„Децата не учат от хора, които не харесват.“ Мотивиращата мисъл на Рита Пиърсън е двигател в решенията на Диана Банкова, която от юристка се преквалифицира първо в учителка към „Заедно в час“, а след това и в директорка. За Диана да преподаваш е вид изкуство и е нужно да го владееш, за да пожелаят учениците да се учат точно от теб.
„Може да си най-добре подготвеният теоретично, да знаеш абсолютно всичко по своя предмет, да си страхотен специалист. Но ако не намериш начина, по който да привлечеш вниманието на учениците, няма как да предадеш знанието, което имаш.“
Диана Банкова е юрист по образование и почти 10 години е работила в държавната администрация. Трупа професионален опит и в различни неправителствени организации като доброволец. Работила е в сферата на трудовото право, защитата правата на служителите. „Пътят ми преди „Заедно в час“ е бил свързан с идеята, че промяната идва от нас, от това, което ние правим“, казва Банкова.
Като родител на три деца става свидетел на непроменената образователна система още от времето, когато тя е била ученичка. Разбира, че начинът на преподаване не отговаря на актуалните нужди на съвременните деца. Различни наблюдения натрупват желанието ѝ да допринесе за промяната. Окончателното решение да се преквалифицира идва след представяне на книга на ученик през 2017 г.
„Докато благодареше и разказваше как е събрал смелост на тази възраст да издаде своята първа книга, покани на сцената една учителка и каза, че това е човекът, който най-много го е подкрепял. В този човек аз разпознах един от моите учители в гимназията, който и на мен ми действаше вдъхновяващо. И реших, че ако 20 години по-късно един учител продължава да вдъхновява, искам и аз да имам принос в това.“
Още не сме свършили, скрол надолу
След като кандидатства за учител към „Заедно в час“, в продължение на пет години Диана пътува по около 150-160 км на ден между Враца, където живее, и Козлодуй, където преподава. Тогава тя е начален учител в СУ „Христо Ботев“. Признава, че когато се е съгласила и е подписала договора си, не си е давала ясна сметка какво означават 150 километра всеки ден, „но това, което ме задържа въпреки разстоянията, беше обещанието, което дадох на моите ученици и техните родители – че заедно ще извървим пътя. Беше екипът, в който попаднах в самото училище. Това, че работехме наистина много, смислено и в посоката, която аз си представях“, казва тя. Разбирането ѝ за преподаването е, че:
„Ученето е комплексна дейност, в която всички участват. Много по-важно е децата да се научат да мислят, да станат добри хора, а не толкова да могат да смятат всички задачи от учебника.“
Другото, което я задържа, е подкрепата на екипа на „Заедно в час“. Според данни на Синдикат „Образование“, публикувани през 2023 година, над 70% от младите учители не издържат в образователната система още през първата година на преподаване. Една от причините за това Диана Банкова вижда в усещането, че са сами – нещо, което тя твърди, че не познава, защото в „Заедно в час“ „винаги има човек, на когото да се обадиш, ако ти е трудно, и да получиш адекватна помощ.“
Въпреки подкрепата обаче срещу реалната възможност за по-ефективно обучение стои системата, която рядко проявява гъвкавост. Трудности в работата си Диана среща заради факта, че всякакви идеи, включително смислени и успешни, трябва да бъдат одобрени, за да се включат в учебните планове и програми. Има и теми, за които на учителя са му необходими например два учебни часа, за да ги преподаде адекватно, но в програмата е заложен само един час.
От друга страна, отбелязва Диана, очакванията на системата са, че децата трябва да постигат високи резултати на външните оценявания. Според нея обаче тази цел не кореспондира с изискванията за запаметяване и повтаряне на едни и същи действия. Онова, което според учителката би довело до резултатите, е развиването на умения за за критично мислене.
„Но това е свързано със съвсем друг тип преподаване – учениците да имат време да осмислят грешките си, време да пробват различни пътища за достигане до верния отговор.“
Учителите се сблъскват и с огромно количество документация, което попълват всеки ден. Такава дейност, казва Диана, отнема от времето, което могат да отделят за смислено планиране на уроците. Според нея именно спазването на тези нормативни изисквания понякога отказва част от учителите да излязат извън руслото на учебната програма.
Да може да повлиява повече на системата е една от причините Диана Банкова да избере да стане директор. „Аз не исках просто да бъда директор, аз исках да бъда директор на моето училище – СУ „Отец Паисий“ във Враца. Защото и най-добрият учител може да повлияе на една класна стая, на 20% от учениците, но не може да повлияе на процесите вътре в едно училище“, казва тя.
Голяма част от посоката на развитие на едно училище идва именно от директора, допълва Диана.
„Идва от ръководството, от това дали то има идея какво иска да се случи генерално в училището или просто хората са там, за да се изпълняват плановете и програмите и да се минава учебната година.“
А училището, в което е директорка, Диана описва като уникално, защото е едно от първите училища в страната, което съчетава общообразователната подготовка с преподаване на изкуство. Това според нея дава много по-голяма свобода и по-голяма възможност за развитието на учениците. Казва, че е намерила общ език и с преподавателите, които пък са повярвали в нея.
„Чрез изкуството можем да преподаваме всичко останало. Може да развиваме умения, може да изграждаме общност от хора, които да общуват помежду си и да намират общ език, а не просто хора, които да решат перфектно НВО-то в 7. клас.“
Още докато е в ролята си на учител, Диана Банкова има за цел да преподаде на децата най-вече човещина и самостоятелност. За нея е важно учениците да се справят и без помощта ѝ. Доказателство, че усилията за различен подход си струват, е това, че учениците ѝ продължават да я търсят и след като е станала директорка, а родителите им ѝ благодарят, че е мотивирала децата да ходят на училище.
„Това е един от проблемите на цялата образователна система – учениците ни всъщност не искат да ходят на училище. И нашата роля е да ги накараме да искат да са в училище“, казва тя.
На финала Диана се обръща към онези хора, които се колебаят дали имат място като учители и дали да кандидатстват за преподаватели към „Заедно в час“. Според нея критерият е дали вярват, че:
И добавя, че ако изпитват колебания заради предметното знание или практическото влизане в класната стая, екипът на „Заедно в час“ ще ги подкрепи и ще бъде до тях във всеки момент от пътя. Защото училището, казва Диана Банкова, не е само сграда:
„Училището е жив организъм. И децата са това, заради което всъщност би трябвало да сме в него.“
Споделяме интервюто на Донка Дойчева-Попова с преподавателя по английски език Сотион Вело с разрешение на редакцията на „Тоест“, където интервюто е публикувано първоначално.
Работата на Донка като учебен терапевт изисква да изгради добра връзка с живота на учениците в образователен и в личен аспект. Защото всичко накуп – семейството, учителите, съучениците – съставя общата картина, а когато види всичко в цялост, най-добре може да разбера как да помогне. Ето така Донка се е запознала с мистър Соти, учител по английски език на неин ученик.
Преди началото на учебната година – имаме нужда от малко оптимизъм. Защото има и такива учители като Сотион Вело. А щом ги има, значи има и надежда.
Как станахте учител?
Не беше в плановете ми да стана учител. Бях на 18 или на 19 и се наложи да помогна на едно момиче в подготовката му за изпит по английски. Получи ни се много добре. Тя беше във втори или трети клас, нещо такова. След като се записах в университета, имах възможност да стана заместник-учител в Гърция за около година. Обиколих няколко училища, замествах, когато някой учител трябваше да отсъства. Преподавах английски, география, история – всичко, което беше нужно.
Така постепенно натрупах малко опит и видях, че тази професия ми харесва, докато си намеря нещо „по-сериозно“. Да, обаче после попаднах на сериозна работа в една гимназия. Бях голям късметлия, че там имаше много готини колеги с опит, които бяха склонни да ми помогнат и да ми покажат колко харесват професията си. И реших, че искам да правя това, което правят те.
Не беше да се събудя една сутрин и да си кажа: „Искам да съм учител!“
Имате ли любима история от ученическите Ви години с някой учител?
Да. Обожавах този човек. Е, в началото, когато ми стана класен, не го харесвах много, даже изобщо. Той се казваше г-н Параскевас – на гръцки означава петък, нещо като Mister Friday, господин Петък. Голям, респектиращ мъж с много строги очи. Ако го видиш на улицата и не го познаваш, веднага ще си помислиш, че е учител.
Беше много различен – викаше ни, наказваше ни, хокаше ни много. Наказанията бяха различни. Едно от тях например беше да застанеш и да стоиш мирно в средата на двора. Минават другите, питат те защо си там, и ти на всеки трябва да обясниш.
С останалите учители си правехме майтапи, с него беше невъзможно – ако му направим номер, автоматично получаваме наказание, това е. Държеше да говорим учтиво и красиво, не можехме да си позволим грубости пред него. Постоянни наказания, наливане на акъл… В началото си мислехме, че ни мрази. Обаче един ден нещата се обърнаха.
Имахме в класа едно момче – Спирос, много проблемен ученик, още сме приятели с него. В днешно време бих казал, че е хиперактивен. Реактивно момче, двойкаджия. Постоянно правеше бели: беше спукал гумите на учителката по английски, беше хвърлял камъни по прозорците на друг клас и беше счупил стъклата, големи дивотии. Със Спирос постоянно имаше проблеми, а покрай него и с нас, защото искахме да станем като него, разбира се, и го следвахме във всички бели, които правеше.
Един ден дойде г-н Параскевас при мен и при едно друго момче – Янис, и ни попита: „Има ли нещо, което трябва да знам за Спирос? Какво става в семейството му? Как вървят нещата? Има ли някакви проблеми? Споделял ли е нещо?“ А ние знаехме, че баща му си пийва, бие ги вкъщи, не са добре нещата. Казахме му.
След няколко дни идва Спирос на училище и ни разказва: г-н Параскевас отишъл у тях и хвърлил един як пердах на баща му. Казал му, че ако още веднъж посегне на децата, направо ще го очисти. А г-н Параскевас беше много едър, хващаше му се вяра.
Момчета, момичета – всички бяхме от квартала и си тръгвахме заедно от училище, изпращахме се един друг. Обаче Спирос вече не идваше с нас след училище. Започна да остава много често след часовете, за да учи с г-н Параскевас. Той започна да му помага по всички предмети – по история, математика, английски, гръцки, пишеха заедно домашните.
Само след няколко месеца на мястото на съученика ни Спирос, който нямаше дори раница, се появи съвсем ново момче – винаги с домашно, нови тетрадки, химикалки. Цялото му поведение се промени. Завърши началния етап, отиде в гимназия, после в университет. Г-н Параскевас го подготвяше за кандидатстудентските изпити докрай. А двете семейства празнуваха Коледа заедно.
Г-н Параскевас стана по-късно директор, а ние и до ден днешен си имаме група в Messenger, която се казва „Учениците на г-н Параскевас“, и си правим срещи всяка година. Докато беше жив, всички ние, вече студенти по цял свят, когато се връщахме, минавахме да му се обадим. Естествено, че станахме студенти – той ни беше поставил ултиматум, че ако някой не иска да кандидатства, лично ще му даде урок. Разпитваше ни за изпитите ни, за постиженията ни… Правеше го, защото това беше мисия за него; защото носеше отговорността, че това е, което може да направи за останалите.
Разбрал е от баща ми, че съм станал учител, и попитал защо. Баща ми му казал: „Защото явно е искал да стане като теб!“ Може би не станах учител заради него, но продължавам да бъда учител заради него. Той беше супергерой – без извънредните фантастични сили на онези от филмите, а истински, натурален супергерой.
На погребението му Спирос и баща му, който беше изял големия пердах от г-н Параскевас, носеха ковчега. Всички бяхме там.
Веднъж някой беше организирал благотворителна акция в училище и бяха донесли играчки, дрехи и други неща за социално слаби ученици. Събрали ги в една стая и им ги раздават. Влиза г-н Параскевас, вдига им скандал и ги гони: „Така ли се прави? Вие не знаете ли, че тези деца имат достойнство!“
Винаги пазеше достойнството ни, но за да станем достойни хора, според него първо трябваше да се научим да говорим хубаво, да се държим добре, да поемаме отговорност, да се отнасяме подобаващо един с друг. Е, методите му включваха някой и друг шамар, но тогава беше така.
В днешно време шамари не се раздават и това е добре. А и аз знам, че не го правите. Въпреки това Вашите ученици Ви обожават. Какво „раздавате“ тогава?
Уча децата на ценности. Не на моите ценности, не искам да ме копират.
Но искам да имат ценностна система – те да изберат как да я изградят. Трябва да имат отговорност и достойнство, да знаят, че са им необходими умения извън учебните предмети. И трябва да са свободни. Не говоря за буквалната свобода, която хората в затворите нямат, а за свобода на общуване на собствените им идеи и ценности.
Какво научихте в университета, което прилагате и днес? Знаем, че следването е по-сухо, по-теоретично. И все пак има ли нещо, което практикувате?
Учих литература, не педагогика. Научих се да не се отказвам и винаги разказвам тази история на децата. В началото не искаха да ме приемат в специалността, която си бях избрал – „Английска литература“. По мое време в моя университет тя беше за native speakers – хора, на които английският им е майчин език. Аз обаче много исках да уча точно това и постоянно заставах пред някоя бариера.
Трябваше да представя портфолио с разкази и поезия. Представих го. После ми казаха, че трябва да имам минимум еди-каква си оценка на изпит по английски – ниво за хора, израснали с езика. Изкарах нужната оценка с много труд. Моят ментор в университета през цялото време ме съветваше да сменя програмата, да избера друго, за да завърша. Аз не се отказах.
Е, уводът на първата ми книга е написан от него. Когато се разделяхме, той призна, че е искал да види докъде ще стигна и дали няма да се откажа. Според него бях станал истински писател.
Това, което научих, не е толкова теоретично, нали? Наградата е по-сладка, когато знаеш, че не си се отказал. В гимназията не бях блестящ ученик, но знаех, че искам да уча литература, тя е все още най-голямата ми любов.
Представете си перфектните обстоятелства – можете да бъдете какъвто пожелаете. Бихте ли избрал друга професия?
Не. Чувствам се добре с това, което правя. Вече знам какво правя. Може да звучи нахално, но съм добър в него и съм наясно, че няма да съм толкова добър в каквото и да било друго. И нищо друго не би ми харесало толкова много.
Все пак по някое време Ви свършват силите, особено сега, в края на учебната година. Представям си, че и Вие си мислите за ваканция като всички деца. Какво Ви мотивира, когато останете без сили?
Ваканцията! (Смее се.) Основното е, че много харесвам това, което правя; много обичам всички деца, които са минали през мен – тези, които не ме обичаха, тези, които ме мразят, и тези, които не ме мразят, тези, които ме обичат. Всички ги помня с имената и историите им. Затова в училище много трудно бих се изморил.
Изморявам се, когато не знам какво да правя с даден случай, но това ме мотивира. Та нали затова съм учител – за да помогна точно на такива трудни деца! Не съм станал учител за лесното. На лесните деца им се вижда бъдещето ясно. Но другите – с трудностите или с тъжните истории, те не знаят още нищо. Заради тях съм учител.
И като казах „трудното“ – и наградата, и удовлетворението са по-сладки, когато си преминал през трудности.
Кое Ви мотивира да сте учител?
Да помагам на деца, които имат нужда от помощ. Не просто да вървя по един учебник. Най-трудната част е подготвителната. Преди да започнеш да преподаваш, децата трябва да ти се доверят. Трябва да видят в един учител какво може да им даде. Не говоря за учебни предмети, а за характер, за личност, за житейски опит.
Част от моята подготовка, преди да се срещна с нов ученик, е да прочета всичко, което имаме за него – откъде идва, какъв е случаят, дали има обследвания. След това се запознаваме. Всяко дете учи различно и това изисква и различен подход. Важно за мен е да се запознаем – както аз да опозная тях, така и те да опознаят мен – какъв човек съм, какво мога да им дам, дали могат да ми се доверят. И едва след това говорим за времената в английския език, пишем диктовки и всичко останало.
Важни ли са родителите в това? Как поддържате контакт с тях?
На родителите казвам, че ако се нуждая от помощта им, ще ги потърся. Случвало се е броени пъти досега. Има и родители на деца със СОП например, които са изключително притеснени как ще бъде прието детето им. И на тях казвам същото:
Ако не ви търся, значи всичко е наред. Но ако се обадя, трябва бързо да вдигнете телефона.
Давам обстойна обратна връзка в края на учебната година, но рядко ми е необходима помощта на родителите. На децата казвам, че в училище могат да намерят цялата подкрепа, която им е нужна. И при мен, при нас, това наистина е така.
Кога Ви е било най-трудно?
Може би на първата ми постоянна работа като учител. Преди това бях винаги по заместване. Дотогава някак не ми беше станала ясна огромната отговорност, която нося. Изведнъж ме затрупаха дежурства, пълен работен ден, пълна отговорност за цели класове. Започнах постоянно да се питам правилно ли е това, което правя.
Тогава ми помогнаха колегите с повече опит от мен. Важно ми е да видя как се прави нещо, да слушам, да наблюдавам. Това е чест – да те допуснат да си следващият. Още повече ми помогнаха самите деца с търпението си.
Кое е най-хубавото нещо, което Ви се е случило като учител?
Едно от най-хубавите неща се случи миналата година. Обаждат ми се от гръцки номер, непознат за мен. Вдигам и едно момиче казва: „Здравейте, кирие [господине – б.а.]. Аз съм Деспина.“ Деспина беше моя ученичка, на която преподавах още преди официално да стана учител. Подготвях я за един сертификат на Кеймбридж. Покрай тази подготовка говорехме много за литература, за книги. Помня, че ѝ давах да чете различни статии, поезия. Превеждахме ги – това беше част от подготовката ѝ.
Миналата година Деспина беше намерила баща ми, за да му поиска телефона ми. И тя продължи:
От три дни Ви търся, за да Ви кажа, че Вие сте виновен. Подписах първия си трудов договор като учителка по английски език.
Толкова е хубаво да те помни някой, който при срещата ви е бил на около десет години. А в Гърция е изключително трудоемко да станеш учител по английски – трябва да завършиш филология, а за да влезеш в тази специалност, се изисква може би най-високият бал.
Има ли нещо, което бихте искал да промените, но нямате право? Някое правило, което Ви слага прът в колелата?
Има. То ще прозвучи смешно за някои хора, обаче съм много против чиновете в класната стая.
Според мен тя не трябва да е с чинове и с бяла дъска. Трябва да е място, където учениците да имат желание да влязат.
Да е уютно, да има неща, които те харесват и ги карат да се чувстват добре. Да има лаптопи, за да се учат да използват технологии. Да е място, което вдъхновява, на което ти се седи. А не да стоят мирно на чина, да трябва да отворят на страница 25 и да започнат да попълват тестове.
В моите класове правим това. Седим на земята, не е нужно да вдигаме ръка, за да вземем думата, защото умеем да се изслушваме. Децата могат да отидат до тоалетна по всяко време, без да искат разрешение. За мен би било унизително да ги карам да искат! И те не прекаляват с излизанията от стаята, както биха се опасявали някои родители или учители. Не искат да са вън от стаята, не искат да пропускат нищо, затова и не търсят празни извинения.
Как се справят Вашите ученици според критериите и изискванията на учебните програми, които трябва да изпълнят?
Знам, че има колеги, които ще се усъмнят колко успешно се преподава по различен начин. Ако тази година трябва да се научат трите основни времена в английския, ние ще ги учим, но не по таблици и учебни тетрадки. Learn from experience [да учиш от опит – б.а.] се нарича това, което правя.
А как изпитвате тогава?
Без учениците да знаят. Често оставям някой от тях да направи обзор на взетите уроци, да пише на дъската, другите да му диктуват или той на тях. Така се изпитват и взаимно. Моите ученици не се притесняват да допуснат грешка – знаят, че и аз, и целият клас ще реагираме с корекция, но не и с наказателна оценка или присмех. Ние се учим един от друг.
На едно от предишните ми работни места дойде един ден директорката при мен и ми каза:
Не може така, не вървите по материала, трябва да сте взели до еди-кой си урок, какво правиш?
Казах ѝ да подготви тя тест на всички уроци, които смята, че трябва да са усвоени до този момент, и да го даде на децата. Без моята намеса. Направиха го. Децата ми изкараха само петици и шестици. И тя ме пита:
Е, как го направи това?
„Ами това са тайните на професията“, казах ѝ аз.
Доколко училищното ръководство, училищната политика, Министерството на образованието влияят на процеса в класната стая?
Тук бих направил разграничение между частни и държавни училища. Според мен, ако говорим за частни училища, е малко по-различно. Учителите определено имат повече свобода да правят нещата по свой начин и пак да постигат заложените цели. Не са толкова притиснати да следват точно определен ход, нямат толкова ограничаваща рамка. А вече и резултатите от различните оценявания официално показват, че това води до успех.
Мисля, че във „Фюжън“, където съм сега, имам пълната свобода да преподавам така, както смятам, че е адекватно спрямо времето, в което се намираме. Това беше и условието ми – искам свобода. А резултатите ги обсъждаме в края на всеки етап.
Още не сме свършили, скрол надолу
Това не бих могъл да постигна на място със силно ограничени методи на преподаване, където ми е спуснато отгоре колко и кога да правя. Както и ако не бих имал свободата да избирам учебните материали – учебници, помагала, ресурси.
Източник: Тоест
„Ние“ скоро тръгваМЕ на училище!“ Множественото число в граматически и чисто човешки план никак не е правилно, но, от друга страна, стартът на началното образование за детето си е връщане в първи клас за цялото семейство. Въпреки че е естествено продължение на детската градина, първокласникът си е… първокласник. Редом с вълненията е добре родителите да са информирани къде изпращат децата си и какво да очакват от учителите. Как ученикът да се чувства подкрепен, има ли начин да съдействаме за мотивацията, докъде може да се намесваме ние и кои са малките грешки, които е желателно да допускаме да се случват – за всичко това си говорим с нашите приятели от Асоциация Родители.
Защо обикновено сме по-концентрирани в адаптацията в детската градина/яслата, отколкото в първи клас? Преминаването в училище по-малко важно ли е?
Началното образование не трябва да се подценява, защото то е основата на къщата, която строим, за да видим пораснал, уверен и усмихнат млад човек. Но това не означава, че по време на първите четири години в училище детето трябва да учи, без да вдигне глава. В този период то е напълно готово и любопитно да учи, да изследва, да бъде любопитно, да формира емоционални умения, да преживява разочарования с първите приятелства, но и да печели в отношенията си, да усеща удовлетвореност, че е научило нова буква, ново правило и къде се намира планина Рила, да се научи да учи и да мисли критично и творчески.
Тръгването на училище е много вълнуващ момент за децата, но е и много емоционален за родителите. Подготовката за първи клас започва много преди първия 15-и септември, защото в последните години ясно се наблюдава нуждата на родителите да изберат най-доброто място за своето пораснало дете. И какво по-нормално от това! Този избор и вълнение важат за всички родители от големия до малкия град, защото всеки осъзнава ключовата роля на средата, ценностите на училището, незаменимата роля на учителя, който ще формира ключовите знания и умения във всяко едно дете.
Много ценно и полезно е всяко семейство да отдели време преди началото на първи клас, за да си каже откровено какво иска за своето дете, какви са най-важните критерии, с които не може да направи компромис. Ето няколко примера:
- Училището едносменно ли е? Това наистина е ключово, макар и все още мечта за големите градове като София. Режимът в една смяна следва да дава възможност не само за по-късно започване на учебния час, но и за съвсем различен начин на структуриране на обучителния процес, за повече време за изграждане на социални и емоционални умения, за качествена почивка и време за хапване.
- В колко започва учебният ден не само в първи клас, но и в следващите години? Важно е да се получи в аванс информация за старта на учебния ден и за следващите години, защото има и възможност след първи клас детето да премине на две смени или да започва от 7:30 ч.
- Има ли занималня и най-важното – с колко деца в нея? Занималнята може да бъде полезна, но може да бъде и доста уморително място за детето. Важно е да се получи информация дали е занималня само за даден клас, или е сборна от повече от един клас, какъв брой деца ще са, имат ли пространство, различно от това да седят само и единствено на чиновете си, има ли спокойно време за обяд, има ли свободно време за игра?
- Има ли целодневно разпределено учене, което не е традиционното учене до обяд и след това занималня? Това е една истинска мечта, която започва да се сбъдва в някои училища из България. Защо е важно? Ако детето ще е цял ден на училище, то би било чудесно ученето му да е разпределено спокойно. Често учителите споделят, че едно по-спокойно учене и време за почивка дават много добри резултати за сметка на забързания ритъм да се приключи с усвояване на новите знания до обяд.
- Колко време играят свободно и навън? Това е изключително важно за тази възраст и е добре да бъде осигурено, защото понякога като възрастни решаваме, че щом детето започне първи клас, значи вече е време за сериозна работа и малко игра. Играта продължава да бъде и може да е основен инструмент за учене, за изграждане на отношения, за почивка.
- Къде се хранят и с какво? Важно е родителите да знаят какви са предложенията на училището за столово хранене, дали на територията на училището е осигурена и здравословна храна. Помислете има ли възможност децата да носят храна от вкъщи.
След като едно семейство има своите ясни критерии и представа за училищния живот на детето, е важно да потърси информация от бъдещото училище, спокойно и с доверие да изговори очакванията си, да получи информация и да вземе осъзнато решение. Разбира се, много важно е да сме готови да търсим баланс, защото няма как да намерим училището от нашите мечти.
Подготовката на детето за училище и осигуряването на плавна адаптация е по-успешна, когато самите родители са спокойни, използват думи, които карат детето да се чувства уверено и любопитно, че отива на ново и интересно място, където ще срещне приятели, предизвикателства, чрез които ще порасне.
Добре е чрез разказите на родителите да се изгради и ролята на учителя като партниращ и подкрепящ възрастен. Разбира се, полезно е и детето да види сградата на училището, да се разходи, ако е възможно, да чуете мнението му.
Какво се случва с детето, когато прекрачи прага на училището? Какви промени настъпват за него, за които обикновено родителят не си дава сметка?
Детето на 7 години е прекрасно! То е готово за учене, любопитно и търсещо. Всички сме виждали блясъка в очите на бъдещите първокласници. То вече не е малкото дете от детската градина, а иска и може да бъде все по-самостоятелно и това му носи увереност. Така че е добре като родители да насърчаваме децата си да правят малки стъпки в това да са самостоятелни – да ги научим да оправят раницата си (е, разбира се, трябва да проверим накрая с тях дали всичко е на мястото си), да си направят първия сандвич или салата, да изберат дрехите си (дори когато всичките ни модни и естетични часовници светят или навън не е никак за лятната рокля с гол гръб – нека говорим с тях и да им обясняваме, да търсим баланса, не просто да им казваме, че не може, защото малките допуснати грешки ги учат).
Детето на 7 години има нужда от баланс между учене, почивка и спорт, защото работата в училище си е много сериозна. Ръката се уморява от много писане и това не е глезотия, дългото стоене на едно място не е привично за тях, емоциите им са много по-балансирани, но едва сега започват да са все по-осъзнати какво да направят с някое чувство или какво е да се прояви грижа и емпатия към другите.
И много важно нещо за детето на 7 години е, че то обича и иска да учи, важно е да бъде подкрепено и мотивирано. Периодът до тийнейджърството е много ценен за трупане на знания и за формиране на умения за учене.
В тази възраст на детето родителите и учителите са ключово важни и то ги чува, иска да споделя, да говори, ако знае, че е разбрано, уважавано и чувано, защото бързо ще минат годините и на вратата ще почука тийнейджърството и тогава пак ще сме важни, но по друг начин.
Какви промени в поведението на детето, вследствие на новите обстоятелства в живота му, могат да бъдат приети за нормални и до каква степен? И кога трябва да обърнем по-сериозно внимание?
Всеки период от развитието на детето е много интересен, динамичен и си има своите предизвикателства. Винаги помага да се запознаем като родители с типичните задачи на развитие, за да сме спокойни какво следва и какво е нормално за дадения етап на развитие и най-вече да помислим как ние да се променим и свикнем с новостите. За съжаление, често възрастните се опитват да променят децата, а те често имат нужда от разбиране, насърчаване и спокоен съвет.
Както във всяка възраст, и тук е важно правилото, че ако нещо ни разтревожи и намираме детето си различно от обичайното, е добре да проследим с внимание и обич какво се случва.
Когато се тревожим за нещо, свързано с детето ни, не трябва да забравяме, че учителят може да е много ценен партньор в подкрепата и разрешаването на ситуацията, защото той познава детето и прекарва с него голяма част от деня. А и децата са различни вкъщи и в училище, сверяването на гледните точки е много полезно.
Още не сме свършили, скрол надолу
Какви „грешки“ сме склонни да допускаме като родители в първите адаптационни месеци на първи клас?
Всеки родител допуска различни грешки и е много важно е да не се обвиняваме за тях, както и да имаме среда от родители, които не биха ни обвинявали. Една от по-честите грешки е, ако родителят реши, че детето в първи клас е вече голямо и „нещата трябва да станат много сериозни“.
За повече информация, за да си отговорите на най-често задаваните въпроси, може да прочетете нашия наръчник „Добре дошли в първи клас, родители“.
Как да комуникираме с детето за деня му? Как да комуникираме с учителите? А с другите родители?
Банално, но факт – децата ни имат нужда да споделят с нас. Всяко дете споделя различно – някое излиза и ни залива с информация, друго е мълчаливо и може да разберем по поведението и настроението му, на трето му трябват няколко часа, преди да започне да споделя. Децата не помнят всичко, което им се е случило през деня, така че нямат нужда да са на разпит, но имат нужда да знаят, че сме до тях и ще ги изслушаме, че се вълнуваме какво е станало и то не само с ученето.
Винаги може да ги поканим да ни разкажат най-интересно научено нещо от деня, най-хубава игра, какво интересно са правили с децата. Може да разкажем за нашия ден.
Нека избягваме въпроси като „Изпитваха ли те?“, „Еди-кое си дете пак ли развали часа“ или „Пак ли се биеше?“. Разбира се, има и моменти, в които е необходимо да сме сериозни и ясно да покажем, че има граници, че има забранени теми и зони и детето трябва да знае и да се пази.
Любимата и ключова тема на Асоциация Родители: общуването между родители и учителите е възможно, нужно и ценно за детето! И най-вече е напълно възможно да се изгради общност. За съжаление, често това се пренебрегва, остава се на формалната страна или на неизговорени очаквания и притеснение.
За да има силна общност и уважение между родител и учител, то следва съвсем съзнателно да се правят стъпки за опознаване и доверие, изговаряне на правила, очаквания, нужди.
Едно важно правило, което често се нарушава, а то пречи на децата, е да не рушим авторитета на учителите или на родителите, или по-просто казано – никой да не говори зад гърба на другия, още по-малко в присъствието на детето, защото това го обърква и никак не му помага. Ако виждаме проблем, то той се разрешава между възрастните, говори се открито и навреме.
Кога да реагираме и да се намесим и кога да оставим децата да се оправят сами, за да не се превърнем в родители Сини каски, които искат да оправят всичко навсякъде наведнъж?
Когато детето дойде при нас и сподели, че има проблем, най-важното е да сме неговата основа и да го изслушаме, без да го прекъсваме и да го подлагаме на кръстосан разпит, да не му вменяваме вина.
Стъпки, които работят са – след като сме чули, че има проблем, да попитаме детето какво решение мисли, че може да помогне и ако заедно преценим, че е окей, да го подкрепим да го изпробва.
Разбира се, отново тук има и нужда да се обсъди с учителя. Учителите споделят, че искат да знаят навреме, а не след като нещата са изпуснати от контрол, така че потърсете тяхната подкрепа, гледна точка.
Нека бъдем около децата, докато се справят с даден проблем, важно е да сме на една крачка, но те да не усещат грубата ни намеса, защото ако успеят сами да се справят, това ще им донесе много сила.
Много зависи и за какъв проблем става дума, от какво естество е, колко спешно трябва да се реагира и дали е по силите на детето.
Е, готови ли сте? Спокое-е-ен… старт!
Текстът е създаден със съдействието на Асоциация Родители.
Адаптацията на детето в училище невинаги върви по план. Понякога учениците не се чувстват добре приети сред останалите, не виждат благоприятна среда, сложно им е да намерят приятели. За подобни трудности и как да съдействаме на децата да се справят в такива ситуации споделя Боб Маккинън за Parents.
Когато бях на 12 години, се преместих от Бостън в Йорк, Пенсилвания, с майка ми и братята и сестрите ми. Смених училището в средата на учебната година. Изглеждах и звучах различно от другите деца.
Спомням си, че се чувствах все едно не ми е там мястото – проблем, който засяга много ученици в цялата страна.
Един мил и подкрепящ учител на име г-н Даунс, на когото е базиран героят от детската ми книга America’s Dreaming, помогна преходът ми да стане малко по-плавен. Осланях се и на книгите в класната стая. Спомням си, че се идентифицирах с Любопитния Джордж, тъй като и той се премести на странно непознато място.
Необходимо е да се повиши осведомеността за децата, които не се чувстват вписани в училище, и за факта колко силно може да им влияе това. За щастие, има начини да им помогнем да се справят.
Проучване от 2020 г. установява, че до 29% от учениците в гимназията и до 27% от учениците в прогимназията казват, че не чувстват принадлежност към училището си. В същото време едно проучване от 2022 г., проведено сред 1000 гимназисти, показва, че почти половината от тях не се чувстват като част от общността.
Децата може да не се чувстват желани по различни причини. Една от тях е, че са нови в даденото училище. Изследванията показват, че 70% от децата ще сменят училището си преди гимназията. А около 13% ще посещават четири или повече училища по време на гимназиалния курс (данните са за САЩ, бел. ред.).
Всяха промяна често се посреща с притеснение, с чувство за неуспех или с усещането, че не се вписваш в новата среда. Това може да доведе до безпокойство, тъга или усещане за загуба.
В скорошен уебинар Ребека Слаби от AmazeWorks и Ребека Криста от Raising a Reader заявяват, че при влизането си в класната стая децата често се питат дали приличат на останалите или дали околните споделят техните симпатии, ценности и култура.
Липсата на принадлежност води до по-ниски образователни постижения, по-малка социална ангажираност и лошо психическо и физическо здраве.
Когато не се чувстват желани, учениците са склонни да седят в задната част на класната стая и не искат да бъдат активни в час. В резултат на това често изостават в училище – модел, който може да продължи и с напредването на възрастта.
Според Алисън Тейлър, докторка по психология и клинична психоложка от Ню Йорк, която работи с деца и юноши, има няколко потенциални признака, че детето не се адаптира в училище. Те включват:
Детето не се вълнува от ходенето на училище и това може да прерасне в избягване или отказ от училището.
Възможно е, когато се прибере вкъщи, да не споделя много за деня си, дори когато му задавате въпроси.
Необясними болки в стомаха и/или чести посещения на медицинското лице в училище.
Проявява на тревожност и/или тъга.
За да получите по-добра представа дали се чувства добре прието, задайте му отворени въпроси. Като например: какво е правило със съучениците си, с кого е обядвало, как е прекарвало междучасието.
Други въпроси: вдига ли ръка, изпитват ли го... Те ни помагат да разберем дали детето се чувства видяно, чуто и оценено в новата си среда.
Книгите могат да помогнат на детето да се идентифицира и след началната дистанцираност да се превърне в част от общността. Започва се с утвърждаване на чувството за идентичност и създаване на пространства, в които децата се чувстват сигурни и забелязани.
Още не сме свършили, скрол надолу
Особено за малките деца книгите действат като „огледала, прозорци и плъзгащи се врати“ – термин, въведен от Рудин Симс Бишъп, почетен професор на Държавния университет в Охайо.
„Литературата трансформира човешкия опит и го отразява обратно към нас, а в това отражение можем да видим собствения си живот и опит като част от колективния човешки опит“, пише д-р Бишъп.
Д-р Тейлър е съгласна, че книгите играят голяма роля в подпомагането на децата и тийнейджърите.
„Да видят себе си в героите може да им осигури спокойствие, че не са сами в своите борби“, казва тя. „Използването на героите в книгите като символ за преодоляването на личните трудности позволява на децата да изследват и да получат разбиране, без да рискуват да бъдат емоционално претоварени.“
Все по-често учителите са насърчавани да показват собствената си уязвимост, като споделят истории как са били „новото дете“ в клас или как са били първите в семейството си, които са отишли в колеж.
Учениците често отбелязват колко полезни са споделените от преподавателите лични истории.
Родителите могат да направят същото у дома. Разкажете за подобно преживяване, което сте имали, когато сте се чувствали сякаш не се вписвате, и как сте преодолели трудностите.
Д-р Тейлър смята, че може да бъде „много полезно за децата и тийнейджърите, когато се прави по начин, който е утвърждаващ и емпатичен. Този вид споделяне е мощен способ да им се помогне да се чувстват по-малко самотни, да усещат, че са по-свързани и също да знаят, че техните чувства и преживявания са разбрани“.
Ако преценят, родителите може да се свържат с учителя на детето, за да научат повече за класа и за нещата, които се обсъждат в училище.
Като родители можем да се поинтересуваме с кого обядва детето или с кого си партнира за групови проекти, изглежда ли, че се вписва в групата и т.н.
Всички родители искат децата им да се чувстват добре приети. Точно както всички деца искат да се чувстват част от другите. Но понякога се случва и да не можем да помогнем на децата.
Затова, ако се притеснявате, че детето ви има проблеми с психичното здраве, например проявява по-продължителна тъга, която може да е свързана с липсата на чувство за принадлежност, е добре да потърсите професионална помощ.
Източник: Parents.com
Чували сме истории за хора, зарязали уредения си живот в големия град и хукнали към селата, за да са близо до природата. Нещо подобно се случва и с Даниел Симеонов – режисьор, наричащ се „пишман режисьор“, тъй като докато е снимал филми, му се е налагало да работи и в корпоративния свят. След класически бърнаут той се оттегля в своето село Ъглен и преподрежда приоритетите си.
Записва се в програмата на „Заедно в час“, която дава възможност на хора от различни специалности да преподават, и съвсем скоро е назначен в съседно на неговото село да учи учениците на английски език. Така от 2016 г. всяка делнична сутрин Даниел става в 6:30 и заедно с децата от Ъглен пътува с училищния автобус до Дерманци, където всички влизат в клас.
„Маркс е казал, че битието определя съзнанието, а то и битът го определя“, казва учителят. Той всъщност съвсем не зарязва киното, въпреки че с клетва е решил да напусне индустрията, но покрай „Заедно в час“ връзката между първата му професия и преподаването става много директна. „Част от плана на организацията тогава беше специалисти от различни области да станат учители. Те пък трябваше да създават проекти, като използват първата си професията, за да предадат този опит на децата. Така и аз започнах курс по кино в училището като занимание по интереси“, разказва Даниел.
Траян Траянов – директорът на „Заедно в час“, му подсказва, че в България има нова организация, която се занимава с кино образование. Даниел решава да се свърже с нея. Там среща Ралица Асенова – един от създателите на „Арте Урбана Колектив“, сдружение от артисти, професионалисти в областта на културата. Оказва се, че имат един и същи поглед върху киното, мястото му в училището и в света и тяхната обща история започва.
Гледат филми, създадени от големите майстори. Преоткриват възгледите си през темите, които са представени в прожектираните им продукции. Учат се да се изразяват, докато снимат собствени истории и пътуват с тях по различни фестивали из света.
В колекцията на CinEd (платформа с 21 късометражни и пълнометражни филмa, достъпни за всички учители и ученици след регистрация) има творби на автори като Аки Каурисмаки, представители на Френската нова вълна като Жан Люк Годар и Франсоа Трюфо, или на Румънската – Раду Жуе, както и на Немската нова вълна – с представител Райнер Фасбиндер.
Даниел не може да забрави първата прожекция в читалищния салон. На голям екран се гледа „400-те удара“ на Трюфо. „Ралица тъкмо се беше върнала от Париж, а градът във филма има определено важна роля. Нейните обяснения за града и киното впечатлиха учениците“, спомня си учителят. Филмът на Трюфо ги трогва и защото проследява историята на момче, което не получава необходимата грижа от родителите си и стига до интернат.
„Има едно стереотипно разбиране за старите филми, че не биха били разбрани от новото поколение“, казва Даниел. Но опитът му напълно опровергава тези твърдения. „Всъщност децата са съвсем будни и разпознават тинейджърските неволи на Антоан – главния герой от филма,“ обяснява учителят. По думите му, учениците се оглеждат през неговата история в своите проблеми.
Оказва се, че не е пречка и ритъмът на филма, който е доста по-бавен от този на съвременното кино. Особено ако зрителите са предварително подготовени за това. „Нашите кино срещи не минават просто с натискане на копчето и с пускането на филма“, уточнява Даниел Симеонов. „Има предварителна педагогическа работа, която подготвя децата за гледането на определен тип кино. Ние като преподаватели поставяме това, което се прожектира, в определен педагогически контекст и така то не е нещо самоцелно. В този смисъл нашите ученици вече са изградили разбиране към подобни филми и не изпитват затруднение в тяхното гледане и разбиране.“
Даниел всъщност вижда доста по-голям отпор от страна на другите учители към подобен вид кино, тъй като те са тези, които смятат, че децата биха загубили интереса си. Но според него подобни притеснения биха изчезнали, ако към гледането на филми се подходи както към подготовката на един напълно нормален учебен урок. Според Даниел киното учи децата на много неща – да изследват света и да засягат важни социални теми, които в момента са пренебрегнати от образованието у нас.
„Много ми се иска българското училище да излезе от границите на шевиците, на бродериите и българщината. Ясно е, че те са част от нашата идентичност, но не може иновативните програми да се ограничават само дотам и с това да се изчерпва нуждата от социални интереси“, смята той. Според неговото възприятие именно чрез киното, което гледат и правят в училище, децата придобиват различни ценни умения, които да ги подготвят за реалния живот след образованието.
Така например те изследват по-пълноценно темите за бежанците, миграцията и гастарбайтерството, което е част от живота им, тъй като на 99% от децата, на които преподава Даниел, родителите или бабите, и дядовците им са в чужбина, за да работят. Учителят коментира с децата избрани откъси, подходящи за тяхната възраст, от филма на Фасбиндер „Страхът изяжда душата“. Заедно разбират каква е ситуацията, филмът им помага да си я обяснят чисто психологически, а така те успяват и да говорят със своите роднини и близки и да осъзнаят как те се чувстват.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Киното дава възможност да се развива емпатията, променя нагласите“, казва учителят и допълва, че именно социалните умения са най-ценното, което трябва да се развива в 21. век.
Разговорите след филмите помагат на децата и в работата им по собствените им проекти. Учениците в с. Дерманци вече няколко години се учат да изразяват емоциите си, като снимат собствени филми. С някои от тях пътуват и по фестивали в чужбина. Вече са били в Париж.
Миналата година пък във Висбаден срещат Вим Вендерс, който посетил фестивала непосредствено след участието му в Кан. Там учениците на Даниел говорят с режисьора. Задават му въпроси, и то със самочувствие, че са подготвени за срещата с него, тъй като са гледали откъси от „Париж, щата Тексас“ и „Криле на желанието“.
Тази година им предстои пътуване до Лисабон, а темата, по която трябва да заснемат проект, е „Снимане на другия“. Решават да заснемат хората от пазара в тяхното село, което е доста колоритно място. Оказва се, че задачата съвсем не е лесна, тъй като освен че трябва да предразположат героите си, е нужно да намерят увлекателен разговор, който да даде смисъл.
Покрай опита си с децата, Даниел вижда, че киното всъщност ги учи и да работят в екип. Ако в реалния живот голяма част от учениците не биха се събрали с други от училището, то при снимането им се налага. И искат или не работят заедно и се преоткриват. Нещо, което според Даниел е особено важно и със сигурност го няма в „елитните“ столични училища.
Преподавателят има свое мнение за това кое прави едно училище престижно. В общоприетия случай престижът е съпоставен с резултатите от матурите. Но според Даниел това съвсем не е достатъчно, защото тук идва въпросът какво точно измерва матурата.
„Наистина е чудесно ученикът да знае какво е сложно съчинено изречение и да открива допуснатите грешки в думите, както и да пише есе. Но ако не знае как да работи в екип, да прави презентация и да изразява умело собственото си мнение, както и да общува пълноценно, то той подготвен ли е да навлезе в социалния живот?“. Даниел смята, че училището е важно да учи на практически умения, които да помагат на детето да се справя с живота и да се развива пълноценно, а не да се учи как да реши конкретно специализиран изпит.
Според учителят образователната институция трябва да отправя по-ясни послания какво именно е училището. И ако първата му роля е да е средище на знания, то веднага след това следва и ролята му на социален център. Защото „наливането“ на знания може и да се е случвало в миналото, но днес информацията е навсякъде и образователната система е важно да се съобрази с този факт, фокусирайки се върху възможността да покаже на децата как да използват тези знания.
Това прави и Даниел Симеонов с уроците по кино. Подобен подход смята, че може да се приложи и към всеки друг предмет, което ще направи образованието ни по-устойчиво.
Министерство на здравеопазването е обобщило в свой документ под формата на въпроси и отговори най-често срещаните неясноти относно посещението на училище и детска градина и карантинирането, когато в обкръжението на детето ни има болен с COVID-19.
Разказваме накратко, за да сме полезни, в случай че и вие се чудите кой кога трябва да е под карантина и, съответно, кой кого трябва да уведоми за това.
Основното, което трябва да се знае, е, че детето подлежи на задължителна 14-дневна карантина, ако е било в една група със заболялото дете или е прекарало повече от 15 минути в занимания с дете от друга група, което е дало положителен тест.
Ако вашето дете се чувства добре, не е задължително да го тествате.
Не е задължително вие да сте под карантина и имате възможност да ходите на работа.
Ако сте човекът, който трябва да остане вкъщи, за да се грижи за детето, имате право на болничен, който се издава от личния лекар на детето.
РЗИ ще направи проучване и ще установи кои са контактните лица, които подлежат на карантина.
Останалите, които не са поставени под карантина, могат да продължат да посещават детското заведение - и деца, и персонал.
Детето ви ще бъде поставено в 14-дневна карантина, ако в класа има ученик с положителен тест или ако е прекарало повече от 15 минути в занимания със заразено дете.
Карантината не отпада дори и при отрицателен тест, защото се смята, че 14 дни е инкубационният период и ако днес няма симптоми, то не е сигурно дали утре отново ще е така.
В този ред на мисли PCR тестът не е задължителен, освен ако не е по предписание на РЗИ.
Както и в случая с детската градина, ако детето ви е под карантина, не е задължително вие да спрете да ходите на работа, но може и да останете вкъщи с болничен, който ви се полага от личния лекар на детето.
РЗИ има ангажимента да въвежда всекидневно данните за карантинираните лица в Информационната система за борба с COVID-19, откъдето се изпраща автоматично уведомление до общопрактикуващите лекари.
В този случай РЗИ ще информира автоматично личния лекар, а вие трябва да информирате училището.
Цялото ви домакинство ще бъде поставено под карантина.
В зависимост от здравословното състояние детето ще бъде прието в болница или ще остане за лечение вкъщи.
Здравните инспектори според спецификата на ситуацията преценяват дали да се извърши изследване на учителите/децата, които са осъществили по-продължителен контакт с лицето с положителен тест.
Ако бъдете насочени за PCR тест след оценка на риска от инспекторите, сумата за изследването се поема от държавния бюджет.
Днес в рубриката ни "Жените могат всичко" ви срещаме с 27-годишната Михаела, която е начален учител в 120 ОУ „Г. С. Раковски“ в София. Един учител, който изобилства от любов към професията и учениците си... толкова много, че даже някак усетихме колко ѝ липсва прашната класна стая. Учителите са от хората, които винаги са на първа линия.
За нас е огромно удоволствие да говорим с човек, който абсолютно доброволно е избрал всекидневно да се занимава с 30 деца, учейки ги на най-полезни и разнообразни неща. Всъщност съвсем доброволно ли избрахте тази професия?
Да, изборът беше доброволен. Все още си спомням бланката за попълване от кандидат-студента. В семейството ми няма учители, но пък са много горди с мен и пътя, който избрах да следвам в професията си.
В момента водя моя първи випуск, а учениците ми са вече 3. клас. Преди това бях 2 години учител в занималнята. Прекарах студентската си практика в 120 ОУ.
Как изглеждаше учителската професия за вас преди да започнете да я практикувате активно и как изглежда сега?
Докато следвах, през цялото време знаех, че искам да бъда учител в училище, а не в детска градина. От наблюденията виждах разликата и осъзнавах, че искам да бъда част от това общуване с децата, защото на тази възраст у тях се крие неузнаваема сила и природна интелигентност.
Представях си професията ограничено, като повечето хора – в рамките на учебните часове, прекарани с учениците. Имах големи мечти за различна образователна система, проекти, изработване на изделия и друг начин на учене и преподаване, но студентската ми практика ме свали обратно на земята и ми показа част от истината.
Да бъдеш учител е да гониш срокове, да броиш минутите от урока, да учиш, да разработваш уроци, да мислиш идеи за по-различно преподаване, да си палячо, да си приятел, да си майка, да си баба, дори и „ТАТЕ,...“ съм била, да оценяваш и да те оценяват, да пишеш документи... много документи, да влизаш в спорове, да те обвиняват несправедливо, да умееш да си дискретен, да си последователен, да си състрадателен, да си тактичен, да съумяваш да разговаряш с различни хора, да отстояваш идеите и принципите си... Учителската професия е много повече от тези 6 учебни часа на ден.
Всъщност времето прекарано с учениците е най-хубавото време от работата ми. Да си учител, значи да си много неща и сигурно пропускам доста.
Някога представяла ли сте си, че ще ви сполети ситуация като настоящата? Изобщо, в университета готвят ли младите педагози за преподаване в кризисни ситуации (каквито и да са те)?
Никога не съм си представяла да настъпи нещо подобно! Дори не съм си мислела, че преподаването от разстояние може някога да бъде необходимо, защото личният контакт в тази професия е много важен.
В университета нямат практика (поне по мое време) да подготвят студентите за такива или други кризисни ситуции. Някои преподаватели дори не те подготвят за истинската професия, а преподават лекции и учиш само някаква суха теория.
Аз бях една от отличничките в курса, но въпреки това се сблъсках с много нови неща, когато постъпих на работа. Подготвиха ме как да преподавам уроците качествено, но бяха пропуснали да ми кажат колко много административни задължения ще имам. Подготвиха ме отлично как да работя с ученици, но пропуснаха да ме подготвят за работата ми с родителите и с колегите. Това се учи в движение и с едно приятелско рамо насреща. И тук се краде занаят, какво си мислите?
Не можем дори да си го представим. Кажете обаче, какво е най-положителното, което може да извлечете от настоящия експеримент, наречен “дистанционно обучение”?
Първо това ще бъде едно наум при подготовката на бъдещите колеги. Сигурна съм, че ситуацията ще повлияе положително върху това. От колеги знам, че студентите на практика в нашето училище много активно се включват в момента и в тази форма на обучение.
„Дистанционното обучение“ ще има оздравителен ефект върху обществото. Родители, деца, учители и директори ще си направят много равносметки в този период. Надявам се всичко да мине бързо и скоро пак да сме в училище. Надявам се хората да осъзнаят ролята на учителя в живота на детето. Да видят обичта, старанието, подкрепата и големия професионализъм на българския учител.
С какво не можете да свикнете в дигиталното образование; какво отчитате като най-трудна за вас и за децата?
Преди няколко дни един мой ученик не искаше да си пише домашните и аз като добър приятел реших да го чуя по телефона, за да разбера какъв е проблемът.
Детето просто ми каза: „Ами, госпожо, аз просто не съм свикнал така! Тук бюрото ми едно... не знам, но не е като в училище! Столът ми не е дървен като в училище – само ми се върти! Аз там си знаех: първо учим, после си пишем домашните и накрая си играем с приятелите. Сега ми липсват!“
И аз така, не е същото! Децата ми липсват, контактът ми липсва, даже и дежурството в коридора – което мразех – ми липсва. Прашната стая и тя ми липсва...
Иначе се справяме. Децата също се справят. Доста добре се справяме...
А какво е най-трудно за родителите? Те как се справят с обучението?
На родителите хич не им е лесно. Разпиляват се между работа, домакинство и учене с едно, две или повече деца... Ограмотяват технически децата, стоят срещу камерите и се чудят защо не работи микрофонът, регистрират се тук, ама после и там, накрая и на друго място. Очите им са на 6, за да следят информация и изменения.
Някои се сблъскват с обучителните трудности на децата им, преминават в длъжност „госпожата от занималнята“. Някои избухват от създалото се напрежение, но повечето проявяват разбиране, оценяват учителския труд, благодарни са и се молят всичко да се върне постарому.
Вярно ли е, че едва сега обществото ни започва да оценява истински учителската професия? Какви са вашите наблюдения?
Много хора ще оценят колко е трудно да бъдеш учител след тази извънредна ситуация. Родители осъзнават, че задачата е лесна, но не могат да я обяснят на детето.
Малките срещи в онлайн пространството за някои деца се оказват изключително ползотворни. Децата имат нужда от своя учител. Имат нужда той да им каже, той да им покаже, той да им каже браво и да ги погали по главата.
Вярвам, че обществото в следващите години ще бъде с различно мислене. Аз вече виждам голяма подкрепа в работата си от директора на училището и от родителите на учениците ми.
Ако не бяхте учител, какво щяхте да правите? Мечтала ли сте си за друго като малка?
Мечтаех да стана журналист, но нещата се променят. Според мен за добро. Със сигурност знам, че не мога да практикувам еднообразна професия. Не си представям всеки ден да правя едно и също нещо не знам колко си години...
Като учител имам голямо разнообразие. Първо аз си го създавам, а после всеки ден преподавам различни неща. Мога да преподавам на 10 различни випуска един и същи урок за прилагателните имена, но тези уроци ще минат по 10 различни начина. Имам свободата да работя различно, имам подкрепата да го направя – от директора, от родителите и от самите деца, и това е удивително!
Всеки ден в училище е различен. Един ден може да си изцеден до капка, да заспиш на масата за вечеря след втора смяна, да си вихрушка от емоции, но в други дни ще бъдеш щастлив от нечий напредък, удовлетворен от свършената работа, емоционален от уважението и безкрайно обичан.
А децата ви (тези в училище, имаме предвид) за какво си мечтаят и с какво се различават от времето, когато вие бяхте на тяхно място?
Смятам, че мечтите им са доста реални. Някак си са здраво стъпили на земята. Аз май все още съм от „младите“ учители и разликата ми не е толкова голяма, но различия имаме. Аз на техните години не съм мечтаела осъзнато каква ще ставам като порасна. Скоро проведохме онлайн урок за мечтите им. Оказа се, че мога да изредя мечтите на всеки, защото никоя от тях не се беше променила от миналата година.
Съвременните деца са много различни от децата, които бяхме ние. Интересите, познанията, светогледът, начинът им на живот, заобикалящата ги обществена атмосфера и събития са коренно различни.
Аз не обичам да стоя в постоянната позиция на „учител“ в класната стая, а да седна на земята до тях в междучасието. Обичам да си говорим за домашните любимци. Обичам да се шегувам по средата на най-трудния и скучен урок. Обичам да ги гушкам и целувам. Държа да говорим за отношенията си искрено и да споделяме чувствата си независимо какви са. Стремя се да си имаме доверие и подкрепа.
Какво ще е първото нещо, което ще направите и в лично, и в професионално качество, след като всичко това приключи някой ден?
Нямам търпение да приключи, да се върнем в училище и да си пиша на дъската. Да проверявам с червения химикал и да пиша „Отлично!“ с моя си почерк върху хартия! Нямам търпение да си пуснем с децата един танц от „нашите“ и да танцуваме заедно, и да се смеем на движенията си в прашната стая с дървените столове.
Аз съм социален човек и обичам да говоря. Нямам търпение да се втурна в тълпата на метрото, да обикалям софийските улици и да изпия едно приятелско кафе в парка пред Народния театър.
Извънредното положение ни извади от зоната ни на комфорт. Когато успяваме да излизаме от зоната си на комфорт, ние се променяме към по-добро – надграждаме се. Надявам се след тази ситуация светът да се промени към по-добро.
Като родители искаме най-доброто за своите деца и имаме високи изисквания към учителите, приятелите, средата, в която учат и играят и т.н. И между всичко това не ни остава време да се погледнем отстрани, за да си дадем сметка как изглеждаме в очите на останалите. Джесика Бауърс е начален учител и за годините, в които упражнява професията си, е успяла да си състави кратък списък с родителски типажи, вгорчаващи ѝ живота. Няма да казваме дали се разпознаваме в някой от изброените типове родители, за да не се издаваме.
Аз съм учител на първокласници и любимият ми ритуал в началото на всяка нова учебна година е поставянето на табелки с имената на учениците ми върху чиновете им. Мисля си за всяко дете, как ще повлияя на живота му и как то ще повлияе на моя в рамките на предстоящата година. В това време на годината съм почти замаяна от трепетно очакване. И както съм развълнувана да се запозная с новите си ученици, точно толкова притеснено ми е за срещата с родителите им. И не съм сама в това усещане. Много учители, които познавам, определят учениците си като най-хубавата част от това да си учител, а родителите им - като най-лошата.
Не ме разбирайте погрешно. Голяма част от родителите на децата в моя клас са фантастични, но има няколко родителски архетипа, които изскачат в списъка ми всяка година и ме карат тайничко да почна да мечтая за лятото, преди учебната година още да е започнала. Позволете ми да ви представя 10 типа родители, които всеки учител тайно мрази.
Да, детето ви е специално, както и всеки друг ученик в класа ми. И не, детето ви не е чак толкова специално, че да идва с ненаписано домашно, да закъснява или да не изпълнява порядките в час. Разбирам ви. И аз съм родител. Децата ми са целият ми свят, но родителите трябва да бъдат приземявани от време на време, за да разберат, че правилата важат за всички деца, дори и за техните. Това са същите родители, които са убедени, че тяхното скъпоценно дете никога няма да направи нещо лошо.
Всички родители искат децата им да се справят добре в училище, но този родител иска по-високи оценки и по-гладко четене без допълнителни усилия. И докато аз обяснявам, че е важно да чете заедно с детето си вечер, този родител търси бърз начин или магическо хапче, което да помогне нещата да се случват и без неговата намеса.
Нормален ден след часовете. Вместо да проверявам контролни обаче, съм извикана в директорския кабинет. Напъвам се да се сетя защо, знам, че съм си предала триседмичния отчет... И после ми се изяснява. Станала съм жертва на родителя, който те прескача. Този родител има проблем с нещо, случило се в класната стая, но пропуска стъпката да говори с мен, отивайки директно при шефа ми. Не само че съм като в небрано лозе, задето ме викат при директора, но съм и фрустрирана, че преди всичко не се е състоял разговор между мен и родителя.
Този родител или има клонинг, или е открил как да се телепортира. Навсякъде е. Остава в дъното на класната стая, много след като другите родители вече са тръгнали за работа. Такива родители сякаш никога не дават възможност на децата си сами да си завържат обувките, да си оправят материалите за училище или да направят някоя и друга грешка.
Има го в списъка на родителите, но съществува ли наистина? Никой никога не го е виждал и това леко ме притеснява, защото знам, че децата на по-заинтересованите родители имат добро представяне в училище. Разбирам какво е да си работещ родител, но ми се иска поне да звънне по телефона или да се появи на някоя родителска среща.
Ако получа съобщение в 11 вечерта, няма нужда до проверявам от кого е. Знам, че е от родителя, който няма никакви задръжки, и просто “проверява” нещо за следващия ден. Когато и да си проверя пощата, винаги имам имейл от него; или шест имейла. И не са кратки съобщения, повече отиват към епос. Ако търча към тоалетната по време на 5-минутната ми почивка или се опитвам да хапна набързо в 30-минутната ми обедна почивка, мога да разчитам, че този родител ще ме намери, за да говорим за нещо. И не става въпрос толкова за честотата на контакта, който търси, а за времето, в което го прави.
Тази двойка родители представлява едно динамично, катастрофално дуо. Те делят попечителството над детето и се карат за всичко останало. Изглежда са в някакво състезание, в което целта е да изглеждаш по-добрия родител, докато омаскаряваш другия. Никога не са на едно и също мнение и е очевидно, че комуникацията за случващото се в училище не може да се проведе. В това състезание детето винаги е губещият.
Този родител вкарва лек бизнес привкус в класната стая и му се иска да си знам, че мястото ми в йерархията е някъде под него. Няма никакъв проблем с това да ми обясни, че той командва и че аз едва ли не работя за него. Този родител вижда в мен не партньор, а подчинен. Въпрос на време е да ми заяви как плаща данъци и затова ми е шеф.
Не съм сигурна какво може да му се е случило в миналото, за да намрази така учителското съсловие, но омразата му е истинска. Този родител си мисли, че учителството е втора категория професия или че съм избрала да съм учител, само защото почивам през лятото. Или по-лошо: мисли си, че имам зъб на неговото дете и че прекарвам времето си, кроейки планове как да го накарам да страда. Каквато и да е причината, този родител мисли, че за всичко сме виновни ние, учителите.
Този родител прави от мухата слон с всеки училищен инцидент и повтаря това, колкото е необходимо, докато не получи своето. За разнообразие понякога има сълзи, понякога има викове, но винаги има драма. И не се свършва, докато не се намеси училищното настоятелство и “несправедливостта” не стигне до всеки родител на детската площадка.
Вече няколко месеца десетки хиляди ученици от Европа, САЩ и Австралия продължават да „бягат“ от училище, за да протестират срещу климатичните промени, следвайки посланието на шведката Грета Тунберг към световните политически лидери „Искаме паника, все едно къщата ви гори. Не празни надежди“.
Миналия петък, на 22 февруари, деветокласничката Грета избяга за 26 път от училище, за да протестира в Стокхолм с верните си съмишленици. В същото време в Париж протестиращите бяха над 5000. В Англия преди 10 дни повече от 10 000 деца излязоха по площадите, за да изразяват своето разочарование от бездействието на по-старото поколение по отношение на въздействието на климата върху околната среда. Бяха смъмрени от политици и общественици да се връщат в класните стаи, учителите им също бяха обвинени.
Как да възпитам децата в правилните ценности, когато те са такава рядкост сред възрастните им „кумири“?, пита по този повод учителят Ричард Ръсел. Уроците, които възрастните можем да научим от децата обаче, се простират отвъд климатичните промени, пише той в жестокото си есе за Гардиън.
Протестът на децата срещу климатичните промени е поредната битка в безкрайната културна война. Левите от политическия спектър ги аплодират за смелия морален отпор и – не без основание – определят стачката като доказателство, че децата се държат повече като възрастни, отколкото възрастните.
Политическото дясно пък реши да смъмри протестиращите и да ги прати обратно в класните стаи – от говорителя на Тереза Мей до един журналист, който оцени поведението на децата като причина за повишаване минималната възраст за гласуване на 21.
Дотук всичко беше предвидимо. Но после в отговор връхлетя вълна от оскърбителни коментари. На учителите, които „подкрепят този протест, трябва да се отнемат всички права и те да бъдат пратени да работят в солниците“, написа до журналиста Тоби Йънг Йънг и неговите 107 000 Twitter последователи актьорът Джеймс Пюрфой.
На фона на всичките тези разногласия, не бихме могли да обвиним нито едно дете, без значение какво мисли за стачката, за желанието му възрастните да спрат да спорят и да се държат уважително едни с други.
Кой би могъл да кори децата за недоверието им към нас, възрастните, когато виждат пропастта между думите и действията ни?
В техните очи това сигурно изглежда като една мащабна игра на „Саймън каза“, чиято цел е Саймън да прави точно обратното на инструкциите, които дава. Сякаш на обществено равнище им казваме, „Прави каквото ти казвам, а не каквото правя аз“.
Затова се запитайте дали, ако бяхте млади хора, бихте могли да се доверите на възрастните да се справят с най-голямата заплаха пред човечеството, когато същите тези възрастни – дори учителите като мен – са такива безочливи лицемери?
Учим децата си да се отнасят с другите така, както биха искали другите да се отнасят с тях, но депутатите ни най-редовно се държат като хлапета в пясъчника, които си разменят груби думи и подигравки.
На път за работа надуваме клаксоните и крещим вулгарно по другите шофьори. Сипем обиди по противниковия футболен отбор и бясно крещим на безсилния служител в кол центъра, когато сме недоволни от нещо. Децата ни са свидетели на всичко това.
Онзи ден смъмрих учениците си за дето се подиграха със злощастието на свой връстник. Говорихме, че нямат право да карат другиго да се чувства зле, и ги помолих да си представят как биха се почувствали те в чуждите обувки. Само няколко часа по-късно самият аз се смеех на Джеръми Корбин, който се подигра на транспортния министър за поредния му гаф. Депутатите, а и всички ние, се наслаждаваме на подобни неща. Много успешни комици са изградили кариерите си върху остроумното мачкане на други.
Но лицемерието ни не спира дотук. Като родители, роднини и учители, ние учим децата, че грешките са нещо хубаво – доказателство, че правим опити, и възможност за трупане на опит и познания. Но когато от нас се очаква да приложим тези уроци на практика, далеч не сме толкова милостиви. Развяваме грешките – обективни или не – на политици, бизнес лидери, спортисти и колеги като доказателства, че са некадърни, небрежни или неподходящи за поста си.
Учудвате ли се, че малцина от нас умеят да поемат отговорност за издънките си, когато реакциите са толкова безмилостни? Замислете се колко рядко се случва да чуете от някого, „Съжалявам, сгреших“.
Затова е трудно да събереш необходимата дързост да застанеш пред цял клас млади хора и да им кажеш да пораснат и да поемат отговорност за действията си.
В моята класна стая общуването по двойки е задължителен елемент от повечето учебни часове. Поощрявам децата да споделят мнението си с другарче и дори се упражняваме в ефективно слушане. „Слушайте, за да разберете, а не за да отговорите“, непрекъснато им повтарям. Защото така правят възрастните, нали?
Колкото повече се замислите за дълбочината на нашето лицемерие, толкова по-мрачна става картинката. „Физическото насилие никога не е решение“, казваме на децата си. А във филмите, музиката и спорта насилието е издигнато на пиедестал.
„Хубаво е човек да е различен“, повтаряме, а живеем в монолитни ехо стаи, пресичаме улицата, за да не се разминем с някой „странен“ тип, и се присмиваме на всеки, който направи нещо необичайно на обществено място.
„Знанието е сила“, учим ги, а специалистите биват иронизирани и унижавани на всяка крачка. Умните са зубъри, а често и обекти на подигравка.
И всичко това ни отвежда до най-голямото лицемерие – мантрата, че трябва да работим усърдно, за да сполучим. Трябва ли децата ни да вярват в това, когато толкова много доказателства подкрепят обратната теза?
Да, съществуват вдъхновяващи примери, известни и безизвестни. Но социалната мобилност намалява и немислими богатства се съсредоточават в ръцете на шепа хора, а с възхода на расизма и тесногръдието в западния свят, човек трябва да е ужасно лековерен, за да се съгласи, че усърдният труд е единственото условие за успех.
Може би, само може би, ако възрастните започнем да практикуваме това, което проповядваме, децата ни няма да изпитват нуждата да стачкуват и ще могат да се съсредоточат върху собственото си бъдеще.
Но в настоящия затънал в лицемерие и бездействие свят на възрастните се радвам, че вместо да слушат родителите си, все повече млади хора искат да бъдат чути.
Снимка: Greta Thunberg/Facebook
Превод за "Майко Мила!": Александра Антонова
По темата:
Как общувате с учителите на вашето дете? Успявате ли да получите адекватна обратна връзка за начина, по който то реално се справя с любопитния учебен материал, и да разберете какво точно има предвид един учител, когато (ако) казва, че детето ви има проблем с дисциплината?
Днес си говорим с детския психолог Яна Алексиева, изпълнителен директор на Асоциация „Родители“, тръгвайки от конкретен казус, с който, предполагаме, доста родители се сблъскват или лично, или като странични наблюдатели:
Ако в предишни времена учителят винаги имаше право и забележката в училище беше повод за строги наказания вкъщи, днес родителите все повече подценяват забележките, не разбират добре поводите за тях, не им вярват, някои дори ги "обжалват".
Каква е причината? Не искаме да приемем, че детето може да има проблем, изобщо сме изгубили вярва в училището като смислена институция или формата на комуникация между родители и учители е адски остаряла. Опитваме се да разберем в разговора си с Яна.
– Яна, има ли напрежение в отношенията между родители и учители, свързани с оценките и забележките, които децата получават?
Да, има такава тенденция. Все по-често родители ни споделят, че не се доверяват на оценките на учителя за поведението и знанията на децата им, а тези, чиито деца ходят на достатъчно допълнителни уроци и занимания, са особено скептични.
Скоро си говорихме с колеги и за абсурда, в който родителите водят децата си на занимания през ваканцията и там детето натрупва повече знания, отколкото в училище. Така че, една от причините за това недоверие е, че образователната ни система не се смята за много адекватна и атрактивна за децата.
Затова е добре да се направи честен анализ, който всеки замесен да приеме и чуе. В момента има някаква инерция и вкопчване в старите навици - “ние сме учили така, а пък сме станали хора” (което е дълбоко невярно).
Недоверието е сериозен сигнал, че нещата трябва да се променят веднага и с мащаб – необходимо е да се посвети време и професионализъм на изграждане на системна работа с родители. Необходима е промяната на гледната точка на учителите, които често подхождат към родителите като към немощни и незаинтересовани същества, а не като партньори и възрастни хора, които знаят много неща за детето си и искат да направят най-доброто за него.
Доказано е, че партньорството между учители и родителите води до развитието на уверени деца, спокойни, че около тях има възрастни, които не са врагове, а са там, за да им помогнат.
– На какво ниво в момента е обратната връзка и комуникацията между учители и родители?
Бих нарекла комуникацията между родителите и учителите случайна, при проблем, разпокъсана. Системна и качествена обратна връзка липсва.
Според нашите наблюдения и едно изследване, което направихме в началото на 2018 г., 90 % от родителите искат системна обратна връзка за детето си – примерно, веднъж в месеца или на два месеца. Идеята на обратната връзка е родителят да разбере как се развива детето му в училище, да има конкретна информация, да научи и за тези страни на детето си, за “които не подозира” и, разбира се, да получи препоръки в каква посока да вложи усилията си като родител.
Мисля, че ако имаме такава навременна комуникация между родители и учители, ще видим едни много по-спокойни отношения.
Ако едно дете има някакъв проблем, това трябва да бъде споделено с родителя, но и е много важно как е споделено и какви професионални предложения са дадени.
Защото обичайната ситуация е следната: родителят е привикван и му се казва нещо от сорта на “Детето ви има проблем, направете нещо.” Какво е това нещо???
Ако пък си родител на дете, което не се вписва напълно и не е “послушно”, тогава още повече не искаш да се срещаш с учителите, защото, чувайки как детето ти не се справя, чуваш и “ти не се справяш като родител”.
Когато родителят има нужда от подкрепа, тя трябва да бъде поднесена с уважение, а не с унижение. Разбира се, и родителите трябва се замислим за уважението към учителя и зачитането на професионализма му.
– Какво най-често учителите дефинират като проблемно поведение и лоша дисциплина?
Много ми е трудно да отговоря конкретно. Има примери за сериозни проблеми, забелязани от учители, но и поставяне на “диагнози” без никакво основание. За да се дефинира какво е проблемно поведение, е необходимо да има компетентност и професионализъм, а не просто на някого да се лепне етикет „лошо дете“, защото пречи в час или реагира негативно на някакви ситуации.
По-важният въпрос е защо децата все повече имат прояви на проблемно поведение в училище? В работата си като психолог все по-честно имам случаи с деца, които не се чувстват добре в училище, да, конкретно в училище - не другаде, не се чувстват важни и забелязани. И започват да правят какво ли не, за да бъдат забелязани.
Училището, такова каквото е в момента, не предлага на децата ни човешка среда с човешки отношения. За тях то често е джунгла, място за оцеляване. Те трудно намират значим възрастен, с когото да могат да се свържат и поговорят, в когото виждат вдъхновяващ модел.
Да не пропускаме и образователния подход, който държи децата пасивни. Деца, които са все по-активни потребители на съдържание и които имат достъп до целия свят, благодарение на технологиите.
Качествен модел може да се въведе и той трябва да е на много нива. Децата трябва да имат време да усвояват социални умения, дигитално-медийни знания, емоционална интелигентност, да опознават себе си и как да градят отношения с приятели и възрастни, а не да ги учим само на безопасност на движението или на неща, в които не виждат смисъл или не са актуални за тях – като антикорупционни уроци още от детската градина!
Вече има училища, които мислят по този въпрос и се опитват да променят средата, но им трябва по-голяма подкрепа.
– В тази битката за модерна и комфортна образователна система, обръщаме ли достатъчно внимание на това какво искат децата, чуваме ли ги?
Категорично НЕ. Ние нямаме култура на мислене, че децата са личности с равни на нашите права, не вярваме, че могат да изразят стойностно мнение, а те могат.
Все още битува разбирането, че ние знаем по-добре какво е правилно за живота на децата. Или ги питаме, но после не мислим за нужно да се съобразим с казаното от тях или да им върнем обратна връзка.
Хубавото е, че има все по-голям процент родители, които казват, че искат детското мнение да бъде чуто и зачетено, но сме много много в началото на промяната на тази нагласа.
– Какви бяха основните послания от форума „Училището – Зона за родители“, който проведохте наскоро?
Интересен феномен е, че когато родители и учители са в спокойна среда споделят едни и същи нужди за промяна - по-добра комуникация, различно учебно съдържание, здравословна и приобщаваща училищна среда, дигитално-медийни умения, съобразяване с индивидуалността на всяко дете. Разбира се, важно е да се види и кой какво влага в тези понятия.
В същото време, истината е, че и двете страни много бързо избират ролята на жертва и това ги затваря за следваща крачка.
Много важно послание към родителите е, че, за да може тяхното дете да е добре и щастливо, трябва всички деца да са добре и да са щастливи. И че няма как да се спасяваме поединично, защото вече много години виждаме, че това не става и не води до трайна и смислена промяна.
По темата:
Ново 20 в детските градини: обучение по антикорупция с песнички
