Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Лидия Якимова се включва в конкурса ни с разказ за второто си забременяване, от което резултатът са първо две точки на видеозона, а после още много страхове, радости и емоции, умножени, разбира се, по две.
Аз съм от онези жени, които забременяват само няколко минути след предложението „Искаш ли да опитаме?“, и въпреки всички примери около мен, че нещата не стават толкова лесно по принцип.
Като типичен Овен, обичам да планирам всичко, като предварително чертая в главата си всички възможни сценарии. С мъжа ми (тогава все още със статус „гадже“ пред социалните медии и семейството ми) решихме, че 10 години са достатъчно дълго време, през което бяхме заедно, за да се решим, че ни е време за деца. Беше нещо като нашият начин да отпразнуваме неговата магистратура след дълго и трудно следване, установяването на стабилна работа и постоянни доходи.
Вродената ми прагматичност набързо сметна плюсовете и минусите. И още на следващия месец се пулехме срещу двете чертички с онова смесено чувство между щастие и страх дали ще се справим.
Цялата ми бременност протече като по учебник, като в онази глава, в която пише, как би трябвало да се развиват и майката, и бебето през всичките 9 месеца. Имахме лек смут, породен от следящия ме лекар. Той до четвъртия месец се колебаеше дали пък онова безформено авокадо, което растеше в мен не е момче, и попари цялата рода на мъжа ми, когато категорично отсече „Момиче е“.
От тези, които по форумите и социалките ги наричат еднорози. От ден първи започна да спи по цяла нощ, растеше си по табличките на всички педиатри, не плачеше много и не боледуваше. И някак много лесно ни тласна към идеята за второ дете. И двамата със съпруга ми имаме голяма възрастова разлика с брат или сестра и категорично решихме, да не чакаме толкова. Само месец след като празнувахме втория рожден ден на дъщеря си, вече я подготвяхме за идеята, че ще става кака.
С мъжа ми си разменихме няколко шеговити съобщения, но ясно си спомням как ми написа: „Имам много работа и не мога да говоря по телефона. Ако не са поне 2 – не ми се обаждай“. И с това изречение на екрана на телефона влязох с усмивка в кабинета и се покатерих на магарето. И тогава стана нещо, за което не бях подготвена.
Лекарят разходи по корема ми студената глава на видеозона. Огледа ме от всички възможни ъгли. Разпечата няколко черно-бели снимки и уверено загради 2 точки, които по това време приеха кодовите имена Т1 и Т2 (Twin 1 + Twin2, близнак 1 и близнак 2).
Че мъжът ми се е разбрал с лекаря, за да се пошегува с мен и затова ми е написал онова съобщение. Дори не съм сигурна, че тогава повярвах на доктора напълно, колкото и пъти да ми показваше кръгчетата. После ми обясни, че в този момент са просто два сака. Все още няма признаци, че и в двата има ембрион. Говореше за проценти, за шансове, за празен сак, за това, че е нормално понякога да отделям повече от една яйцеклетка и т.н.
Излязох и както може да се досетите, първото нещо, което направих, беше да се обадя на съпруга си. Даже ми мина някаква мисъл, че сега шегата е за негова сметка, без изобщо да осъзнавам какво е да имаш малко дете на 2 години и близнаци. Впоследствие имах и мъж, оцелял след катастрофа със средна телесна повреда и извадено рамо, но това е друга история.
Пауза. Прекалено драматична пауза. „Ще ти звънна след малко.“ И ми затвори. Малко по-късно имаше още много емоции, много страх, много сълзи, много трудности, радости, кувьози, помпа за кърма, пюрета, гърнета, безсънни нощи, болести, операции, първи стъпки, първо колело, първо падане от колело, от пързалка, от люлка, откъде ли не.
Понякога се шегувам, че обичам да планирам всичко, и само едно от децата ми е непланирано, но не знам точно кое. Скоро моите малки проценти и ниски шансове тръгват на училище и нямам търпение да разбера с какво още ще ме изненадат.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Публикуваме историята на наша читателка, която ни я изпрати с молба да остане анонимна, защото продължава общуването си с някоя от споменатите в текста ѝ страни. И не иска да си навреди допълнително. Но нейният разказ е показателен за отношението, което срещат понякога бременните (или опитващите се да забременеят) жени. Лична лекарка, шефка, хазяйка – всички те жени и всички с негативна роля в историята.
Защото когато си в инвитро процедура, магията на неочакваната бременност я няма. Когато си в инвитро процедура, си наясно с всеки един момент от процеса. От ежедневните инжекции, които се научаваш сама да си слагаш в корема и в дупето, през редовните ехографии, с които ти измерват фоликулите и знаеш точно колко броя и колко милиметра е всеки, до броя яйцеклетки и броя ембриони, с които разполагаш. Имаш точна дата, на която трансферират ембриона в матката и в този миг знаеш, че си бременна.
Но когато си в инвитро процедура, в този миг има много малко повод за празник, защото научаваш, че този процес е дълъг и има доста стъпки. И всяка една може да е краят на бременността. Затова не се радваш много.
„За да си сигурна, че ембрионът се е захванал, следва да изчакаш около две седмици и да направиш първи кръвен тест.“
Затаявам дъх и чакам. Две седмици. Точно пет дни след трансфера се разболявам. Вирус. Обяснявам на личната лекарка, че съм с температура и може би съм бременна, и няма как да дойда на крак, за да ме прегледа и да ми даде болничен.
Не, нямало как, без да дойда и да ме прегледа. Обличам се, качвам се на колата с температура. Втриса ме, но отивам до поликлиниката, за да взема болничен, защото „няма как иначе“.
Тя знае, че сме в инвитро процедури. Знае годините и усилията, положени дотук. Но избира протоколните си административни изисквания.
Както си му е редът, пред кабинета на всеки личен лекар чакаш заедно с всички болни деца и възрастни да ти дойде ред. В този момент започвам да се съмнявам, че съм бременна.
След десетина дни, все още болна, отивам със съпруга ми до дежурна лаборатория за кръвен тест. Резултатите излизат в късния следобед и с треперещи ръце набирам име и парола в сайта им.
HCG>1000mlU/ml.
Сърцето ми е в гърлото и се разплаквам. Пиша съобщение на съпруга ми, защото спазъм е схванал гърлото ми и не мога да говоря от вълнение. „Обичам те!“ отговаря той. Запазваме самообладание. Защото и преди сме били бременни дотук.
„За да се потвърди бременността, трябва да се установи нарастване в нивата на hCG.“
След два дни отивам и правя втори кръвен тест.
