fbpx
И аз съм човек

Родителството – жестоко претоварване за всички сетива 24/7

26 януари 2024
дете скача на дивана
Снимка: Pexels

Искахме да имаме шумни и весели деца, но просто нямахме желание, ако можем така да се изразим. Много хубаво го казва авторката на този текст: често родителството е две противоречащи си неща да са истина едновременно. Като това, че ни е много забавно, когато е пълно с деца и забавления, и в същото време ни е писнало от шума, бъркотията и цялостния хаос, който винаги властва наоколо. И това си е жестоко претоварване за всички сетива 24/7.


В края на деня имам нужда от почивка. Чувствам се изчерпана. Нуждая се от тишина и време да остана сама. Толкова силно, колкото гладуващ изпитва нужда за храна.

Осъзнах, че голяма роля в това да се чувствам така, има шумът. Звукът, който излиза от електрическите уреди, от ревящия телевизор, от писъците на високи честоти и повтарящите се звуци от детски играчки или песнички. Всичко това ме напряга и изнервя.

Имахме играчка Бъз Лайтиър, която се задействаше в произволни моменти. Месеци наред ме влудяваше. Един ден не издържах. Няма да навлизам в подробности за ужасите, които споменатата играчка може би е претърпяла, но е достатъчно да кажа, че вече не е сред нас.

Когато съм прекалено изнервена, съм склонна да крещя и да губя търпение към децата си. В тези моменти знам, че не съм в най-добрата си форма и винаги след това съжалявам за стореното.

Обикновено усещането за напрежение се натрупва, така че разпознаването на ранните предупредителни знаци и знанието какво предизвикват тези чувства на сензорна претовареност, са ключови за мен.

Другото предизвикателство са почти непрекъснатите кавги.

Аз съм единствено дете и не съм свикнала с караници между братя и сестри, така че това за мен е бойно кръщене. Децата не осъзнават какви късметлии са, че изобщо имат брат или сестра, и вместо да оценят, че разполагат със сигурен приятел за игра, те се карат за всичко.

Кавгите са шумни и продължителни и са за абсолютно нелепи глупости като например: „брат ми защо ме гледа така дълго“; „чий (въображаем) приятел е по-висок“; „чие е мястото на дивана“; „как ще наречем домашния си любимец костенурка (който нямаме и няма да имаме)“. Тези караници за мен са изключително дразнещи.

Пътуването с кола е най-лошото, защото няма къде да избягаш.

Често ми се е искало джипът ми да е оборудван с една от онези прегради за лично пространство, каквито имат лимузините.

Дори не съм стигнала до бъркотията. Гледката на разхвърляната ни къща буди тревога. Поглеждам и виждам купища разхвърляни играчки, мръсно пране и чаши – толкова много проклети чаши. Докато гледам този безпорядък се задушавам. Най-лошото са куршумите от Nerf. Винаги има стотици от тях, навсякъде, и изглежда, че се възпроизвеждат със застрашителна скорост.

Когато се чувствам на ръба на силите си и усещам, че наближава следващият срив, работя върху идеята да разпозная случващото се и да предприема действия, вместо да се опитвам да се справям със ситуацията. Започнах да казвам на децата:

„В момента мама се чувства претоварена. Наистина има нужда от малко време за себе си. Ще отида в другата стая за 15 минути, за да си почине мозъкът ми и да се успокои тялото ми.“

Това стратегическо презареждане невинаги работи и през половината от времето някой прекъсва уединението ми със спорове за дистанционното.

Дори самото признаване, че го има, изричането му на глас, помага.

Съвсем скоро се оплаквах на приятелка колко е шумно вкъщи, но в следващото изречение се усетих, че описвам радостно оживлението у дома. Колко добре се чувствам в компанията на децата и техните приятели. И двете се разсмяхме, защото изглеждаше толкова очевидно, че това, което говоря, си противоречи.

Всъщност именно това е родителството – понякога две неща са истина едновременно. Наистина обичам да съм заобиколена от куп деца, но понякога ми идват в повече. Децата трябва да са си деца – с шума, с дразнещите звуци и с всичко останало.

Но и аз съм човек, който има своите нужди, и понякога те са свързани с това да не чувам толкова силни и досадни звуци. И също така да си отдъхна за малко от децата и безкрайните им искания за ядене на боклуци.

Никога няма да успея напълно да се справя с дразнителите, заливащи ме отвсякъде. Това си е част от всекидневието с три деца, но бавно осъзнавам как да смекча последиците, за да опазя и малкото ми останал разсъдък. И като всичко останало в родителството – и това е в процес на развитие. Бавно се научавам, че е съвсем нормално да се отделя от ситуации, които усещам, че ме претоварват.

Също така слушалките за подтискане на шума са спасение.


Източник: Scary Mommy
Автор: Кристина Крауфърд

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross