираха образа на агресивните младежи? Дали боят не започна да звучи като нов прочит на стар стих? Д-р Сотиров смята, че винаги е имало канали за комуникация, през които са се предавали начини на мислене и форми на поведение. И дава пример с футболните агитки в миналото, които не са имали нужда от дигиталните социални мрежи, за да организират своите набези. „Социалните мрежи правят нещата само по-динамични.“
Дали младите хора днес са по-гневни от тези преди 20 години – психиатърът се съмнява да е така, въпреки че не може да каже със сигурност. По-скоро вижда леко модифициране във формите на изразяване на гнева.
„Например поведенията на самонараняване са станали по-популярна и разпространена форма за отреагиране на фрустрациите и гнева. Самоувреждащите поведения също са (суб)културно специфични – от (зло)употребата с алкохол и наркотици, през порязванията по крайниците, та чак до малтретирането на тялото (и душата) чрез гладуване или подлагане на обезобразяващи козметични процедури“, обяснява той.
„Локалите“, които викат за внимание
Тези деца най-вероятно са били системно неглижирани, не им е било обръщано достатъчно внимание, никой не се е ангажирал с тях, с техните преживявания, с вътрешния им свят, с вътрешните им конфликти и терзания, с несигурностите и страховете им, коментира д-р Сотиров. Именно с това той си обяснява факта, че те развиват подобни форми на поведение – от една страна да демонстрират (това е ключово, подчертава психиатърът) колко са смели и силни, а от друга страна – да заявят за своето съществуване по начин, който трудно ще направи когото и да било безразличен.
Тоест, тези агресивно действащи групички младежи „имат нужда да (свръх)компенсират преживяването си за незначителност, за незабележимост.
Тези деца викат, крещят за внимание. И мисля, че тази потребност е съвсем валидна. Проблемът е, че тази нужда от валидиране не може да дойде от родителите им, поради собствените им дефицити.
Ето защо тази потребност ще трябва да бъде удовлетворена по институционален път – служби (правоохранителни, пробационни, превъзпитателни) ще трябва да влязат в ролята на отсъстващия родител, който да наложи нужните санкции, но с грижа и внимание. Иначе казано – с любов.“
За измислените „лоши“ чувства и в дъното на агресията
Агресията е поведение и като всяко поведение подлежи на култивиране – думите на д-р Сотиров звучат успокояващо на фона на крещящото недоволство, в което не откриваме разрешение. Затова с дългогодишния и опитен психиатър се залавяме да търсим причините за появата на толкова много физически изразен гняв.
Проявите на агресия той определя като артефакт на културата и отбелязва, че търпят влияние от същата тази култура, разбирана като система от норми и ценности, регулиращи отношенията между хората. Тоест – културата предписва допустимите поведения, а субкултурата предписва своите поведения, които често са контрапункт на мейнстрийм културата.
Д-р Сотиров нарича гнева преживяване и ни обяснява, че той възниква тогава, когато несправедливо ни е отнето нещо, което ни се полага по право.
„Когато сме малки деца, още бебета, на нас ни се полага да бъдем обожавани, след това ни се полага да бъдем харесвани, а по-късно да бъдем обичани. Да бъдем обичани означава, че можем да бъдем и критикувани, но с грижа и внимание към усещането ни за лично достойнство.
Обичта изключва малтретирането, садистичните наказания, униженията. Ако един родител е обичащ, детето усеща любовта му дори тогава, когато родителят го наказва.
Ако обаче детето е лишено от любовта, която му се полага по право, то реагира с гняв. Гневът се проектира в поведението под формата на агресия. Когато гневът е насочен към авторитет (какъвто е родителят, сам по себе си), който е прекалено силен и е опасно да се конфронтираш с него, гневът се пренасочва към някого в съседство, който е по-слаб и върху когото е безопасно да излееш гнева си. Или пък върху себе си.“
Във всеки случай агресията (независимо дали е насочена към другите, или към себе си) е проявление на дефицит на любов, обобщава психиатърът. Той е категоричен – отгледаните с любов деца не са агресивни. „Или по-скоро агресията при тях е култивирана – трансформирана в конкурентност, амбициозност, желание да се докажеш през академични или спортни постижения, непримиримост с неправдите, твърдо отстояване на позициите си.“
Неглижирането също е предпоставка за възникване на фрустриращи преживявания и гняв. Купуването на маркови дрехи и маратонки не е проява на любов, казва д-р Владимир Сотиров. Защото, обяснява той, любовта на един родител към неговите деца се проявява в начина, по който този родител общува с тях, във времето, което прекарва в игри с тях, във вниманието, което им отделя, особено когато те имат нужда от него.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Любовта е отношение, поглед, милувка, интонация, дума. Безразличието, отсъстващият поглед, прекаленото ангажиране със свои задачи и реагирането с раздразнение на желанието на детето от общуване с родителя, са все форми на лишаване от любов. Лишените от любов деца не стават здрави възрастни. Гневът, който лишаването им от любов предизвиква, може да ги съпътства през целия им живот.“
Поглеждаме и към така традиционно ползваните „лоши“ и „добри“ чувства, за които ни се говореше преди 30 години, но те се оказват актуални и днес.
„Няма позитивни и негативни чувства. Всички емоции са полезни. Гневът също. Той ни помага да се защитим, когато сме злоупотребени, насилени, ограбени. Гневът мобилизира съпротивата ни, дава ни сила да се противопоставим и да не позволим да бъдем злоупотребени. Единственият проблем е, ако насочим гнева си не към насилника, не към този, който ни отнема онова, което е наше и което ни се полага изначално – да бъдем зачитани и третирани с уважение, с грижа и внимание (което е еквивалент на любовта)“, казва д-р Сотиров.
Той е убеден, че дори и да сме постъпили лошо и да сме наранили (волно или неволно) друг човек, има начини да бъдем санкционирани с грижа и внимание. Онова, което е важно, когато става дума за чувства, е:
- да говорим за тях,
- да ги назоваваме,
- да ги обличаме в думи,
- да им се придава форма през думи и така да могат да бъдат манипулирани, включително споделяни.
„А не да придобиват единствено форма в поведения. Важно умение, свързано със съзряването на личността, е придобиването на способността за наричане на нещата с истинските им имена и тяхното споделяне. Важно е да можем да кажем: „Това, което се случи/направи, ме нарани. Чувствам се объркан/тъжен/отчаян/гневен/уплашен.“
Няма лоши чувства, има лоши поведения, обобщава д-р Сотиров.
Да си позволим да се разгневим
В това да погледнем към обстоятелствата в миналото ни, които пораждат агресията, специалистът вижда пътя към разрешаване на агресивното поведение. Важно е да посочим и аналозите на тези обстоятелства в настоящето, които активират агресията и я събуждат за живот.
И още – да си позволим да се разгневим (вътре в себе си) на върховните авторитети в живота ни – на родителите си – за това, че са били твърде заети със себе си или с работата си, или с грижи за другите, вместо да бъдат заети (ангажирани) с нас.
Изводът на д-р Владимир Сотиров е: „Най-здравословният начин да отреагираме гнева е като го назовем и го изречем, и като го адресираме към човека, с когото е свързан и чието поведение го поражда: „Ядосан съм ти!“, „Сърдит съм ти!“, и това отвори пространство за обяснение един към друг.
Обясняването, говоренето, споделянето един с друг създава условия за ескалация на конфликта, но също така създава и условия за поставяне на гнева в контекст на реални отношения с конкретен друг човек, дава шанс за осъзнаване на вината, приемане на вината, искане на прошка, респективно, получаване на прошка.“