Но не се радваме много, защото и преди сме били бременни дотук.
„За да си сигурна, че ембрионът се развива, следва да изчакаш около седмица и АГ да установи сърдечен ритъм.“
Затаявам дъх и чакам. Седмица. Отиваме при АГ. Мъжът ми се притеснява и не чува какво му говори докторът. Аз треперя, а сърцето ми бие учестено. Питам го дали това няма да подведе изследването и да реши, че ембрионът има сърдечен ритъм, когато реално няма. Той се смее. Слава богу, някой се смее в този процес!
Една малка точка, която мига в бяло и черно. Сърцето на нашето дете. Очите ми се пълнят със сълзи и отново спазъм е схванал гърлото ми. Не издавам звук, не посмявам да се зарадвам още. Защото и друг път сме били бременни дотук.
Прибираме се у дома. Малко по-спокойни. Малко по-леки от вчера. Продължаваме ежедневието си без промени.
Пристига и заветното сутрешно гадене. В първите дни му се радвам. „О, това ли било!? Много интересно!“. То, както често се случва, не е сутрешно, а по-скоро след три часа̀ следобед. Вечер е най-свирепо, така че когато си мия зъбите, се обръщам назад и директно повръщам в тоалетната.
Захвърлям и алайнери, и ритейнъри, за да намаля позивите. Всяка сутрин, веднага щом отворя очи, започваше гадене. Търсих това усещаме в тялото, защото с него констатирах бременността си всеки ден. В дните когато намаляваше, започвах да гриза нокти.
Научих се да изчаквам, преди да скоча от леглото. Станах бавно и се запътих към тоалетната. В този момент усетих това, което всяка бременна се надява никога да не усети.
Между краката ми нещо изтичаше. Нямаше какво друго да е освен кръв.
Ръцете ми трепереха, написах на супруга ми, който по това време беше в командировка, „Кървя!“. Не дочаках обаждане от него и веднага набрах АГ.
„Прогестерон, витамин К и лягаш в леглото 10 дни, без да ставаш.“
Ехографът все още показваше мигащата точка в черно и бяло. Сърцето на нашето дете все още биеше. На следващия ден отново същото: ставам и усещам как от мен изтича кръв. Звъня отново на АГ, а той отговори: „Лежиш и се молиш. Друго не можем да направим на този етап.“
Усещах гадене, което ми даваше малко надежда. Кървенето спря, но до 20-та седмица ми препоръчаха да не мърдам много, без спорт, без пътувания, без стрес.
Без стрес ли?! Веднага се сетих за офиса, за работата и за моята шефка. Шефката, която след петнайсет години лоялна служба и три години инвитро процедури реши, че ще е по-добре за фонд „Работна заплата“ да се отърве от мен.
Тя знаеше за нашите опити да забременеем, за неуспехите ни, за усилията и духа, който беше необходим, за да извървим този път.
„Не те ли е страх, че ще се разболееш от рак от тези процеури“, ме окуражаваше тя. Дам... Майките са много неудобен служител за много български работодатели, а пък бъдещи такива в инвитро процедури – още по-неподходящи. И така, взех си всички възможни дни платен отпуск и останах да лежа у дома „без стрес“.
Минахме и през генетичните тестове, фетални морфологии. Общо четири при двама специалисти. Научихме какво е вентрикуломегалия. Плакахме. Накрая – оказа се излишно.
И така, докато си лежах и мътих, с гадене и без стрес, стигнах до седми месец, когато хазяйката дойде да смени щранговете у дома и видя, че съм бременна.
Изпрати го като съобщение във Viber. Чиста работа! Какво да ни звъни и да ни обяснява. Дотук с „без стрес“-а. Започнахме да се пазарим да отложим, да вдигнем наема, но да не се местим, докато съм бременна. Отказа.
Отказа, въпреки че е жена. И майка два пъти.
Взехме кашони и започнахме да си събираме багажа, докато ходехме на огледи за ново жилище. Открихме нашето място, а с него случихме на образовани и интелигентни хазяи. Безценно! За няколко дни, с много почивки, разопаковахме и нанесохме целия си живот в новия апартамент.
Нашето дете се появи в първия ден на есента, когато навън стана студено, мрачно и дъждовно. Най-вълшебният ден в живота ни. Денят, в който си позволихме да се зарадваме, че сме бременни. Че вече сме родители.
Новината, че сте бременна с още едно дете, може да е много вълнуваща, особено ако от известно време се опитвате да увеличите семейството си. Вероятно нямате търпение да споделите с близки приятели и роднини, или пък предпочитате да изчакате до втория триместър, за да кажете на всички.
Ако вече имате деца, може би се чудите кога и как да им кажете, че сте бременна, и дори дали да запишете този момент. Всяко дете и всяко семейство са различни, но ето някои идеи на Mom.com, които да обмислите във връзка с времето, начина и евентуалните теми, които е добре да избягвате или към които да подхождате по-внимателно.
Въпреки че може да сте изкушени да кажете на децата си веднага щом тестът за бременност покаже положителен резултат, по-добре се озаптете малко. Първо вземете предвид възрастта, зрелостта и етапа на развитие на децата си.
„Ако имате малко дете, може да е добра идея да започнете с книжка или плюшена играчка, с които то вече е запознато, за да обсъдите, че скоро ще има нов член в семейството“, казва пред Mom.com педиатърката от Пенсилвания д-р Стеф Лий. „За по-големите деца в училищна възраст вероятно няма да са необходими подобни помощни средства, но бъдете готови да отговаряте на въпросите им за това как бебето е попаднало в корема ви.“ Д-р Лий също препоръчва предварително да обсъдите с партньора си в колко детайли искате да навлизате.
На второ място, помислете кога по време на бременността искате да споделите с децата си. Ако решите да го направите през първия триместър, трябва да сте готови за това, че децата могат да издадат тайната (защото кое дете може да пази тайна). В зависимост от възрастта им, може да се наложи и да обяснявате за възможен спонтанен аборт или усложнения – нещо, което вероятно още не искате да казвате пред тях.
Ако се притеснявате как да обясните сутрешното гадене или липсата на енергия, винаги можете просто да кажете, че не се чувствате добре или че сте уморени. Не е нужно да обяснявате защо.
Вероятно сте виждали всички онези мили клипове в социалните мрежи, в които родителите подготвят сложни сценки, за да съобщят на децата си, че очакват бебе.
Писателката и майка на три деца Даниел М. Уилсън разказва как е донесла вкъщи бебешки дрешки и ги е дала на синовете си. Те изхвърляли светлите и цветни модели, докато най-големият ѝ син не стигнал до гащеризонче с надпис lil sister („малка сестричка“). „Той каза: „Няма начин!“, споделя Уилсън. „Най-малкият почти си тръгна ядосан, преди най-големият да му каже да погледне внимателно и да прочете. Тогава той скочи от радост! Беше толкова забавно. Жалко, че не го записах.“
Въпреки че подобни моменти са много приятни, не се чувствайте длъжни да ги разигравате. Най-важното е да запазите нещата разбираеми.
Ако не сте решили как точно да говорите за произхода на бебетата, уверете се, че сте подготвени за това, което искате да им кажете.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разбира се, дори и най-добре обмислените планове често се провалят, когато става дума за деца, затова бъдете готови за реакции, които може да не са положителни. Или дори апатични! Ако децата ви не са щастливи за новото бебе, това е напълно нормално. За тях това е голяма промяна и ще им трябва време, за да свикнат.
„Промяната може да е трудна! Не се притеснявайте“, допълва д-р Бейгъл. „Когато децата правят негативни коментари, реагирайте кратко, например с „О, разбирам те.“ Няма нужда да ги убеждавате.“
Източник: Mom.com
Алтруистично сурогатство не включва финансово възнаграждение за бременността и раждането. В контекста на закона в Австралия например алтруистичното сурогатство се счита за етично по-приемливо в сравнение с комерсиалното сурогатство, както е в Америка.
Защо тези жени дават утробата си, за да износят бебето на непознати за без пари? Този въпрос си задава журналистът на The Guardian Клаудиана Бланко, единствената, допусната до ретрийта на сурогатни майки Surrogacy Sisterhood. Споделяме нейния репортаж тук:
Когато излязох от малката зала за пристигащи на летището в Хобарт, веднага забелязах човека, когото търся. Моят контакт от Surrogacy Sisterhood, Моли Дарси, стои на изхода, и е тежко бременна. Коремът ѝ не е единственият знак, по който да я позная – тя държеше ламиниран надпис с ярко розов шрифт. На него пише: Surrogates on Tour („Сурогатни на обиколка“).
Дарси е организатор и капитан на тазгодишния уикенд ретрийт на Surrogacy Sisterhood. От своето създаване през 2018 г. това е първият път, когато ежегодното събитие за сурогатни майки, минали и настоящи, се провежда в австралийския остров Тасмания.
„Много се радвам да заявя силно и гордо, че съм сурогатна майка“, казва Дарси.
Вече няколко седмици комуникирам с нея. Тя ми помогна да получа съгласието на останалите сурогатни майки да бъда първият журналист, допуснат на ретрийта за подкаст серията Secrets We Keep, посветена на индустрията за фертилитет.
Докато вървим към багажа ни, около дузина развълнувани сурогатни майки започват да пристигат за срещата. Повечето са пътували със сутрешни полети от Куинсланд и Виктория, а две са дошли чак от Западна Австралия и Нова Зеландия.
Веднага зоната около въртящите се ленти за багаж се изпълва с жени от всякакъв произход, на възраст между ранните 30 и късните 40 години – сред тях административни служители, учители, PR специалисти, предприемачи и юристи. Повечето вече се познават от предишни ретрийти или онлайн срещи.
„Не мисля, че има по-точна дума, която да го опише, освен сестринство“, казва адвокатът и бивша сурогатна майка, както и донор на яйцеклетки, Сара Джефорд. Тя е и една от основателките на Surrogacy Sisterhood Retreat.
„Имаме сурогатни майки, които в момента са бременни, някои току-що са родили, други все още не са преминали през процеса, и споделяме всички аспекти от този етап – от положителните до трудните и негативните преживявания. Всичко е добре дошло“, казва тя.
В Австралия разрешената форма на сурогатство е единствено алтруистична (без заплащане) – тя е рядка и строго регулирана. Всяка година има между 130 и 150 алтруистични раждания в страната, като около 80% от тях са между членове на семейството или приятели, а 20% са между непознати. Законите се различават с тези в щатите, но родителите в Австралия не могат да плащат на сурогатна майка за износване на бебето или да обявяват, че търсят такава.
Поради строгата регулация, хората, търсещи сурогатна майка, и тези, които искат да станат такива, се обръщат към неформални структури – най-значимата е затворена Facebook група, където бъдещи родители и кандидати за сурогатство публикуват снимки, представяния и квалификации. След това заинтересованите страни си пишат онлайн, надявайки се да се харесат и разберат.
Докато се отправяме към ферма в Ботуел, на час път от Хобарт, където се провежда ретрийтът, Дарси залепя табели Surrogacy Express на всяка кола – също с ярко розов шрифт.
Дарси се сблъсква със сурогатството, работейки в инвитро клиника. Тя се впечатлява от концепцията, след като свидетелства първите сурогатни майки в Тасмания след легализирането на сурогатството в Австралия през 2012 г.
„Толкова дълбоко съчувствах на хората, които не можеха да имат дете, знаейки, че винаги съм искала семейство. Наистина мислех, че може би мога да бъда сурогатна майка. Чувствах, че това е нещо, което мога да направя.“
„Когато забременях с първото си дете толкова лесно, си помислих: „Уау, наистина мога да помогна на някой друг.“ А когато бях бременна с второто си дете, започнах да изследвам как да стана сурогатна майка.“ Дарси открива австралийската група за сурогатство във Facebook. Среща няколко двойки, но без успех. После се свързва с еднополова двойка. „Просто ми харесаха. След разговори онлайн, когато ги срещнах на живо, се разбрахме чудесно.“ В момента тя износва второто бебе на същата двойка.
През уикенда програмата включва разговори край камината, хапване, разходки сред природата, йога и творчество. Всички дейности са по избор. Част от групата от Куинсланд отива на разходка, докато други избират йога класове. През цялото време се водят дълбоки и откровени разговори за женствеността и майчинството. От ежедневни въпроси за родителството до сърцераздирателни истории за бременността: дребни недоразумения, разочарования от отношения с партньори или с родителите на бебето, до подробни описания на медицински процедури.
Но темата, която доминира, е бременността и как тя е повлияла на всяка сурогатна майка. Дори и при най-доброто стечение на обстоятелствата, бременността натоварва физически и психически, затова питам: „Защо преминават през всичко това за друг човек?“
Жените отговарят, че искат да помогнат на другите да създадат семейство. Но това не е единствената причина – друга силна мотивация е чувството на вътрешна празнота.
