Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Мая Г. ни разказва една история, която е с падения и възходи, но вероятно немалко хора ще се разпознаят в нея.
Не обичам да говоря за това.
Не защото ме е срам, а защото всяка дума отваря врата, зад която е пълно с болка, страх и съмнения. Но днес, когато едно дете в парка се разплака близо до мен, нещо ми стана. И си казах, че може би има някой някъде, който има нужда да прочете точно тези редове.
Първият път, когато забременях, бях на 27.
Беше нежелана бременност, но не и нежелано дете. Бяхме заедно с П. от две години, живеехме под наем, споделяхме сутрините си с кафе и вечерите с тишина. Но тогава страхът беше по-силен от любовта. Аборт. Не медицински необходим, а „социален“, както го наричат. И първото парче от сърцето ми се откъсна.
После минаха още две години.
Нов опит – този път желан, чакан, обмислян. Но не се получаваше. Диагнозата беше като присъда: поликистозни яйчници, тънък ендометриум и някакъв мистериозен „хормонален дисбаланс“. В очите на лекарите това бяха обективни причини. В моите – провал. Всеки месец носеше надежда, а после тишина. И отново и отново.
Започнах да се променям.
Станах затворена, напрегната. П. също. В един момент той просто каза: „Не знам дали мога повече“. И си тръгна. Аз не го спрях. Бяхме изгубили не само мечтата за дете, но и себе си. Живеех като в сън, сив и тежък.
Минаха месеци. Понякога си пишехме... Един ден той просто цъфна на вратата. Нищо не си казахме. Прегърнахме се. И това беше всичко. Не че болката беше изчезнала. Но решихме, че не можем един без друг. И че ако не ни е писано да сме родители, ще бъдем просто двама души, които се обичат. И толкоз.
Тогава спряхме с всичко – с проследяванията, с овулационните тестове, с гоненето на „правилните дни“.
Започнахме отново да живеем. Да се смеем. Да ходим по екскурзии. Да планираме пътувания и забавления. И може би точно тогава тялото ми реши, че е в безопасност.
Закъсня ми. Купих тест без никакви очаквания. Двете чертички бяха толкова нереални, че го направих още няколко пъти.
Последните месеци са пълни със страх, но и с нещо ново – вяра. Днес съм в шестия месец от първата ми бременност. Започнах да усещам движенията на бебето. И всяко ритниче ме кара да си спомня откъде съм минала и колко болка съм преживяла, но и ме подсеща, че чудесата идват. Тихо. Когато спреш да ги насилваш.
Изисквания към текстовете
- да са авторски разкази (текстове, които описват случка с един или няколко герои), или да са под формата на есе (текст, в който авторът изразява своето мнение или разсъждения по дадена тема);
- да не са участвали в други подобни конкурси и да не са публикувани в други медии (изключение правят лични блогове и страници, от които текстовете НЕ са препечатвани другаде);
- да бъдат изпратени на konkursmaikomila@gmail.com до 25 август включително с имена на автора.
