Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Следва историята на Дияна. История, която няма да се изчете лесно, защото в нея се усеща тежестта на неслучването... Но има и такива съдби.
Трудно ми е да пиша за тази болка, защото тя има толкова много нюанси. Чудех се как точно да започна, че накрая просто започнах оттам, където мисълта ми беше тотално зациклила.
В тази болка няма никакъв смисъл и го казвам с цялата си убеденост. Аз я болея и знам. Просто сме изтеглили късата клечка от съдбата, завъртяли сме колелото на „Фалит“ и някак трябва да приемем отреденото. Не. Трябва да го приемаме всеки ден, защото
ние всеки ден нямаме дете.
Всеки ден нещо малко и досадно банално ми напомня, че нямаме дете. Че не можем да имаме дете. Ние сме от онези „късметлии“, за които медицината казва, че няма обективна причина на неслучването. Но неслучването се случва.
Вече над три години чакаме онзи заветен момент на „най-подходящото време“. Изречение, което съм чувала многократно и при което ми иде да крещя. Кое време е по-подходящо от това, когато имаш мечтаната любов и искаш да я видиш в очичките на детето ви? Звучи толкова красиво и простичко. Това „подходящо“ време ми се струва все по-неосъществимо и далечно.
Често се питам колко още можем да понесем от същото.
Усещам сякаш съм преполовила търпението си. После обаче идва поредната възможност за опит и се изпълвам с надежда, все едно всички шансове са на наша страна. Историята показва обратното. Но отиваш, действаш, правиш всичко, което зависи от теб. След това чакаш. Чакането ме убива, не спя. После… историята пак показва, че после е разрухата. Поредна.
В мен се блъскат ужасни и ужасяващо силни емоции – болка, разочарование, тъга, отчаяние, безпомощност, гняв… Толкова много гняв и едно тъпо, онемяло безсмислие. Моментът, в който гледам в точка и мълча. Главата ми е гъмжилка от гласове, а най-упорит е онзи, дето казва, че имало смисъл. Да, в децата има смисъл. И не – в болката да нямаш дете няма никакъв смисъл. Не и за мен. Тази болка не извисява, не моделира по-обичащи бъдещи родители. Тя просто изморява, износва, състарява. Може би е така с всяка друга болка.
Чувам, че съм била силна, че съм се справяла.
Още съм на себе си, не защото е лесно, дори понякога не защото искам, а защото животът си свърши работата и ме кали в други борби преди тази. На себе съм и благодарение на мъжа ми – любимия ми човек на света и единствения мъж, с когото някога съм поискала да имам дете.
На себе си съм, защото се обичам и се грижа за себе си. И този урок е научен по трудния начин. След разрухата винаги се връщам към себе си и всичко любимо – чета, готвя, пътувам, ходя на театър, спортувам, творя.
Много искам всички жени, които водят тази битка, да знаят, че имат право на себе си.
Имате право да си живеете живота, да се радвате, да се наслаждавате, да се глезите. Имате право и на тъгата си, но още повече право имате да се гневите. И още нещо – вие вече сте майки. Ние вече сме майки. Да, все още не прегръщаме децата си, но вече сме дали и жертвали толкова много от себе си за тях, че няма как да не сме майки.
Изисквания към текстовете
- да са авторски разкази (текстове, които описват случка с един или няколко герои), или да са под формата на есе (текст, в който авторът изразява своето мнение или разсъждения по дадена тема);
- да не са участвали в други подобни конкурси и да не са публикувани в други медии (изключение правят лични блогове и страници, от които текстовете НЕ са препечатвани другаде);
- да бъдат изпратени на konkursmaikomila@gmail.com до 25 август включително с имена на автора.