Сара Джефорд например, след тежко инвитро преживяване, решава да стане сурогатна майка и донор на яйцеклетки. Когато вече е майка на две деца, усеща желание да изживее още една бременност, без да отглежда детето. Тя описва това чувство като „лудост по бебето“.
Някои сурогатни майки, след раждането на собствените си деца, усещат това чувство на празнота. Макар семейството им да е пълно, те искат да преживеят бременността и раждането отново и започват да изследват как да станат сурогатни майки.
Бременността и раждането не са безплатни. В Австралия, въпреки че плащането за сурогатство е незаконно, бъдещите родители трябва да покрият „разумни разходи“ на сурогатната майка – медицински прегледи, дрехи за бременни и пропуснати доходи.
„Но тук възниква въпросът – какво е разумно? За единия е едно, за другия – друго“, обяснява Джефорд. „Повечето сурогатни майки използват собствени средства, не защото родителите са скъперници, а защото сме хора.
През декември миналата година федералното правителство обяви преглед на австралийските закони за сурогатство с цел хармонизиране на законодателството в страната. Джефорд е против платеното сурогатство, но вече подкрепя модел, при който сурогатната майка получава определено възнаграждение.
„Преди смятах, че когато слагаме пари в сурогатството, превръщаме в стока жените и децата. Сега казвам, че не всичко е само черно или бяло, а има много нюанси“, добавя тя.
Когато в Австралия са създавани законите за сурогатството, политиците са избрали модел на алтруистично сурогатство, тъй като той често се смята за етично по-добър от комерсиалното сурогатство, което е уязвимо към трафика на хора и експлоатацията.
Джефорд отдавна е против платеното сурогатство, но напоследък започва да подкрепя модел на компенсирано сурогатство, при който сурогатните майки могат да получават някаква сума пари.
„Тази жена идва и казва: „Ще го направя безплатно“. Аз не давам правни съвети безплатно, а инвитро клиниката не предоставя безплатно лечение. Защо смятаме, че тя трябва да работи безплатно за това, което прави?“
В Австралия, преди бъдещите родители и сурогатните майки да могат легално да преминат през сурогатство, те трябва да участват в различни консултативни сесии, за да се уверят, че са емоционално подготвени, че процесът е съгласуван и няма експлоатация.
По време на тези сесии бъдещите родители и сурогатните майки обсъждат трудни въпроси като автономията върху тялото, какво се случва, ако нещо се обърка по време на бременността, какво се прави при признаци на генетични аномалии в ембриона или при усложнения, които могат да застрашат живота на сурогатната майка. Целта е да се поставят очакванията предварително, за да се избегнат проблеми след раждането на бебето. Въпреки всички предпазни мерки понякога нещата се объркват. На ретрийта сурогатните майки споделят ужасни истории.
Имало е случай, когато сурогатната майка и бъдещите родители са се скарали и не са разговаряли до няколко дни преди раждането. В друг случай бъдещите родители не се появили в деня на раждането, оставяйки сурогатната майка и семейството ѝ да се грижат за бебето няколко дни, което било стресиращо.
Имало е и по-сериозни случаи, стигнали до съда – един, при който сурогатната майка избягала с бебето, и друг, при който отказала да предаде детето и да се съгласи с родителския акт, законов документ, който прехвърля родителството от родителите по раждане (обикновено сурогатната майка и партньорът ѝ) на бъдещите родители. В двата случая съдът постановил в полза на бъдещите родители, след като се доказало, че става въпрос за сурогатно споразумение.
Още не сме свършили, скрол надолу
Въпреки тези случаи по-голямата част от сурогатните споразумения се реализират успешно. Сурогатните майки на ретрийта – като Дарси – споделят, че животът им е обогатен от този опит.
„Беше прекрасно да наблюдавам как се създава това модерно семейство и да видя цялата любов, която е въвлечена в него“, казва тя.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Ния Йотова винаги е вярвала, че майка ѝ е най-великата разказвачка на планетата – и най-голямата майсторка на преувеличенията. Има един разказ, който Ния цял живот е слушала със скептицизъм – този за собственото си раждане. Налудничава комбинация от медицинска драма, една голяма бебешка глава и танцово шоу на чистачка с мокри галоши върху корема на майка ѝ. Докато не идва и нейният ред да влезе в родилната зала.
Има ли прогрес в болниците от 1979-та до 2007-ма? Какво смята свекърва ѝ по темата? Какво е правил мъжът ѝ, докато Ния е раждала? И дали самата Ния не е вторият най-добър разказвач на планетата, след майка си (без да преувеличава)!?
За това се е погрижила най-великата разказвачка на истории на планетата земя, а именно сладкодумната ми майка.
Нейните разкази изобилстват от невероятни случки. Можем да започнем с тази как като ученичка, докато е прескачала между вагоните на един уж спрял влак, той е тръгнал в посока Северозападна България. И чак на гара „Лакатник“ тя е успяла да се хвърли от него в движение, за да не закъснее за часа си по физика. Отварям скоба, че всичките ѝ геройства неизменно са извършени в името на това тя да спази буквата на закона.
Или пък как през 90-те, въоръжена само със смелостта и остроумието си, се е преборила с една банда мутри контрольори в тролея, които са се опитвали да я глобят въпреки прилежно продупченото ѝ билетче.
Майка ми притежава таланта чрез „леко“ преувеличение от най-обикновената история да извади наяве невиждано и нечувано приключение, в което тя е многострадалният протагонист. В допълнение към мъченическия и героичен неин ореол разказите ѝ винаги по някакъв начин индиректно ни вменяват някаква вина – наша, на нейните слушатели, както и на другите страни участници в нейния разказ.
вината за страданието ѝ се споделяше по равни части между бездушните лекари, санитарките и мен – плодът, пръкнал се по време на въпросното раждане. Моята вина се състоеше в несъразмерно голямата ми глава, която ѝ е докарала невиждани болки, по чудо успявайки да премине през така тесния ѝ таз.
Ако приемем за чиста монета всяка една дума от разказа ѝ, въпросната глава при подаването си на бял свят е събрала около себе си и към прикаченото към нея телце екип патолози. След експертното съвещание учените не са могли да излязат с експертно становище дали размерът на главата е патологичен, или не, затова ме оставили (с особено мнение, разбира се, и няколко гласа „въздържал се“) при нормалните бебета.
В ретроспекция мога уверено да заявя, че освен че си взимам най-големия номер шапка, не съм забелязала кой знае какви проблеми с размера на главата ми. Това е само една от причините винаги да подхождам с щипка недоверие към майчините ми истории.
