Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Диана Стоева ни напомня с този текст да внимаваме какво си пожелаваме, защото може да се сбъдне. И ни разказва историята за трето ѝ бебе, което се появило в семейството ѝ във възможно най-неподходящия момент. Но има ли изобщо подходящ момент, питаме ние?
Напълно естествено, непланирано и без да се интересува, че ние вече си имаме бебета под ръка. Или по-точно по едно бебе във всяка ръка. Беше началото на януари, първите дни след Нова година. Усещах, че с мен се случва нещо необичайно, но просто нямах време да му обърна внимание. От година не бях спала истински, защото от толкова време имахме двама нови членове в семейството. След години неуспешни опити за забременяване и след инвитро процедура, бяхме щастливи родители на момчета близнаци.
Те се родиха недоносени и въпреки че вече бяха на година и два месеца, още не можеха да ходят. Единият имаше огромно желание и настояваше да обикаля апартамента, държейки някого от нас за ръка. Другият нямаше никакво намерение да се изправи и беше усвоил пълзенето до такава степен, че вече се притеснявах, че ще стане първи клас без да проходи.
Аз бях майка за пръв път и се държах точно като такава с първородните си деца – готвех им сама храната, затварях бурканчета с разнообразни пюрета, изварявах шишета и залъгалки, пазехме им тишина и спазвахме строг режим. Обличахме им сладки дрешки, правехме им домашна фотосесия всеки месец, измисляхме им песнички и дори им купихме играчка-проектор със „звездно небе“ за детската стая.
Беше трудно, но някак си се справяхме и си мислехме, че оттук нататък ще става само по-лесно. ХА. ХА. ХА.
Както казах, малко след Нова година реших „за всеки случай“ да си направя тест за бременност. Казвам за всеки случай, защото с две деца на по годинка възможностите за зачеване са силно ограничени. Не искам да звуча все едно се оплаквам, но втората чертичка синееше пред мен, вследствие на декемврийскиТ секс. Пълен член, което го характеризира като единствен за месеца в съобщителното изречение.
Да кажа, че бяхме шокирани, ще е слабо.
Не защото моментът не беше подходящ, а защото на нас няколко доктора ни бяха казвали да забравим за естествено зачеване. И ние наистина бяхме забравили. А ето сега седяхме с теста в ръце и се чудехме това чудо ли е, майтап ли е или някакъв вид компенсация. Десерта ви се забави много? Ето ви направо три – за причиненото неудобство и като комплимент от нас за вас.
Който е чакал дълго за дете, знае – мисълта ни беше само една: къде да сложим третото легълце.
Нямахме никакво съмнение, че това дете остава.
Въпросите „Как ще се справим?“, „Ще работя ли някога отново?“ и „Каква кола ще ни трябва?“ звучаха приглушено – не защото не бяха важни, а защото близнаците отново бяха гладни и ревяха с цяло гърло. Не можехме да си представим да се лишим от дете, което е дошло при нас не от люлката на науката, а направо да си го кажем свише. И въпреки че това дете ни разказа играта, решението да го имаме е най-важното в живота и на двама ни.
Когато се роди, близнаците още нямаха две години.
Никой не му обръщаше особено голямо внимание, все пак беше трето дете. Износваше дрехи и си играеше с играчките, които вече имахме. Реално освен единичната количка нямаше нищо свое. До година и половина го наричахме просто „Бебето“ и рядко ползвахме истинското му име. Растеше в шумен дом, с голяма конкуренция и крайно недоспали родители.
Още не сме свършили, скрол надолу
Може би там, откъдето идваше, му бяха описали ситуацията по друг начин, защото първите месеци ревеше почти постоянно и отказваше да се храни. През каквото и да минахме, в крайна сметка оцеляхме в тази първа и най-трудна година. Малко по малко това дете се успокои, разбра, че не сме лоши хора и че да си трето дете има и добри страни. Порасна слънчево, умно и изключително отговорно дете. Отдавна го наричаме с истинското му
име. Нашият подарък от съдбата се казва Дарин.
Изисквания към текстовете
- да са авторски разкази (текстове, които описват случка с един или няколко герои), или да са под формата на есе (текст, в който авторът изразява своето мнение или разсъждения по дадена тема);
- да не са участвали в други подобни конкурси и да не са публикувани в други медии (изключение правят лични блогове и страници, от които текстовете НЕ са препечатвани другаде);
- да бъдат изпратени на konkursmaikomila@gmail.com до 25 август включително с имена на автора.