А дали е прецизен летописец и хроникьор – за това може да се поспори. Всеки неин разказ изобилства от щрихи и елементи, толкова скандални, че с право могат да бъдат определени като кацнали на ръба между истината и художествената измислица.
Позволявам си да обединя основните точки от историята за раждането ми в спретната пиеса по-долу. Базирана е изцяло на майчните ми разкази и е издържана в стил film noir.
Главни действащи лица:
Обстановка: предродилно и родилно отделение във Втора градска болница в гр. София. Люта зима. Късен социализъм;
Санитарка 1 (спокойно плетяща плетката си към майка ми, която се гърчи на 9 см разкритие без упойка):
– Реви, реви, ама като си разтваряше краката, ти беше хубаво, нали!? Така ти се пада, сега ще ревеш.
В синхрон със строгата, но справедлива санитарска присъда чудовищен повей на вятъра удря прозорците на родилното и те изтракват зловещо.
Санитарка 2 не е удостоена с реплики в нашата пиеса. В нея тя просто подава на майка ми един мръсен парцал и я кара между контракциите да отиде и да си изчисти каквото е имала наглостта да изцапа след клизмата в тоалетната.
Майка ми се връща след почистването. С нагърчена походка едва се добира до магарето.
Докторът:
– Детето губи тонове, главата му е прекалено голяма.
След тази констатация докторът се отдава на лек флирт с медицинската сестра през корема на майка ми.
Майка ми:
– Направете нещо.
Докторът, двете санитарки и медицинската сестра свиват рамене. Медицината и нейните работници са безсилни пред големината на главата ми.
Кулминацията в пиесата на спомените от раждането ми се дължи на случайно преминаващата през стерилното родилно по време на раждане чистачка. Може би поради факта, че майка ми на 9 сантиметра разкритие е минала с парцала пода преди малко, чистачката се шляе без работа и решава да си оползотвори времето с малко акушеро-гинекологична дейност.
С МРЪСНИТЕ СИ МОКРИ ГАЛОШИ чистачката скача върху корема на майка ми, изиграва върху него един казачок и така се появявам аз на бял свят.
Единствените хора, които си вършат не само тяхната, но и чуждата работа в държаните учреждения, това изглежда, че са само и единствено хигиенистките.
Нека ви напомня за една достойна наследница на моята чистачка с мокрите галоши, благодарение на която съм поела първата си глътка въздух: а именно – хигиенистката в Софийския затвор, която, размахвайки парцала, единствена се опита да спре двама опасни рецидивисти, които през 2018 г. посред бял ден избягаха през парадния вход.
Само тези жени успяват да свършат и своята, че и чуждата работа добре. Или имат смелостта и хъса поне да се опитат.
Докторът:
– Дано тази госпожица е наследила дългите крака на майка си.
Обикновено тук завесата на майчините спомени се спуска.
Аплодисментите на слушателите ѝ са бурни като на полет на Райънеър, кацащ от Лондон в София. Аз бих могла да се окачествя като единствения чужденец на този полет – ръкопляскащ заради общия тренд, но дълбоко в себе си крайно скептичен.
Чак когато дойде моят ред да родя първото си дете през 2007 г., установих, че доколкото се отнася за раждането ми, майка ми може и да не е преувеличавала чак толкова много. Моите преживявания, макар и различни по характер, бяха белязани от същото ниво на незаинтересованост от част от персонала.
Главната лекарка е близка семейна приятелка, и добре че беше тя.
Бебето ми започна да се ражда в осмия месец, вероятно вследствие на някаква неустановена навреме инфекция. Поради тази причина, бидейки в абсолютно неведение, че след час ще започна да раждам, аз се бях навечеряла прилично. Лекарският екип се позова на този факт, за да не ми сложи упойка нито докато раждах, нито докато ме шиеха след това.
Може би заради въпросната инфекция родилният процес, който при нормално протичане се характеризира с цикъл, в който контракциите се редуват с почивки, при първото ми раждане той беше една 45-минутна непрекъсната контракция.
Раждалите без упойка знаят за какво иде реч – много пъти съм се чудила как да опиша въпросната болка, но нямам база за сравнение.
Предполагам, че така би боляло, ако те подложат на средновековното мъчение да ти вържат четирите крайника за четири коня, които да се разпръснат по четирите посоки на света. И едновременно с това да пускат електрошокови вълни право към мозъка ти.
Въпреки че му се наложи за всеки случай да стои 3 дни в кувьоз под наблюдение, всичко приключи. Точно тази мисъл „всичко приключи благополучно“, се стрелна през съзнанието ми, когато усетих да ме облива топлината на облекчението при изваденото бебе. Не се сетих да помоля да ми дадат да гушна детето, още не бях осведомена колко е важен първият контакт с майката и си мислех, че е нещо нормално направо да го отнесат в другата стая.
Поне чистачката не ми е скачала по корема с мокрите си галоши и санитарката не ме е карала да си чистя тоалетната, докато съм в последен стадий на разкритие.
Е да, ама не.
Трябваше да ми извадят разкъсаната плацента, а това се оказа почти безболезнено. Като че ли леко разочарован от ниското ниво на болка във въпросната процедура, лекарският екип ми каза, че сега ми предстои да сложат 11 шева на родилния орган – както вътрешни, така и външни.
Напомниха ми, че наскоро бях вечеряла. Е, хора, по време на контракциите някак си успях да се държа прилично, понеже знаех, че ще боли и се бях стегнала психически. Но при вече приключен родилен процес капацитетът ми за носене на болка също се беше изхабил. Просто нямах сили да се стегна и да издържа геройски и с достойнство да ме закърпят отдолу без никаква упойка, без дори един лидокаин. Много ми се искаше да припадна, но и това щастие не ме споходи и издържах поредното средновековно мъчение в пълно съзнание.
Пищях и се въртях, докато докторът, който ме кърпеше, ми се караше да не подскачам толкова, че да не вземе да зашие нещо, което не е за зашиване.
Как съм осмивала всяко нейно геройство, как съм смятала, че унесена в собственото си сладкодумие тя хиперболизира… Вече установих от опит, че поне що се отнася до раждането, тя даже може и да е поспестила някои унизителни детайлчета.
Както правя аз в момента, спестявайки ви определени реплики на помощния персонал, подмятани както към мен, така и към другите родилки. Спестявам ги, тъй като целта на разказа ми е въпреки всичко да развеселява, а не да изобличава.
Започнах да събирам в кафенето на „Майчин дом“ семейство и приятели и да ги образовам на тема „естествено раждане без упойка“. Бях приела за лична мисия възможно най-много момичета да разберат навреме колко боли да раждаш без упойка и винаги, ама винаги да си искат още на 4 см разкритие, за да не кажат после лекарите, че е много късно.
Да не ядат нищо в дните, в които се очаква да родят, не ги посъветвах, понеже човек при естествено раждане не знае кога ще роди, а и някак си не ми се връзваше да са ме оставили без упойка понеже съм се хранила наскоро. Всички жени, които раждат естествено и с епидурална упойка, също не знаят кога ще започнат да раждат. Така си мисля аз де, не съм експерт.
Като стана дума за експерти, мъжът ми, който изслуша определен брой просветителни лекции от моя страна на няколко смени мои приятелки и роднини, дошли да ме видят в болницата, в един момент тропна с крак.
– Нийо! – ревна той, компрометирайки авторитета ми на мъченица пред поредната порция слушателки. – Престани да преувеличаваш, ти си същата като майка си! Въобще дори не те е боляло, защото ти докато раждаш, твоят организъм произвежда ЕСТЕСТВЕНО ОБЕЗБОЛЯВАЩО!
– МОЛЯ??? – ревнах аз
Като започнем от недвижими имоти и инвестиции, минем през спортни постижения и завършим с популярна психология. Но най-много от всичко обича да е експерт в нещата, от които няма и понятие – като например раждане и кърмене. Там е във вихъра си.
– Ти докато раждаше – мъжът ми наблегна на думата „раждаше“ с тон, който вменяваше на останалите, че всъщност съм си гледала кефа – аз прекарах цялото време да науча повече за раждането в Google.
– Ми да беше влязъл с мен да видиш какво е, щеше да разбереш от първа ръка.
Мъжът ми любезно беше отклонил моята покана да ме придружава, докато раждам първородния ни син, с обяснението, че ако стори това, никога повече нямало да успее да погледне на мен като на жена.
Опцията да прекарам остатъка от живота си в брачно целомъдрие в замяна на това да ми държат ръката за около час, ми се стори недотам добра сделка, затова повече и не настоях.
– Аз прочетох всичко в Google. Да, другите мъже се напиват, докато жените им раждат, аз си избодох очите да чета……
Вместо това аз го боцнах с непокорна шпага:
– Ти докато четеше как се правят нещата, аз ги правих. Не ми обяснявай на мен боляло ли ме е, или не! Като изкараш цяло бебе през задника си, тогава ще имаш право да изказваш мнение по темата!!!
– Ейй, всичко ще направиш, за да си център на вниманието, всякакви измислици ще наговориш!
Този спор щеше да се проточи навеки, ако свекърва ми, дипломат до мозъка на костите си, не го бе прекратила, ловко извъртайки темата на разговора:
– Нийка, бебето много прилича на тебе… Ама ти не се притеснявай, ще видиш как като порасне, ЩЕ СЕ ОПРАВИ!
Тъкмо бях спряла да се притеснявам за здравето на детето си, което преди 48 часа беше излязло от кувьоза. Въобще не бях съобразила, че е крайно време да започна да се безпокоя за външния му вид. Но просто задълженията на млада майка ме затрупваха отвсякъде и беше нормално да изпусна някое и друго от задължителните притеснения.
Един дерт предварително се свлече от новобранските ми в майчинството плещи! Имало шанс и моето детенце някой ден да започне да изглежда добре! Просто трябва да почакам времето да свърши своето и великолепните гени на татко му да се разгърнат в тяхната пълнота и да неутрализират всяка потенциална щета, която моято ДНК е нанесла върху красотата му.
Още не сме свършили, скрол надолу
Колко е хубаво, когато научиш, че тялото ти произвежда естествена анестезия, а всичките ти гени, за щастие на наследниците ти, са рецесивни. Както се казва, бъдещето е светло и най-доброто предстои!
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Диана Стоева ни напомня с този текст да внимаваме какво си пожелаваме, защото може да се сбъдне. И ни разказва историята за трето ѝ бебе, което се появило в семейството ѝ във възможно най-неподходящия момент. Но има ли изобщо подходящ момент, питаме ние?
Напълно естествено, непланирано и без да се интересува, че ние вече си имаме бебета под ръка. Или по-точно по едно бебе във всяка ръка. Беше началото на януари, първите дни след Нова година. Усещах, че с мен се случва нещо необичайно, но просто нямах време да му обърна внимание. От година не бях спала истински, защото от толкова време имахме двама нови членове в семейството. След години неуспешни опити за забременяване и след инвитро процедура, бяхме щастливи родители на момчета близнаци.
Те се родиха недоносени и въпреки че вече бяха на година и два месеца, още не можеха да ходят. Единият имаше огромно желание и настояваше да обикаля апартамента, държейки някого от нас за ръка. Другият нямаше никакво намерение да се изправи и беше усвоил пълзенето до такава степен, че вече се притеснявах, че ще стане първи клас без да проходи.
Аз бях майка за пръв път и се държах точно като такава с първородните си деца – готвех им сама храната, затварях бурканчета с разнообразни пюрета, изварявах шишета и залъгалки, пазехме им тишина и спазвахме строг режим. Обличахме им сладки дрешки, правехме им домашна фотосесия всеки месец, измисляхме им песнички и дори им купихме играчка-проектор със „звездно небе“ за детската стая.
Беше трудно, но някак си се справяхме и си мислехме, че оттук нататък ще става само по-лесно. ХА. ХА. ХА.
Както казах, малко след Нова година реших „за всеки случай“ да си направя тест за бременност. Казвам за всеки случай, защото с две деца на по годинка възможностите за зачеване са силно ограничени. Не искам да звуча все едно се оплаквам, но втората чертичка синееше пред мен, вследствие на декемврийскиТ секс. Пълен член, което го характеризира като единствен за месеца в съобщителното изречение.
Не защото моментът не беше подходящ, а защото на нас няколко доктора ни бяха казвали да забравим за естествено зачеване. И ние наистина бяхме забравили. А ето сега седяхме с теста в ръце и се чудехме това чудо ли е, майтап ли е или някакъв вид компенсация. Десерта ви се забави много? Ето ви направо три – за причиненото неудобство и като комплимент от нас за вас.
Който е чакал дълго за дете, знае – мисълта ни беше само една: къде да сложим третото легълце.
Въпросите „Как ще се справим?“, „Ще работя ли някога отново?“ и „Каква кола ще ни трябва?“ звучаха приглушено – не защото не бяха важни, а защото близнаците отново бяха гладни и ревяха с цяло гърло. Не можехме да си представим да се лишим от дете, което е дошло при нас не от люлката на науката, а направо да си го кажем свише. И въпреки че това дете ни разказа играта, решението да го имаме е най-важното в живота и на двама ни.
Никой не му обръщаше особено голямо внимание, все пак беше трето дете. Износваше дрехи и си играеше с играчките, които вече имахме. Реално освен единичната количка нямаше нищо свое. До година и половина го наричахме просто „Бебето“ и рядко ползвахме истинското му име. Растеше в шумен дом, с голяма конкуренция и крайно недоспали родители.
Още не сме свършили, скрол надолу
Може би там, откъдето идваше, му бяха описали ситуацията по друг начин, защото първите месеци ревеше почти постоянно и отказваше да се храни. През каквото и да минахме, в крайна сметка оцеляхме в тази първа и най-трудна година. Малко по малко това дете се успокои, разбра, че не сме лоши хора и че да си трето дете има и добри страни. Порасна слънчево, умно и изключително отговорно дете. Отдавна го наричаме с истинското му
име. Нашият подарък от съдбата се казва Дарин.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Цветомира Иванова ни прати история как бременността на братовчедка ѝ променила целия ѝ мироглед. Защо – ще разберете в текста...
До момента, в който не забременя моята братовчедка, която ми е като сестра, не разбирах какво точно означава да имаш дете. Единствено след като видях как тя преминава през всички етапи на бременността, започнах да разбирам какво означава наистина да се радваш на това да станеш родител. Истинският момент за мен дойде, когато за първи път видях малкото същество.
Всичко, което съм вярвала, че знам за живота, започна да изглежда по съвсем нов начин. Малките ръчички, нежният поглед и беззащитността на това ново същество разтопиха всяка бариера в сърцето ми. Още от първия момент, в който го зърнах, аз вече знаех, че го обичам. Това чувство беше толкова чисто и неподправено, че не можех да го обясня. Чувствах се сякаш част от мен самата се е преродила, а любовта към това ново човече беше незабавна и необяснима.
Точно тогава се зароди нещо в мен, може би майчински инстинкт… не знам, но вече със сигурност знам едно и то е, че с нетърпение очаквам да ми се случи и на мен тази радост!
Това, което бременността на моята братовчедка ме научи, е, че да имаш дете не е просто въпрос на биология.
Животът преди и след този момент изглеждат като две напълно различни неща, и всичко, което беше важно, започва да придобива ново значение.
Щастието от бременността не се състои само в очакването на раждането, а и в процеса на промяната, която се случва в теб самата. Всеки ден, всяка нова стъпка, всяко ново усещане, всяка болка и радост те формират като личност и те подготвят за ролята, която ще играеш след това. Ти започваш да осъзнаваш, че вече не живееш само за себе си, а за едно малко създание, което ще изисква всичките ти усилия, но и ще ти даде всичката любов, която никога не си вярвал, че можеш да изпиташ.
Когато за първи път чуя смеха на своето дете, когато почувствам неговите малки ръчички да се сграбчват за мен, когато го видя да прави първи стъпки, ще знам, че съм изпълнила един от най-важните си житейски пътища. Да бъдеш родител е не само привилегия, но и отговорност, която носят само тези, които наистина разбират и ценят чудото на живота.
Още не сме свършили, скрол надолу
Тя е не само период на очакване, но и време на самопознание, на промяна в начина, по който гледаш на света. И когато за първи път погледнеш в очите на своето дете, ще разбереш, че всичко, което си преминал, е било част от този велик път към безусловната любов, която можеш да дадеш. Това е най-ценният дар, който животът може да ти подари.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Лора Славева ни разказва за един не съвсем лек път, в който радостта и тревогата се редуват, но пък резултатът те прави щастлив.
Още откакто започнах да се усещам като жена, да кажем в началото на 20-те си години, в мен започна да се заражда все по-силно желанието да стана майка. Работех като детегледачка няколко поредни години и тогава направо душата ми пееше. Когато станах на 26 години, срещнах бащата на моя бъдещ син и година по-късно му споделих за мечтата ми. Той прегърна идеята и започнахме да правим опити.
В продължение на няколко месеца бяхме в ремонти и стрес и аз дори не успявах да хвана овулацията си, макар редовно да правех тестове.
В момента, в който купихме дом и ремонтирахме, решихме да се наградим за добре свършената работа с почивка до остров Капри, Италия. Там сякаш усетих как душата ми се отпуска и пуска контрола над идеята за бременност.
Като се прибирах от Капри, докато подреждах багажа, изпадна един тест за овулация. Казах си, че това е знак, направих го и той излезе положителен.
Няколко часа по-късно, създадохме нашето детенце.
Много добре помня как от първата минута бях сигурна, че вече съм бременна. Живях с тази мисъл през следващите дни и 3 седмици по-късно си направих тест, който излезе положителен. Бях най-щастливата жена на света.
Помня как казах на моя любим, че от баща на котките ни, ще бъде повишен в баща на бебе. И той се разплака от радост.
Но… Седмица по-късно прокървих обилно и тогава реших, че е станал спонтанен ранен аборт, все пак бях в едва шеста гестационна седмица. Цяла седмица живях с мисълта, че съм изгубила детето и просто си кървя, докато в петък посетих гинеколог и той ми каза: „Искам да ти пусна нещо“ и тогава усили тоновете на бебето, за да ги чуя ясно. Този ден ще помня през целия си живот! Бях толкова щастлива и благодарна. Оказа се отлепено плодно сакче.
Месец по-късно вече бях по-добре и след първата фетална морфология и потвърждение, че всичко е повече от добре, на следващия ден прокървих отново обилно. Веднага отидох в спешното, където казаха, че сакчето се е отлепило отново и отново назначиха ударна доза медикаменти за задържане, от които ми се виеше свят.
Задържа се детето и така всеки месец до деветия влизах в болница за задържане на плода.
Ще изброя накратко всички усложения, които получих.
Още не сме свършили, скрол надолу
В крайна сметка на 19 април 2022 г. в първия ден на 38 гестационна седмица, след едно дълго и травматично за мен раждане, на бял свят се появи моят син!
Прекрасно здраво момченце. Помня сякаш беше вчера как акушерката, която го извади, каза: „Леле, такова красиво бебе отдавна не съм виждала.“ Е, не беше излъгала – синът ми и до днес, където и да отидем, получава комплименти колко е красив.
„Не ме пускай, миличък, нямам търпение да се срещнем.“ Бях си купила домашен ехограф от китайски сайт, за да следя тоновете сутрин, обед и вечер през цялата бременност.
Детето ми е прекрасно, с голямо и добро сърце и няма ден, в който да не му казвам, че той е моята сбъдната мечта. И въпреки всички мъки, през които преминах, и 25-те килограма, които качих, винаги с любов си спомням за всичко това и си казвам, че за нищо не съжалявам и ако трябва, пак бих минала през същото, за да го имам.
Да имаш дете е пълнота!
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Йоана Иванова ни изпрати своята история за пътя от „май съм бременна“ до потвърждението.
Не исках да го признавам, но още при зачеването някак знаех, че нещата са се случили. Но се притеснявах да не урочасам работите или да не се разочаровам прекалено, ако все пак греша. Трябваше да изчакам до момента, в който ще знам със сигурност и ще мога да кажа
Последваха дни на трепетно очакване, на нетърпеливо вълнение и усещането, че май тая в себе си една тайна. Но как щяха да се случат нещата? Беше ми за първи път и всичко, което знаех, бе от филмите. Там обикновено героинята повръща. После отваря един розов тефтер, гледа го, пули се и решава да направи тест. Прави един, втори, трети – всичките категорично показват две черти. Или пък се случва нещо, което я развълнува, тя припада като девойка в беда в някое средновековно произведение, водят я в болница и там ѝ казват: „Направихме някои тестове, бременна сте.“ И тя зейва невярващо.
Знаех, че при мен няма как да е така. Преди всичко, когато правиш съзнателен опит да забременееш, липсва този момент на изненадата. Вече бях проверила в Google кога започва прословутото сутрешно гадене и знаех, че преди него вече ще знам. Реших, че ще изчакам първия ден от цикъла, когато ще направя тест и всичко ще е ясно. А дотогава ще гледам да не се пренавивам особено.
Това, което никой не ти казва, е, че първите симптоми на бременността много приличат на тези преди цикъл. Все пак дойде съответната дата и естествено цикъл нямаше. Разбира се, можеше да дойде на следващия или дори по-следващия ден и това щеше да е в рамките на нормалното. Но аз бях нетърпелива. Едва избутах работния ден, купих си тест и се отправих към вкъщи. Направих го и зачаках най-дългите две минути в живота си. И когато погледнах с надеждата да видя категоричните две черти, след които ще мога да кажа „Бременна съм“, вместо тях имаше
Бях виждала подобни тестове в разни Facebook групи, придружени с въпроса „Бременна ли съм, как мислите, момичета?“. Та ми беше ясно, че това е положителен тест и е по-вероятно да имаш фалшиво отрицателен, отколкото фалшиво положителен тест.
Но все пак не беше онова потвърждение, което очаквах. И затова, когато отидох да кажа на бъдещия татко, думите, които отроних, бяха „Аз май съм бременна.“ Показах му теста и му обясних за бледата черта. Отново нямаше холивудска реакция. Все пак решението да забременея не го взех сама, въпреки че сигурно и такива ситуации съществуват. Така че и той не беше особено изненадан. По-късно ми каза само, че не е очаквал да се случи толкова бързо. И така, обсъдихме, че най-добре да отида на лекар, за да потвърди, и си пуснахме новия епизод на The Last of Us. Business as usual...
Само че какво се прави след положителен тест, па макар и с бледа черта? Кога по-точно се ходи на лекар? Едва ли щях да се втурна още на следващия ден. И какво следва? Чувала бях за някаква морфология – това за мен досега винаги е било наука, която изучава формите на думите, за някакво мистериозно съкращение „г. с.“ и за други подобни моменти от бременността, но изобщо нищо не ми беше ясно. А нямаше и как да питам някого, без да се издам. Затова отново на помощ дойде Google.
Проверих кога е най-добре да отида на доктор, запазих час и пак зачаках. Междувременно, на всички мои хрумки от рода на „Аз сега кафе мога ли да пия?“ или „На тренировка да ходя ли?“ мъжът ми отговаряше с:
Или пък ме окуражаваше да си правя всичко, както досега, сякаш бременността започва едва когато бъде потвърдена от специалист. Аз, впрочем, с изненада научих, че явно започва от последния цикъл, а не от зачатието, както си бях мислила до този момент.
Още не сме свършили, скрол надолу
Дойде най-накрая денят на срещата ми с гинеколога. Когато му обясних какво ме води при него, той не сдържа усмивката си. Знаеше за намеренията ми да забременея – само месец или два по-рано го бяхме обсъждали. Прегледа ме и каза: „Да, наистина си бременна. Честито.“ А аз щях да се разплача. Най-накрая можех с категоричност да кажа:
И го направих още по пътя към автобусната спирка – обадих се на бъдещия татко и му съобщих. А днес тази бледа чертичка е вече момиченце на една годинка.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Моника Чиликова ни изпраща история – „малко по-различна, отвъд съобщаването на новината, такава, каквато я усетих на емоционално ниво.“
Те правят света едно по-добро място, в което всичко придобива смисъл. Когато разбрах, че в едно тяло бият две сърца, тогава същият този свят се промени изцяло и придоби друг облик.
Зададох си много въпроси, например дали ще съм достатъчна, дали ще съм добър родител, дали ще давам винаги най-доброто от себе си, все въпроси, на които отговор щях да получа едва когато срещу мен застанат едни големи и любопитни очи, питащи всичко и искащи от всичко.
Разбирането за малкото човече беше колкото очаквано, толкова и неочаквано, мислейки си, че съм подготвена, но всъщност не бях.
Тогава, когато двете чертички на теста придобиват най-истинския смисъл, който след няколко месеца щях да държа в ръцете си.
Мигът, в който в най-големия ми приоритет се превърна най-малкото човече, за което щях да бъда целия му свят, а то за мен Вселена.
Моментът, в който споделих новината на любимия човек, емоцията от това да го видя с насълзени от радост очи, не може да се опише с думи, може само да се усети – усещане, което трае вечно и остава завинаги.
Тогава разбрах, че две половинки правят едно цяло. Цяло, което създава живот. И научих истинския смисъл на думата „любов“, да обичаш безусловно някого, още преди да си го видял и докоснал.
Разбрах, че децата са най-големите ни учители, те ни научават на неща, които си мислим, че знаем, но всъщност нямаме никакво понятие за тях. Учат ни и на любов, която най-трудно научаваме и доста често забравяме, а именно любовта ражда живот.
